Максин Бари
Огън и лед (13)

Глава 12

Лимузината закара Мериън до пистата. Имаше само един самолет — частният Лиърджет на баща й, екстравагантно обзаведен и суперлуксозен. Излетяха точно навреме и след като отминаха първите няколко минути Мериън започна да се отпуска. Мразеше да пътува със самолет, затова преди да тръгне от дома си взе слабо успокоително. Когато стюардът се появи, тъкмо издърпваше завесите на прозорчето. Не беше висок мъж, но беше много привлекателен.

— Слънцето ли ви блести, мис Вентура?

Мериън се усмихна.

— Не, предполагам, че просто се страхувам. Ще ви затрудни ли, ако спуснете всички пердета и включите осветлението?

— Разбира се, че няма — любезно се усмихна той. — Вече можете да разкопчеете предпазния колан.

— Кога ще пристигнем в Бърлингтън?

— След по-малко от два часа, мис Вентура. Мога ли да направя нещо за вас?

Мериън вдигна глава и погледите им се кръстосаха. Сърцето й прескочи един удар и сетне се върна към нормалния си ритъм. Мъжът вероятно също бе осъзнал двойствения смисъл на въпроса си, но реакцията му бе доста по-различна. Мериън видя как в очите му се надига страх.

— Имах предвид дали ще желаете чай, кафе или чаша вино. Или може би предпочитате някой по-силен коктейл?

Мериън усети как стомахът й се сви на топка.

— Благодаря ви. Чаша кафе, ако обичате. Черно, без захар. — И за да го увери, че не го е разбрала погрешно, вдигна коженото си куфарче, извади първата папка, която й попадна и я постави на малката масичка пред креслото.

Беше забила поглед в папката, когато стюардът се върна и постави чашата кафе от лявата й страна. Мериън се облегна назад в креслото. Проследи с поглед отдалечаващия се мъж и разбра, че той се страхува от нея. От тази мисъл й се догади. Той се опасяваше, че тя може да се засегне от двусмисления му въпрос. Ще си помисли, че иска да я сваля, и може да се оплаче на всемогъщия си баща. След това ще го уволнят. Сълзи запариха в очите й, но тя ги преглътна. Забрави за папката, която лежеше пред нея, папката, която трябваше да изчете внимателно — която съдържаше биографията на Кинестън Джърмейн. Протегна се към чашата и видя, че ръката й леко трепери. Внезапно горчиво се засмя. Мъжете се плашеха от нея! По-скоро от баща й и парите му. От могъществото и влиянието му, от нейното наследство, освен ако не бяха алчни. Мериън уморено затвори очи, опитвайки се да пропъди отчаянието, изпълнило сърцето й.

 

 

Ейдриън чу музиката, която се носеше от апартамента, още преди да завърти ключа в ключалката. Не беше изненадан. Когато влезе, Линет и Брин лежаха в средата на хола и прилежно вдигаха и отпускаха крака. Първият път, когато ги завари да играят гимнастика, бе толкова изумен, че смаяната му физиономия бе накарала двете момичета да избухнат в смях. Тогава Брин беше облечена в онази отвратителна кафява рокля на черни точки и наистина изглеждаше зле. Сега обаче беше се спретнала в черно трико, а лицето й бе зачервено от упражненията.

— Точно така, Бриони. Ти се справяш много добре — окуражи я Линет. — Знам, че е трудно, но повярвай ми, че си струва. Когато отслабнеш още повече, мускулите на стомаха ти ще бъдат стегнати. Добре. Още два пъти.

Ейдриън се настани на дивана, загледан в братовчедка си. Лицето на Брин лъщеше влажно от пот, очевидно упражненията я измъчваха, но той никога не я бе виждал толкова амбицирана да постигне целта си. Само за един месец тя значително бе отслабнала, талията й постепенно се оформяше и Ейдриън много се радваше на успеха й. В същото време обаче нещото, което не можеше да определи, силно го тревожеше.

— Добре. Сега ще си починем малко, а след това ще направим няколко упражнения за стягане на бюста и на гръдните мускули, за да бъдат гърдите ти твърди и повдигнати като моите… — Линет прокара ръка по малките си, но отлично оформени гърди, а Ейдриън смутено се закашля.

Двете жени се извърнаха и Линет леко се усмихна, но не каза нищо.

— Дами, трябва да ви кажа, че не очаквах апартаментът ми да се превърне в гимнастически салон.

— О, съжалявам. Аз не помислих… — започна Брин и сконфузено млъкна.

— Той само се шегува — намеси се Линет и грациозно стана от пода. Брин със завист я изгледа, защото самата тя тромаво се надигаше. — Сега трябва да пийнем нещо — продължи Линет. — Нали не си забравила какво ти казах за обезводняването? — Наля две чаши минерална вода и подаде едната на приятелката си.

Брин кимна, докато Ейдриън замислено ги наблюдаваше. Не можеше да отрече, че Линет бе постигнала истинско чудо по отношение на братовчедката му. Брин вече нямаше онзи поглед на подплашено животно. Когато се връщаше у дома, той заварваше двете жени да коментират и се смеят заедно, забили носове в някое модно списание. Или просто да си бъбрят оживено на чаша билков чай.

— Как мина работата ти днес? — попита Брин, докато дишането й се успокояваше. Дали не си въобразяваше, но днес не й беше толкова трудно да възвърне нормалния си ритъм на дишане?

— Работата мина чудесно. Всъщност… — Ейдриън се изправи на крака и самодоволно се усмихна. — Би трябвало да кажа — повече от чудесно… — Той работеше в една от най-добрите счетоводни фирми в града. — Партньорите ме поканиха да се присъединя към тях. Разбира се, трябва да внеса доста голяма сума пари във фирмата, но имам спестявания и мисля, че ще стигнат, за да се присъединя към „Райт, Картър и Филип“. Скоро компанията ще се нарича, може би: „Райт, Картър, Филип и Болтън“.

— Ейдриън, но това е чудесно! — извика Брин и радостно го прегърна.

— Поздравления — присъедини се и Линет. — Никой не се е съмнявал, че ще станеш съдружник! Без теб те ще се провалят и това им е много добре известно. Ейдриън, признай, че си истински гений в сметките!

Брин импулсивно отпи от чашата с минерална вода и с тънко парче лимон. Сладките и калоричните напитки бяха останали отдавна в миналото.

— Ако продължаваш да пиеш само това — каза Ейдриън, взе чашата й и отпи голяма глътка, — в скоро време няма да можем да те познаем.

Линет се засмя.

— Сам не съзнаваш колко си прав. Ще се изненадаш колко много се променя човек, когато загуби значителни килограми от теглото си.

Брин внезапно почувства как изтръпва и я облива гореща вълна. Можеше ли наистина да се случи това? Дали никой нямаше да я познае? Обърна се с гръб към Линет и Ейдриън, които се увлякоха в разговор за новите му перспективи във фирмата. Брин мислеше за Кинестън Джърмейн. Вероятно вече знаеше за смъртта на сестра й и баща й. А след инцидента при откриването на новия му хотел, вече знаеше и колко го мрази заради загубата на фермата. Така че, ако можеше наистина отново да се появи в живота му с променени лице и фигура, той навярно не би я познал. Но нали щеше да се сети за името й? В крайна сметка, фамилията Уитъкър не е толкова често срещана.

— Брин, какво ще кажеш?

— Какво? — Тя примигна и се извърна към Ейдриън. — Съжалявам, но бях се отнесла далеч оттук.

— Питах, защо тази вечер да не излезем да отпразнуваме моя успех? Ти, аз, Линет и Фил.

— О, да. Би било чудесно, но аз ще си поръчам само салата.

— Винаги съм смятал, че мразиш салатите — шеговито подхвърли той и намигна на Линет, която съзаклятнически му се усмихна.

Всъщност, Линет изненадващо лесно бе определила правилната диета за Брин. Тя трябваше просто да избягва тлъстите храни, кремовете, карамелените бонбони и сладкишите.

— Знаеш много добре, че татко винаги е мразил салатите. Казваше, че това е храна за зайци — добави с усмивка Брин.

Не се затрудняваше да спазва диетата, наложена й от Линет. Но тя щеше да положи максимални усилия, дори и да й костваше много. Беше решена на всяка цена да отслабне. Но вероятно нямаше да спре само дотук! Щеше да промени изцяло външността си! Ейдриън отново зърна онзи странен пламък в очите й и се намръщи. Погледна към Линет и видя, че тя не беше забелязала нищо особено в Брин. Но Линет не я познаваше толкова добре, колкото той. Предполагаше, че нещо не е наред. Усещаше го. Някакво лошо предчувствие, зародило се дълбоко в него, му казваше, че когато Брин най-после му се довери, това никак няма да му хареса.

 

 

Стоув, Върмонт

Точно в два часа Мериън се регистрира в хотел „Шато Лейк Луиз“. В три и половина Моргън вече знаеше, че тя е там. Той разполагаше с доста обширна мрежа от „зелени“ шпиони, на която дори ФБР можеше да завиди. Не беше особено разтревожен. Надяваше се, тя да е още една от богатите и известни дами, пристигнали на малко позакъсняла ски ваканция. Но все пак щеше да бъде по-спокоен, ако един от шпионите му я държи постоянно под око, за всеки случай.

Мериън не си изгуби от времето в разопаковане на багажа. Тя нае ски от гардероба и незабавно се насочи към пистите. Планинският въздух й подейства освежаващо и за пръв път през последните дни се почувства добре. Всъщност от седмици и дори от месеци нямаше тонус. А тук сред снега и високите дървета тя се опияняваше от простора и чувството за свобода. Тревогите й изглеждаха нищожни. Докато се спускаше по един от склоновете на планината Мейнсфийлд, тя разбра, че „Вентура Индъстрийз“ внезапно се е отдалечила на хиляди мили. Нищо чудно, че Кинестън Джърмейн е построил тук зимен курорт. Тази мисъл я върна към действителността. Чакаше я доста работа. Мръсна и нечестна, но ако искаше да се докаже пред баща си, трябваше да я свърши.

 

 

Брин почти не разговаря по време на вечерята в ресторанта, предпочиташе да мисли и да планира. А и какво забавно би могла да каже? Единственото, за което можеше да говори, бяха овцете! След вечеря четиримата решиха да се поразходят из улиците на града. Тръгнаха надолу по Стоунгейдж и спряха за малко пред един магазин за дрехи. Брин мълчаливо се загледа в последните летни модели.

— Много са красиви.

— Не след дълго и ти ще си купиш някои от тези рокли — усмихна й се Линет.

Благодарение на всекидневните упражнения и строгата диета, Брин вече беше отслабнала повече от седем килограма, голяма част от които бе вода. През следващите месеци едва ли щеше да отслабва с такова темпо, но Линет беше убедена, че Бриони може да сваля средно по около пет килограма на месец. А след пет месеца ще властва все още най-хубавият летен месец август. И тя ще може да си позволи ефирните сезонни рокли.

— Ами… ще видим.

Фил, съпругът на Линет, тактично смени предмета на разговора. Върнаха се при колата и Ейдриън ги закара у дома. Когато се прибраха всички, освен Брин, бяха забравили за нуждата й от нови дрехи. Ако искаше да проникне в света на Кинестън и да стане част от него, тя непременно трябва да промени вкуса и гардероба си. Щеше да има нужда и от много други неща, а те струват пари, така че ще трябва да продаде всичко ценно, което притежава. Трябва да заложи в оказион собствените си вещи и вещите на Кати, бижутата й. С изключение на скъпоценностите, принадлежали на майка им. Още утре ще се заеме с това.

Пожелаха лека нощ на семейство Грейнджър и влязоха в апартамента. Брин се запъти право в кухнята. Сложи в чашата си захарин, вместо захар и си наля чай. Ейдриън щастливо се прозя, когато му подаде чашата горещ чай.

— Ейдриън, какво трябва да се направи, ако искаш да си смениш фамилията? — нервно попита Брин.

Той изненадано примигна.

— Не знам. Защо питаш?

— Защото искам да сменя моята.

Ейдриън усети по гърба си студени тръпки. Знаеше, че ще стане нещо лошо. Усещаше го.

— Защо, Брин? И с каква искаш да я смениш?

— С Бриони Роуз. Мислех си… Бриони е моето истинско първо име, а Роуз също е мое име. Така че в действителност няма да сменям нищо.

— Просто искаш да се отървеш от фамилията Уитъкър — рязко каза Ейдриън. Тя се намръщи болезнено. — Защо, Брин? Ти… добре ли си?

За пръв път Ейдриън се запита дали братовчедка му не страда от някаква форма на психическо разстройство.

Младата жена се усмихна, сякаш прочете мислите му. Усмивката й бе тъжна и уморена.

— Чувствам се отлично, Ейдриън. Но не бях напълно честна с теб. Отнася за… Кати. — Брин мълчаливо изпи чашата си и се надигна от креслото с лекота, нещо, което допреди месец би било немислимо. Взе чантата си и извади предсмъртната бележка на Кати. — Татко и аз не ти я показахме, защото… ние самите още не бяхме успели да свикнем с тази мисъл и да я проумеем напълно. Обаче сега мисля, че трябва да прочетеш това.

Ейдриън се втренчи за миг в малкото късче хартия в ръката й. Някак си не му се искаше да го вземе.

— Не си го показала и на съдебния лекар, така ли? Не разбираш ли, че това е незаконно?

Брин не трепна.

— Татко не искаше да се разбере за това, чувстваше се толкова виновен, че вкара фермата в дългове и заради това Кинестън Джърмейн успя да ни я отнеме.

— Джърмейн? Какво общо има той с всичко това? — остро попита Ейдриън.

Той не знаеше почти нищо за компанията „Джърмейн“. Неговата фирма се беше опитала да се свърже с тях, за да им предложи сътрудничество, но предложението им не беше прието.

— Всичко — безизразно отвърна Брин. — Той е виновен за смъртта на Кати.

Не му хареса хладнокръвната категоричност на тона й. Неохотно, много неохотно Ейдриън взе бележката. Почеркът беше на Кати — винаги би познал неравните й драскулки. Докато четеше късите изречения, кожата му настръхна, сякаш студен вятър бе преминал покрай него. Въпреки че не беше обичал Кати толкова, колкото обичаше Брин, но… никое човешко същество не заслужава да страда така. Изглежда Брин беше права. Кати бе приела загубата на фермата много по-трудно, отколкото всички предполагаха.

— Не знам какво да кажа, Брин — тихо промълви той, а тя инстинктивно протегна ръка, за да го докосне.

В този миг реши, че не бива да го моли за помощ. Не беше честно да го моли да я придружи в Америка. Но това не означаваше, че тя няма да изпълни плана си за отмъщение.

— Не мога да му позволя да се измъкне просто така — тихо рече Брин, сякаш на себе си. — Заради Кати, заради татко.

Ейдриън вдигна поглед от бележката и почувства как нечии ледени пръсти сграбчиха сърцето му.

— Брин? Какво си намислила? — попита той, несъзнателно повишавайки глас.

Брин измъкна бележката от треперещите му пръсти и я пъхна в чантата си. Не искаше да го погледне, защото се страхуваше, че лицето й може да я издаде. Отиде до прозореца и погледна към улицата. Катедралата бе осветена от прожектори. Странно, че досега не беше забелязвала колко красив е храмът с високите си кули, издигащи се като копия в небето, с белите каменни стени и извитите цветни прозорци.

— Брин?

Младата жена се извърна. Очите й бяха скрити зад очилата, но Ейдриън знаеше, че в погледа й отново блести онзи особен, фанатичен пламък.

— Брин вече не съществува — твърдо каза тя и Ейдриън изтръпна. Никога не я беше чувал да говори по този начин. — Моето име е Бриони Роуз. Първото нещо, което ще направя утре сутринта, е да разбера как да го узаконя.

— А след това?

— Ще продължа да се упражнявам като луда и да се придържам към диетата си.

Братовчед й пристъпи към нея.

— И после?

— Ще си отрежа косата. Линет ми каза, че е твърде дълга и няма форма.

— И какво още?

— Ще си сложа контактни лещи.

— Разбирам. Искаш Бриони Роуз да бъде напълно различна от Брин Уитъкър.

— Да. Тя трябва да бъде напълно различна.

Беше се приближил плътно до нея. Очите му бяха потъмнели от тревога, а сърцето му ускорено биеше.

— Защо, Брин?

— Бриони.

— Защо, Бриони?

Тя решително го погледна в очите.

— Брин беше жертва, Ейдриън! А аз не искам да бъда жертва. Трябва да се променя. Освен това, искам да бъда хубава. Крайно време е да се превърна в жената, която бих могла да бъда. Но това няма нищо общо с Кинестън Джърмейн, повярвай ми — излъга тя, без да й мигне окото.

Само страните й леко порозовяха. За щастие, Ейдриън нищо не забеляза. Братовчед й въздъхна и кимна, а раменете му тъжно увиснаха.

— Ти възнамеряваш да си го върнеш на Джърмейн, нали? — Гласът му бе спокоен.

— Да.

— Наистина ли смяташ, че отмъщението е толкова сладко?

Очите на Брин пламнаха от възмущение.

— Не е отмъщение, Ейдриън, а справедливост. Мъжете като Кинестън Джърмейн си мислят, че могат да вземат всичко, което си пожелаят и след това да си заминат с него. Е, може би наистина е така. Обикновено. Но не и този път. Този път Кинестън нарани моите близки. — Тя заби пръст в гърдите си, вирна брадичка и го погледна право в очите. — Искам да съм сигурна, че повече никога няма да причини такова страдание на други хора. Така че искам… да направя някои проучвания относно неговата компания. Да разбера дали има законен начин да го изправим пред съда… или поне дали мога да разкажа моята история в някой вестник, за да предупредя и други хора какво може да ги сполети от такива като него.

Лъжеше, разбира се. Всъщност не мислеше, че ще има нещо нередно в компанията на Джърмейн, ала се нуждаеше от помощта на братовчед си за някои финансови проучвания. Разбира се, нямаше да го намесва в по-нататъшната си битка с Кинестън Джърмейн. Щеше да бъде доста мръсно и опасно. Когато бомбата експлодира и всичко излезе наяве, искаше Ейдриън да бъде на сигурно място в Англия.

Ейдриън кимна, почувствал облекчение, че поне ще може да й помогне.

— Добре. Ще се свържа с някои хора и ще видя дали ще мога да открия нещо. — Нямаше нужда Брин да му напомня колко много дължи на Джон и Марта Уитъкър. Не дължеше нищо единствено на Кати.

Той отлично знаеше колко много е задължен и на Брин Уитъкър или на Бриони Роуз. Щеше да й помогне, независимо какво би му струвало.