Максин Бари
Огън и лед (17)

Глава 16

Стоув

Кин се закова, втренчил смаян поглед в жената, която вървеше по пътеката към клуба. Вървеше ли? Това едва ли беше подходящо описание за начина, по който тя плуваше по заледената пътека. Беше облечена в семпло, дълго сиво палто, което обаче не можеше да скрие женствените форми на тялото й. Той отлично виждаше изящната извивка на прасеца, който преминаваше в тънък глезен.

Погледът му жадно се плъзна нагоре с чувство, което не беше изпитвал от много дълго време. Преди да влезе в клуба, непознатата разкопча палтото си и Кин видя твърдите заоблени гърди, които се очертаваха под тъмнозелената рокля. Гъстата й тъмнокестенява коса, подстригана на венец, се полюшна, когато жената отметна глава.

Привлечен като магнит, Кинестън без сам да се усети последва непознатата. Беше по-висока, отколкото му се струваше отначало, може би над метър и осемдесет. Тя свали палтото си, разкривайки широки рамене и дълги слаби ръце. Гъвкавата й талия преминаваше в стройни и стегнати мускулести бедра. Кин се почувства като тийнейджър, който за пръв път вижда истинска жена и горчиво се усмихна. Обиколи бавно стаята, без да я изпуска от поглед. Когато тя се извърна, за да се настани до една от масите, за пръв път зърна лицето й. Непознатата носеше слънчеви очила! Това го учуди. Той плъзна поглед към устните й. Те бяха пълни, с чувствена извивка и съвършена форма, покрити със светлорозово червило. Брадичката й беше волева, а скулите й — високи и изящно оформени. Жената не беше съвършена красавица, но със сигурност привличаше погледа. Кин се раздразни от неуместните слънчеви очила, които му пречеха да види очите й. Сърцето му биеше бясно, сякаш беше пробягал няколко километра. Не можеше да откъсне очи от нея. Тя си поръча питие. Лимонада. Кинестън примигна невярващо, но в чашата, която й сервираха, наистина имаше лимонада.

Бриони с удоволствие отпи от напитката. Кин я наблюдаваше — нямаше никакви превземки, никакви малки глътчици. Тя пиеше жадно, наслаждавайки се на вкуса на течността. Той се приближи до масата й.

Бриони се чувстваше уморена. Беше пристигнала същия ден, оставяйки Голямата ябълка без капчица съжаление. Беше останала в града само колкото да попълни гардероба си и да направи няколко посещения в един моден козметичен салон. Там й показаха как да се гримира и как да използва различните кремове и пудри. Младата жена въздъхна и се огледа. Наоколо нямаше друга жена. Беше първата й вечер в Стоув и тя трябваше да се появи в този изискан клуб, за да я забележат. Мъжете трябваше да узнаят, че тя е тук. Особено един мъж. Надяваше се, че вече по нищо не се различава от жените в неговия кръг. Когато кракът й стъпи за пръв път в Стоув, тя си помисли, че най-после се намира на територията на своя враг — родината на Кинестън.

До Върмонт беше стигнала с транзитен автобус, без да знае колко голям е спортният комплекс и дали ще трябва да върви по-продължително. За свое най-голямо облекчение много лесно намери спретнатите бунгала с тъмнокафяви покриви, заобиколени от високи вечнозелени дървета.

Бриони пое дълбоко въздух, без да подозира, че две студени сини очи я следят с нарастващ интерес. Запита се какво ще прави сега, когато най-после бе пристигнала в Стоув. Плановете й бяха доста неясни. Да го открие. Да го съблазни. Да го унищожи. Тези цели й се струваха напълно изпълними, когато ги планираше. Обаче сега, когато вече беше тук, не знаеше откъде да започне. Бе прекарала следобеда в безцелни разходки из града. Току-що падналият сняг блестеше на слънцето и заслепяваше очите й, затова Бриони си купи слънчеви очила. Внезапно осъзна, че още е с тях. Вдигна ръка, за да ги свали, чувствайки се като последна глупачка, но внезапно замръзна на мястото си. Кинестън Джърмейн стоеше на един метър от нея.

Сърцето й ускорено затуптя и тя с усилие пое няколко глътки въздух. Той беше облечен в бели панталони, светлосиня риза, а на раменете му бе преметнат ръчно оплетен бял пуловер, чийто ръкави бяха завързани отпред на гърдите му. Движеше се със същата грация, която Бриони ясно си спомняше от онзи незабравим ден в картинната галерия в Харогейт, когато се бе изплашила, че той може да се обърне и да я види. Изтръпна и се скова от ужас, но бързо се овладя. Вече не беше онова дебело момиче. Сега вече беше новата Бриони Роуз, напомни си тя, за която всички казват, че е много красива. Жалко, че самата тя няма такова самочувствие. Беше забелязала, че истински красивите жени сякаш са наметнати с невидим плащ, който им придава самоувереност. За разлика от нейната срамежливост и боязливост.

Очите му втренчено я изучаваха и се спряха върху нейните. За щастие — скрити зад тъмните очила. Бриони усети как всеки мускул в тялото й потрепна. „Раздвижи се, крещеше един глас в съзнанието й. Втренчила си се в него като някаква глупачка. Нима забрави, че трябва да бъдеш хладна и далечна? Обиграна светска красавица. Една жена от света на… за бога, раздвижи се!“ Протегна се към менюто, оставено на масата и го отвори. Бесните удари на сърцето й отекваха в ушите й, а дланите й се изпотиха от напрежение. И от още нещо. Тя веднага разпозна в това усещане странната смесица от вълнение, гняв и желание, които бе изпитала към този мъж при двете им срещи. Едва не простена от отчаяние. Беше се надявала, че Бриони Роуз няма да е подвластна на чувствата, измъчвали Брин Уитъкър. Но изглежда беше сгрешила. О, господи, какво ще прави сега?

Кинестън усещаше аромата на парфюма й — лек, дразнещ мирис на горски цветя, който го удари в главата, сякаш беше някакво силно ароматно френско вино. Вече беше стигнал до масата й, обзет от вълнение, което отдавна не беше изпитвал. Забравил беше, че съществува.

— Ще имате ли нещо против, ако седна при вас?

Жената вдигна глава. Никога няма да може да забрави този глас. Погледна лицето му, което я беше преследвало в сънищата й, и първият й подтик бе да му откаже. Но умът й трескаво заработи. Едно от най-големите й притеснения беше как да уреди запознанството си с него, а ето че сега той сам й го предлагаше. Възползвай се, обади се един глас в главата й, въпреки че инстинктивно й се искаше да стане, да побегне и да се скрие някъде, преди да е станало твърде късно. Раменете й леко се повдигнаха и тя безразлично кимна.

— Щом желаете.

Огледа празните маси наоколо, но той или не разбра намека й, или предпочете да не му обръща внимание. Издърпа един от столовете до масата и се настани на него. Дългите му крака неволно докоснаха нейните. Бриони се почувства така, сякаш я прониза електрически ток и рязко се отдръпна. По дяволите! Трябваше да повдигне едната си вежда, да го изгледа студено и презрително, а не да се държи като настъпена котка. За своя изненада Кинестън видя как непознатата се изчерви и почувства инстинктивното, че е уплашена. Нервността й бе странна и затрогваща. Една толкова хубава и необикновена жена не би трябвало да се чувства неуверена. Тъкмо обратното — би трябвало отдавна да е свикнала с мъжкото възхищение и жадните погледи. Защо тогава реагираше толкова странно на едно съвсем леко, случайно докосване на коленете?

— Мога да ви препоръчам някои от традиционните ястия — любезно каза той и кимна незабележимо към един от келнерите, който бързо се приближи и му подаде друго меню. — Искате ли да поръчам вместо вас?

— И сама мога да реша какво да поръчам — рязко отвърна тя и мигновено съжали за грубите и прибързани думи. Обаче близостта му отнемаше дъха й и й пречеше да мисли.

— Ще го запомня — насмешливо рече Кинестън.

Тя отново го изненада с неочаквания си отговор. Досега той отлично знаеше как да разговаря с жените и как да води играта. Беше убеден също, че всички жени отлично знаят правилата на играта. Но в този случай не беше сигурен, че е така. Защо тази жена се държеше толкова отбранително? Очите му бързо потърсиха третия пръст на лявата й ръка. Беше изненадан и малко обезпокоен от облекчението, което изпита, когато видя, че върху пръста й няма брачна халка. Недоволен от себе си и от несвойствената за него неувереност, той прегледа набързо менюто и даде поръчката си. Бриони също го последва. Келнерът леко се поклони и се отдалечи.

— Вие сте от Йоркшир, нали?

Бриони сепнато го изгледа.

— Откъде… а, да, акцентът ми — едва успя да промълви, като се надяваше да не е издала паниката, сграбчила сърцето й. — Толкова ли е очевидно?

Ами ако я беше познал?

— Не съвсем — увери я младият мъж, а следващите му думи я успокоиха. — Просто напоследък прекарах доста време в Йоркшир и си помислих, че разпознах тамошния акцент.

Последното нещо, което й се искаше, бе да разговаря за Йоркшир!

— О, нима? — равнодушно каза тя, надявайки се тонът й да изразява лека досада, примесена с нищо неозначаваща любезност.

Веждите на Кинестън леко се повдигнаха, а устните му се разтеглиха в почти незабележима усмивка. Не беше привикнал жените да го обливат със студени душове, освен, ако разбира се, не предпочитаха да играят играта на „труднодостъпни“ дами. Това беше малко остаряла игра, но някои жени все още я предпочитаха. Не знаеше защо, обаче имаше усещането, че в случая не се касае за подобни маневри. Тя го заинтригува. Нещо се размърда дълбоко в подсъзнанието му и паметта му се раздвижи… Не, не беше косата. Никога досега не беше виждал такъв специфичен оттенък на кестенявото. Убеден беше също така, че никога не би забравил жена с подобни крака. Гласът? Дали той просто не му напомняше за красивите долини на Йоркшир? Внезапно в съзнанието му проблесна споменът за онази фермерска къща. Сякаш отново я видя — сивите каменни стени, свирещият вятър… Пустотата.

— Ще желаете ли вино, сър? — Келнерът прекъсна мислите му и той си поръча калифорнийско шардоне. — Мадам?

— Аз не пия — кратко отвърна Бриони, но резкостта на гласа й накара келнера смаяно да примигне и бързо да се оттегли.

— Да не би да ги ядете на закуска? — развеселено попита Кин, като продължително се вгледа в лицето й. — Уплашихте до смърт бедния човечец.

— О, така ли? — Жената изглеждаше искрено ужасена.

— Хей, аз само се пошегувах — побърза да я успокои той.

Тя отново го беше изненадала. Какво имаше у нея, та той се държеше като гимназист на първата си среща.

Келнерът се върна.

— Съжалявам, ако преди малко съм ви се сторила малка рязка — каза Бриони, но келнерът продължи мълчаливо да налива вино в чашата на Кинестън.

„Може би не е прието да се говори с келнерите“, каза си Бриони и леко се притесни. Така ли се държи една опитна светска красавица? Та тя май изглежда смешна и нелепа!

Кинестън внимателно я наблюдаваше и въпреки защитата на тъмните очила, които бе забравила да махне, той съвсем лесно отгатна реакцията й. Беше искрено разтревожена, че без да иска е наранила чувствата на този келнер! Някакво топло и нежно чувство се зароди в гърдите му и го накара да се усмихне. Бриони го погледна, видя, че той се смее насреща й и скритите й под масата ръце се свиха в юмруци. Бързо отмести поглед от него, но гневът продължаваше да бушува в сърцето й. Как го мразеше! О, как само го мразеше! Изпита желание да смачка това красиво, самодоволно лице, да секне арогантната усмивка върху устните му.

Келнерът отново се отдалечи и младата жена въздъхна дълбоко.

— Стори ми се доста тъжна въздишка — обади се Кинестън. — Да не би да имате някакви проблеми?

— И да имах, нямаше да ги обсъждам с непознати.

— А, разбира се. Забравих характерната английска резервираност. — Внезапно протегна ръка през масата. — Моето и… име е Кинестън Джърмейн. — Запъна се, защото тя рязко се отдръпна назад, сякаш се канеше да я удари.

Очите му се присвиха и някакво странно усещане пропълзя по гърба му. Тук имаше нещо повече, отколкото си беше въобразил в началото. Не беше само нейната срамежливост. Не беше и просто нервна. Нещо странно ставаше в главата на тази жена. Нещо, което един вътрешен глас му казваше, че непременно трябва да разбере.

Бриони забеляза как очите му подозрително се присвиха и прехапа устни. Държала се беше като пълна глупачка. Ако искаше да победи този мъж чрез собствената му игра, трябваше да направи много повече. И да се държи много по-добре, отколкото досега. Младата жена протегна ръка, за да стисне неговата и с раздразнение забеляза, че нейната все още леко трепери.

— Бриони — каза тя и сетне неохотно добави: — Роуз. Бриони Роуз. — Ръката й изтръпна от докосването на пръстите му. Издърпа я бързо, но не прекалено, за да не го обиди.

— Какво красиво име — замислено рече младият мъж. Внезапно му се стори, че ръката му изстива, лишена от топлината на нейната.

— Мое си е — отбранително се тросна тя.

Той изненадано я изгледа.

— Не съм си помислил, че не е. Защо трябва да се съмнявам в името ви? — меко добави.

Тя видимо пребледня. Успя да свие рамене.

— Казвали са ми, че звучи като изкуствено нагласено име, нещо като псевдоним. Сякаш съм актриса или нещо подобно.

Този път смехът й беше искрен. Тя, актриса? Ако беше такава, щеше ли да оплеска всичко още от първата среща. По дяволите, стегни се, момиче, каза си Бриони. Татко и Кати се нуждаят от теб.

— Вярвам ви, че не сте актриса — отвърна той, когато тя неразбиращо го погледна. — Обаче не можете да обвинявате хората, че ви взимат за такава. Със сигурност сте достатъчно красива и интересна жена, за да бъдете актриса.

Бриони почувства, че Брин Уитъкър отново се е завърнала. Можеше да я усети, някъде там, дълбоко в себе си. Какво не би дала, за да го чуе да казва тези думи преди седем месеца, когато бяха застанали там, пред грозния камион, сред овцете, които дъвчеха цветята му. Тя поклати глава. Не. Отивай си, Брин. Не те искам сега тук, не мога да го понеса.

— И така, след като не сте актриса, с какво се занимавате? — с неподправен интерес попита той.

Тя наистина беше една очарователна загадка.

За един кратък миг Бриони се запита какво ще направи той, ако внезапно изтърси: „Занимавам се с отглеждането на овце“. Струваше си да види изражението на лицето му, но вместо това само сви рамене.

Очите на събеседника й се присвиха. Тя несъмнено криеше нещо. Разбира се, това не беше необичайно. Обикновено жените си имаха своите малки тайни и защо не? Господ знаеше, че и той самият имаше достатъчно тайни… Като Моргън, например… Споменът за него се промъкна коварно в съзнанието му, но той бързо го отпъди. Не беше трудно, особено в присъствието на тази жена насреща.

— Вие сте тайнствената жена, така ли? Винаги съм искал да срещна една от тях — шеговито рече той. Гласът му се изпълни със съблазнителни нотки.

Бриони почувства, че й става горещо, а сетне отново я обзе хлад.

— И какво ви доведе в Стоув, Бриони Роуз? — попита Кинестън.

Явно разговорът не вървеше лесно. Никога не беше срещал толкова мълчалива жена. Това беше още една от нейните загадки. Също така не можеше да си обясни защо тази пленителна жена е толкова парадоксално срамежлива? И защо се държи почти враждебно?

— О, не знам — неопределено отвърна тя. — Просто исках да сменя обстановката, страната, имах нужда от малко разнообразие.

Кинестън кимна, но очите му останаха замислени. Искаше му се тя да свали проклетите слънчеви очила и да погледне дълбоко в очите й…

— Това обяснява защо сте дошла в Америка — внимателно опита почвата той. — Но защо сте избрали Върмонт? Това не е място, за което англичаните ще се сетят веднага. Бих предположил, че ще изберат Калифорния или може би Ню Йорк?

— Мразя Ню Йорк — искрено отвърна тя. — Прекарах там няколко дни, но мисля, че ще ми стигнат за цял живот.

— Разбирам ви отлично — засмя се младият мъж, зарадван, че тя най-после му каза нещо, което не прозвуча враждебно. Искаше му се да го приеме като почти приятелско откровение. — Когато съм там, аз също нямам търпение да го напусна колкото се може по-скоро.

Бриони го погледна. Изведнъж изпита странно съчувствие и сърцето й се изпълни с топлота към него. Но когато отново видя отблизо красивото му измамно лице, усмивката й се стопи.

Кинестън инстинктивно почувства как ледената бариера отново се издига между тях, но той не беше от мъжете, които лесно се предават.

— Не сте отдавна пристигнала в нашия град, иначе щях да ви забележа.

— Току-що се „приземих“ тук, този следобед.

— Значи имам късмет — загадъчно промълви той, но усмивката и тонът му достатъчно ясно подсказваха какво има предвид. А с какво трябваше да му отговори тя? — Има ли къде да отседнете?

— Да, благодаря ви — учтиво и хладно отвърна Бриони.

Кинестън скръцна нетърпеливо със зъби. Трябваше да вади думите с ченгел от устата й.

— Разбира се, сега има още доста свободни места, но с настъпването на ноември…

— Платила съм за две седмици. Не съм сигурна колко дълго ще остана тук — излъга тя и Кинестън усети как нещо го прободе в сърцето.

Мисълта, че само след две седмици тя ще изчезне завинаги от живота му, му се стори неочаквано болезнена. Знаеше, че никога досега не е срещал жена като нея и не е бил толкова силно привлечен. Познаваше се добре и беше сигурен, че става дума за нещо много по-силно от уважението и приятелството, които обикновено споделяше със своите любовници. Не. Тази жена беше нещо специално. Не знаеше защо, но имаше усещането, че тя е особено важна за него, както никой в живота му досега. А може би и в бъдеще. Всичко това едновременно го тревожеше и привличаше.

— Би трябвало да останете малко по-дълго — предпазливо подхвана разговора той. Нехайният му тон прикриваше напрежението в душата му. — Отпуските едва сега започват, а този ранен сняг е малко необичаен, но следващият месец е най-хубавото време от годината във Върмонт.

— Аз пък си мислех, че предпочитате истинската зима. Нали тъкмо през този сезон се надявате да постигнете най-големите си печалби?

Кинестън присви очи. Думите й за печалби го накараха да бъде нащрек. Бриони усети промяната у него и потръпна, сякаш някой току-що я беше полял със студена вода.

— Защо казахте това? — рязко попита той.

Тя се втренчи изненадано в него, като отчаяно се опитваше да измисли подходящ отговор. Най-после успя да се насили и да се усмихне.

— Досетих се, че фирмата „Джърмейн“ е аналогична с името ви — каза първото, което й дойде на ум. — Минах покрай вашия хотел… Освен ако разбира се, нямате нищо общо с едноименната компания — реши да рискува тя.

Кинестън се усмихна, но бдителността му не намаля. Бриони я усещаше със сетивата си — той приличаше на котка, дебнеща край миша дупка.

— Да, аз съм собственикът на компанията „Джърмейн“. Изглежда сте доста наблюдателна, щом сте направили връзката.

Гласът му беше тих, но твърд. Внезапно Бриони се почувства безкрайно уморена. Изморяваше я страха, постоянната заплаха, че ще я познае, както и желанието, което изпитваше към този мъж. А то беше толкова силно, че чак сърцето я болеше. За днес й стигаше. Погледна го в очите и стисна устни.

— Аз съм умна — с арогантен тон каза тя, — но освен това съм много уморена. Ще ме извините, но ще пропусна десерта.

Остави някакви пари на масата, извърна се и се запъти към изхода, без да се обръща назад. Нека си мисли каквото иска. Беше твърде изтощена и отчаяна, за да я е грижа. Тялото й беше отмаляло, сякаш имаше зад гърба си бурна сексуална нощ. Даваше си сметка, че само гласът му я кара да трепери и да пламти от копнеж.

Кинестън внимателно я наблюдаваше. Не се съмняваше, че тя е умна, много умна. Но и той беше умен. Не знаеше дали тя го осъзнава или не, но тръгвайки си от него тя му бе хвърлила ръкавицата. А той беше тъкмо мъжът, който нямаше да се поколебае да я вдигне. И ако Бриони Роуз, която и да беше тя, наистина не знаеше как да играе играта, нямаше да е зле да се научи, помисли си младият мъж и устните му се стегнаха в заплашителна гримаса.