Максин Бари
Огън и лед (21)

Глава 20

Мериън, седнала в едно такси пред административната сграда, за десети път погледна часовника си. Трябваше да се срещне с Ейдриън Болтън, за да му покаже Ню Йорк, но беше наполовина убедена, че красивият англичанин няма да дойде. Нетърпението й я накара да се засмее. Нима една разходка из Голямата ябълка можеше да се окаже начало на нова връзка? Надяваше се да е така. О, боже, колко много се надяваше! Приличаше на някоя тийнейджърка, която чака гаджето си на първата си среща. Толкова беше глупаво. И толкова прекрасно. Внезапно го видя. Той крачеше с големи крачки, а тъмната му гъста коса леко се развяваше от вятъра. Очите му нетърпеливо огледаха тротоара и Мериън усети приятно пробождане в гърдите, щом видя как раменете му нещастно увиснаха, когато се увери, че тя не е там.

Тя плати на шофьора и забърза към него.

— Ейдриън… — извика го младата жена и за нейно огромно удоволствие на устните му разцъфна широка усмивка.

— Здравей. Помислих си, че си ме забравила — пошегува се той.

— Не е възможно — без да се замисли отвърна Мериън и в следващия миг се засмя. Беше истина, така че защо да се преструва, че не е така?

— Изглеждаш великолепно — меко рече младият мъж.

— Благодаря. Ти също.

Ейдриън се усмихна щастливо.

— Е, след като си разменихме обичайните светски любезности, накъде ще се отправим, малка нюйоркчанке?

— Как накъде? — Тя кокетно наклони глава настрани и щастливо пъхна ръка под мишницата му. — Към Статуята на свободата, разбира се. Не можеш да започнеш разходката си из Голямата ябълка, без първо да посетиш Статуята на свободата.

— Съгласен съм. Една френска статуя е очевидният избор, с който трябва да започне изучаването на американската психика.

— Не беше нужно да го споменаваш!

— Добре, добре. Статуята на свободата е толкова американска, колкото и ябълковият пай. Като разбира се, не обръщаме внимание на факта, че той е едно от традиционните английски блюда.

— Ейдриън… — заплашително започна тя, но не можа да се сдържи и избухна в смях.

— Добре, това беше за последно. — Той вдигна очи към небето. — Обещавам, че вече ще бъда добър. — Погледите им се срещнаха и той меко добави: — Ако мога.

Мериън отвори уста, за да му отвърне с нещо остроумно и язвително, но в същия миг осъзна, че лекомислените задявки не я вълнуват в този момент.

Изглежда, че същото си мислеше и той, защото ръката му бавно покри нейната, отпусната върху неговата. Мериън почувства как топлината на тялото му преминава в нейното и потръпна от приятното усещане.

Седнал в безличния си форд, Бруно внимателно ги наблюдаваше, а малките му кафяви очи не изпускаха и най-невинното им движение.

Статуята бе всичко, което се предполагаше, че трябва да бъде, помисли си Ейдриън, когато четвърт час по-късно се взираше в каменното чудо. Обаче погледът му непрекъснато се връщаше върху жената, застанала от едната му страна. Мериън го забеляза и сърцето й радостно се сви.

— Да не си посмял да ми кажеш, че си приличаме — игриво му се закани тя, но гласът й беше сипкав, — защото знам, че не е вярно.

— Е, може би не на пръв поглед — призна младият мъж, а сетне закачливо повдигна вежди, когато тя наклони глава и го погледна. В очите й танцуваха весели пламъчета.

— Пази се от загадъчните и двусмислени английски комплименти — промърмори Мериън.

— О, точно така. Ние, англичаните, сме много коварни. Научил съм го от уроците по история в училище!

Младата жена се усмихна. Представи си го като немирно малко момче и в същия миг почувства, че иска да узнае всичко за него.

— Разкажи ми за училището си — помоли го тя.

— Не, ти първо ми разкажи за твоето.

— Посещавах училището за млади дами на мис Фортнъм — отвърна Мериън, а очите й продължаваха да се смеят.

Ейдриън се усмихна.

— Струва ми се, че основното училище в Крегсмур е доста по-различно. Сградата беше изградена от солидни каменни блокове и се намираше точно в края на долината…

Цели два часа двамата кръстосваха улиците на Ню Йорк и споделяха историята на живота си. Мериън слушаше очарована и тъжна, докато той й разказваше как бе останал сирак и бе осиновен от вуйчо си и вуйна си. Как изведнъж се беше озовал от Йорк в Равенхайт, където бе намерил новото си семейство. Когато дойде нейният ред да разказва, Мериън сякаш слушаше историята на живота си, разказвана от някой друг. Чутото никак не й хареса.

— Винаги съм имала пари, дори и като малко момиче — каза накрая тя. — Струва ми се, че това ме е откъснало от истинския живот.

Разхождаха се Бродуей, а над главите им се виждаха рекламните плакати на най-новите премиери.

— Не можеш да бъдеш обвинявана за детството си, Мериън — нежно я увери Ейдриън, почувствал тъгата й. — Парите и моралните принципи са за възрастните, но децата по цял свят са си просто деца.

Мериън се взря в откритите му, красиви очи и се усмихна.

— Значи, че си прав. Но когато пораснах, трябваше сама да изградя и усъвършенствам характера си, както и да се опитам да си намеря достойно място в живота.

Ейдриън видя тъжния й поглед, и поклати глава.

— Не мога да повярвам, че си извършила нещо ужасно — подразни я той. — Какво си направила? Обрала си банка? О, аз забравих. Бащата ти притежава една, нали? Нямаше да е никак забавно, все едно да отмъкваш ябълки от собственото си дърво.

— Да отмъкваш?

— Ами да. Това е една стара английска игра. Откриваш най-близкото дърво, чакаш да се стъмни, проверяваш дали наоколо се навъртат кучета, сетне се покатерваш на дървото и напълваш една торба с ябълки. Страхотно изживяване!

Мериън се засмя.

— Какъв си глупчо! Хайде стига, всички тези приказки за ябълки и пайове ме накараха да огладнея.

— В такъв случай, позволи ми да те заведа на обяд — галантно предложи Ейдриън и незабавно се запъти към най-близкия продавач на хотдог. Поръча огромни сандвичи с много лук и горчица. Върна се с двата, увити в мазна хартия и щастливо й подаде единия.

— Ти си истинско съкровище — промърмори тя.

— Е, чак пък толкова — ухили се спътникът й и отхапа голяма хапка. — Ммм, това поне е напълно американски патент — заяви той и се облиза. — О, не, забравих. Пържената наденица е германски специалитет.

— Истинска напаст си — укорително измърмори Мериън, отхапа от хотдога си и с изненада установи, че е невероятно вкусен. — Хей, това наистина е чудесно — заяви тя и избухна в смях, когато Ейдриън реагира със закъснение и учудено я изгледа.

— Да не би да искаш да кажеш, че не изяждаш поне по един на ден? И това ми било истинска американка! Какъв срам!

— О, я стига. Докъде бях стигнала?

— Тъкмо се канеше да ми разкажеш за престъпното си детство.

— О, добре — унило въздъхна тя.

— Хайде — подкани я той. — Предизвиквам те да продължиш. Дори два пъти те подканям.

— Два пъти? Добре, сам си го изпроси. Омъжих се на осемнадесет години, но не защото бях влюбена, а защото баща ми настояваше. Ето това е. Не е ли отвратително? — предизвикателно попита тя. Въпреки че се усмихваше, очите й бяха потъмнели от някаква скрита болка.

След разказа й настроението на Ейдриън рязко се понижи, но той бързо се съвзе.

— Хъм. Дай да видим. Казваш, че си била на осемнадесет? Е, кой може да бъде отговорен за действията си, когато е толкова млад? Когато аз бях на осемнадесет години, бях убеден, че съм безумно влюбен в жената на собственика на кръчмата. Сега ми кажи как си се чувствала, когато си била на двадесет години и тогава ще знам повече за теб.

— На двадесет години исках да се разведа — усмихна се Мериън. — Обаче само преди няколко месеца успях най-сетне да получа развод.

Ейдриън едва не извика от облекчение, но успя да прикрие радостта си.

— Ето, виждаш ли? — радостно я изгледа той. — Какво ти казвах? Ти си напълно нормална. Или поне толкова нормална, колкото съм и аз.

Младата жена избухна в смях.

— Това не е кой знае какво успокоение! — Той я сграбчи за ръката и застрашително изръмжа, а тя размаха ръце в знак, че се предава. — Добре, добре, няма повече, но ти сам си го изпроси. Продължавам с разказа на моя живот. Много мъже ме харесваха и ми определяха срещи. — Тя му хвърли един кокетен поглед. Никога досега не се бе чувствала толкова безгрижна и толкова спокойна. Каза си, че сигурно се държи по детински глупаво, но не можеше да се промени. — Казваха, че съм била… красива, разбира се, но освен това и… много жизнена — продължи да изброява Мериън, като свиваше пръстите си. — Също и умна, изискана, очарователна, вълнуваща и… о, да. Веднъж Фреди Беринджър Хойт ми заяви, че съм била зашеметяваща…

— Достатъчно — прекъсна я Ейдриън. — Изяж си хотдога.

Мериън послушно доизяде сандвича си. Бе убедена, че никога не бе вкусвала по-апетитно нещо.

Ейдриън извика едно такси.

— А сега накъде?

— Към Емпайър Стейт билдинг — каза Мериън и на Ейдриън и на шофьора. — Забрави ли, че обещах да ти покажа всички забележителности на Ню Йорк?

Двамата седяха на задната седалка, а краката им леко се докосваха. Мериън усещаше как напрежението, натрупано през последните шест месеца, бавно се изпарява в компанията на този красив англичанин. Извърна се и нежно го погледна. Ейдриън, със своя смях и топлина, със странния си, мек акцент, със силното си, прекрасно и желано тяло. Но все още не смееше да мисли твърде за желаното му тяло и затова се задоволи с усещането за топлина и щастие.

— Предполагам, че тук има и по-високи сгради — замислено каза Ейдриън, неподозиращ мислите й. — Обаче Кинг Конг не се е катерил по тях, така че не се броят. О, аз забравих. Кинг Конг беше от Холивуд.

— Ти наистина си ужасен! — престорено възмутено извика тя и силно го удари по ръката. Мускулите му бяха толкова стегнати, че тя имаше чувството, че удря по мрамор. Ейдриън избухна в смях, а Мериън нацупено започна да разтрива пръстите си. — Ох — измърмори тя и духна няколко пъти.

— Горкото ми момиченце — съчувствено я изгледа той. — Позволи ми да ги целуна.

Ръката му нежно пое нейната, която потрепери в неговата. Шофьорът, таксито, Ню Йорк, целият свят изчезна.

— Мериън — дрезгаво прошепна младият мъж и целуна кокалчетата й — едно по едно.

Не му убягна реакцията й — меката светлина в очите й, когато се наведе към нея, бързо повдигащите се гърди, полуотворените устни, зачервените страни. Усети лекия аромат на парфюма й, вдъхна нежния мирис на кожата й.

Бруно, който ги следваше с колата си, видя интимния жест на мъжа и презрително изсумтя. Този тип целуваше ръце? Да не би да беше французин? Трябваше да разбере. По дяволите! Кога Моргън ще му позволи най-сетне да премине към истински действия?

— Не мога да приближа повече — обади се шофьорът и двамата се стреснаха.

Ейдриън бързо се отдръпна от нея и погледна навън. Поклати глава и тъжно се усмихна на себе си. Мериън видя усмивката му, въпреки че той се бе навел, за да плати на шофьора. Значи и той бе развълнуван не по-малко от нея, сигурно съжаляваше, че са ги прекъснали.

Когато се озоваха в пълния асансьор, който щеше да ги отведе на покрива на най-известната сграда в Ню Йорк, Мериън внезапно си помисли, че би предпочела в този миг да са някъде другаде. На някое много по-тихо и усамотено място. Като апартамента й, например…

Когато Ейдриън излезе на покрива, силният вятър го блъсна в гърдите. Двамата бавно приближиха стоманената преграда. Младата жена погледна надолу към града, който беше неин роден дом с нови очи. Ейдриън щастливо въртеше един телескоп.

— Това се казва гледка, мое малко нюйоркско момиче — възторжено каза той и завъртя телескопа към нея. Тя не чака да повтори поканата и се приближи. — Чудесно. Сега ми покажи къде живееш. — Гласът му беше пресипнал. — Искам да видя къде е твоят дом.

Мериън нервно се усмихна.

— Защо да не отидем в апартамента ми? Трябва да се преоблека — побърза да добави. — Помислих си, че бихме могли да направим една разходка и край пристанището.

Ейдриън нежно я гледаше. В този миг не й пукаше колко нахално или глупаво звучат думите й. Знаеше, че с този мъж винаги може да бъде спокойна. Беше уверена, че той никога няма да я разбере погрешно. А това бе съвсем ново усещане за едно момиче, доскоро известно като принцесата на Вентура. Откри хотела на баща си, нагласи телескопа, а той се приближи, за да погледне. Беше толкова близо до нея, че Мериън не можа да устои на желанието си и се облегна на него. Ейдриън я разбра без думи и нежно я прегърна през кръста.

— Ако видиш някакви хеликоптери да бръмчат наоколо — промърмори той, застанал зад телескопа и доволен, че тя не може да види подутината в панталоните му, — кажи им, че Кинг Конг е тръгнал в тази посока. — Махна наляво и Мериън избухна в смях.

— Ти си един клоун.

— Знам, обаче в твоя счетоводен отдел изглежда смятат, че съм един компетентен клоун. Предложиха ми работа. — Обърна я към себе си и внимателно се вгледа в очите й, този път напълно сериозно. — Имаш ли нещо против? — меко я попита.

В първия момент тя не разбра за какво говори. Отвори уста, за да го увери, че разбира се, няма нищо против, но в следващия миг й стана ясно. Беше доста странно, че двамата сякаш четяха мислите си и се разбираха без думи. Той щеше да работи за нея. Като счетоводител. Длъжност, която беше много, много по-надолу в социалната стълбица, твърде далеч от специалния помощник на президента. Не се съмняваше, че баща й няма да остане очарован от факта, че се среща с един обикновен счетоводител, а приятелите й сигурно ще решат, че е полудяла. Внезапно младата жена се засмя. Какво, по дяволите, я интересува какво ще си помислят? Изобщо какво я интересува целия свят? Какво значение има одобрението на баща й, когато тя се чувства толкова щастлива? За пръв път от много време Мериън усещаше, че истински живее. Като истинска жена. Като някой, който може би най-сетне е разбрал какво означава любовта. Дълбоко в сърцето си тя беше сигурна, че обича Ейдриън. Този млад англичанин умееше като с магическа пръчка да превръща най-обикновените и скучни неща в забавни и интересни. Той беше преобърнал наопаки целия й свят и тя изтръпна при мисълта, че можеше и никога да не го срещне. И никога да не изпита радостта да обича.

— Не, Ейдриън — промълви накрая Мериън, — нямам нищо против.

Той изпусна една дълбока въздишка.

— Надявах се, че ще го кажеш — тъжно се усмихна и сетне много по-нежно продължи: — Все още ли искаш да отидем в апартамента ти, за да се преоблечеш?

Мериън разбираше какво се крие във въпроса му. Можеше да се откаже и да остави нещата между тях да се развиват по-бавно, той нямаше нищо против. Когато беше с него, тя нямаше чувството, че се казва едно, а се мисли друго.

— Искам да ти покажа упадъчния палат, в който живея. Така ще знаеш най-лошото за мен, още от самото начало — бързо добави.

Ейдриън случайно се усмихна. Той вече знаеше най-лошото, но как щеше да й го каже? Тя изглеждаше толкова доверчива, толкова открита и честна, че той се почувства като Юда. Не беше очаквал да се влюби от пръв поглед и сега не знаеше какво да прави. Това момиче държеше щастието му в малката си красива ръка.

— Да вървим тогава — нежно рече той и взе ръката й в своята, а палецът му нежно погали дланта й. — Обещавам ти, че няма да се смея пред твоя Пикасо за един милион долара и няма да счупя нито една от китайските ти вази от епохата Мин.

— Много великодушно от твоя страна.

— И аз така смятам.

Когато се озоваха отново в претъпкания асансьор, Мериън усети как той силно стисна ръката й, а тя доверчиво се притисна към него. Излязоха хванати за ръце, като две щастливи деца.

Бруно подкара колата и почти се изравни с тях. Тъкмо в този миг иззад ъгъла зави едно жълто такси. Момичето вдигна ръка и пристъпи напред. Сърцето му внезапно подскочи. Моргън искаше да премахне момичето от пътя си, нали? Ами ако стане инцидент? Непрекъснато загиваха хора, прегазени от колелата на невнимателни шофьори и Лесли Вентура едва ли щеше да се усъмни. Момичето се беше изправило на ръба на тротоара и весело махаше с ръка за такси. Мъжът зад нея се смееше и изглежда й говореше нещо смешно. Сега или никога. Бруно натисна педала на газта, колата подскочи и моторът й шумно изрева.

Ейдриън чу звука и изненадано изви глава. Зърна голяма кола, чийто цвят не успя да различи. Младият мъж изкрещя високо името на Мериън и се хвърли към нея. Мериън чу гласа му, променен от страх и в следващата секунда чу рева на двигателя. Извърна се и видя носещата се право към нея кола. Сетне две силни ръце се обвиха около талията й и я повдигнаха от земята. В следващия миг колата профуча край нея, на сантиметри от крака й и се изгуби в движението. Някой силно я беше дръпнал назад и Мериън усещаше, че тялото й лежи върху нещо меко. Когато дойде на себе си от шока и уплаха си, видя, че лежи върху Ейдриън Болтън. Лакътят й се заби в ребрата му и той шумно изпусна въздух. Като през мъгла чу разгневените клаксони на колите. Мериън се извъртя и разтревожено се взря в лицето му. Хората, минаващи по тротоара ги заобикаляха, като им хвърляха по някой любопитен поглед.

— Добре ли си? — задъхано попита тя. — Изглежда съм забравила колко смахнати са нюйоркските шофьори.

Ейдриън се опита да се усмихне. Но страхът все още го беше сковал в студения си, твърд юмрук.

— Още една секунда, още един сантиметър и… онзи луд… — Най-сетне успя да се съвземе и огледа улицата, но от колата не бе останала и следа.

Мериън потръпна.

— Знам. — Притисна буза до ревера на палтото му и усети силните удари на сърцето му.

Двамата останаха да лежат още няколко секунди върху тротоара, забравили за целия свят. Ръката му я прегърна през раменете и той здраво я притисна до гърдите си.

 

 

Кинестън извади папката с досието на Брин Уитъкър и фермата Равенхайт и отново го прочете. Но колкото и пъти да го препрочиташе, фактите си оставаха същите. Загубите на фермата бяха огромни. Дори и да не беше направил предложение за покупка на земята на семейство Уитъкър, банката пак щеше обяви ипотеката за пресрочена и щеше да им вземе фермата.

Но едва ли имаше някакъв начин да убеди Бриони в този факт. Беше сигурен, че тя обвинява единствено него за всичките си беди и загуби. Защо иначе ще променя изцяло външния си вид, името си и ще го проследи дотук? Чувстваше се сякаш бе подгонен от разгневен тигър, но вместо страх Кинестън изпитваше нещо съвсем различно. То беше горещо и силно като страха, но много по-приятно. И по-коварно. Много по-опияняващо. По дяволите, тя наистина бе една зашеметяваща смес от невинност и задушаваща я омраза. Красота и опасност. За него вече беше почти като наркотик… Въздъхна, отмести документите настрани и си наложи да мисли разумно. Всичко изглеждаше безнадеждно. Никой мъж не би могъл да остане безразличен към жена като Бриони Роуз. Тя беше предизвикателство, толкова силно, колкото и самото желание. Желание и опасност. Само глупак можеше да остави една тигрица заплашително да щрака със зъби карай коленете му, независимо колко е красива и примамваща. Или пък колко силно я желае…

Не, от това няма да излезе нищо добро. На тази лудост трябва да се сложи край, преди един от двамата да бъде жестоко наранен. Вдигна слушалката и набра телефонния й номер.

— Ало?

— Бриони. Трябва да поговорим — решително каза той. — Относно фермата Колдстрийм и моето предложение. — Кой знае, може би, ако й предложи достатъчно пари, тя ще ги приеме като компенсация и ще си замине. Да, а пък аз съм Мери Попинс, обади се един тънък глас в главата му.

— О, да, разбира се. — Гласът й бе колеблив и леко разтревожен. — В хотела ли си? Ще дойда при теб, дай ми само десет минути.

Когато пристигна, той я покани в кабинета си. Лицето му бе непроницаемо.

— Преди да кажеш каквото и да било, искам да ти се извиня за миналата вечер — заяви младата жена. Днес Кинестън изглеждаше невероятно привлекателен. Вместо обичайния строг костюм, бе облечен в обикновени джинси и бял пуловер с поло яка. Приличаше на нормално човешко същество, а не на студената и пресмятаща машина, която тя познаваше. — Страхувам се, че виното ме удари право в главата — несръчно продължи да се извинява и се отпусна в креслото. Главата я болеше и смътните спомени от изминалата нощ я караха да се чувства неудобно. Дали не се беше показала като пълна глупачка?

Тя изглеждаше толкова красива, привлекателна, толкова наивна и едновременно опасна, че Кинестън не знаеше откъде да започне.

— Бриони… Има ли нещо, което искаш да ми кажеш? — попита той. И двамата бяха еднакво изненадани от думите му. — Искам да кажа… дали има нещо… лично, за което би трябвало да знам? — Защо, по дяволите, трябваше да й дава този шанс? Нямаше съмнение, че се размекваше!

Бриони усети как й става горещо, но сетне я втресе от студ. Поклати глава.

— Не, не, мисля. А и какво лично би могло да има в моето предложение да ти продам една ферма? — попита младата жена, решила, че атаката е по-добра от отбраната. — О, между другото, и други проявяват интерес към фермата. — Не откъсваше поглед от лицето му, за да улови и най-малката реакция.

— Сигурен съм, че е така — студено отвърна Кинестън.

Добре. Беше й дал последна възможност да се измъкне с достойнство, но тя бе решила да играе играта по твърдите правила. Щом е така, ще я остави да продължи. Интересно му беше да види докъде е решила да стигне. Ще й отпусне въжето, а после…

— Окей, Бриони. Ще се свържа с банката и адвокатите и ще направим някои изчисления. Ще ти се обадя, когато съм готов с деловото си предложение.

Тя се усмихна. Наистина щеше да се позабавлява, докато размахва тлъстата примамка пред очите му, а сетне ще му я отнеме в последния миг. Беше чудесно да го кара да играе по свирката й.

— Отлично, ще чакам да ми се обадиш. Но, както вече казах и други проявяват интерес…

Той не обърна внимание на думите й. Изпрати я до вратата, дори й се усмихна за довиждане и се върна обратно на бюрото си. Все още се чувстваше виновен за Равенхайт, въпреки че отлично знаеше, че няма никакви основания за това. Дълго време Кин се взира втренчено в пространството. Би й предложил цяло състояние за фермата, но дълбоко в сърцето си знаеше, че тя няма да го приеме.

За добро или зло, двамата бяха обречени да водят война. И тя щеше да я загуби. Нямаше никакъв шанс да спечели. Не и след като той държеше всички козове.

Но вместо да го ободри и развесели, тази мисъл го накара да се почувства безкрайно отчаян и нещастен.