Максин Бари
Огън и лед (35)

Епилог

Йорк

Звънецът иззвъня и Линет отвори вратата.

— Бриони — нежно каза тя и протегна ръка. — Влизай, а аз ще ти направя чаша чай — добави и погледът й тревожно се плъзна по лицето на приятелката й.

Ейдриън й беше казал, че Бриони е получила леко мозъчно сътресение и незначителни наранявания и охлузвания. Но бледото лице и разширените, потъмнели от мъка очи… Всичко това нямаше нищо общо с физическата болка. Бриони изнурено се усмихна и се остави приятелката й да я поглези.

— Хайде, разкажи ми всичко — каза няколко минути по-късно Линет и й подаде чаша подсладен чай.

Бриони уморено й разказа цялата история, без да скрива нищо. Сподели за любовта си към Кинестън, за Моргън, за бомбата…

— Значи снегът те е спасил, така ли? — попита Линет, когато приятелката й завърши разказа си и Бриони кимна.

— Да. Хората си мислят, че снегът е мек, но когато слоят е дебел… Паднала съм при първия взрив и отломъците от бомбата са прелетели над главата ми… затова не са ме засегнали сериозно и само леко са наранили гърба ми.

Линет прехапа устни. Сега трябваше да бъде много внимателна.

— А Кинестън не се ли…

— Не съм виждала Кинестън откакто… бомбата избухна — бързо я прекъсна Бриони.

Линет извърна поглед от сломеното от скръб лице на приятелката си.

— Да ти сипя ли малко ром?

Бриони предположи, че Линет се кани да й даде някакъв съвет. Щеше да й предложи вероятно да замине за Америка и да поговори откровено с Кинестън. Но тя не можеше да понесе дори самата мисъл и затова бързо смени темата.

— Каза ли ти Ейдриън, че скоро ще се жени? Името й е Мериън Вентура. Не се тревожи, тя наистина е чудесно момиче. Аз щях да съм първата, която би се противопоставила, ако някоя зла вещица протегне ноктите си към Ейдриън, повярвай ми.

Изведнъж Линет се плесна по челото.

— Като заговорихме за Ейдриън… — Стана и започна да рови из едно от чекмеджетата на работното си бюро. — Къде, по дяволите го сложих… а, ето го. Нали си спомняш, че той отиде до лондонския апартамент на Кати, за да събере останалите й вещи и онази нейна любезна съседка му помогнала? — Бриони кимна, втренчила поглед в малкия пакет, който Линет държеше. — Събирам пощата на Ейдриън и това пристигна вчера. Тъкмо щях да му го изпратя, но той ми се обади по телефона и ми каза да ти го дам. Съседката го намерила под масата… — Линет се усети, че бъбри несвързано, въздъхна и рязко каза: — Мисля, че това е дневникът на Кати, Бриони.

Бриони пое пакета и очите й се напълниха със сълзи. Изправи се, за да прикрие вълнението си.

— Ще отида в апартамента. Ейдриън ми каза, че мога да остана колкото пожелая.

Бриони се отпусна върху дивана и се намръщи от болката в гърба. Събуди се в болницата. Ейдриън бе до леглото й и й разказа какво се бе случило. След експлозията той открил Кинестън, който държал изпадналата в безсъзнание Бриони на ръце, крещял да извикат лекар и бърза помощ. Ейдриън й бе казал, че Кинестън плачел, но Бриони бе извърнала глава към стената. Не искаше да мисли за това. Кинестън Джърмейн да плаче? Това бе толкова… нетипично за него. Толкова… ужасно! Как можа да му причини всичко това? От гърдите й се изтръгна глухо ридание. Нямаше да мисли за това. Не можеше. Поне да беше дошъл да я види. Но знаеше, че не може да понесе срещата с него и да види омразата в очите му, да чуе отвращението в гласа му.

Бавно и болезнено откъсна мислите си от миналото и ги насочи към настоящето. Погледна пакета в ръцете си. Разви кафявата хартия и видя малка тетрадка, подвързана с кожа. Беше дневникът. Внезапно се почувства толкова близко до сестра си, сякаш ако протегнеше ръка, щеше да я докосне.

— Кати — прошепна и отвори дневника.

Половин час по-късно, Бриони остави дневника, а сълзите се стичаха по лицето й. Кати бе имала връзка с женен мъж и той я бе изоставил. Фразите й звучаха познато… Сърцето й спря за миг, а сетне започна да бие със силни, болезнени удари. Като насън Бриони се протегна за чантата си и извади малкото сгънато листче, което всъщност не беше прощално писмо, а само лист от дневника на Кати. И разбра всичко. Кати не бе написала за Кинестън. „Той“ от „прощалната й бележка“ бе нейният женен любовник. А под „дом“ Кати разбираше лондонския си апартамент, който бе изгубила.

Бриони простена. Значи всичко е било напразно. Тя бе мразила Кинестън напразно! Два часа Бриони лежа върху леглото, а сълзите безмълвно се търкаляха по лицето й. Най-сетне стана, събра листовете от дневника на сестра си и заедно с кожената тетрадка ги пъхна в кафяв плик и го запечата. Никога повече нямаше да го отвори. Сега вече можеше да оплаче нещастната Кати, която бе страдала, но не бе по вина на Кин. Вече можеше да каже сбогом на сестра си. И да се опита да започне нов живот. Без Кинестън… Не, сега нямаше сили да мисли за него. Всяко нещо по реда си.

Няколко минути по-късно Бриони почука на вратата на Линет.

— Мога ли да взема колата ти? Трябва да отида… до едно място.

— Разбира се, че можеш, но… в състояние ли си да караш?

Бриони кимна и Линет почувства, че става дума за нещо важно — бързо й подаде ключовете.

— Карай внимателно — меко добави тя.

Толкова беше приятно, че отново се озова в дълбоката йоркширска провинция, помисли си Бриони, докато караше. Въпреки че беше януари, скоро не бе валял сняг и хълмовете се зеленееха. Ветровитите долини, километрите белеещи се каменни стени, стадата, разпръснати по хълмовете, всичко това й бе до болка познато, но вече не го чувстваше като свой дом. Осъзна, че си спомня Върмонт — дърветата, планините, прозрачната красота на чистите и дълбоки езера.

Караше на север, по пътя, който я отвеждаше в миналото. Видя отбивката за Равенхайт и зави по черния път към фермата. Внезапно забави и спря. Какво беше това? Нещо ярко проблесна пред погледа й, нещо, което се движеше доста бързо. Познаваше тази гледка — плавното зигзагообразно движение… там имаше хора, които караха ски! Но къде бяха пистите? Виждаше се само гола трева… не, цветът бе малко по-различен. Значи това бяха омразните изкуствени писти! Бяха толкова добре прикрити, че почти не се забелязваха. Бриони невярващо поклати глава и подкара колата. Очакваше да види запуснато и изоставено място.

Превали хълма и натисна спирачката. Пред нея се издигаше Равенхайт. Солидна, каменна сграда, красива и горда. От комина се извиваше дим. Но след като тук продължаваха да живеят хора, защо той беше отнел дома й?

Бриони въздъхна и бавно измина останалия път. Паркира, преди да влезе в двора. Пристъпи и замръзна на мястото си. В средата на четириъгълния двор се издигаше кладенец. Някогашният беше запушен още преди тя да се роди. А новият беше съвсем точно копие на стария от снимките. Без да вярва на очите си, Бриони бавно се приближи към него. Не бе изминала и метър, когато отново спря. Срещу нея се спусна някакво рунтаво черно-бяло кълбо.

— Вайълет? — смаяно промълви младата жена. Кучето любовно бе изплезило език и радостно размахваше опашка. Бриони усети топла влага по лицето си. Сълзите й се смесиха със слюнката на кучето, което щастливо я ближеше по бузите. — Вайълет, какво правиш тук, старо момиче? — Нежно потупа животното по гърба. — Мислех си, че ще останеш при старата мисис…

— Вайълет? Погледни какво направи с хубавото чисто палто на дамата, лошо куче — каза един глас, но без следа от гняв.

Кучето и Бриони вдигнаха глави. Един мъж, прехвърлил петдесетте се приближаваше към тях. Лицето му бе зачервено, имаше гъста тъмноруса коса, а топлите му кафяви очи весело примигнаха.

— Извинявам се заради кучето, мис. Тя е много мило животно. Собственост е на предишните стопани, а когато отвориха музея и аз се преместих да живея тук… ами, просто я осинових.

— Музей ли? — смаяно прошепна Бриони.

— Да, отворен е за посещения. Разбира се, повечето от гостите са туристи, които идват на ски. Заповядайте да го разгледате. Нали затова съм тук, да показвам на хората как изглежда истинския живот в провинцията. Вайълет, ела с мен в кухнята. Ще ти дам агнешките кости, които останаха от вареното.

Бриони потупа нежно животното, което побърза да последва новия си господар. Младата жена се огледа наоколо. Първо отиде до стария хамбар, който бе ремонтиран, а селскостопанските машини бяха излъскани и грижливо подредени. По стените бяха закачени кожени ремъци и конски юзди. Бриони невярващо поклати глава, излезе навън, прекоси двора и влезе в къщата.

Кухнята също беше променена. Старата готварска печка бе изчезнала и на нейно място бяха възстановили старото огнище, а върху огъня висеше огромен котел, закачен на дебел синджир. Една малка табелка отстрани обясняваше как се е приготвяла храната в отдавна отминалите дни. Зашеметената Бриони бавно се запъти към дневната. Там, в ъгъла бе поставен старинен тъкачен стан. Отново малка табелка обясняваше как първоначално вълната се е изпридала, сетне от нея се е изтъкавало меко вълнено платно, от което стопанките шиели дрехите. Бриони постоя малко и излезе навън. Къщата изглеждаше щастлива. Усещаше го. Беше възстановена с много любов, сякаш отново бяха оживели призраците от миналото.

Когато младата жена излезе на двора, върху устните й играеше щастлива усмивка. Кимна за довиждане на мъжа, който я наблюдаваше от обора, превърнат сега в уютно място за живеене. Сбогом, Равенхайт, тъжно си помисли тя. Ще ми липсваш, но вече си в миналото ми.

Прекоси двора навела глава, за да се предпази от студения вятър. Когато приближи колата си и вдигна глава, видя, че и друга бе паркирана редом до нейната. От нея излезе висок мъж с ясносини очи. Бриони се закова на място, гърлото й внезапно пресъхна, а сърцето й лудешки заби.

— Кинестън? — прошепна младата жена.

Той бавно се приближи към нея, без да откъсва поглед от лицето й.

— Знаех си, че ще те намеря тук — рече той. — Защо ме напусна? — нежно продължи, без да спира.

Беше само на една ръка разстояние от нея.

Бриони поклати глава.

— Не знам… какво искаш да кажеш.

— Полицията ме разпитва с дни. Защо мислиш, че не бях с теб в болницата?

Тя се втренчи в него, а очите й невярващо се разшириха.

— Не се сетих за това — отмаляло рече. — Просто си помислих… ами, че ти не искаш да ме видиш — унило добави тя.

— Понякога си невероятно глупава, Бриони Роуз Уитъкър — нежно се усмихна младият мъж.

— Знам. Моргън ме измами… Какво стана с него? Хванаха ли го? — нетърпеливо попита тя, внезапно осъзнала, че не знае точно какво се е случило.

— Да. — Очите му проблеснаха. — Намериха го за един час, след като дадох името и описанието му на полицията. Между другото, той е организирал и отвличането на Мериън. Признал е всичко и е замесил и Ланс Прескът. Миналата нощ са го арестували в Ню Йорк.

— Но защо? — смаяно ахна Бриони. — Защо Мериън?

Очите му потъмняха.

— Защото е мислел, че тя ще ми отнеме компанията, а той не е искал да й го позволи. Моргън е възнамерявал лично да ме унищожи.

Младата жена се вцепени.

— Кинестън — каза тя, — това звучи много… лично.

Той кимна.

— Да, лично е. — Пое дълбоко дъх. — Моргън е мой брат.

— Какво?

— Това е дълга история. — Не му се искаше сега да говори за това. Копнееше да я грабне в прегръдките си и да я целува, докато се задъха. Когато беше открил, че е напуснала страната, щеше да полудее от мъка. Инстинктът му каза да я потърси тук и не бе сгрешил.

— Защо брат ти те мрази толкова много? — попита Бриони.

Искаше да се притисне до мускулестите му гърди, но не смееше. Между тях съществуваха толкова много недоразумения. Не биваше да има повече, така че й дължеше обяснение.

— Моргън винаги е бил… неуравновесен — започна той. — Когато бяхме принудени да напуснем фермата и да се преместим в Ню Йорк… състоянието му се влоши. Отначало си го изкарваше на мен — биеше ме, когато мама и татко ги нямаше. По дяволите, мразех го, но не по безумния начин, по който той мразеше мен. Беше обзет от идеята да се махнем от Ню Йорк и да се върнем във Върмонт. Мисля, че точно тогава се е оформила и изкривената му мания за опазване на околната среда. Както и да е, един ден се върнах от училище и чух виковете на Ванеса. Тя беше само на две годинки, но в писъците й имаше нещо ужасяващо. През прозореца видях Моргън. — Кинестън прокара ръка през косата си. Лицето му бе пребледняло от ужасните спомени. — Видях го как гребеше вода от уличния канал и насила я пъхаше в устата на Ванеса. Бриони, трябва да разбереш, че мястото, където живеехме бе много мрачно и мизерно. Беше пълно с умрели плъхове, загнили отпадъци и всякаква смрад.

— Мили боже, но тя е можела да умре!

— Тя почти си беше отишла. Тъкмо на това е разчитал брат ми — уморено продължи Кинестън. — Смятал е, че ако Ванеса се разболее, от социални грижи ще ни преместят в по-добро жилище или дори ще ни отпуснат средства, за да се върнем във Върмонт. Той беше полудял. Никой нямаше грижа за нас. В онзи проклет вонящ квартал цареше апатия и поквара. Тогава аз грабнах Ванеса и изтичах в най-близкия полицейски участък. Закараха я в болницата и й направиха стомашна промивка, но аз бях принуден да им разкажа за Моргън. Мама и татко не искаха да повярват, че нещо с него не е наред, въпреки че сигурно са знаели. Той бе толкова неуравновесен… — Кинестън тъжно поклати глава. — Властите издадоха заповед да бъде настанен в дом за душевноболни. Все още си спомням как заедно с татко го закарахме. Бях на около четиринадесет години. Сградата беше облицована с червени тухли. Чаках в колата, докато татко влезе вътре с него… Когато се върна, не ми каза нито дума. Ние никога не сме разговаряли истински след това. Няколко години по-късно двамата ми родители загинаха при злополука в метрото и… аз останах сам с Ванеса.

— Но защо са го пуснали, след като Моргън е опасен?

— Не са го пуснали. Избягал е заедно с още един, някакъв тип, който е служил във флотата и умее да борави с експлозиви. Нямах представа, че е в Стоув и че използва за прикритие дружеството на „зелените“. Сега отново е в психиатрична клиника — една от най-добрите. Мога да си го позволя. Кой знае… може би един ден…

Бриони кимна. Тя също се надяваше, че един ден брат му може би ще се излекува.

— Съжалявам, че повярвах на него, а не на теб — задавено промълви.

Кинестън внимателно се вгледа в очите й. Неговите бяха напрегнати и измъчени, но в сините им дълбини нямаше омраза. Само болка и недоумение.

— Доста размишлявах за всичко — рече той. — Защо го направи?

Бриони му разказа за Кати, както и за дневника й, който бе получила.

— Бедното ми дете. — Кинестън нежно я прегърна. — Последните дни са били доста тежки за теб, нали?

Бриони облегна глава на гърдите му и тъжно се засмя.

— Точно ти ли го казваш. О, Кин, толкова съжалявам. Аз… — Нещо проблесна на светлината и тя погледна към пръстена си. Досега не бе имала сили да го свали. Бавно отстъпи една крачка. — Предполагам, че си го искаш обратно? — тихо рече, с пресекващ от болка глас.

Кинестън проследи погледа й, а сетна отново се взря в прекрасните й очи.

— Да. Ако и ти вървиш с него.

Бриони смаяно го изгледа.

— Но ти не можеш… все още да ме искаш. Не и след всичко, което направих.

— Какво си направила? — усмихна се младият мъж.

Тя примигна.

— Как така какво съм направила? Аз поставих бомба в хотела ти и…

— И след това я изнесе навън, рискувайки живота си. Все още ми се иска да те удуша за това — сурово рече той, сграбчи я за раменете и силно я разтърси. — Едва не получих сърдечен удар. — Гласът му бе твърд като гранит. — Когато те намерих просната в безсъзнание в снега… — Тонът му внезапно омекна и тя усети как силното му красиво тяло се разтърси от конвулсии. — В първия миг си помислих, че си умряла и единственото ми желание бе и аз да те последвам. Ще ти трябват много години, за да ми помогнеш да забравя онзи ужасен миг, Бриони Роуз — пресипнало добави той.

— Но… аз те излъгах — несигурно рече тя, а сърцето й се изпълни с надежда. Нима той наистина все още я обичаше?

— Аз винаги съм го знаел. Още от самото начало и бях готов да отвърна на удара ти. Така че и аз не съм невинно агънце, нали?

— И казах, че те обичам… — започна тя, но гласът й потрепери и заглъхна.

— Но това не беше лъжа, нали? — нежно я погледна той.

Бриони мълчаливо поклати глава.

— Значи… ти ще се върнеш с мен у дома. Кажи „да“, Бриони Роуз.

Младата жена кимна.

— И ще се омъжиш за мен?

Бриони кимна.

— И ще се любиш с мен всяка нощ?

Бриони отново кимна.

— Добре. А сега ела и ме целуни.

Тя вдигна глава и усети как старата Бриони Уитъкър отново се завръща, освободена от омразата и болката, със сърце, изпълнено с любов и щастие.

Когато устните им се сляха и тя почувства как силните му ръце я обгръщат и притискат към гърдите му, Бриони разбра, че най-сетне си е у дома.