Максин Бари
Огън и лед (7)

Глава 6

Брин с неохота се огледа в огледалото. Странно изглежда в тази рокля. Причината може би беше в това, че за пръв път от доста месеци насам се облича в рокля — кафява на черни точки, а отпред с четири големи копчета. Купила я беше на една благотворителна разпродажба в Оутли преди четири години. Зарадва се, че все още й става, значи поне не беше напълняла повече за това време. Младата жена огледа безформената си фигура и сви рамене. Обу единствените си прилични обувки от кафява кожа, груби, но удобни, които се завързваха с широки връзки. Взе ръчната си чанта, купена на същата благотворителна разпродажба, и се насочи към вратата.

В кухнята Кати я изгледа с присвити очи.

— Какво, за бога, си облякла?

Брин се изчерви. Искаше й се Кати да не подкопава още повече и без това доста разклатеното й самочувствие. Навярно, ако сестра й знаеше причината на пътуването й, щеше да се постарае да я подкрепи, но на Брин не й даваше сърце да й каже. През целия вчерашен ден младата жена беше като вцепенена от шока. Смяташе, че ще има много повече време, поне още няколко месеца. Но ето че се налагаше само след няколко кратки седмици да продадат Равенхайт. Освен ако не успееше да постигне нещо… Брин не можеше да приеме мисълта, че ще загубят фермата тъй скоро. Днешното й пътуване щеше да бъде последната й надежда, единственият шанс да запази дома им. Отчаяно й се искаше да направи добро впечатление на Кинестън Джърмейн. Но упрекът на сестра й я караше да мисли, че това е невъзможно. Дълбоко в сърцето си Брин знаеше, че Кати е права. Тя нервно разпери полата на роклята.

— Това е единствената рокля, която имам, Кати — каза Брин, като потисна напиращите сълзи и се опита да се усмихне. — Е, пазя също полата и блузата, които ми бяха училищна униформа.

Кати невярващо поклати глава и огледа пълната и безформена фигура на сестра си, облечена в отвратителната кафява рокля. Сетне изведнъж се засмя със странен сух смях, от който по гърба на Брин полазиха студени тръпки. През последните дни Кати се беше променила до неузнаваемост и това я плашеше.

— Кати, днес трябва да отида до града. Защо не дойдеш с мен?

— В Харогейт? — презрително изсумтя сестра й. — Не, благодаря. Предпочитам да остана тук.

Брин прехапа устни. Откакто си дойде, Кати не бе излизала от къщата. Сякаш се страхуваше от външния свят. Брин отлично си спомняше, че преди да замине за Лондон, по-голямата й сестра с часове висеше пред огледалото, за да се гримира и подреди косите си, киснеше във ваната и старателно разтриваше кожата си с разни кремове. Сега косата й беше провиснала и мръсна, а лицето й бе бледо и изпито. Винаги бе бърборила „като картечница“, както често обичаше да казва баща им, а сега по цял ден мълчеше и с мъка отронваше по някоя дума. Четеше вестници, от време на време правеше по някоя злобна забележка за задкулисния свят на модата или гледаше австралийски сапунени опери по телевизията.

— Добре — въздъхна Брин. Искаше й се да има компания, но инстинктът й нашепваше, че е по-добре да не настоява. — Приготвила съм всичко за обед, ти трябва само да поддържаш печката да не загасне и да проверяваш да не изгори пилешкият пай. Картофите са обелени и осолени, както и шведската ряпа.

Кати кимна. Нямаше ни най-малка представа как да поддържа печката, за да не загасне и сигурно щеше да забрави да сложи зеленчуците, но това никак не я вълнуваше. Огледа се и с изненада установи, че е сама. Брин беше излязла. Странно, че сестра й никога не казваше довиждане. Младата жена въздъхна и се протегна за чантата си. Извади шишенцето с успокоителните хапчета и глътна две без вода. Не биваше да позволява да се разстройва за дреболии.

Отвън Брин запали колата на сестра си и внимателно направи маневра, за да я изкара от двора. Дълго време не беше шофирала нищо друго, освен трактор и се чувстваше неуверено. Даде газ и излезе на шосето към града. Трябва да направи нещо за Кати, тревожно си помисли Брин, но какво?

Когато пристигна в Харогейт, Брин паркира колата в центъра, и закопча сивия си шлифер до брадичката. Студеният вятър зачерви носа й и очите й се насълзиха. Тя нетърпеливо измъкна шала от джоба си и го уви около главата си. Един полицай я упъти за хотела и след десет минути стъпи на алеята, водеща към сградата. Стомахът й се бе свил на топка от притеснение. Брин стоеше нерешително и се взираше в покритата с дребен чакъл пътека. Най-сетне неохотно се запъти към сградата. Почука плахо по масивната дървена врата и зачака. Стори й се, че измина цяла вечност, но никой не отваряше. Тогава забеляза елегантния звънец и си каза, че едва ли някой би чул неувереното й чукане. Натисна звънчевия бутон и се загърна още по-плътно в шлифера си. След миг вратата се отвори и на прага застана мъж, облечен в тъмнозелена униформа.

— С какво мога да ви помогна, мис? Страхувам се, че хотелът още не е отворен. Предполагам, че не сте от цветарския магазин?

— Не. Бих искала да се срещна с мистър Джърмейн — отвърна Брин.

— Имате ли уговорена среща, мис? В момента неговият офис се намира в Лийдс.

— В Лийдс? — с отчаяние в гласа повтори младата жена. — О, не, идвам чак от Хейвс — промърмори тя.

Портиерът се усмихна.

— Познах по акцента ви, мис. Вижте, в момента мистър Джърмейн е в града. Знам, че този следобед ще бъде в изложбената зала. Защо не…?

— Джейкъб? Какво има? — Майкъл Форестър се появи в просторното фоайе. — Мога ли да ви помогна… ъъ… мадам?

Брин силно се изчерви.

— Не. Аз… ами… надявах се да се срещна с мистър Джърмейн, за да обсъдим… ами… една делова работа.

Веждите на мъжа учудено се повдигнаха.

— Делова работа? Аз съм главният управител на мистър Джърмейн. Казвам се Майкъл Форестър. Може би ще мога да ви помогна?

Гласът му звучеше недоверчиво. Каква едра, непривлекателна жена! Господи, дано не пожелае да отседне в хотела.

Брин въздъхна облекчено.

— Да, вероятно ще можете да ми помогнете. Отнася се за фермата Равенхайт.

— О, да. Моля, последвайте ме. — Майкъл веднага си спомни. Проклетата ферма бе отровила живота му през последните няколко месеца.

Двамата прекосиха фоайето и свиха надясно. Брин зърна огромната трапезария, в която сновяха работници, заети с поставянето на завесите, покривките по масите и килимите. Върху дълги дървени плотове се виждаха кристални чаши и фини порцеланови сервизи, които трябваше да бъдат подредени върху масите.

— Утре е празненството по повод откриването на хотела — обясни Майкъл Форестър и нетърпеливо я побутна по лакътя, за да влезе в малкия му, но приветлив и нареден с вкус кабинет. — Почакайте един момент, моля, да взема папката. А, ето я. — Мъжът седна зад бюрото и прелисти документацията. — Да, в последното ни предложение сме увеличили цената с още хиляда лири. Освен това сме готови да ви платим доста щедро и за стадото, което се състои от… петстотин овце, нали? Мисля, че предложението ни е доста прилично?

Брин отново се изчерви. Покровителственият му тон я раздразни. Не харесваше този мъж с фалшива усмивка и престорено любезен глас.

— Това е едно от най-добрите стада в долината — отчаяно измънка тя, чувствайки, че става все по-неуверена. — Надявах се, че ще мога да обясня на мистър Джърмейн какви са обстоятелствата. Разбирате ли, фамилията Уитъкър притежава тази земя от петстотин години. Винаги сме живели в Равенхайт и досега успешно сме се справяли. Напоследък възникнаха някои проблеми, но ние ще ги преодолеем. Просто ни трябва малко време. Исках да помоля мистър Джърмейн да оттегли предложението си за покупка на земята. Банката се опитва да ни притиска да приемем, за да си изплатим заема. Ако мистър Джърмейн оттегли предложението си, аз съм сигурна, че те ще ни дадат още няколко месеца отсрочка и ние ще успеем да се издължим. — Съзнаваше, че думите й са неубедителни, а усмивката й е идиотска, но не можеше да се спре.

Мистър Форестър, който внимателно бе изслушал малката й реч, въздъхна. Господи, какво разбираше тази жена от бизнес?

— Компанията Джърмейн, мис… ъъ… Уитъкър? — започна той, като се надяваше тонът му да звучи търпеливо.

— О, извинете. Забравих да се представя. Аз съм Брин Уитъкър. — Тя се наведе напред и протегна ръка.

Смаяният Форестър се поколеба за миг, но сетне я пое. Нима това бе Брин Уитъкър?

— Да, разбирате ли, мис Уитъкър, мистър Джърмейн направи изключително щедро и честно предложение на вашия баща. Той се нуждае от тези пасища, защото имат отличен наклон за неговия нов проект. Знаете вероятно за плановете му да изгради голям скиорски комплекс. Сигурен съм, че разбирате колко големи инвестиции е направил мистър Джърмейн и че не може да оттегли предложението си, само за да ви спаси от изнудването на банката.

Младата жена се сви назад, сякаш я бяха промушили с остър нож. Лицето й пламна, сетне пребледня и тя бавно се изправи.

— Виждам, че сбърках като разговарях с вас — сковано рече тя.

Искаше й се да избяга по-скоро от този кабинет, но в същото време изпитваше и желание да издере самодоволното лице на този мъж. Като всички добродушни хора, Брин рядко губеше самообладание, но когато това станеше, по-добре да не си насреща й. Успя да се овладее и решително се насочи към вратата. Прекоси фоайето, като дори не забеляза портиера, който се надигна от един стол, за да я придружи до изхода.

В кабинета си Майкъл поклати глава. Каква странна жена. Но в крайна сметка все някога трябваше да се срещнат с нея. Очевидно тя бе силно разстроена. Реши да й изпрати ново писмо, в което да увеличи предлаганата цена за стадото с още сто лири. Може би това щеше да й помогне да се примири с неизбежното.

Брин се запъти към колата, но в гърдите й бушуваше гняв. Знаеше, че онзи ужасен мъж й се подиграва, убеден в нейната глупост и безпомощност. Влезе в колата и се отпусна на седалката. Въпреки студа, цялото й тяло трепереше. Никога нямаше да й позволят да запази Равенхайт. За Кинестън Джърмейн нейната земя беше просто едно парче земя, върху което ще построи отвратителните си пластмасови писти за ски.

Осъзна, че няма смисъл да стои неподвижно в студената кола. Запали двигателя и бавно подкара по улицата, като разсеяно оглеждаше витрините на магазините, опитвайки се да не се разплаче. Животът никак не беше честен, каза си младата жена и в същия миг се засмя на детинската мисъл. Разбира се, че животът никога не е честен!

Внезапно видя, че пред нея се издига сградата на картинната галерия. Дали това не беше пръст на съдбата? Реши, че няма какво повече да губи, изгаси двигателя, излезе от колата и се насочи към входа. Влезе в залата, където бяха изложени модернистични платна. Картините, които бе избрала да красят стените на дома й в Равенхайт представляваха пасторални пейзажи. Бяха съвсем различни от тези тук, но въпреки това атмосферата в галерията й подейства някак успокояващо и младата жена бавно започна да разглежда изложбата.

Внезапно се сепна. Майкъл Форестър влезе в залата и се огледа. Изглежда видя, когото търсеше, защото бързо се насочи към отсрещния ъгъл, до който Брин още не беше стигнала. Водена сякаш от някаква неведома сила, тя веднага го последва.

— Здрасти, Кин. Доусън се обади. Реших, че сигурно ще искаш веднага да узнаеш добрата новина, че имаме зелена светлина за игрището за голф.

— Отлично. Благодаря ти Майк. — Гласът, който отговори, беше съвсем различен от раболепния и писклив глас на управителя.

Обзета от любопитство, Брин предпазливо пристъпи няколко крачки напред и надникна иззад малката ниша, в която се беше притаила. Погледът й моментално бе привлечен от мъж, чиято красива глава се извисяваше най-малко половин метър над Майкъл Форестър. Непознатият отметна кичур от косата си и Брин почувства, че залата се завъртя пред очите й. Никога досега не бе срещала толкова привлекателен мъж. Беше облечен в тъмносив костюм, а необикновената му коса сияеше като бяло злато. Широкоплещестият му гръб беше достолепно изправен, вратът му беше дълъг и загорял, мускулите му изпълваха елегантното вталено сако. Имаше тясна талия, а краката му бяха невероятно дълги и стройни, обути в скъпи маркови обувки.

Брин усети, че сърцето й бясно ускори ритъма си, сякаш всеки миг щеше да изхвръкне от гърдите й. Мъжът се извърна и тя бързо се отдръпна навътре в нишата. Облегна се на стената, защото коленете й се разтрепериха. Не искаше да я види. Просто не биваше. Почувства се ужасно изплашена. Започна да отстъпва назад, но в същия миг видя една жена, която се бе насочила към непознатия. Тя беше поразително красива, с къса тъмна коса, дребна, но със стройна и нежна фигура. Беше облечена в дълга яркочервена пола и копринена блуза, комбинирана в черно и бяло.

— Кин, скъпи. Радвам се, че ме покани. Разбира се, че щях да те убия, ако ме беше забравил.

Думите бяха произнесени превзето и с изискан лондонски акцент. Брин започна да отстъпва по-бързо. Не искаше да остава повече тук, трябваше да се махне час по-скоро от това място.

— Нима някога бих могъл да те забравя, Дженис — прозвуча зад гърба й отговорът и Брин знаеше вече, че гласът принадлежи на непознатия мъж, и че би могла да го разпознае сред стотици други. — Разбира се, ще отседнеш в моя хотел.

— А къде другаде? — Разнесе се лек смях, сякаш зазвъняха сребърни звънчета.

Смехът на непознатата прониза Брин като нажежен шиш. Замръзна на място. Видя, че тримата се отдалечиха и се насочиха към главната зала. „Ако ме видят, сигурно ще умра“, трескаво си помисли младата жена. Но те не я забелязаха. Брин отново фокусира мъжа, който я привличаше като силен магнит. Профилът на Кинестън Джърмейн беше като изсечен от изкусен ваятел. Имаше съвършено правилни черти, излъчваше сила и мъжественост, но на Брин й се стори, че тази невероятна хармония таи и някаква странна жестокост.

Дълго след като компанията беше изчезнала от погледа й, Брин остана неподвижна, неспособна да съобрази какво да направи. Най-сетне успя да се съвземе и с вдървена походка излезе от галерията. Постоя още малко на тротоара и се запъти към колата си.

Нямаше търпение да напусне града и натисна газта почти докрай. Чак когато навлезе в долината се почувства отново в безопасност. Отби встрани от безлюдния път и загаси двигателя. Слезе и тръгна по страничния път. Видя един голям бял камък и се облегна на него, загледа се в безкрайните зелени нивя, простиращи се пред нея. Какво, за бога, се беше случило с нея? Вече знаеше, че беше направила огромна грешка като бе разговаряла с онзи управител. Държанието й беше глупаво и неуверено. А той се беше показал като самодоволен тип и си беше позволил да й държи и покровителствен тон. Гордостта й беше засегната, чувстваше се противно.

Но това, което истински я плашеше, се беше случило в галерията. Знаеше, че е срамежлива и много добре разбираше защо. Едва ли някой можеше да каже, че е привлекателна жена. Но това съвсем не обясняваше внезапната й паника и сбърканата й реакция към един мъж, който дори не я беше видял и който изобщо не подозираше за съществуването й. Кинестън Джърмейн.

Брин потръпна, но не беше от студения вятър. Сякаш отново видя пред себе си блестящата му сребристо-златиста коса, когато се беше извърнал към нея. В ушите й звучеше гласът му. Със сетивата си усещаше присъствието му. Не разбираше какво става с нея. Кати! Кати със сигурност би могла да й обясни и да я успокои. Но когато се върна в колата, Брин осъзна, че никога няма да попита сестра си какво означава преживяването й, защото дълбоко в сърцето си вече предчувстваше отговора. За пръв път в живота си беше изпитала желание към някой мъж, невероятно силно привличане. Копнеж. И всичко това към Кинестън Джърмейн! Ако имаше смелостта да анализира случилото й се, щеше да разбере, че съдбата бе пожелала да й се надсмее с горчиво-сладката ирония. Но инстинктът й за самосъхранение заповядваше да не мисли повече за него. И в същото време знаеше, че винаги ще се стреми към този мъж, защото имаше нещо съдбоносно и предопределено в първата й среща с Кинестън Джърмейн. Сякаш някой внезапно бе нахлул в живота й и го беше завладял. Тази мисъл я ужасяваше и непоносимо тежеше на душата й. Брин имаше нужда да се чувства защитена и в безопасност, но инстинктивно разбираше също така, че никога повече няма да бъде сигурна в себе си, както беше досега.

 

 

Когато Брин влезе в дневната, завари Кати трескаво да пише нещо върху лист хартия. Сестра й стреснато вдигна глава и бързо прибра листа в чантата си. Навярно при други обстоятелства Брин щеше да изпита любопитство, но сега нямаше сили.

— Върна се доста рано. Не те очаквах преди следобедния чай.

— Денят не беше особено успешен — отвърна шеговито Брин.

Щеше да се почувства много по-добре, ако направи нещо нормално, като например да се заяде добродушно със сестра си. Всъщност денят й приличаше на нощен кошмар, нереален и ужасяващ. Отчаяно искаше да забрави всичко и да се върне към нормалното си ежедневие.

— О, значи лош късмет — машинално отвърна Кати.

Успокоителните я караха да се чувства лека като перце, замаяна и безтегловна, сякаш се носеше из пухкави розови облаци. Беше изключително приятно усещане и тя мило се усмихна на сестра си, докато й наливаше чай.

— Ето, изпий тази чаша. Ще видиш, че ще се почувстваш много по-добре. — Протегна й чашата и седна на стола до камината.

Пламъците лениво ближеха големия пън и напомняха на Брин за необикновения цвят на косата на онзи мъж. Младата жена бързо прогони мъчителната визия. Отвън се чуваше свистенето на вятъра, но стените на къщата бяха дебели и в стаята бе приятно и топло. По различни причини двете момичета се почувстваха спокойни и защитени.

На Кати й се искаше Брин да излезе. Тя, която винаги мразеше да остава сама, сега жадуваше за самотата. Сякаш усетила желанието й, Брин бързо допи изстиващия чай и стана.

— По-добре е да отида да сменя чаршафите. Ако и утре денят е сух, няма да се налага да простираме вътре в къщата. Обичам дрехите да съхнат на чист въздух. — Отново отчаяно се опитваше да се вкопчи в нормалния живот, но беше почти невъзможно да възвърне равновесието си. По-скоро се чувстваше като Алиса, внезапно озовала се в страната на чудесата.

Кати проследи с поглед сестра си и когато вратата се затвори зад нея, бързо извади от чантата си листа. Изпитваше натрапчивата нужда да продължи да пише. Очите й пробягаха по последните редове.

„Само когато съм с други хора се чувствам наранена. Искам да бъда сама. Да бъда свободна…“ Кати наведе глава и продължи да пише. Когато свърши, внимателно сгъна листа и го пъхна в плик, върху който написа: „Строго лично, да не се чете!“. Сложи плика в чантата и я затвори. Никой не биваше да чете това, което беше написала. Никой.

На горния етаж Брин отметна покривката от леглото, но вместо да продължи да сваля чаршафите, легна както бе с дрехите и се сви на топка. Очите й се втренчиха в стената. След броени минути се унесе и заспа…

Присъни й се странен сън: Беше тънка и красива. Намираше се в замък с дебели стени и високи тавани, който беше обсаден от войници, облечени в сиви метални ризници. Баща й беше мъртъв. Сестра й беше мъртва. Само тя беше останала в стаята си, а стройната й слаба фигура беше облечена в дълга бяла рокля. Сватбена рокля. Беше изплашена, защото знаеше, че предводителят на войниците скоро щеше да превземе замъка и да нахлуе вътре.

Отиде в параклиса да се помоли. До слуха й достигаха предсмъртни писъци и бойни викове. Подът под нея се разтресе, пламъците на свещите примигнаха и вратата на параклиса широко се отвори. Тя се завъртя, а дългата й лъскава коса се развя около нея, също като косата на Кати, която бе видяла на корицата на едно списание. Висок мъж, който почти достигаше до тавана, истински гигант, бавно приближи към нея. Той свали шлема си. Отнякъде буен огън насочи езиците си към нея. Почувства, че косата й гори, а когато погледна към сватбената си одежда, видя, че се превръща в грозната кафява рокля…

Брин се събуди с ужасен вик. Сърцето й туптеше, а устата й бе пресъхнала. Страните й горяха и тя изпита необясним срам, примесен с безпокойство.

 

 

Стоув, Върмонт

На вратата се почука и Моргън извърна глава. Три кратки почуквания. Той изчака малко. Намираха се в гаража, принадлежащ към магазина на местния бакалин. Над масата висеше голяма кръгла лампа и осветяваше картата, разгъната върху нея. Имаше още двама души, но те не казаха нито дума. Отново се почука, последва пауза, а след това се чуха още три кратки почуквания. Всички си отдъхнаха. Моргън отиде до вратата и я отвори, но без да сваля веригата.

— Кой е?

— Тъмнозелено.

Моргън свали веригата, отстъпи назад и хвърли бърз поглед навън, преди отново да затвори вратата след посетителя, който беше дребен мъж, с остра стърчаща коса. Той излъчваше трескава енергия, която струеше около него като ято невидими насекоми.

— Здрасти, Грег — меко каза Моргън. — Измина доста време. Радвам се, че отново си сред нас.

— Аз също се радвам да ви видя — отвърна мъжът и малките му очички заблестяха. — Знаеш, че трябва само да ми дадеш знак, Моргън, и аз ще се отзова по всяко време — добави той и нервно избърса длани в ризата си. Тонът му беше толкова раболепен, че другите двама неспокойно се размърдаха на столовете си.

— Заповядай, Грег. Това е Клаус Грюбер. — Моргън посочи към високия рус мъж с красиво лице, който учтиво кимна. — А това е Бруно. — Не каза фамилното име на мъжа.

Грег също кимна, но едва ги погледна. Обърна се към Моргън и впи поглед в него, като предано куче в стопанина си. Моргън усети напрежението, седна и хвърли одобрителен поглед към новодошлия, който също се настани на един стол.

— Джентълмени, Грег е достоен приятел и аз много се радвам, че отново е сред нас. Той е много ценен — меко каза Моргън и се втренчи в другите двама, които неловко се спогледаха. — Той докладва само и единствено на мен. Разбрахме ли се?

Мъжете си отдъхнаха. Почувстваха се облекчени, че няма да им се налага да имат преки контакти с този нов член на тяхното братство. Моргън ги разбираше. Лунатичният поглед на Грег едва ли би подтикнал някого към близко приятелство. Но това не го притесняваше. Единственото, което го интересуваше, беше планът му да успее. Планът, който щеше да разруши компанията „Джърмейн“ и нейния собственик. Нищо и никой не бива да застава на пътя му към тази заветна цел.

— А сега — бодро поде той, — да минем към дела. Клаус, ти успя ли да получиш работата?

Германецът кимна.

— Да, и смятам, че ме приеха много добре.

— Не се учудвам — усмихна се Моргън. Знаеше, че малко ласкателство никога няма да навреди. — Ти си един от най-добрите скиори, които някога съм познавал.

Клаус кимна, но красивото му лице остана невъзмутимо. Беше ски инструктор от пет години, а от три — член на групата „Тъмнозелено“. Възхищаваше се от Моргън и го уважаваше. Щом искаше от него да си намери работа като ски инструктор в компанията „Джърмейн“ и да обучава гостите на хотела, Клаус нямаше нищо против. Дори приемаше желанието на Моргън като заповед, защото беше сигурен, че има основателни причини за това.

И не се лъжеше.

— Ванеса Джърмейн ще се върне у дома за коледната ваканция. Тя е средна скиорка и твоята задача е да подобриш спортните й умения. — Той леко се засмя и Клаус също му се усмихна. — Искам от теб и нещо повече, освен да й помагаш на пистата — меко продължи Моргън. — Ванеса е хубаво момиче. Млада, двадесетгодишна. Романтична и доверчива.

Замисли се кога за последен път беше видял Ванеса. Тогава тя беше само на две годинки. С дълга до кръста лъскава руса коса и гъсти, извити мигли. Кожата й беше бяла като мляко. Последния път, когато му позволиха да види малкото й телце, то бе сгърчено от конвулсии. Кинестън е виновен за всичко, помисли си Моргън и лицето му се изкриви от омраза. Ако брат му не си бе пъхал носа, където не му е работа, сестричката му нямаше да расте в онази бедняшка обстановка.

— Ванеса — меко продължи той, но в миг погледът му светна застрашително към Клаус, — Ванеса е невинна. Тя няма нищо общо с бизнеса на брат си и не знае по какъв начин той е спечелил парите си.

— Но се възползва доста добре от тях, нали? — намеси се Бруно, който досега мълчеше.

Той беше нисък мъж, с яка и набита фигура. Челюстта му беше груба и силна, а под очите си имаше големи торбички. Гласът му беше дълбок, говореше с накъсани, лаещи фрази и спокойно можеше да бъде оприличен на свиреп булдог.

Моргън изръмжа.

— Клаус, слушай ме внимателно. След като спечелиш доверието й, ще започнеш лека-полека да й отваряш очите за далаверите на брат й и за това как използва земята.

Клаус кимна. Задачата му харесваше. Обичаше да бъде учител по ски, а едно от най-големите му удоволствия бе да завлече някое хубаво и младо момиче в леглото си. Ще й разкаже как брат й погубва природата. Струваше му се, че вече започва да разбира плана на Моргън. Сестрата трябва да бъде превърната в отлична шпионка и да работи за тяхната справедлива кауза. На Моргън можеше да се вярва. Но не разбираше как този Грег, който приличаше на пор, ще се впише в картинката. Всъщност Грег не беше негов проблем. А на шефа. Що се отнася до Бруно… Клаус погледна към Бруно и се усмихна. Мъж като Бруно винаги можеше да бъде от полза. Когато Моргън му каза, че може да си върви, красивият германец се почувства доволен. Това, което не биваше да знае, не можеше да го нарани.

Но то със сигурност щеше да нарани някой друг. Предчувствието му никога не го лъжеше.