Сергей Лукяненко
Нощен патрул (16)

Глава 6

Когато излязох от кулата, се спрях и мушнах ръце в джобовете. Постоях, гледайки струящите към небето лъчи на прожектора, към осветената будка на пропуска.

Само две неща не разбирах в тази игра, която водеха в момента Патрулите, по-точно — ръководствата на Патрулите.

Отишлият си в Сумрака — кой беше той и на чия страна? Предупреждаваше ли ме или искаше да ме сплаши?

Момчето Егор — случайна ли беше нашата среща или не? И ако не беше случайна, какво стоеше зад нея — знак на съдбата или поредният ход на Завулон?

За обитателите на Сумрака не знаех почти нищо. Може би и самият Хесер не знаеше.

Виж за Егор можех да помисля.

Той е нераздадена карта в играта. Нека да е шестица, но коз, както всички нас. А незначителните козове също са нужни. Егор вече беше посещавал Сумрака — първия път, когато се опитваше да ме види, и втория — спасявайки се от вампирката. Не особено обещаващо, ако трябва да съм честен. И двата пъти го бе водил страхът и при всички случаи бъдещето му бе предрешено. Той можеше да се задържи още няколко години на границата между човек и Различен, но се бе запътил към Мрака.

По-добре е да се гледа истината в очите.

Най-вероятно той бе Тъмен. И нямаше никакво значение, че засега е обикновено добро момче. Ако оцелеех, тепърва ми предстоеше при среща да му искам документите или да представям своите.

Най-вероятно Завулон можеше да му въздейства. Да го насочи към точката, където се намирам аз. Което ми подсказваше, че той усеща прекрасно и моето местоположение. Но аз съм готов за това.

Само че имаше ли смисъл в нашата „случайна“ среща?

Като се вземе предвид казаното от операторите — че районът на Изложбата на постиженията на народното стопанство още не се проверява — да, срещата ни е имала смисъл. Би могла да ми хрумне налудничавата мисъл да използвам момчето — да се скрия в апартамента му или просто да го изпратя да търси помощ. Бих могъл да тръгна към дома му. Нали?

Прекалено сложно. Извънредно. Можеха да ме хванат лесно и така. Пропусках нещо, може би най-важното.

Крачех по пътя, вече без да поглеждам към кулата, където днес се намираше бутафорният щаб на Тъмните. Почти бях забравил за осакатеното тяло на мага-охранител, което в момента лежеше някъде в подножието на кулата. Какво искат от мен? Какво? Да започнем с това.

Да послужа за примамка. Да попадна в ръцете на Дневния патрул. И то по такъв начин, че да не остане никакво съмнение във вината ми. Което на практика се случи.

А после — Светлана да не издържи. Ние можем да защитим и нея самата, и роднините й. Не е по силите ни единствено да се намесим в нейните собствени решения. И ако тя тръгне да ме спасява, да ме измъква от подземията на Дневния патрул, да ме отвлича от Трибунала, да я унищожат — бързо и без колебания. Цялата игра бе изградена върху нейния грешен ход. Цялата игра е била замислена много отдавна, когато Тъмният маг Завулон е видял в бъдещето появата на Великата Вълшебница и ролята, която ми предстои да изиграя. И са били подготвени капаните. Първия го избегнах. Вторият вече беше отворил хищната си паст. Възможно беше да ме очаква и трети.

Но какво общо имаше с това хлапето, засега неспособно да проявява магически умения?

Спрях се.

Той бе Тъмен, нали така?

А кой избиваше Тъмните? Слабите, неумелите, тези, които не желаят да се развиват?

Още един, приписан на мен труп, но какъв е смисълът?

Не знаех. Но знаех с абсолютна сигурност, че момчето е обречено и че срещата ни в метрото изобщо не е била случайна. Или отново провидението ми се бе притекло на помощ, или поредният фрагмент от пъзела беше застанал на мястото си.

Егор щеше да загине.

Спомних си как ме гледаше на перона, намръщен, желаещ едновременно хем да ме пита нещо, хем да ме наругае, за пореден път да изкрещи истината за Патрулите, която беше научил прекалено рано. Как се обърна и побягна към влака.

„Но нали ще ви защитят? Вашият Патрул?“

„Ще опитат.“

Ще опитат, разбира се. До последно ще търсят Дивака.

Ето го и отговора!

Спрях се, стискайки глава с длани. Светлина и Мрак, колко бях глупав! Какъв невероятен наивник бях!

Капанът нямаше да щракне, докато Дивака е жив. Не беше достатъчно да изкарат, че аз съм психопат-ловец, бракониер от Светлите. Трябваше да унищожат и истинския Дивак.

Тъмните — или поне Завулон — знаеха кой е той. Нещо повече — умееха да го управляват. Подхвърляха му плячка — тези, от които не виждаха особена полза. В момента Дивака не просто водеше поредното героично сражение с Мрака, той бе изцяло във вихъра на битката. Тъмните валяха към него от всички страни: първо жената-върколак, после Тъмния маг в ресторанта, сега — момче. Сигурно му се струваше, че светът е полудял, че наближава Апокалипсиса, че силите на Мрака завладяват света. Не бих искал да съм на негово място.

Жената-върколак е била необходима, за да протестират пред нас и да демонстрират кой е под прицел.

Тъмният маг — за да ме притиснат докрай и да имат право на официално обвинение и арест.

Момчето — за да унищожат най-накрая изигралия ролята си Дивак. Да се намесят в последния момент, да го хванат над трупа, да го убият, без да му позволят да избяга или да се съпротивлява: нали той не разбира, че воюваме по правила и никога няма да се предаде, няма да се подчини на заповедите на загадъчния „Дневен патрул“.

След смъртта на Дивака на мен нямаше да ми остане никакъв изход. Или щях да се съглася да ми извъртят паметта, или да отида в Сумрака. При всички случаи Светлана щеше да се пречупи.

Сгуших се.

Студено. Все пак беше студено. Беше ми се сторило, че зимата съвсем си е отишла, но само ми се бе сторило.

Вдигнах ръка и спрях първата кола. Погледнах шофьора в очите и казах:

— Да тръгваме.

Импулсът беше достатъчно силен, той не попита къде трябва да отидем.

Наближаваше краят на света.

Нещо се помръдна, започна да се движи, пробудиха се древни сенки, зазвучаха приглушени думи на забравени езици, земята се разтърси.

Над света изгряваше Мракът.

Максим стоеше на балкона, пушеше и слушаше с крайчето на ухото си мърморенето на Лена. То не преставаше вече няколко часа, от мига, в който спасената от него девойка изскочи от колата при метрото. Максим чу за себе си всичко, което можеше да си представи, плюс някои неща, които изобщо не можеше да си представи.

Това, че е глупак и женкар, готов да се подложи под куршумите заради някакви дълги крака и миловидно личице, Максим възприемаше спокойно. Че е нагъл мръсник, флиртуващ пред жена си с изхабена и грозна проститутка, беше малко по-оригинално. Особено като се има предвид, че беше разменил само няколко думи с неочакваната спътница.

Сега на ред бяха дошли абсолютните глупости. Напомняха се неочакваните командировки, двата случая, в които се бе върнал вкъщи пиян… наистина пиян. Правеха се предположения за количеството на любовните му връзки, за безнадеждната тъпота и мекушавост, пречещи за издигането в службата и осигуряването на поне донякъде приличен живот.

Максим погледна през рамо.

Лена дори не се самонавиваше, което беше странно. Седеше на кожения диван пред огромния телевизор „Панасоник“ и говореше, говореше почти искрено.

Наистина ли мислеше така?

Че има куп любовни връзки? Че е спасил непознатата девойка заради красивата й фигура, а не заради свистящите във въздуха куршуми? Че живеят зле, бедно? Те, които преди три години купиха прекрасен апартамент, обзаведоха го като замък и на Коледа отидоха във Франция?

Гласът на жената беше уверен. Гласът беше обвиняващ. Гласът беше изпълнен със страдание.

Максим запрати с перване на пръста цигарата долу. Вгледа се в нощта.

Мракът, Мракът се надигаше.

Там, в тоалетната, Максим беше убил Тъмен маг. Една от най-отвратителните рожби на вселенското Зло. Човек, носещ в себе си злоба и страх. Изпомпващ от околните енергия, смазващ чуждите души, превръщащ бялото в черно, любовта в омраза. Както винаги — сам срещу целия свят.

Само че по-рано не се беше случвало подобно нещо. Два дни подред да попада на тези дяволски изчадия: или бяха изпълзели от зловонните си дупки, или зрението му ставаше по-добро.

Ето и сега.

Максим гледаше от височината на десетия етаж и виждаше не множеството светлини на нощния град. Това бе за другите. За хората, които бяха слепи и безпомощни. Той виждаше скупчване от Мрак, увиснало над земята. Не особено високо — вероятно на равнището на десети-дванайсети етаж.

Максим виждаше поредната рожба на Мрака.

Както винаги. Както обикновено. Но защо толкова често, защо случай след случай? Вече трети! Трети за едно денонощие!

Мракът трептеше, люлееше се, движеше се. Мракът живееше.

А зад гърба на Максим с уморен, нещастен, изпълнен с огорчение глас Лена изброяваше греховете му. Стана, приближи се до вратата на балкона, сякаш се съмняваше, че той я слуша. Добре, така да бъде. Поне да не събуди децата, ако, разбира се, те спят. Кой знае защо, Максим се съмняваше в това.

Ех, ако вярваше в Бог. Наистина. Но от слабата вяра, която стопляше Максим след всеки акт на пречистване, вече не беше останало почти нищо. Не можеше да има Бог в свят, където процъфтяваше Злото.

Но ако го имаше, или ако поне в душата на Максим беше останала истинска вяра! Той сега би паднал на колене, върху мръсния, напукан бетон, би вдигнал ръце към сумрачното, нощно небе, към небето, където дори звездите светеха тихо и тъжно. И би закрещял: „Защо? Защо, Господи? Това не е по силите ми, това не е за мен! Свали от мен тази тежест, моля те, свали я! Аз не съм този, който ти трябва! Аз съм слаб!“

И да викаш, и да не викаш — все същото. Не той е сложил върху раменете ти тази тежест. И не той ще я свали. Отпред пламва и се разгаря черно огънче. Ново пипало на Мрака.

— Лена, извинявай. — Той отстрани жена си и влезе в стаята. — Трябва да изляза.

Тя млъкна по средата на думата и в очите й, където току-що имаше само раздразнение и обида, се появи уплаха.

— Ще се върна.

Той бързо тръгна към вратата, надявайки се да избегне въпросите.

— Максим! Максим, почакай!

Преходът от ругатните към молбите беше мълниеносен. Лена се хвърли след него, хвана го за ръката, погледна го в лицето — с израз на съжаление, с желание да му угоди.

— Прости ми, прости ми, толкова се уплаших! Прости ми, наговорих ти куп глупости, Максим!

Той гледаше жена си, моментално изгубила агресивността си, капитулирала, готова на всичко, само и само той, глупавият, развратният, подлият, да не излезе от апартамента. Нима нещо се бе появило на лицето му — нещо, изплашило Лена повече, отколкото бандитската престрелка, в която се бяха забъркали?

— Няма да те пусна! Никъде няма да те пусна! Нощ е!

— Нищо няма да се случи с мен — меко каза Максим. — И по-тихо, децата ще се събудят. Ще се върна скоро.

— Като не мислиш за себе си, поне помисли за децата! За мен помисли! — Лена мълниеносно смени тактиката. — А ако са запомнили номера на колата? И ако сега се появят — да търсят онази мръсница? Какво да правя?

— Никой няма да се появи! — Кой знае защо Максим бе сигурен, че това е истина. — А ако все пак стане — вратата е здрава. Знаеш и на кого да се обадиш. Лена, пусни ме.

Жена му беше преградила вратата, застанала бе с разперени ръце, с вдигната нагоре глава и със затворени очи, сякаш очаквайки, че той ей сега ще я удари.

Максим внимателно я целуна по бузата и я отстрани от пътя си. Влезе в коридора, съпроводен от вече съвсем объркания й поглед. От стаята на дъщеря им се чуваше неприятна, тежка музика — не спеше, бе пуснала магнитофона, само за да заглуши злобните им гласове, по-точно гласа на Лена.

— Не бива! — прошепна умолително жена му след него.

Той облече якето си и бегло провери дали всичко във вътрешните джобове си е на мястото.

— Ти изобщо не мислиш за нас! — сякаш по инерция, сякаш вече на нищо не се надяваше, сподавено извика Лена. Музиката в стаята на дъщеря им стана още по-силна.

— А това вече не е истина — спокойно каза Максим. — Точно за вас мисля. Закрилям ви.

Тръгна, без да чака асансьора. Беше стигнал до долната площадка на стълбите, когато го настигна неочакваният вик на жена му — тя не обичаше да изнася наяве кирливите ризи на семейството и никога не се караше с него на стълбището.

— По-добре да ни обичаше, отколкото да ни закриляш!

Максим сви рамене и ускори крачка.

Ето тук стоях тогава, през зимата.

Всичко си бе същото — глухият проход, шумът на колите зад гърба ми, слабата светлина на фенерите. Само че тогава беше значително по-студено. И всичко изглеждаше просто и ясно, като на млад американски полицай, излязъл на първото си патрулиране.

Да опазвам закона. Да преследвам Злото. Да защитавам невинните.

Колко хубаво би било, ако всичко си оставаше винаги толкова просто и ясно, както когато си на дванайсет или двайсет години. Ако на света наистина имаше само два цвята: бяло и черно. Само че дори най-честният и добродушен полицай, възпитан в гръмки патриотични идеали, рано или късно разбира: по улиците има не само Мрак и Светлина. Има още договорки, отстъпки, споразумения. Информатори, капани, провокации. Рано или късно се налага да предаваш своите, да подхвърляш в чужди джобове пакетчета с хероин, да удряш по бъбреците, внимателно, за да не оставиш следи.

И всичко — заради онези, най-простите правила.

Да опазваш закона. Да преследваш злото. Да защитаваш невинните.

На мен също ми се наложи да разбера това.

Преминах през тесния тухлен проход, подритнах парче от вестник, захвърлено до стената. Ето тук изтля горкият вампир. Наистина горкият, виновен само в това, че си е позволил да се влюби. Не във вампирка, не в жена, а в жертвата си, в своята храна.

Ето тук плиснах шишенцето водка, изгаряйки лицето на жената, която ние, от Нощния патрул, бяхме предали на вампирите, за храна.

Колко обичат да казват Тъмните: „Свобода!“ Колко често ние обясняваме на самите себе си, че свободата си има граници.

И всичко това, навярно, е съвсем правилно. За онези Тъмни и Светли, които просто живеят сред хората, превъзхождайки ги по възможности, но без да се отличават от тях по стремежите си. За онези, които са избрали да живеят по правилата, а не противопоставянето.

Но е достатъчно само да се излезе на границата, онази невидима граница, където стоим ние, патрулните, разделяйки Светлината и Мрака…

Това е война. А войната винаги е престъпна. Винаги, във всички времена, в нея има място не само за героизъм и саможертва, но и за предателство, подлост, удари в гърба. Иначе просто не може да се воюва. Иначе си загубил предварително.

Но какво означава всичко това, в края на краищата! За кое си струва да се бия, за кое имам право да се бия, когато стоя на границата, по средата между Светлината и Мрака? Моите съседи са вампири! Те — или поне Костя — никога не са убивали. Те са прилични хора от гледна точка на човеците. Ако ги съдим по делата им, са значително по-честни от шефа или от Олга.

Къде е границата? Къде е оправданието? Къде е извинението? Не знам отговора. Не е по силите ми да кажа нищо, дори на себе си. Аз вече плувам по течението на старите убеждения и догми. Как моите приятели, оперативните работници на Патрула, могат да се сражават непрекъснато? Какви обяснения дават за своите постъпки? Също не знам. Но техните решения няма да ми помогнат. Тук всеки решава сам за себе си, като в гръмките лозунги на Тъмните.

И най-неприятно беше, че чувствах: ако не разбера, ако не успея да напипам тази граница, аз съм обречен. И не само аз. Ще загине Светлана. Шефът ще се намеси в безнадежден опит да я спаси. Ще рухне цялата структура на Нощния патрул в Москва.

„Защото в ковачницата не е имало пирон.“

Постоях още малко, опирайки се с ръка на мръсната тухлена стена. Спомнях си, хапейки устни, опитвайки се да намеря отговора. Не го намирах. Значи — съдба.

Прекосих уютния тих двор и излязох пред „блока на крачета“. Съветският небостъргач предизвикваше някакво потискащо униние, напълно неоправдано, но ярко. Изпитвал съм подобно чувство понякога, когато съм минавал с влака покрай изоставени села или полуразрушени зърнени складове. Неуместност, прекалено голям размах, завършил с удар по въздуха.

— Завулон — казах, — ако ме слушаш…

Тишина, обичайната тишина на късните московски вечери — ревът на колите, тук-там музика от прозорците, никакви хора.

— Ти все едно, не можеш да изчислиш всичко — произнесох аз в пустотата. — Изобщо не можеш. Винаги има разклонения на реалността. Бъдещето не е определено. Знаеш това. И аз също го знам.

Пресякох пътя, без да се оглеждам встрани, без да обръщам внимание на колите. Изпълнявам задача, нали?

Сфера на отстраняване!

Трамваят издрънча и застина върху релсите. Колите намаляваха скорост, заобикаляйки пустотата, в центъра на която стоях аз. Всичко престана да съществува — с изключение на сградата, на покрива на която се състоя битката ни преди три месеца, тъмнината, проблясъците на енергия, невидима за човешките очи.

И тази мощ, която малцина могат да зърнат, нарастваше.

Тук беше центърът на тайфуна, не грешах. Точно тук ли искахте да ме доведете? Прекрасно. Дойдох. Завулон, ти все пак помниш онова малко позорно поражение. Не можеш да не помниш какъв шамар получи в присъствието на своите собствени роби.

Покрай всичките му висши цели — разбирам, че за него те са висши — в Завулон кипи още едно желание, което някога е било обикновена човешка слабост, а сега е невероятно подсилено от Сумрака.

Да отмъсти. Да си разчисти сметките.

Да повтори битката. Да размаха юмруци след боя.

Във всички вас, велики магове — и Светли, и Тъмни — я има тази черта — преситеността на обикновената схватка, стремежа да се победи изящно. Да се унижи противника. На вас са ви скучни обикновените победи, те са част от миналото. Великото противопоставяне се е изродило в безкрайна шахматна партия. Така е и при Хесер, великият Светъл маг, който с такова удоволствие се подигра на Завулон, приемайки чужд облик.

За мен противопоставянето още не се е превърнало в игра.

Може би в това се крие моят шанс.

Извадих от кобура пистолета си, свалих предпазителя. Въздъхнах — дълбоко, дълбоко, сякаш се канех да се гмурна. Време беше.

Максим чувстваше, че този път всичко ще се реши бързо.

Нямаше да има нощно бдение в засада. Нито пък — продължително проследяване. Този път озарението дойде прекалено ярко и то не само усещането за чуждо, враждебно присъствие, но и ясно насочване към целта.

Той стигна до пресечката на улиците „Галушкин“ и „Ярославска“, спря в двора на многоетажна сграда. Погледна тлеещия черен огън, местещ се бавно във вътрешността на зданието.

Тъмният маг бе там. Максим вече го възприемаше реално, почти зримо. Слаби способности. Не е вампир, не е върколак, не е инкуб^[1]. Именно Тъмен маг. Като се имаше предвид неголямата сила, проблем нямаше да има. Проблемът бе другаде.

Максим можеше само да се моли и да се надява, че това няма да се случва толкова често. Да се унищожават ден след ден рожбите на Мрака е тежко не само физически. Съществува и онзи, най-страшният миг, в който кинжалът пронизва сърцето на врага. Мигът, когато всичко наоколо започва да трепери, да балансира, цветовете избледняват, звуците помръкват, движенията се забавят. Какво щеше да прави, ако дори веднъж сбъркаше? Ако ликвидираше не враг на човешкия род, а обикновен човек? Не знаеше.

Но нали нямаше друг изход, нали на света само той можеше да отличи Тъмните от обикновените хора. След като само в неговите ръце бе дадено — от Бог, съдбата, случая — оръжие.

Максим извади дървения кинжал. Погледна играчката с лека тъга и тревога. Този, който някога беше издялал кинжала и му беше дал гръмкото звучно име „мизърикорд“, не беше той.

Тогава бяха на по дванайсет години, той и Петка, най-добрият и може би единственият му приятел в детството, всъщност защо да се заблуждава, единственият в живота. Двамата играеха на някакви рицарски битки, за кратко, наистина — в тяхното детство имаше доста развлечения и без всевъзможните компютри и дискотеки. Играха всички деца от двора, през едно-единствено кратко лято — дялаха мечове и кинжали, и се биеха уж с всички сили, но внимателно. Имаха достатъчно ум, за да разберат, че и с дървени оръжия може да се извади нечие око или да се порежеш до кръв. Странна работа — с Петка винаги се оказваха в различни лагери. Може би защото той беше малко по-мъничък и Максим леко се притесняваше от приятеля си дребосък, гледащ го с възторжени очи и ходещ по петите му като мълчалива опашка. И беше съвсем обичайно, когато в поредната битка Максим изби дървения меч от ръцете на Петка, който почти не се бранеше от него, и закрещя: „Пленен си!“.

Само че после се случи нещо странно. Петка мълчаливо му подаде същия този кинжал и каза, че доблестният рицар е длъжен да отнеме живота му с „мизърикорда“, а не да го унижава чрез пленяване. Това беше игра, разбира се, игра, само че нещо в Максим потрепна, когато той нанесе удара — направи се, че нанася удар — с дървения кинжал. И последва един непоносим, кратък миг, когато Петка гледаше ту ръката му, допряла оръжието-играчка до зацапаната бяла тениска, ту очите му. А после изведнъж измърмори: „Задръж го, това ще бъде твоят трофей.“

Максим прие дървения кинжал с удоволствие, без колебание. Хем като трофей, хем като подарък. Само че, кой знае защо, никога не го взимаше със себе си, когато отиваше да играе. Пазеше го вкъщи, стараеше се да го забрави, сякаш се притесняваше от неочаквания подарък и собствената си лигавост. Но помнеше, винаги помнеше. И дори когато порасна, когато започна да отглежда собственото си дете — не забрави. Оръжието-играчка лежеше до детските албуми със снимки, пликовете с кичури от косата и останалите сантиментални глупости. До деня, в който Максим за пръв път усети присъствието на Мрака в света.

Тогава дървеният кинжал сякаш го повика. И се превърна в истинско оръжие — безпощадно, безмилостно, непобедимо.

А Петка вече го нямаше. Младостта ги раздели: разликата от една година е голяма за децата, но за тийнейджърите е истинска пропаст. После ги раздели и животът. Усмихваха се един на друг, когато се срещнеха, стискаха си ръцете, няколко пъти хубавичко си пийнаха, спомняйки си детството. После Максим се ожени, премести се на нов адрес, връзката почти се прекъсна. А тази зима, съвсем случайно, научи новината. Каза му я майка му, на която той редовно се обаждаше вечер, както прави всеки добър син. „А помниш ли Петка? Вие с него бяхте такива приятели като деца, направо неразделни.“

Помнеше го. И веднага разбра защо е необходимо такова встъпление.

Пребил се смъртоносно. Паднал от покрива на някаква висока сграда, и какво ли е правел там посред нощ? Може би е искал да се самоубие, а може и да се е напил, само дето лекарите разправяха, че е бил трезвен. А може и да са го убили. Работел в някаква търговска организация, получавал добри пари, помагал на родителите си, карал хубави коли.

„Напушил се е с трева“ — каза тогава Максим. Толкова твърдо, че майка му дори не понечи да спори. — „Напушил се е, той винаги е бил странен.“

И сърцето му не трепна, не се сви. Само че вечерта самият той, кой знае защо, се напи. А после отиде и уби жената, чиято Тъмна сила принуждаваше околните да изоставят любовници и да се връщат при законните си жени, уби застаряващата вещица, събираща и разделяща хората, която бе проследявал безрезултатно вече две седмици.

Петка го нямаше — вече от много години го нямаше момчето, с което той дружеше, а от три месеца го нямаше и Пьотър Несторов, когото той виждаше веднъж годишно, че и по-рядко. Ала подареният кинжал си беше останал.

Навярно все пак от тяхното неловко детско приятелство имаше полза.

Максим повъртя в ръка дървения кинжал. Защо, защо е сам? Защо до него няма приятел, способен да снеме поне част от тежестта от раменете му? Толкова много мрак има наоколо, а Светлината е толкова малко.

Кой знае защо си спомни последната, изстреляна подире му фраза на Лена: „По-добре да ни обичаше, отколкото да ни закриляш!“

„А не е ли това едно и също?“ — възрази мислено Максим.

Не, вероятно не бе едно и също. Само че какво може да направи човек, за когото любовта е сражение, който се бие „против“, а не „за“?

Против Мрака, а не за Светлината.

Не за Светлината, а против Мрака.

— Аз съм страж — каза Максим. На самия себе си, полугласно, сякаш се стесняваше да го изрече на глас. Само шизофрениците разговарят със самите себе си. А той не е шизофреник, той е повече от нормален, той вижда древното Зло, плъзващо по света.

Плъзващо или заселило се тук много отдавна?

Това е безумие. Не бива, изобщо не бива да се съмнява. Ако изгуби дори частица от вярата си, ако си позволи да се отпусне или да търси несъществуващи съюзници, край с него. Дървеният кинжал няма да се превърне в светещ меч, който да прогони Мрака. Поредният маг ще го изпепели с магическия си огън, вещица ще го омагьоса или върколак ще го разкъса на парчета.

Страж и съдия!

Не биваше да се колебае.

Късчето Мрак от деветия етаж изведнъж потегли надолу. Сърцето на Максим заби учестено: Тъмният маг беше тръгнал към съдбата си. Излезе от колата, бегло се огледа. Наоколо нямаше никой. Както обикновено — нещо, скрито в него, разгонваше случайните свидетели, освобождаваше полесражението.

Полесражението? Или ешафода?

Страж и съдия?

Или палач?

Каква е разликата? Той служи на Светлината!

Познатата сила изпълваше тялото му, караше го да се вълнува. Хванал с ръка ревера на сакото си, Максим тръгна към входа, срещу спускащия се с асансьора Тъмен маг.

Бързо, всичко трябваше да се направи бързо. Все пак нощта още не бе настъпила. Биха могли да го видят. А никой никога нямаше да повярва в неговия разказ, в най-добрия случай го очакваше лудница.

Повикай го. Представи се. Извади оръжието.

Мизърикорд. Милосърдие. Той е страж и съдия. Съвсем не е палач!

Този двор е полесражение, а не ешафод!

Максим се спря пред входа. Дочуха се стъпки. Ключалката изщрака.

И му се прииска да изскимти от обида и ужас, да закрещи, проклинайки небесата, съдбата и своя небивал дар.

Тъмният маг се оказа дете.

Слабичко тъмнокосо момче. Най-обикновено на външен вид — само дето Максим виждаше трепкащия около него ореол на Мрака.

Защо? Такова нещо никога не му се беше случвало. Той беше убивал жени и мъже, млади и стари, но досега не беше попадал на деца, продали душата си на Мрака. Максим дори не си беше помислял подобно нещо — неясно дали защото не желаеше да признае, че такава възможност съществува, или защото отказваше да вземе решение предварително. Ако знаеше, че бъдещата му жертва е само на дванайсет години, може би щеше да си остане вкъщи.

Момчето стоеше на входа и гледаше с недоумение Максим. За миг изглеждаше, че хлапето ще се обърне и ще се втурне обратно и ще хлопне тежката врата, заключвайки я. Бягай де, защо не бягаш?

Момчето пристъпи напред, придържайки вратата, за да не се блъсне прекалено силно. Погледна Максим в очите — леко начумерено, но без никакъв страх, съвсем непонятно. Той не взе Максим за случаен минувач, разбра, че са го чакали. И сам идваше. Не се ли боеше? Или беше сигурен в своята Тъмна сила?

— Вие сте Светъл, виждам — каза момчето. Тихо, но уверено.

— Да. — Изрече думата с усилие, неохотно, запъвайки се и отклонявайки поглед. Проклинайки се за слабостта си, протегна ръка и хвана момчето за рамото. — Аз съм съдия.

Въпреки това хлапакът не се изплаши.

— Днес видях Антон.

Какъв Антон? Максим премълча, недоумението му се отрази в очите му.

— Заради него ли дойдохте при мен?

— Не. Заради теб.

— Защо?

Момчето се държеше леко предизвикателно, сякаш някога бяха имали дълъг спор с Максим, сякаш Максим бе виновен за нещо и бе длъжен да съзнава вината си.

— Аз съм съдия — повтори Максим. Прииска му се да се извърне и да избяга. Всичко протичаше не както трябва, неправилно. Не можеше Тъмният да се окаже дете, връстник на собствената му дъщеря. Тъмният маг трябваше да се отбранява, да напада, да бяга, но не и да стои с обиден вид, сякаш има право на това.

Сякаш нещо можеше да му послужи за защита.

— Как се казваш? — попита Максим.

— Егор.

— Изключително неприятно ми е, че се получи така. — Максим говореше искрено. И не изпитваше никакво садистично удоволствие от отлагането на убийството. — По дяволите. Имам дъщеря на твоите години!

Кой знае защо, това беше най-обидното.

— Но ако не го направя аз, кой?

— За какво говорите? — момчето се опита да махне ръката му. Това придаде на Максим решимост.

Момче, момиче, възрастен, дете — каква е разликата? Мрак и Светлина — ето тези неща са различни.

— Длъжен съм да те спася — каза Максим. Със свободната си ръка извади кинжала от джоба си. — Длъжен съм и ще го направя.