Максин Бари
Огън и лед (6)

Глава 5

Мериън излезе на тротоара и се огледа. Сградата на корпорацията „Вентура Индъстрийз“ отдавна не можеше да конкурира най-високите небостъргачи в Ню Йорк, защото имаше само тридесет етажа. Но пък на всеки етаж бяха разположени само офисите на корпорацията, в които безброй служители се грижеха за нарастването на богатството й. Стотици чиновници и хиляди работници се трудеха неуморно за процъфтяването на компаниите, включени в гигантския конгломерат „Вентура Индъстрийз“.

Обърна се и видя как черната фирмена лимузина бавно потегли. От днес беше решила да ходи на работа с такси или пеша, защото разстоянието не беше повече от километър и половина. Безгрижните дни безвъзвратно бяха отминали за Мериън Вентура. Младата жена влезе в сградата и видя отражението си в едно от огледалата във фоайето. Вътре лампите светеха, за да разсейват здрача в навъсеното мартенско утро. За втори път днес тя изтръпна от обзелото я неясно, тревожно съмнение и увереността й внезапно се изпари. При всяко появяване в сградата на корпорацията досега винаги я бяха посрещали като „принцесата“, като красивата и единствена дъщеря на всемогъщия шеф на „Вентура Индъстрийз“. Никога не бе идвала като обикновен член на клана Вентура. А сега беше решила да работи в компанията на баща си. Разтърси рамене, за да отпъди съмненията. Отправи се към дъното на фоайето. От бюрото до стената се надигна познатата й секретарка, с миловидно лице и елегантен костюм.

— Добро утро, мис Вентура — поздрави я тя.

Мериън се усмихна в отговор на поздрава и се замисли колко бързо се разпространява мълвата. Вече я наричаха мис Вентура, а не мисис Прескът.

Но когато се отвори вратата на асансьора, част от бодростта й се стопи. Най-горният етаж беше запазен за висшия ешелон от ръководството на „Вентура Индъстрийз“ — само дългогодишни служители, доказали предаността си към собственика на корпорацията, можеха да се доберат до тези великолепно обзаведени кабинети. За привилегированите места работеха усърдно всички чиновници от двадесет и деветте низходящи етажа. Всеки се бореше и се надяваше, че ще се изкачи по-скоро поне на следващото, по-високо стъпало в йерархията. Предстоеше й да прохожда в тази джунгла, тъжно си помисли Мериън, макар че всъщност косвено я притежаваше. Защото цялата сграда, гигантската машина за правене на пари, бе собственост на баща й. Именно той плащаше на всичките тези хора. За него работеха не само те, но още много други мъже и жени от доста компании в САЩ, погълнати от „Вентура Индъстрийз“. А тя беше неговата единствена дъщеря. Синчетата и щерките на богаташите се ползваха с предимства навсякъде и обикновените американци се дразнеха извънредно много от тази несправедливост. За италианците, например, привилегиите на богатите наследници са напълно в реда на нещата, едва ли не част от традицията. За кого се блъска и работи всеки родител, ако не за децата си, които са негова плът и кръв?

А Лесли Вентура винаги се бе трудил много усърдно. Сам, разчитайки само на собствените си сили, се беше издигнал от момче за поръчки до всемогъщ милиардер. А сега нямаше други наследници, освен нея. При тази мисъл Мериън се натъжи още повече, опитвайки се да забрави болезнения спомен за трагичната смърт на брат си Кийт. Но той би бил последният човек, който би искал тя да се откаже от нещо, което желае толкова силно. Толкова често й бе внушавал, че тя е по-енергична и по-борбена от него, по-пригодна да оцелее в трудните условия на големия бизнес…

Мериън се сепна — асансьорът спря на избрания етаж. Излезе от кабината и пое по коридора, покрит с тъмносин килим. Премина през дъбовата врата, на която имаше табелка с три имена, които помнеше още от детството си. Две от тях бяха на нейни братовчеди, а третото — на чичо й. Но на съседните врати табелките бяха с непознати имена на хора, които се бяха издигнали сами. Някъде привлечени от конкурентни компании. Но никой нямаше да им плаща така щедро както баща й.

Тя премина през още две врати и накрая се озова в кабинета на Кийт, който беше с внушителни размери и скъпо обзаведен, както подобаваше на всеки виден член на фамилията Вентура. Но и не беше чак толкова обширен и изискано аранжиран, колкото кабинета на самия Лесли Вентура. Тя знаеше, че баща й не бе стъпил в кабинета на Кийт след смъртта му. Мериън не се съмняваше, че Вентура-старши в най-скоро време отново ще поеме управлението на гигантския конгломерат. Никой не знаеше кога щеше да се завърне в кабинета си. Засега той отхвърляше всяко предложение да го отведат в сградата. Това беше най-важната причина тя да дойде днес тук — трябваше да помогне на баща си отново да се съвземе и да заработи както досега.

Докато обхождаше канцелариите, намиращи се непосредствено до кабинета на покойния си брат, Мериън чу част от някакъв оживен разговор. Тя бутна открехната врата на кабинета, в който обикновено седеше секретарката на Кийт. Нямаше никого. Младата жена прекоси стаята и приближи към вратата, водеща към друга вътрешна стая. Сега по-ясно чуваше разгорещения спор:

— Казвам ти, че това въобще не е проблем! — Мериън веднага разпозна гласа на Дино. — Аз съм старши директор на „Вентура Майнинг“, а моето направление винаги е било най-доходното от всички поделения на „Вентура Индъстрийз“.

— Може и да е така, обаче това съвсем не означава, че този кабинет ти се полага — сряза го Чарлз Вентър, един от аутсайдерите в корпорацията. Студеният му тембър, с твърд канадски акцент не можеше да бъде сбъркан с никой друг.

Мериън усети как гърлото й пресъхва. Двамата мъже спореха ожесточено кой да наследи кабинета на Кийт, въпреки че той още не беше погребан.

Вчера Мериън беше избягала от кошмара в интензивното отделение на болницата и дълго беше скитала из шумните авенюта, за да се окопити, за да забрави жестоката обида, която баща й бе нанесъл. Но вместо да се успокои, тя все повече се изнерви. Знаеше, че баща й никога не говори лекомислено и почти винаги досега е сдържал нервите си. Но Мериън не можеше да отрече истината, съдържаща се в горчивите му упреци, колкото и да й се искаше. Вече бе на двадесет и четири години, бездетна, разведена и баснословно богата. Тази комбинация не предвещаваше нищо добро за бъдещето й. Освен ако се научи сама да управлява живота си и да промени съдбата си.

Реши да напише на един лист всичко, с което трябваше да се заеме. Беше завършила с отличен успех бизнес школата към колежа Редклиф, но досега никога не й се беше налагало да използва дипломата си. Все пак, поне на теория беше запозната с основните ръководни принципи в бизнеса. Вярваше, че с течение на времето ще натрупа и опит. Нали беше дъщеря на Лесли Вентура! Освен това баща й не беше очаквал от Кийт да овладее тази трудна професия за месец-два, а планираше да въвежда брат й в тънкостите на управлението на корпорацията постепенно, в продължение на години, да може един ден Кийт да поеме ръководството на „Вентура Индъстрийз“.

Ето че неочаквано за всички и най-вече за самата нея, бе дошъл нейният ред. Досега целият й живот бе направляван от баща й, тя нямаше друга алтернатива, освен да му се подчинява. Нито веднъж не се бе замисляла какво всъщност желае самата тя? Така неуверена, разкъсвана от съмнения, тази сутрин тя се озова в главната сграда на корпорацията. Може би някому ще се сторят смешни планове й, но Мериън Вентура твърдо беше решила да се пребори с предизвикателствата, които крие едрият бизнес. Вродените й инстинкти щяха да й помагат да избягва подводните камъни. Ето и сега, пред полуоткрехнатата врата, след като неволно чу думите на чичо си, в нея още повече се затвърди убеждението, че е постъпила правилно. В края на краищата, тя и само тя бе единствената наследница на неизброимото богатство на Лесли Вентура. Но ако не успее да докаже пред тези самоуверени мъже, че с нищо не им отстъпва, те неминуемо щяха да започнат да кроят заговори, за да я отстранят от ръководството на корпорацията.

Младата жена пое дълбоко дъх и бутна вратата. Всички веднага се извърнаха към нея. Поне двама от присъстващите добре я познаваха. Но все още никой от групата не знаеше, че пред тях стои бъдещата наследница на „Вентура Индъстрийз“.

— Добро утро, джентълмени — поздрави ги Мериън и ги изгледа изпитателно. Лицата на мъжете се бяха удължили от изненада. — Какво ви става? Не ме ли познахте?

— О, да, разбира се, но… но очаквахме Фелисити да ни донесе по чаша кафе — отговори братовчед й, Френсис Вентура.

— Сега разбирам. Е, добре… — Мериън се приближи към внушителното бюро в средата на помещението.

Едва сега останалите видяха, че тя носи в ръка кожено куфарче за документи, каквито използваха бизнесмените. Сред пълна тишина те проследиха уверените й стъпки. Тя заобиколи грамадното бюро и се настани удобно във въртящия се стол. За миг се запита как би се чувствал Кийт, ако беше сега на нейно място.

— И така, джентълмени, да се залавяме за работа. Бих искала да се свика извънредно съвещание днес, в два следобед, на което да мога да се запозная с персонала. Чичо Дино, надявам се, че ще уредиш това? Е, не е необходимо да присъстват всички наши служители. Достатъчно е да имаме по един-двама представители от всеки отдел.

— Да… да, разбира се — заекна Дино и впери изумен поглед в племенницата си, сякаш виждаше пред себе си извънземно същество с две глави.

От чантата си Мериън извади една празна кожена папка. Вдигна очи, изненадана, че мъжете все още не са напуснали кабинета й.

— Френки, би ли помолил Фелисити да дойде при мен. Ще имам нужда от нея при подготовката за следобедната среща.

Френсис моментално се изчерви. Ненавиждаше прозвището „Френки“.

— Разбира се — смотолеви той и мигом напусна кабинета, защото не желаеше повече да го унижават.

Другите двама я наблюдаваха още десетина секунди, но тя вече тършуваше из чекмеджетата на бюрото, за да открие бележника на Кийт. Изглеждаше прекалено съсредоточена, сякаш бе забравила за присъствието на двамата мъже в кабинета. Те се оттеглиха колебливо, но преди да затворят вратата, тя чу как Чарлз промърмори недоволно:

— Не си спомням старият да е свиквал събрание на персонала.

Щом вратата се затвори, Мериън се отпусна съкрушена на стола и уморено въздъхна. Започна се и вече нямаше връщане назад. След минута вратата отново се отвори и в кабинета с нерешителна стъпка влезе Фелисити Ригтън. Кийт я харесваше, често я беше хвалил пред сестра си. Мериън се надяваше, че може би и тя ще успее да намери общ език с вежливата и винаги спретнато облечена Фелисити.

— Здравей, Фелисити.

— Мисис… мис Вентура, аз… аз бих искала да ви изкажа съболезнованията си за смъртта на вашия брат. Той винаги ще ми липсва — простичко добави тя.

Въпреки семплите й думи Мериън бе сигурна, че Фелисити искрено скърби за Кийт. Секретарката преглътна смутено, в очите й проблеснаха сълзи.

— Благодаря ти, Фелисити. И на мен ще ми липсва. Наричай ме просто Мериън.

— Мистър Вентура ми съобщи, че сте искали да ме видите. — Сега гласът й отново звучеше делово.

Мериън се зарадва, че секретарката й така бързо успя да се овладее. Изпъна рамене и кимна хладно.

— Да, помолих да ви повикат тази сутрин. Искам да ми помогнете да се запозная със състоянието на всички компании, включени в корпорацията. Ще започнем с най-големите и най-печелившите. Държа да имам пълен списък на персонала. Необходими са ми копие от отчета за печалбите за последната година, както и докладите за финансовите резултати. А що се касае до „Вентура Майнинг“, искам по-подробни сведения за всички нерешени проблеми или… ако това е невъзможно, да бъде направено в такъв кратък срок, поне за най-неотложните от тях.

Фелисити се замисли.

— Това е доста отговорна задача, мис Вентура. — За миг погледите им се кръстосаха и Фелисити леко се усмихна. — Да, мис… Мериън. Веднага ще се заема с това. Желаете ли чаша кафе?

— Да, благодаря. Очаква ме тежък ден.

 

 

Кинестън погледна през прозореца на лимузината и остана изненадан. Порази го красивата, пасторална местност — пред погледа му се редуваха обширни пасища, горички, синеещи се в далечината хълмове. Веднага реши да отбележи в записките си, че местността е много подходяща за изграждане на просторен парк.

— Намали малко, Винс — нареди на шофьора си. — Но какво е това? — Кин беше изумен от разкрилата се след последния завой панорама.

— Това е виадуктът Рибълхед, мистър „Джърмейн“. Наистина е забележително, нали? — гордо му обясни шофьорът.

Кинестън кимна утвърдително. Паметникът от древността беше наистина забележителен. Поредица от стройни арки прекосяваха притихналата, усамотена долина. Опитният бизнесмен веднага си представи как ще пусне по трасето на виадукта малък парен локомотив, теглещ увеселителен влак, препълнен с радостни туристи. Той се облегна на меката задна седалка на тъмносиния „Мерцедес“ и се замисли за бъдещето. Шофьорът му продължаваше да изрежда по-интересните исторически факти, свързани с родния му край. Кинестън беше отличен слушател и следеше всяка дума на събеседника си. В същото време обмисляше следващите си ходове. Често прибягваше до този маньовър и неизменно биваше възнаграден за търпението си.

— Виадуктът отдавна не се използва, но в края на миналия век по моста е била прокарана теснолинейна железопътна линия — продължи шофьорът.

Кинестън се усмихна.

— Изглежда обичаш железниците, Винс.

— Като повечето англичани, сър. Който веднъж е видял виадукта, никога не забравя тази красива гледка.

— Да… — замислено кимна Кинестън и още веднъж се огледа.

Сигурен бе, че ако се построи нова жп линия за парни локомотиви, туристите ще останат очаровани от патриархалния пейзаж. Вдигна телефона и набра номера на офиса си в Йорк. След няколко секунди оттам отговори Майкъл.

— Майк, искам да ми намериш данни за виадукта Рибълхед. Трябва да проучим въпроса как може да бъде използван, за да включим в нашия проект за преустройство на долината и увеселителен парк. Освен това трябва да намериш отнякъде изоставен парен локомотив, на старо, но да е в добро състояние, за да може да се реставрира.

— Още днес ще се заема с тези задачи. Да не си получил пристъп на носталгия по доброто старо време, Кин? Добре, ще събера помощниците си, може и този път да се окажеш прав. Парен локомотив, закупен евтино, като старо желязо, би могъл да се изплати, заедно с разходите по ремонта, за по-малко от година.

— Идеята ми е точно такава. Но трябва и ти да дойдеш тук, за да огледаш местността — каза му Кинестън и погледна отново към виадукта, който постепенно се отдалечаваше.

Сигурен беше, че всички туристи — американци, японци, индийци и какви ли не още — ще заплатят веднага, за да се повозят на увеселителното влакче, теглено от парен локомотив, сред пасторалната йоркширска долина. Извади от чантата си бележник и записа още няколко идеи, които му хрумнаха по обратния път към Йорк. Той отново се свърза с Майкъл по радиотелефона от лимузината си:

— Как напредват преговорите по онзи ски курорт?

— Всичко се урежда. Току-що получихме обещание да ни продадат нов, обширен парцел, последния от нашия списък. Ще го купим само след няколко дни.

— Чудесно — зарадва се Кинестън. — А какво става с доставката на материала за ски пистата? Готови ли са мострите? Не забравяй, че искам зеленото да съответства точно на тревата по поляните в долината Равенхайт. Ако се виждат отчетливо наклоните по отделните участъци на пистата, скиорите ще останат много доволни.

— От фирмата на доставчика ме увериха, че скоро ще получим образците. Но все още имали някакви затруднения, защото досега не са приемали поръчки с нестандартни цветове за ограждащите плоскости.

— Е, не всички са така взискателни като нас — продължи Кинестън с малко по-мек тон.

Отново отбеляза нещо в бележника си, сбогува се с Майкъл и прекъсна връзката.

— Пристигнахме, мистър Джърмейн. Погледнете каква красота е наоколо.

Кинестън надникна през отворения прозорец на колата и остана доволен от последната придобивка на компанията „Джърмейн“. Явно шофьорът не го беше излъгал, когато още на тръгване му обеща, че ще му покаже кътче от рая. На километри оттук, в единия край на долината вече бяха започнали строителните работи. Там идилията беше безвъзвратно отлетяла — мощни булдозери нивелираха терена и отстраняваха полуизгнилите дънери, а след тях бавно напредваха геодезистите.

— Мистър Джърмейн, наистина ли възнамерявате да построите тук една от онези грамади в стъкло и алуминий? — попита Винс.

Той живееше в това графство вече четиридесет и три години. Когато се опитваше да си представи как ще изглежда долината след промените, не можеше да се примири с мисълта, че всичко наоколо ще придобие супермодерен вид.

— Да, възнамерявам — тихо отвърна Кинестън.

Ястребовият му поглед внимателно следеше всяка особеност на релефа. Не забрави да отбележи дори самотните върби край потока отдясно. Всичко подхождаше идеално на амбициозните му намерения. Особено му харесваше, че обектът е изолиран — смълчаната долина се е сгушила сред заоблените хълмове като пеленаче в полите на майка си. Живото му въображение му помагаше нагледно да си представи как ще изглежда долината само след няколко месеца, когато бъде преобразена по негов вкус.

Винс извърна за миг глава, огледа безлюдния пейзаж и въздъхна тихо и безпомощно, за да не го чуе бизнесменът на задната седалка. Не беше стъпвал тук от половин година, точно когато компанията „Джърмейн“ започна да изкупува всички парцели в околността. Е, поне сега имаше работа, и то много добре платена. Бяха му обещали след завършване на строителството да го назначат на постоянна работа като градинар в новия увеселителен парк. Оставаше му само да се надява, че богатият американец, който непрекъснато нещо записваше в бележника си, знае какво върши. Може ли някой от простосмъртните да разбере какво планират богатите? Хора като тях никога не споделят плановете си с подчинените.

 

 

Мериън не се обърна, когато вратата се отвори.

— Остави ги на бюрото, Фелисити. По-късно ще хапна.

Беше се задълбочила в четене на обемистата компютърна разпечатка с най-важните параметри от анализа на финансовото състояние на „Вентура Индъстрийз“.

— Какво, по дяволите, става тук?

Резкият мъжки глас я сепна. Младата жена моментално захвърли разпечатката и вдигна глава към баща си.

— Съжалявам, помислих, че секретарката ми е донесла сандвичите.

— Твоята секретарка? — кресна Лесли Вентура и затръшна вратата зад гърба си.

Отпусна се на един от широките фотьойли, разпръснати пред огромното бюро. Облегна се назад и изгледа подигравателно дъщеря си. Мериън не помнеше досега подобно отношение и моментално се изчерви. Но след минута успя да се окопити и забеляза, че баща й все още не беше се възстановил от шока след смъртта на Кийт. Мъжът във фотьойла срещу нея беше много по-различен от енергичния, неумолим Лесли Вентура, какъвто тя винаги го знаеше. Това я стресна много повече отколкото гневния изблик след ненадейното нахлуване в кабинета.

— Да. Става дума за Фелисити, която… — плахо започна да обяснява Мериън.

— Няма нужда да ми обясняваш. Отлично помня коя секретарка съм назначил за този кабинет. Нищо че оттогава изминаха повече от пет години — сърдито я прекъсна Лесли. — Но не разбирам ти какво търсиш тук. И какви са тези слухове за някакво извънредно събрание днес следобед?

— Реших да събера отговорните служители от всички отдели.

— Да, да, вече ми докладваха. Дино ми се обади, почти беше изпаднал в истерия. — За миг в очите му проблесна весело пламъче, но веднага изчезна. — Седнала си на стола на Кийт.

Мериън пребледня, но не помръдна. Взираше се в баща си с притъмнели от напрежение и болка очи.

— Да… знам — тихо заговори тя. — Когато пристигнах сутринта, заварих Дино, Френки и Чарлз да спорят кой трябвало да заеме мястото на брат ми в този кабинет.

Този път Лесли Вентура пребледня. Но след минута на устните му се появи презрителна усмивка:

— Значи си решила да се поразходиш из етажите и внезапно си попаднала в този кабинет, за да поемеш на бърза ръка овакантения пост?

— Да. Просто влязох тук и на бърза ръка поех овакантения пост — машинално повтори Мериън последните му думи, но в тона й се появи хладна и тъжна нотка.

Лесли хвърли поглед към листата, скупчени върху бюрото пред дъщеря му. Опитното му око веднага успя да разчете написаното на първите редове, въпреки че ги гледаше от обратната страна.

— Хм, за какво са ти балансовите отчети на „Вентура Индъстрийз“?

— Искам да узная колкото е възможно повече за състоянието на корпорацията или поне за най-важните компании в нея. Е, да, разбирам, че това не може да се постигне за ден-два, но… но поне се опитвам, татко. — Тя погледна към златния си часовник. — Работя вече три часа и половина.

Лесли хвърли замислен поглед към документите, после отмести очи към лицето на дъщеря си, изненадан от внезапната промяна в поведението й. Стори му се уморена, но най-силно го порази непознатия за него блясък в очите й. Сега те му изглеждаха като очи на зрял човек. На някой много по-възрастен от Мериън. Осени го и го прободе като нож една мисъл. Та тя също страда, защото е изгубила единствения си брат. Дали пък не е обичала Кийт повече от самия него. Повече дори от Нейдин, неговата съпруга и майка на Кийт, която бе обожавала сина си и винаги бе проявявала прекалена грижовност към него. Едва сега започна да разбира, че дъщеря му Мериън страдаше мълчаливо. А той не бе направил нищо, за да облекчи болката й. Винаги досега се беше грижил за семейството си. Примирил се беше с безжалостната болест, която отне любимата му съпруга. А сега не можеше да се бори и с наркотиците, убили сина му. Беше наел обаче частен детектив, който да открие снабдителя на Кийт. Щеше да тикне копелето зад решетките до края на живота му. Но Мериън… С чувство на вина, внезапно проболо като кама сърцето му, Лесли си припомни, че през последните дни нито за миг не беше помислил за дъщеря си. Тя сигурно много е страдала, може би не по-малко от него. И сигурно е изтощена от болката.

— Мериън, не биваше да идваш тук — тихо започна той, но внезапно спря, защото тя скочи от стола и го измери с пламтящ поглед.

— Защо? Защото не съм имала щастието да се родя мъж, така ли? Е, позволи ми сега и аз да ти обясня нещо, татко: може и да не съм мъж, но и в моите вени тече кръвта на Вентура!

Лесли премигна от изненада. Тази атака го завари напълно неподготвен.

— А с какво искаш да се занимаваш тук?

— С всичко! — натъртено изрече Мериън, но в следващия миг уморено се отпусна на стола. — Татко, искам сама да печеля парите си… Всичко е толкова просто — продължи по-меко тя. — Къде другаде мога да отида, според теб?

Той поклати глава.

— Мериън, та ти нямаш квалификация, нито опит…

— Във всеки случай съм по-подготвена, отколкото Кийт. Забрави ли, че завърших с отличие бизнес колеж, татко, и то не къде да е, а в Редклиф!

— Чакай, чакай… Първо ме изслушай, Мериън. Това, с което си решила да се заемеш, е невъзможно. Деловият свят си остава мъжки и така ще бъде, докато свят светува. Ти като жена не разсъждаваш строго логично, нямаш никакъв опит при взимането на отговорни решения, ти…

— Напротив — прекъсна го дъщеря му. Внезапно всичките й страхове отлетяха, а в нея се вля неподозирана дързост, сила и готовност да рискува. — Сега ти си този, който не разсъждава смело, по мъжки. Нали именно ти, преди две години, започна да въвеждаш Кийт във всички тайни на бизнеса? Посвещаваше го в подробностите и неписаните закони за това как да управлява корпорацията? Но той не се справяше кой знае колко добре, татко, нали така беше? Колкото и горчива да е тази истина, тя си остава истина. И двамата с теб много добре я знаем. Брат ми не разбираше или не искаше да разбере как се върти едрия бизнес. Докато аз мога да се науча. Вярно е, че нямам опит, но притежавам отлична теоретична квалификация. С времето ще придобия и уменията, шлифовката. Само ми дай шанс да навляза в работата.

Лесли я изгледа сепнато, като че ли я виждаше за първи път. Удивен беше от енергията и решителността й. Въздъхна тежко.

— На тази лудост трябва да се сложи край, Мериън, и то още сега — студено процеди той. — Висшите финанси не са лъжица за женска уста. И ако можеш да помислиш трезво като мъж, а не да фантазираш по женски, сама щеше да направиш този извод. Ти си красива жена, Мериън. От теб се иска само едно — да се наслаждаваш на живота.

— Тъкмо това и възнамерявам да направя. Едва ли има по-интересно преживяване от една зашеметяваща кариера, изпълнена с предизвикателства. Кой може да знае това по-добре от теб самия?

Лесли сърдито изсумтя. Днес беше прекалено изтощен, някак си странно разсеян, за да продължи да се бори с налудничавите идеи на дъщеря си.

— По дяволите, Мериън, вече прекаляваш! — скара й се той, изправи се и пое към вратата. — И си избий от главата, че някога ще заемеш мястото на брат си. А сега ще заповядвам да отменят онова никому ненужно събрание. Ще се прибера у дома да си отдъхна, а по-късно ще поговорим.

— Не, татко, няма да си поговорим по-късно! — тихо, но решително процеди през зъби Мериън.

Баща й се закова на място. После бавно се извърна и я изгледа, сепнат от някаква нотка в интонацията й, което възбуди отдавна забравен спомен, скътан някъде дълбоко в подсъзнанието му.

— Ако отмениш това събрание, татко, аз ще напусна „Вентура Индъстрийз“ и ще се постарая да си намеря работа някъде другаде. Ще започна от най-ниското стъпало, ако се наложи. Нали и други са постъпвали като мен, и то много преди да се родя? Гарантирам ти, че ще положа всички усилия, за да ме забележат. Няма да се спра пред нищо, не ме плашат трудностите. Уверявам те, че ще се издигна, и няма да се откажа от амбицията си. Ще се издигам все по-нагоре и нагоре. Защото не съм некадърна. Само че ще ти бъде доста неудобно, ако постъпя при някой от конкурентите ти, нали?

— Не ми губи времето с глупости — отново я скастри Лесли. — Никой няма да те вземе на работа.

— Така ли? — саркастично отвърна Мериън. — Една конкурентна компания ще откаже да наеме принцесата на Вентура? Не, татко, днес ти май наистина не разсъждаваш като мъж — тихо добави дъщеря му.

Погледът й омекна от съжаление към страданието му. Никога досега не го беше виждала толкова сломен и отчаян. Това му състояние обаче предизвика у нея нов прилив на решителност да му помогне, за да се възстанови напълно и да се върне към обичайния си начин на живот.

— Само помисли как името ми ще се появи на първите страници: „Принцесата на Вентура работи за конкуренцията!“. Не, татко, много добре знаеш, че мога да си намеря работа където си пожелая в този град. Не съм ли права? — добави тя с по-тих тон.

Лесли се обърна към нея. От изненада долната му устна остана провиснала. Нима това е Мериън, лекомислената му дъщеря? Тази непозната, волева млада жена… това хладно, логично разсъждаващо същество вече нямаше нищо общо с неговото момиче. По нищо не приличаше на женствената, послушна, малка дъщеричка на татко.

— Няма да го направиш — сопна й се той. Но думите му прозвучаха неубедително дори в собствените му уши.

— О, да, татко, ще го направя! — меко възрази Мериън. — Но само, ако ме принудиш. Ще се обърна към конкуренцията, единствено ако ти ми обърнеш гръб.

— Мериън! — възмутено я прекъсна баща й. — Знаеш отлично, че никога няма да се откажа от теб. За бога, та сега ти си единствената близка душа, която ми остана… — простена той, вцепенен от спомена за Кийт.

— Тогава се отнасяй с мен наистина като към най-близък човек — меко, но настоятелно каза Мериън. — Добре, предлагам ти да отидем заедно на събранието. Ще ме представиш на персонала, както беше направил за Кийт преди две години. Ще обявиш, че сега аз ще заема мястото му. Не ме интересува каква длъжност ще ми дадеш, с какви отговорности ще ме натовариш, в кой кабинет ще ме изпратиш. Искам само да ми дадеш шанс. И то същия шанс, който беше обещал на Кийт.

Лесли мълчаливо я измери с поглед, но тя издържа и не сведе очи. Минутите се точеха мъчително бавно, баща и дъщеря не помръдваха от местата си, пребледнели от гняв и разкъсвани от колебания — той на крачка от вратата, Мериън — зад бюрото. Добре че масивното бюро прикриваше от погледа му треперенето на коленете й. Опря длани върху ръба на бюрото, за да събере сили за последния, решителния си опит да го убеди. Но той я изпревари.

— Според мен — прекъсна най-после студеният, плътен глас на Лесли тягостната пауза, — ти се опитваш да ме изнудваш.

— Не, татко, хиляди пъти не! — отчаяно извика Мериън и надигащите се сълзи задавиха гърлото й. — Искам, с цялото си сърце искам да ти помогна. Никой досега не го е правил и затова не можеш да повярваш. Мама не е искала, Кийт не можеше, а аз просто стоях настрани. Но сега наистина искам да работим заедно. — Младата жена пое дълбоко дъх, за да събере кураж и да погледне баща си право в очите: — Въпросът е, татко, какво искаш ти, какво иска сърцето ти?