Максин Бари
Огън и лед (22)

Глава 21

— Струва ми се, че портиерът ни наблюдава — прошепна Ейдриън, когато двамата пресякоха фоайето и се запътиха към асансьора.

— Не съм изненадана — засмя се Мериън. — За пръв път водя мъж в апартамента си.

— Много мило — отвърна Ейдриън, докато влизаха в асансьора. Подът на просторната кабина беше покрит с дебел килим, а стените му бяха облицовани със скъпи тапети. — Струва ми се малък — замислено рече младият мъж и се огледа. — Не виждам къде е спалнята.

— Ти наистина си луд. — Мериън влюбено му се усмихна. — Това е само асансьорът. — Очите й весело искряха. Отдавна не се беше забавлявала толкова много. — Той се изкачва направо до моя апартамент и само тези, които имат ключ могат да го използват.

— Аха. Означава ли това, че никой не може да го извика, след като ти си натиснала бутона?

— Да. — Мериън учудено го изгледа. Не можеше да разбере какво иска да каже.

Той се засмя и закачливо размаха пръст под носа й:

— Би трябвало да видиш подозрителната си физиономия в този момент.

— Струва ми се, че има защо да съм подозрителна. Затворена съм в този асансьор в компанията на мъж, който непрекъснато се заяжда.

Двамата още се смееха, когато асансьорът спря и те пристъпиха прага на апартамента й.

— Заповядай в елегантния апартамент на Мериън Вентура. — Тя леко се поклони. — Познат ви е от страниците на най-изисканите списания, еталон за елегантно обзавеждане. Шегувам се, разбира се. Нито един фоторепортер не е прекрачвал прага му — засмя се младата жена.

— Очевидно не е. — Ейдриън изгледа снежнобелия килим. — А сега ми позволи да се насладя изцяло на тази луксозно обзаведена бърлога. Ако искаш да направиш нещо полезно, можеш да ми предложиш чаша чай.

— О, разбира се, господарю. — Мериън сложи ръце на кръста си и го изгледа престорено свирепо.

Изглеждаше толкова очарователна, че на Ейдриън му се прииска да я сграбчи в прегръдките си и да я целува до прималяване.

Младата жена се извърна и с гневна походка се запъти към кухнята, а гостът й любопитно се огледа. Не се чувстваше удобно сред тази разкошна обстановка, която бе твърде далечна от неговия малък уют в Йорк. Пристъпи към масата и се вгледа в украсата. Жилището й беше малко райско кътче, пълно с цветя, сред което се открояваха нежните цветове на тропически орхидеи.

— Мили боже! — Възкликна той, когато тя надникна любопитно от кухнята. — Как можеш да се чувстваш спокойно, заобиколена от тези трифиди?

— Не се тревожи — усмихна се домакинята. — Ако ме изядат жива, баща ми ще даде под съд цветарския магазин.

Ейдриън изръмжа нещо под нос и продължи експедицията си. Колекцията от картини привлече погледа му. На някои от тях се виждаха сцени от Ню Йорк, които грабнаха въображението му. Те бяха прости и изчистени, ала в тях се усещаше живот и някаква особена чувственост. От кухнята Мериън внимателно го наблюдаваше, очарована от изражението на лицето му. Беше доста странно да вижда този мъж в „уединеното си кътче“, в което се криеше от света. Но едновременно с това чувстваше, че няма нищо нередно в присъствието на Ейдриън. Той сякаш винаги е бил тук, в нейния интимен свят.

— Тези картини са на брат ми — каза накрая тя, когато той разглеждаше последната.

— Бил е много добър художник — нежно отвърна Ейдриън.

Беше напълно искрен.

— Благодаря ти. — Мериън почувства как сълзи запариха в очите й.

През годините много хора бяха хвалили работата на Кийт, но простата и искрена оценка на Ейдриън беше най-важна за нея.

Младият мъж видя, че погледът й се замъгли и пристъпи към нея.

— Какво става с чая, жено? — сърдито попита той и заплашително се надвеси над лицето й.

— Знаеш ли, май трябва да си купя нови обувки с много високи токчета — замислено отвърна Мериън. — Иначе има опасност да си извия врата, докато те гледам.

— Аз винаги мога да ходя така — предложи той, като се изгърби, приклекна и направи няколко стъпки с походката на Гручо Маркс.

— В такъв случай не бих искала да ме видят на публично място с теб — заяви младата жена и се върна в кухнята, снабдена с най-модерните кухненски уреди.

— Страхливка. — Ейдриън бавно се изправи и я последва. Очите му се разшириха от учудване. — Господи, сякаш съм попаднал в контролния пункт на НАСА. Кога излита совалката?

— В пет и половина. Направо от покрива.

— Това нещо май е много подходящо за приготвяне на печени ребърца.

— Да.

— Добре. А къде е чаят ми? — Наклони се към нея и внимателно се взря в очите й. — Моята братовчедка Бриони Роуз досега вече щеше да го е направила.

Тя не реагира на името. Значи Бриони още не беше се свързала с нея.

Мериън наведе виновно глава.

— Нямам чай — засрамено си призна тя.

Ейдриън смаяно зяпна.

— Нямаш чай? Нямаш чай? — Гласът му трептеше от изумление.

— Нямам — изкиска се тя. — Затова пък можеш да си избереш измежду шестнадесет вида кафе.

— Не мога да повярвам. — Ейдриън започна да отваря шкафовете. Повечето от тях бяха празни. Извърна се към домакинята и поклати глава. — Сигурно въпросът ми ще ти се стори глупав, но какво ядеш?

— Повечето време се храня навън. Е, добре, признавам си — всеки ден. Обядвам с татко в ресторанта на компанията, а вечерно време си поръчвам…

— Обзалагам се, че е пица — кисело я прекъсна той.

— Или пък вечерям навън.

Ейдриън се облегна на покрития с розов мрамор плот и тъжно въздъхна.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че не умееш да готвиш?

Тя потвърди и сви рамене.

— Съжалявам.

Той примирено погледна към тавана и вдигна двете си ръце в мълчалива молба.

— О, Господи, къде съгреших? — промълви и долната му устна затрепери.

— Живеем в края на деветдесетте години, приятел — безцеремонно заяви Мериън, чудейки се как го постига. Опита се да накара долната си устна да затрепери, но не успя. — А ти можеш ли да готвиш?

Ейдриън се усмихна и размаха пръст към нея.

— Ха! Улучи! Да, мога да готвя… и то много добре, ако смея да добавя. Всъщност… — Погледна часовника си. — Искаш ли да пропуснем екскурзията до пристанището и аз ще ти приготвя истинска вечеря тук, в командната зала на НАСА?

Тя знаеше, че той се прави на клоун, за да я накара да се отпусне. Неговата загриженост бе толкова необичайна за един мъж, толкова затрогваща, че й се прииска едновременно да се разплаче и да го разцелува. Този път устните й без усилие затрепериха.

— Добре, съгласна съм. Обаче трябва да те предупредя — добави тя, — че съм свикнала да се храня в най-добрите ресторанти в града. Френски, италиански, гръцки…

— Гръцки, дрън-дрън — засмя се той, грабна един бележник и химикал и започна трескаво да пише. — Това, от което организмът ти се нуждае, е добрата стара английска храна, която Ма-Марта умееше да приготвя.

— Ма-Марта? Искаш да кажеш твоята вуйна?

Ейдриън вдигна глава от листа с покупките. Очите му меко блестяха.

— Ммм. Не след дълго тя ми стана като майка, но аз не можех да се насиля да й казвам „мамо“. Струваше ми се, че ще бъде нещо като предателство към родната ми майка. Но не мислех, че е справедливо да й викам и „вуйна“. Тя наистина ме обичаше както обичаше и Кати и Бриони.

— Ма-Марта… Наистина звучи много мило — нежно рече Мериън и за един кратък миг погледите им се срещнаха, а сетне, почти срамежливо се отместиха встрани.

— Добре — оживено заговори Ейдриън. — Няма нищо по-традиционно от доброто старо печено говеждо и йоркширския пудинг. Към печеното се приготвят и печени картофи с пащърнак. Какви зеленчуци обичаш?

Мериън наведе глава.

— Никакви. Аз обикновено не ям зеленчуци.

— Всичките ти зъби ще изпадат, а косата ти ще стане червена — заканително заяви той. — Ще ти приготвя брюкселско зеле и ти ще го изядеш.

— О, не, само не и брюкселско зеле — умолително го изгледа тя.

Продължаваше да го разубеждава, когато слязоха от таксито и се запътиха към кварталния супермаркет.

— Стегни се, жено — смъмри я Ейдриън, докато взимаше една количка. — Бъди добра и аз ще ти позволя да я покараш.

 

 

Лесли Вентура се запъти към кабинета на дъщеря си и отвори вратата.

— Здравей, момичето ми… — Млъкна, защото разбра, че нея я няма.

Това го изненада. Канеше се да излезе, когато забеляза големия кафяв плик върху бюрото й, очевидно току-що доставен. Върху него се виждаше печат: „Бърлингтън, Върмонт“.

Явно се отнасяше за поглъщането на компанията Джърмейн. Без да се колебае, той отвори плика и набързо прегледа съдържанието му. Кимна доволно и се усмихна. Изглежда днес всичко вървеше чудесно. Сделката щеше да е добра. Не познаваше тази… погледна отново името. Бриони Роуз. Ако собствеността, която тя предлага, наистина бе толкова изгодна, щеше да бъде още една отлична придобивка, след като сложи ръка върху компанията Джърмейн. Една от любимите му думи беше разширяване. Написа отговор на Бриони Роуз и го даде на секретарката си да го изпрати. Доволен беше от себе си.

Лесли Вентура се запъти към трапезарията, като весело си подсвиркваше.

 

 

Мериън хвана количката и се запита какво щеше да каже Ейдриън, ако му признае, че никога досега не е посещавала супермаркет.

— Хей, тези колела сякаш се движат в различни посоки — измърмори тя, докато се опитваше да овладее количката по пътеката между рафтовете.

Ейдриън се усмихна. Тя изглеждаше толкова не на място сред рафтовете, пълни с пакети кучешка храна и бобени консерви, също както камелията сред иглики.

— Дай на мен — провлачено каза той в каубойски стил и ловко пое количката. — Това е мъжка работа.

— Шовинист! — изсъска Мериън. — Освен това никак не приличаш на герой от Дивия Запад.

Двамата продължиха да пазаруват, разменяйки си шеговити забележки. Ейдриън се отказа от брюкселското зеле и вместо него купи една връзка праз лук и спанак.

Ако портиерът бе смаян да види преди малко как мис Вентура влиза заедно с непознат млад мъж в частния асансьор, сега очите му станаха на понички, когато ги видя да се връщат, натоварени с пазарски торби и да спорят кой ще приготви соса.

Бруно също ги наблюдаваше от колата си, вече боядисана в мръсносиво. Чувстваше се виновен, че я беше изпуснал. Все още не можеше да разбере защо се бе провалил и не я бе убил. Надяваше се, че Моргън няма да узнае за провала му. Бруно бе уверен, че шефът му иска работата да се свърши по-бързо и изгаряше от нетърпение да поправи грешката си. Но как да проникне в апартамента й? Портиерът бе твърде млад и явно много старателно изпълняваше задълженията си. Трябваше да го измами, но как?

— Мисля, че окончателно съсипа репутацията ми — заяви Мериън, когато се озоваха в кухнята и Ейдриън започна да вади покупките.

— Твоята репутация? — възмутено повдигна вежди той. — А какво ще кажеш за моята?

Тя приготви по два студени коктейла и седна на един стол. Отпиваше от чашата си и внимателно го наблюдаваше как работи. Един кичур от гъстата му тъмна коса падна върху челото, когато младият мъж се наведе над масата и Мериън изпита желание да го отметне и да зарови пръсти в косата му. Как ли ще реагира, ако го направи? Отпи голяма глътка от студената течност.

— Готово. Месото трябва да се пече поне два часа, така че имаме малко свободно време.

Тя преглътна с усилие.

— И какво предлагаш?

Смяташе това да прозвучи като дразнещо предизвикателство, но когато видя странния му поглед, осъзна, че съвсем не е така. Въпреки това не се почувства засрамена. Тъкмо обратното. И сякаш в пълен синхрон с чувствата й, Ейдриън тъжно се усмихна.

— Знам какво ми се иска да направя — сериозно отвърна той. — Но е рано. Твърде рано.

Стори й се, че времето спря своя ход.

— Така ли смяташ?

Младият мъж усети как всички мускули в тялото му се стегнаха.

— Мериън — започна той и направи една стъпка към нея, но спря. — Ние се познаваме едва от два дни. Дори и по-малко.

— Знам.

— Не знаем почти нищо един за друг.

— Така ли? — меко попита тя. — Аз пък мисля, че се познаваме много добре.

Устните й пресъхнаха и тя нервно ги облиза.

Ейдриън видя малкото розово езиче и пое дълбоко въздух.

— Мериън, смятам, че трябва да бъдем много внимателни.

Тя се усмихна. Нещо ставаше с нея, усещаше го. Чувстваше се самонадеяна и дръзка, докато винаги досега е била предпазлива и неуверена. Но не изпитваше страх. И как би могла, когато този мил англичанин е с нея?

Той поклати глава.

— Мериън… ела и седни до мен. Искам да си поговорим. Наистина да си поговорим.

Ръката му хвана нейната и една сладостна тръпка премина по цялото й тяло, погали зърната на гърдите й, разля приятна топлина в утробата й. Но съзнанието й беше съвсем ясно. Той изглеждаше толкова сериозен, дори загрижен. Сърцето й ускорено заби…

Интеркомът иззвъня и двамата стреснато подскочиха.

— О, по дяволите! — ядосано измърмори Мериън и натисна бутона на стената. Ейдриън чу приглушен глас, но не му обърна внимание. Не откъсваше поглед от нея. — Добре. Кажете му да се качи.

— Посетител? — попита той и сърцето му се сви.

— Не. Някаква доставка. Нали не мислиш, че ще позволя на някого да нахлуе тук за повече от минута, когато съм с теб? — нежно попита тя.

Гласът й беше натежал от страст, а очите й блестяха.

Ейдриън с усилие преглътна и се засмя.

— Ти си истинска вещица.

Тя му изпрати въздушна целувка и в същия миг звънецът на вратата иззвъня. Мериън отвори и пред погледа й изникна огромен букет цветя. Зад разкошните лилии и гладиоли, обвити със зеленина, се чу лаещ глас:

— Доставка за мис Вентура.

— Благодаря ви. — Протегна ръка и взе букета. Мъжът се поколеба и Мериън се сети, че няма под ръка пари. — Един момент.

Нито Мериън, нито Ейдриън забелязаха, че мъжът пристъпи навътре. На главата си бе нахлупил синя шапка, а тъмнокафявите му очи бързо огледаха ключалката и накрая откриха серийния номер на алармената кутия, изписан със ситни букви върху касата на вратата. Жената се върна с двадесет долара. Той изръмжа някаква благодарност и си тръгна. Само за една минута беше разбрал всичко, което му беше необходимо. Моргън щеше да бъде доволен. Мериън хлопна вратата, нетърпелива да се върне при Ейдриън. Не забеляза, че към цветята няма привързана картичка, което бе доста необичайно.

Ейдриън нежно я настани до себе си и погледна в топлите й кадифени очи.

— Мисля, че трябва… да си изясним някои неща. Не си ли съгласна?

Младата жена пое дълбоко дъх и кимна.

— Добре. Понякога не е лесно да сме честни и откровени, но… Добре, ще го кажа направо. Ние току-що се срещнахме, но аз си мисля, че съм наполовина влюбен в теб.

— Само наполовина? — попита тя и сърцето й ликуващо запя.

Ейдриън докосна леко с пръст красивите й устни.

— Сега не е време за шеги, Мериън.

— Кой се шегува? Аз пък съм изцяло влюбена в теб — дрезгаво промълви тя.

— Не го казвай! — Гласът му бе рязък и почти груб. Откровеното й заявление му подейства като силен шамар. Не искаше да я мами, не искаше да й причинява болка. Когато тя смаяно се отдръпна, Ейдриън безпомощно изохка. — Това е просто… О, по дяволите, Мериън, ти си толкова уязвима. Не разбираш ли?

Младата жена поклати глава.

— Никак не се чувствам уязвима. — Сви рамене и се усмихна. — Всъщност никога не съм се чувствала по-силна.

— Мериън, ти си една много богата жена — въздъхна той. — А аз не съм много богат мъж. По дяволите, аз дори не съм средно богат мъж.

— И какво от това?

Спонтанният й въпрос изненада и двамата. През целия си живот Мериън бе живяла в свят, в който най-важното бяха парите. Но… и това беше едно огромно, като океан „но“. Мериън беше сигурна, че това не се отнася за нея и нейния йоркширец. Така както бе сигурна, че слънцето е горещо, а земята е кръгла, тя се чувстваше уверена, че той не се интересува от парите й. Те наистина не го вълнуваха.

Ейдриън също остана напълно смаян от думите й. Тя го нокаутира с един удар.

— Да, но хората ще предположат, че ти си изгубила ума си, а аз съм ударил джакпота.

— Знам — тихо се съгласи тя.

— Не се опитвай да ми кажеш, че не те е грижа — нежно рече младият мъж и прокара пръст по бузата й. Сърцето му се сви от любов към нея, когато тя притвори очи и доверчиво се притисна към ръката му. — Знаеш, че не е така, скъпа — тъжно продължи той. Гласът му беше пресипнал от вълнение. — Това, което си мислят хората, може да причини болка. И в повечето случаи става точно така. Пресата ще те разкъса. Ще има отвратителни подмятания и намеци. А освен това, мнението на баща ти…

Той спря, защото тя отвори огромните си кафяви очи.

— Да — спокойно се съгласи Мериън. — Татко ще бъде… изненадан.

— Татко ще бъде вбесен — игриво я поправи той и двамата избухнаха в смях.

Мериън поклати глава и отново стана сериозна.

— Добре. И какво ще правим? — попита тя.

— Ще сложим картофите в печката. — Ейдриън рязко стана и се отправи към кухнята.

Тя го последва. Знаеше, че той се опитва да забави нещата заради нея. Но сега за втори път в живота си тя знаеше точно какво иска. Двамата с Ейдриън заслужаваха да имат своя шанс. Когато той се извърна, Мериън се беше облегнала на кухненския плот.

— Повече няма да живея така, както другите хора искат от мен. — Изрече думите тихо, но решително. — Никога повече няма да тръгна по този път, Ейдриън. Не искам и не мога.

— Браво на теб! — Той искрено се възхищаваше на силата й.

— Ти ще ми помогнеш, нали? — меко попита тя. — Или по-точно би било да те попитам: ще се присъединиш ли към мен?

Ейдриън озадачено я изгледа.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа — търпеливо обясни тя, — че искам да ми позволиш да те обичам, без да се интересуваш от нищо друго.

За миг сякаш всичко замря — времето, звуците, мислите, чувствата. Съществуваха само два чифта очи, които се питаха, отговаряха, обещаваха. Сетне той пое дълбоко дъх, а Мериън леко наклони глава — двамата отново се върнаха в реалния свят, но този път бяха заедно.

— Да — просто рече Ейдриън. — Но при едно условие.

Мериън се напрегна.

— Какво?

— Че ти също ще ми позволиш да те обичам.

— Можеш да бъдеш сигурен.

— Колко си великодушна.

— Опитвам се да бъда.

— Ела тук.

— Защо? Искаш да ме целунеш ли?

— Не — поклати глава младият мъж. — Искам да ти покажа как трябва да се приготвя праз лук.

— О, в такъв случай… — Тя пристъпи към него, а Ейдриън протегна ръце, сграбчи я в прегръдките си и впи устни в нейните.

Мериън усети как силните му ръце я повдигат от земята, а тялото й се притиска до мускулестите му гърди. Устните й се разтвориха и езикът му проникна в кадифената и сладка мекота на устата й. Ейдриън вдъхна аромата на кожата й, а езикът й нежно се преплете с неговия. Той я притисна още по-плътно към себе си. Мериън си помисли, че никога няма да я пусне и тази мисъл я изпълни с ликуваща радост. Но все пак я пусна внимателно на пода. Изчервен, замаян и невероятно щастлив, младият мъж се вгледа в нежното й, също зачервено, щастливо и доверчиво лице. Искаше му се да се разплаче. Трябваше да открие Бриони и да й обясни…

— Обичам те, Ейдриън — промълви Мериън, а той нежно я притегли към себе си.

Тя притисна бузата си към широките му гърди и щастливо въздъхна. Над главата й Ейдриън беше вперил поглед в стената. Бъдещето му изглеждаше мрачно и изпълнено с неприятности. Как щеше да каже на Бриони, че е изгубила единствения си съюзник? Как щеше да се справи с това ново чувство, наречено любов? Никога досега не беше обичал… И как щеше да се впише в нейния свят? Защото със сигурност не можеше да иска от нея тя да се приспособи към неговия. И въпреки смелите й думи, все още им предстоеше да поемат ръкавицата на неодобрението на околните близки и далечни хора.

Не биваше да забравя и баща й. Лесли Вентура му приличаше на страшна, смразяваща кръвта сянка, която заплашваше завинаги да скрие слънцето. Пътят пред тях изглеждаше много, много трънлив и неравен.

— Сигурно сме полудели — простена той, а Мериън щастливо се засмя.

— И какво от това?