Максин Бари
Огън и лед (8)

Глава 7

— Кати, за теб е — извика Брин и й подаде телефонната слушалка.

— Благодаря. — Кати я пое с въздишка и се облегна на стената в антрето. — Да?

Брин чу, че е пристигнала пощата и излезе да я вземе.

— Здравей, Кати, как върви животът в глухата провинция?

— Мейв? — Кати позна гласа на Мейв Файнигъл и тихичко простена.

Пристигнала беше в Лондон само от няколко месеца, когато за пръв път чу името на Мейв Файнигъл. Момичетата, с които беше позирала в рекламата на плажно масло, говореха за партито, което Мейв бе организирала в един от най-скъпите нощни клубове и изреждаха имената на поканените. Кати бе очаквала да чуе, че са присъствали известни манекени и нашумели фотомодели, хора от шоубизнеса, но Вероник Финч — една от прочутите модели в рекламния бизнес — изреди напълно непознати имена, а останалите момичета се кискаха и многозначително се побутваха. Джейн Мур, най-възрастната и опитна манекенка, й обясни коя е Мейв Файнигъл. Тя притежавала агенция, която осигурявала „компаньонки за празненства“ за мъже от висшите социални слоеве.

Дори и Кати разбираше какво означава това. Забавление за онези, които можеха да си го позволят. Доставка на млади момичета с кожени камшици и белезници за преуморени политици, които искат да се разтоварят в компанията на някоя руса красавица. Осигуряване на свежи английски рози за ненаситните на млада плът арабски милионери. Подаяния за начинаещи актриси, които са готови на всичко, за да привлекат вниманието на някой преситен от развлечения шеф от света на шоубизнеса.

— Още ли си на линия, девойче?

— Какво? О, да, извинявай, Мейв — намръщи се Кати.

За какво, по дяволите, й се обаждаше Мейв Файнигъл?

— Как са нещата при теб? Ближеш си раните, така ли?

Кати пресилено се засмя. Значи вече всички знаеха, че сър Лайънъл я бе изоставил. Новината се бе разпространила доста бързо.

— Виж, съкровище, тъкмо се чудех кога смяташ да се върнеш отново в големия лош град?

Кати въздъхна и уморено разтри челото си. Имаше нужда от хапче. Мейв винаги я караше да се чувства нервна и под нейно въздействие никога не можеше да мисли правилно. Кати с тъга си спомни за върволицата отхвърлени от агенциите момичета, които посещаваха Мейв в малката й къща в Челси, за да споделят провалите си. Тогава тя ги утешаваше, че все още имат шанс да си намерят добър съпруг или пък да направят кариера в Холивуд.

— Не съм решила кога ще се върна — много бавно и внимателно отвърна най-после Кати.

Почувства как стомахът й се свива на топка. Дълбоко в себе си вече знаеше защо й се обаждаше Мейв Файнигъл.

— Е, когато се върнеш, не забравяй, че тук имаш истински приятели. Чух, че са те уволнили от „Брайър“ и то само защото не можеш повече да работиш с този негодник Анди. То пък кой ли може? Копелета! Те всички смятат, че едно момиче, когато навърши двадесет и пет, вече не става за нищо. Ние, в агенцията „Файнигъл“ никога не се отказваме от моделите си. Всъщност, най-добрите са зрели жени, а не млади момичета. По-възрастните са по-опитни в професията, справят се отлично и успяват да се издигнат в живота. Като Манди Мартин. Нали си спомняш Манди, съкровище?

Кати си я спомняше много добре. Манди Мартин беше успяла да закачи на въдицата си някакъв голям продуцент от Холивуд, който беше пристигнал в Англия, за да търси свежи лица за новото си студио. Но такива като Манди бяха една на хиляда. Останалите момичета бяха обикновени проститутки. Зад паравана на агенцията за модели се криеше един луксозен публичен дом. Това беше публична тайна.

Кати потръпна.

— Е, ще чакам да ми се обадиш и то скоро. Разбрахме ли се? Наистина нямам търпение да се видим.

— Добре — автоматично отвърна Кати. Беше много по-лесно да не спори с Мейв, а да й каже това, което иска да чуе.

— Чудесно. Агенция „Файнигъл“ е готова веднага да подпише договор с теб. Само кажи. О, и не се тревожи за загубата на онази твоя малка бърлога. Ние ще те настаним в някой уютен апартамент в Челси. Знам, че си разумно момиче, Кати. Разбрах го, още като те видях за пръв път.

В слушалката се разнесе рязък и дрезгав смях. Внезапно ужасният звук прекъсна и Кати осъзна, че беше треснала слушалката. Не съзнаваше колко дълго беше стояла неподвижна, с втренчен в телефона поглед. Сякаш ледени пръсти бяха стегнали сърцето й. Значи веднага след като я е видяла Мейв бе разбрала, че Кати е подходяща за така наречената й „агенция за модели“. Внезапно Кати избухна в истеричен смях, сух и горчив смях. Дълго време не можа да се спре. В Лондон години наред тя бе живяла в малкия си уютен апартамент с богатия си любовник, вършейки „страхотна“ работа. И беше доволна от себе си, въобразявайки си, че чудесно се справя в живота. А през цялото това време Мейв Файнигъл е дебнала удобния момент, за да я сграбчи с хищните си пръсти и да я превърне в обикновена проститутка…

Кати прекоси антрето като някакъв сомнамбул. Не знаеше какво да прави. Е, като начало ще глътне едно хапче. Взе чантата си от дивана, извади от шишенцето две хапчета и трескаво ги глътна. Не забеляза, че ръката й трепери. Все още като в мъгла, Кати се запъти към кухнята. Спря в малкия коридор и отсъстващо се загледа през прозореца. Дъждът шибаше по стъклата, а пред погледа й се простираха безкрайните зелени пасища, натежали от изливащата се от небето вода. Не забеляза баща си и сестра си, които седяха до масата и разговаряха. В мислите си беше на километри далеч оттук.

Брин смачка листа в ръката си и силно заби нокти в дланите си. Сякаш силната болка можеше да й помогне.

— Копелета! — изсъска Брин. — Предлагат още пари за стадото. Сякаш някакви си жалки сто лири имат значение.

Джон Уитъкър се намръщи и скришно притисна ръка към сърцето си. Внезапно му се стори, че в кухнята е много горещо и той няколко пъти пое дълбоко въздух. Тази сутрин беше съобщил на работниците, че в края на месеца ще трябва да си търсят нова работа. Това беше най-тежкият момент в живота му. Никой от мъжете не беше изненадан. Те знаеха, че се беше борил, че се беше надявал на някакво чудо, че беше правил неимоверни усилия нещата да потръгнат и да успеят да се измъкнат… Но напразно. Джон беше последният фермер от глухата долина, притиснат до стената. И въпреки че Сам и останалите се опитаха да не показват болката и разочарованието си, Джон Уитъкър остана сломен. Предизвестеният край беше настъпил. Внезапно почувства, че се задушава и не може да диша. Опита се да не обръща внимание на болката, раздираща гърдите му и пое дълбоко въздух. Бриони изглеждаше съкрушена, сякаш всеки миг ще избухне в сълзи. Но нима можеше да я упреква за това? Дали сега не беше най-подходящият момент, за да й каже как е прекарал следобеда си.

— Чуй ме, детето ми. Вчера ходих до Клапъм, за да огледам онази къща, която се продава.

— Тя е твърде скъпа — отвърна Брин.

Отлично знаеше за какво говори баща й.

— Мястото е много хубаво, Бриони. Къщата е много по-малка от тази. Помисли си само колко домакинска работа ще си спестиш. — Той започна да й разказва възторжено за гледката, за селото, за съседите и за градината.

Но дъщеря му не го слушаше. Мислите й се бяха пренесли в картинната галерия и тя отново виждаше пред себе си най-красивия мъж в своя живот.

— Как може да ми причини всичко това? — прошепна Брин и рязко се изправи. Столът й се залюля и падна на пода.

Точно в този момент Джон Уитъкър видя по-голямата си дъщеря, застанала в коридора близо до вратата. Тя гледаше с празен поглед през прозореца, а лицето й бе на човек, преживял силен шок.

С широки крачки Брин отиде до вратата и излезе на двора. Днес щеше да се състои претенциозното светско тържество по случай откриването на скъпия му и елегантен хотел, внезапно си спомни тя. В съзнанието й съвсем ясно изплуваха огромните кошници с екзотични цветя, които сигурно струваха цяло състояние, кристалните чаши, блестящите сребърни прибори. Парите, които Кинестън Джърмейн бе похарчил за проклетото си парти, сигурно щяха да стигнат, за да върнат заема си на банката. А какво бе направил той? Брин стоеше под плющящия дъжд, без да чувства студените капки, които се стичаха по лицето й и се просмукваха през дебелия й сив пуловер. Той й беше изпратил писмо, в което й предлагаше още сто лири за стадото. Това бе всичко, с което бе решил да възмезди мъката им!

— Проклет да си! — извика Брин и в същия миг се почувства като последна глупачка.

Бързо се огледа, но за щастие проливният дъжд бе прогонил всички и наоколо не се виждаше жива душа. Внезапно я осени една идея. Дишането й се успокои и на устните й се появи тържествуваща усмивка. Измъкна един измачкан каскет от джоба на панталоните си и го нахлупи на главата си, като старателно напъха косата си под него. От плевнята взе една стара и прашна мушама, която открай време висеше закачена на кука в стената. Спря се за малко, за да избърше стъклата на очилата си. Сетне решително се насочи към стария камион, с който караха овцете на пазара. Той беше модел 1960 г. и въпреки че беше стар и очукан, все още им вършеше добра работа. Както винаги возилото отказа да запали, но след като се потруди малко с гаечния ключ и доля масло, двигателят заработи.

В кухнята Джон Уитъкър отмести поглед от чайника и загрижен проследи с поглед отдалечаващия се камион. Беше сигурен, че Бриони Роуз е намислила нещо. В този момент по-малката му дъщеря не го тревожеше. Той беше угрижен за Кати.

— Искаш ли още една бучка захар, скъпа? — Погледна през рамо към Кати, която беше седнала до масата и късаше на малки парченца някакъв лист хартия.

Тя го погледна с празен поглед.

— Да, татко. Защо не?

Защо не, наистина? Сигурно след като стане проститутка, ще надебелее.

Джон сложи по още една бучка в чашите им и се наведе над мивката, докато чакаше водата да заври. Сетне, без да каже дума, отвори прозореца и жадно вдъхна студения чист въздух. Надяваше се, че Кати не е забелязала нищо. Изглежда тя все още беше в шок. Кой би могъл да помисли, че ще се разстрои толкова много от загубата на фермата?

— Чуй ме, дъще, може би скоро ще се преместим в Клапъм. Там има една чудесна къща. Сигурен съм, че ти хареса.

— Да, татко — кимна Кати.

— Ние тримата, ти, сестра ти и аз ще си построим нов дом. Няма да е по-лош от сегашния, ще видиш. Ето, вземи чая си и го изпий. Аз… аз ще трябва да изляза и да прибера овцете от горното пасище. Съобщиха, че през нощта може да завали сняг. Ти ще се оправиш, нали, скъпа? — разтревожено добави той.

Кати примигна.

— Какво? О, да, татко, разбира се, че ще се оправя.

Баща й кимна, успокоен, че явно дъщеря му вече се чувства по-добре и се запъти към вратата, като взе ключовете за трактора.

Кати не знаеше колко дълго бе седяла сама. Мислеше, че навън продължава да вали, но когато погледна през прозореца видя, че е изгряло слънце. Отмести недокосната си чаша чай и бавно се насочи към всекидневната. Чувстваше се уморена. Толкова уморена. Може би не е зле да подремне. Но със сигурност нямаше да може да заспи без още едно хапче. Няколко пъти се бе опитвала, но оставаше да лежи будна и накрая винаги взимаше едно хапче. Качи се на горния етаж, за да вземе шишенцето с хапчетата, върна се във всекидневната и седна пред огъня с кръстосани крака. Втренчи се в игривите пламъци. Щеше да се превърне в една от онези отчаяни жени със студени очи и груби лица. Никога нямаше да стане известен модел, никога повече нямаше да бъде онова хубаво младо момиче. Изтръска едно хапче върху дланта си и го преглътна. Една искра изхвръкна, падна върху килимчето пред камината и веднага се образува малка черна дупчица. Кати глътна още едно хапче. Защо не можеше да заспи? Въздъхна и се огледа. В ъгъла беше диванът, където майка й прекара последните месеци от живота си. Младата жена потръпна и се извърна. Не искаше да мисли за майка си. Или пък за фермата. Кой би си помислил, че ще изгубят фермата? Усмихна се. Това беше може би най-хубавото, което можеше да се случи на Брин. Така най-после ще излезе в големия и опасен, но вълнуващ свят.

Искаше й се да пийне нещо. Чаша водка щеше да й се отрази добре. Ала баща й и Брин никога не държаха алкохол в къщата, освен…

— Ха, Кати, момиче, май паметта ти съвсем не е за изхвърляне — промърмори на глас и скочи на крака.

Клекна под стълбата и отмести торбата с картофи. Почака малко, докато очите й привикнат с тъмнината. А, ето ги. До стената се виждаха две кафяви глинени стомни за вино, покрити с прах. Кати се намръщи и тихо измърмори, докато придърпваше по-близко стоящата.

Стомната беше огромна и сигурно тежеше цял тон, но тя я хвана за дръжката, прегърна я с другата ръка и залитайки се върна в дневната. Едва не изпусна стомната, но успя да я занесе до камината и внимателно я постави на пода. Отиде до кухнята и взе една водна чаша. Погледна през прозореца. Чудесно. Отвън не се виждаше жива душа. Затрудни се при изваждането на тапата, но когато най-сетне излезе, стаята се изпълни с острата миризма на отлежало уиски. Кати несръчно напълни чашата с прозрачна кехлибарена течност и я вдигна към огъня.

— За Лондон — изрече тя и кухо се изсмя. Отпи голяма глътка и се закашля. Беше забравила колко е силно домашното уиски. — Добро е, татко — с уважение поклати глава и отпи още една глътка.

Все още не й се спеше. Въздъхна, изтръска всички хапчета от шишенцето върху килимчето пред камината и сложи едно в устата си. Преглътна го с още една солидна глътка уиски. Искаше да забрави за Мейв и Лондон. Всичко бе по вина на Лайънъл, да го вземат мътните.

Внезапно се сети, че днес не беше писала в дневника си, отвори чантата си и извади плика с надпис „Строго лично“. Взе лист хартия и химикал. Върна плика в чантата, намести се удобно върху килимчето и сложи чантата върху корема си. Малките розови хапчета бяха разпръснати точно пред нея и Кати взе още две и ги прокара със солидно количество от жълтата течност. Видя, че чашата й е празна, напълни я отново, взе химикалката и я размаха във въздуха, втренчила поглед в празния бял лист.

„Всичко е по негова вина“ — написа Кати, опитвайки се да следва тънките сини редове, но това не й се отдаваше.

— Това е истината — повтори на глас и отпи от чашата.

Проклетият Лайънъл, заряза я, превърна я в лесна плячка за Мейв.

„Ако не беше той, аз все още щях да си имам моят апартамент…“ Спря. „Бърлога“, така го бе нарекла онази кучка Мейв. Примигна, за да фокусира погледа си, задраска думата „апартамент“ и написа „дом“. Главата й беше замаяна, усещаше познатото приятно усещане за лекота, но внезапно сякаш отново чу гласа на Мейв, който казваше, че „са готови веднага да подпишат договор с нея“. Отново се наведе над листа и продължи да пише: „Не искам да се връщам в Лондон“. Не лъжеше. Не искаше да се връща там, защото щеше да стане проститутка. Щеше да умре от СПИН. Тази мисъл я изплаши.

Написа: „Предпочитам да умра“ — и отново спря. Дали и това бе истина? Очите й се напълниха със сълзи и тя сърдито ги изтри. По дяволите, защо още не беше заспала? Протегна ръка и грабна още хапчета. Не знаеше колко. Сложи ги в устата си и пресуши чашата.

Въздъхна, легна на една страна и се сви на малка топка. Скоро ще заспи. „Най-сетне ще бъде в безопасност.“

 

 

— Ето, това е — каза Брин на Роби Питър и посочи към блестящата сграда.

Беше го открила в селската кръчма. Той се изненада като я видя, а когато му каза какво възнамерява да направи, искрено съжали, че я е видял. Обаче тя беше толкова ядосана, съвсем различна от онази Брин, която познаваше от малка, че не можа да намери сили да й откаже. Погледна нервно към сградата. Един мъж в тъмнозелена униформа упътваше шофьорите къде да паркират скъпите и блестящи коли, които прииждаха към входа. За кратко Роби изпита завист, но в следващия миг отново примигна нервно. Мъжът в униформата се бе извърнал и го наблюдаваше.

— Отпусни се, Роби, това е само един портиер — каза Брин, познала любезния и приятелски настроен мъж, който й беше отворил вратата. Но след днешния ден, едва ли щеше да бъде приятелски настроен.

Чу или по-скоро усети неспокойното размърдване на овцете в каросерията отзад. С помощта на Роби бе успяла да натовари двадесет глави, повечето овни или кочове.

— Закарай ги там. — Брин посочи голямата желязна врата, която беше отворена, заради едно червено ферари.

Роби послушно зави с камиона надясно. Брин зърна изуменото лице на портиера, когато камионът с овцете мина покрай него, разпръсквайки малки камъчета чакъл.

Челото на Роби се покри с големи капки пот.

— Какво ще правим, ако извикат полиция? — нервно попита той.

Никога досега не се беше забърквал с полицаите. Баща му щеше да го убие. Или пък може би щеше да бъде горд с него. Роби не бе сигурен кое от двете предположения е по-вярно. Знаеше само, че когато Брин му бе обяснила какво възнамерява да направи, се бе почувствал възбуден. Винаги бе харесвал Брин, въпреки че в този момент не можеше да я познае. О, тя си беше все същата, с този измачкан каскет и очилата, паднали до средата на носа й. Сега обаче изглеждаше някак си съвсем различна. Изглеждаше… ами… силна и особена.

— Отдавна ще сме се махнали оттук, когато пристигнат — уверено отвърна Брин, но истината бе, че въобще не я интересуваше.

След като вече й бе хрумнало как да провали шикозното парти на Кинестън Джърмейн, нищо друго не я вълнуваше. Чувстваше, че е същото, като да запали фитил до буре с барут — нищо не може да го спре да избухне. Колкото повече приближаваше, толкова повече се изпълваше с някаква вътрешна сила. Усещаше присъствието му, знаеше, че е някъде наблизо.

Хотелът беше пълен с гости. До слуха й достигаха откъслечни гласове и женски смях. Брин изскочи от кабината и заобиколи каросерията. Портиерът се беше вече насочил с бързи стъпки към тях, но младата жена не му обърна внимание.

— Хайде, Роби, помогни ми да свалим задния капак.

Вътре, в голямата бална зала на хотела, Кинестън Джърмейн се движеше из гостите, като любезно кимаше и разменяше по някоя дума с влиятелните личности, удостоили с присъствието си празненството.

Зърна в един ъгъл репортера от местния вестник и се насочи към него.

— Здравейте. Радвам се, че сте отделили от времето си, за да дойдете. Добра ли е храната? — Изслуша с усмивка похвалите и любезно кимна на някои от гостите, които минаха покрай него. „Голямото парти“, така го бе нарекъл Майк, заради важните гости, които бяха поканили, вървеше чудесно.

Сред присъстващите бяха граф и графиня Вейн. Графът беше член на управителните съвети на доста компании, включително и в компанията на Джърмейн. Плащаха му солидна заплата, но пък си струваше — влиянието и връзките му сред местната аристокрация бяха полезни за бизнеса.

Очите му не изпускаха нищо. Бюфетът вече беше полуизпразнен, което означаваше, че гостите харесваха храната. А и защо да не я харесат? Освен традиционния студен бюфет, който предлагаше всевъзможни пушени филета, желирано месо, риба, имаше множество вегетариански ястия, майсторски приготвени. За по-претенциозните бе поднесен шест вида хайвер и пастет от гъши дроб. Имаше толкова много салати, че трапезарията приличаше на зелено поле. Не бяха забравени и десертите, сервираха и всякакви екзотични коктейли.

Гамата на вината се простираше от американско червено до сухо бяло френско, както и няколко от най-известните видове шампанско. Чу, че някой се хванал на бас, че ще си пръча питие, което няма да могат да му сервират, но загубил облога. В залата се носеше дискретна музика, изпълнявана от един от най-добрите симфонични оркестри. Изглежда сред гостите имаше доста почитатели на класическата музика, защото мнозинството слушаше с искрено внимание. В това число и репортерът от „Таймс“, забеляза Кинестън. Отвън бе опъната огромна палатка за по-младите гости. Масите вътре също бяха отрупани с вкусни блюда, а местната поп група свиреше рок за радост на тийнейджърите. Градините също бяха аранжирани отлично — червените лалета и пурпурните примули допълваха великолепието. Слава богу, че дъждът спря. Разбира се, покривът на палатката е водонепроницаем, но все пак…

Мислите му внезапно бяха прекъснати, очите му се разшириха от ужас и изумление. Втренчи се в овцете, които се движеха по алеята между лалетата, и кротко си хрупваха по някое, после доволно преживяха. Кинестън примигна и отново отвори очи. Един овен с извити рога любопитно подуши крака на едно младо момиче, което изпищя и с ужас побягна. Животното доволно поклати глава и с радост се зае да хрупа от зелената маруля в чинията, която девойката изтърва.

Кинестън се раздвижи и даде знак на един от келнерите.

— Спуснете завесите и запалете лампите — остро нареди той. — Всичките.

Мъжът смаяно го погледна, но тръгна да изпълнява заповедта. След няколко минути залата потъна в мрак, но не за дълго. За изненада на развеселените гости, кристалните полилеи светнаха с всички цветове на дъгата. Но Кинестън не остана, за да се порадва на успеха на бързите си предохранителни мерки и изхвръкна навън. Видя, че животните кротко си проправяха път сред гостите, които очевидно се забавляваха. Неколцина мъже се засмяха, някои от жените — също.

— Какво, по дяволите…? Майк? Какво става?

Зърна измъчената физиономия на главния си управител на няколко крачки от себе си. Той отчаяно се опитваше да отпъди един овен, който бе заврял муцуна в копринената рокля на съпругата на президента на банката. Жената се смееше звънко не толкова заради овена, колкото заради физиономията на Майк.

— Това е онази проклета жена. Тя ги е довела. — Майкъл почти се беше разплакал. Не можеше да повярва.

Портиерът се бе опитал да спре овцете, но безуспешно.

— Каква жена? — нетърпеливо попита Кинестън.

— Онази там. Брин Уитъкър.

— Уитъкър? Мислех, че си се погрижил за това.

— И аз така си мислех. О-ох! — Майкъл изохка, когато едно от животните го настъпи по върха на една от лачените му обувки. — Махни се от проклетите иглики, по дяволите! — извика той и лицето му почервеня от гняв, когато друго животно започна да пасе цветята.

— Какво означава всичко това? — гневно изсъска Кинестън и сграбчи Майкъл за ръката. — Можеш ли да ми обясниш какво става?

Управителят нещастно погледна шефа си.

— Не знам. Предполагам, че е някаква форма на протест.

Кин изруга.

— Защо не ми каза, че имаш проблем?

— Не мислех, че имам! — раздразнено отвърна Майкъл и се намръщи, когато пръстите на Кинестън се забиха по-силно в ръката му.

— Говори по-тихо — изръмжа Кин. — Ако не действаме бързо, проклетите овце ще нахлуят в балната зала и всички ще разберат какво става, включително и репортерите. Събери всички от персонала и незабавно махнете животните оттук. Действай!

— Добре. — Майкъл облекчено въздъхна, когато Кин пусна ръката му. — Ами… къде да ги отведем?

Кин нервно прокара ръка през косата си.

— Не знам… Може би в зимната градина. В момента е празна. Закарайте овцете там.

Майкъл побърза да изпълни нареждането, а Кинестън се озърна и видя гостите, които любопитно го наблюдаваха. Сетне погледът му се насочи към овцете, които доволно пасяха прекрасно подравнената му ливада и преживяха скъпите му лалета. Не можа да се сдържи и избухна в смях. Не бе виждал нещо толкова забавно от деня, когато бе станал свидетел как дядо му се опитваше да хване едно избягало от кочината прасе. Поклати глава и разпери ръце в комичен жест, който можеше да означава: „Защо трябваше да се случи точно на мен?“. Гостите не знаеха дали да се смеят или да му съчувстват. В този миг Кинестън забеляза един овен, който се бе насочил към него и бързо се отдръпна. Един огромен и невероятно грозен камион завиваше по алеята към изхода. Някакъв висок и доста пълен мъж в овехтели панталони, нахлупил смачкан каскет на главата си показваше на шофьора откъде да мине.

— Ей, почакайте!

Брин рязко извърна глава. За секунда, докато гледаше мъжа, който крачеше към нея, сетивата й се парализираха. Една от причината, за да погоди този номер и да дойде тук, бе да докаже на себе си, че Кинестън Джърмейн не означава нищо за нея. Но в мига, в който го видя, разбра, че това не е истина. Беше се излъгала. Отблизо той беше още по-красив, отколкото си го спомняше. По-висок, с грациозна походката, а лицето му… Брин се втренчи в лицето му. Стори й се невероятно красиво, очите му приличаха на искрящ син лед, които едновременно я караха да замръзва и да изгаря. Младата жена затрепери. Господи, какво ставаше с нея?

Кин спря на една крачка разстояние от нея. Видя висока, тромава фигура, покрита със стара мушама. Видя смачкан каскет и две кръгли зачервени от гняв бузи. Видя деликатни устни и грозни очила с големи черни рамки. Сетне погледна очите й. Никога досега не бе виждал такива очи. Те горяха от омраза към него. В зениците й се четеше в едно предизвикателство, страх, болка, гняв. Но имаше и още нещо, което именно спря гневните думи, готови да излетят от устата му. А какъв цвят имаха тези очи — напомняха му на очите на тигър, променливи, изпълнени със злоба, но все пак прекрасни.

— Нали искахте да купите стадото ми? — Думите излетяха като куршуми от устата й. — Е, сега са ваши! — Брин се извърна и побягна.

Не можеше нито миг повече да издържа да гледа лицето му. Отдъхна си облекчено като видя Роби, който я чакаше на улицата. Когато се качи в камиона по страните й течаха горчиви сълзи.

Роби потегли с максималната скорост, която можеше да си позволи с този раздрънкан камион. Кин ги проследи с поглед. Лицето му изразяваше изненада и пълно объркване. Чу силен смях и се извърна. Всички гости бяха излезли навън и наблюдаваха как нещастните келнери се опитват да съберат животните. Но този път комичната гледка не предизвика смеха му. Даде си ясна сметка, че няма да може да забрави най-красивите очи на света, изпълнени с болка и сълзи.

— По дяволите, Майкъл — промърмори той, — нали ти казах да се отнасяш внимателно с фермерите.

Очевидно англичанинът беше забъркал тази каша и той трябваше да оправя цялата бъркотия.

 

 

Вече се беше стъмнило, когато камионът зави към фермата. Брин беше спряла да плаче. Роби вече съжаляваше, че нямаше куража да слезе от камиона, за да види смаяните физиономии на онези големци. Беше въодушевен. Брин мълчаливо се взираше през прозореца. Нейната съпротива се бе стопила, заедно с чувството на наранена гордост и справедливо отмъщение. В главата й отново и отново изплуваха вълнуващите мигове, когато стояха един до друг, очи в очи. Какво ли си беше помислил за нея? Младата жена не искаше да пропъжда от съзнанието си скъпото видение на прекрасното му лице. Би дала всичко, за да разбере какво си мислеше за нея.

Когато влязоха в двора на фермата, Брин мигновено разбра, че нещо не е наред. Вълненията и самосъжалението й веднага отлетяха. Баща й не се виждаше никъде.

— Това не е ли колата на доктор Бийн? — попита Роби, сочейки към светлото волво, паркирано пред входа на къщата.

Брин изстина.

— Татко! — прошепна тя. — Татко! — извика и се втурна към къщата.

Влетя в кухнята и се закова на място. Баща й седеше до кухненската маса. Лицето му беше бледо и отчаяно. В ръцете си стискаше недокосната чаша чай. Доктор Бийн бе седнал до него с тъжно изражение.

Брин облекчено въздъхна.

— Благодаря на Бога. Помислих си… — Млъкна. Баща й продължаваше да се взира в чашата. Изглеждаше напълно съсипан. — Татко?

Джон Уитъкър бавно вдигна глава. Очите му, които най-сетне срещнаха нейните, приличаха на два гаснещи въглена.

— Сестра ти е мъртва, Бриони Роуз — глухо изрече той. — Кати е мъртва.