Максин Бари
Огън и лед (27)

Глава 26

Ейдриън мина с наскоро закупената си на старо кола по извитата алея към къщата. Спря и изключи двигателя. На седалката до него Мериън нервно хапеше долната си устна. Тази сутрин събра цялата си смелост и каза на баща си за Ейдриън и както очакваше той й заповяда да го доведе на вечеря. Двамата излязоха от колата и тя го погледна, опитвайки се да разбере какво впечатление му е направила фамилната къща на семейство Вентура. Но Ейдриън идваше от страна, в която внушителните къщи и замъци не бяха рядкост, така че бегло хвърли само един завистлив поглед към къщата, сви рамене и накрая каза:

— Не е лошо.

Мериън избухна в смях. Само допреди две секунди сърцето й се свиваше от страх при мисълта за предстоящата среща, а сега изведнъж се почувства лека като балон. Парадната врата се отвори и Джейкъб, фамилният иконом, застана величествено на прага и церемониално се поклони.

— Добър вечер, мис Вентура. Сър.

Ейдриън погледна към Мериън, смигна й и протегна ръка, която младата жена щастливо пое в своята. Така двамата влязоха в леговището на лъва.

— Не пускай ръката ми, защото мога да се изгубя — високо й каза Ейдриън, когато се запътиха към любимия кабинет на баща й.

Мериън тихо се изкиска. Но когато стигнаха пред масивната дъбова врата, стомахът й вече беше свит на топка. Тя мълчаливо се притисна до любимия си.

— Знам, че е глупаво, но се чувствам… някак си… Не знам как да го опиша. Сякаш нещастието ни дебне зад всеки ъгъл.

— Тъкмо това най-много харесвам у теб — ти си непоправима оптимистка — шеговито отвърна спътникът й.

Мериън поклати глава, пое дълбоко дъх и отвори вратата. Младият мъж я последва.

Ако беше някой друг, веднага си помисли Керъл Балинджър, би оприличила младия мъж, ситнещ след Мериън Вентура с послушно паленце. Младата жена, както винаги, се движеше с достойнство и изисканост, които напълно отговаряха на образа на принцесата на Вентура. Мъжът зад нея обаче ни най-малко не приличаше на принц-конте, със задоволство си каза по-възрастната жена. Личеше, че не беше от покорните. Мериън затаи дъх. Баща й бавно се надигна от креслото си. Двамата мъже кръстосаха погледи.

Лесли Вентура напълно се покриваше с представата на Ейдриън за собственика на могъщата компания. Безупречният му костюм бе от най-скъпите, а лъскавата му коса, все още незасегната от възрастта му, беше пригладена назад. Дискретната игла за вратовръзка, изящните копчета за ръкавели и часовникът сигурно струваха повече от тригодишната заплата, която Ейдриън в момента получаваше във „Вентура Индъстрийз“. И Лесли отлично го знаеше. Ейдриън също, но това не го впечатляваше.

— Мистър Вентура. — Гласът му прозвуча любезно и неутрално. — Очаквах с нетърпение да се запозная с вас. — Той не добави „сър“, но колкото и да беше странно, Лесли не се почувства обиден.

Той пристъпи по дебелия и скъп арабски килим и протегна ръка.

— Мистър Болтън, предполагам — каза той и хвърли укорителен поглед към дъщеря си, която беше забравила да представи двамата мъже.

Ейдриън почувства ръката си като хваната в менгеме. Можеше да отвърне с подобна хватка, но това щеше само да причини неприятни болки в кокалчетата на възрастния човек и нямаше да докаже нищо. Той отвърна с обичайното си ръкостискане и погледна Лесли Вентура в очите. Магнатът, който беше свикнал обикновено да го гледат от долу нагоре, установи, че приятелят на дъщеря му е с няколко сантиметра по-висок от него.

Мериън отново затаи дъх. За един продължителен, както й се стори миг двамата мъже стояха втренчени един в друг. Най-сетне Лесли извърна глава и отстъпи крачка назад.

— Това е мисис Керъл Балинджър. Керъл, Ейдриън Болтън.

Ейдриън се усмихна на красивата жена на средна възраст, която пристъпи към него.

— Приятно ми е, мисис Балинджър.

— Наричайте ме Керъл.

— А вие мен Ейдриън.

— Ейдриън. Доста необичайно име.

— Мисля, че са ме кръстили на един римски император. Онзи, който построил вала^[1].

— Не съм изненадана — засмя се Керъл и хвърли многозначителен поглед към Мериън.

Лесли се изкашля.

— Защо не седнете, мистър Болтън. Бренди?

— Наричайте ме Ейдриън, моля. Бих предпочел бира, ако имате, разбира се.

Лесли примигна.

— Мисля, че ще се намери. Ще позвъня на Джейкъб да донесе.

Мериън наблюдаваше баща си, който приближи до стената и дръпна шнура на звънеца. Сетне погледна към Ейдриън, който повдигна вежди и нежно й се усмихна. Джейкъб се появи, прие поръчката за бира, поклони се и излезе. След минута се върна с чаша бира. Ейдриън, който се бе настанил в голямо кожено кресло до камината, се надигна и пое чашата.

— Благодаря ви.

Икономът смаяно го изгледа.

Когато Джейкъб излезе, Лесли, който бе седнал в срещуположното кресло, отпи от брендито си.

— Не е необходимо да благодарите на прислугата, мистър Болтън. — Гласът му беше по-скоро любезно-снизходителен, отколкото враждебен. — Той не очаква това.

Ейдриън го погледна с весело пламъче в очите. За разлика от хилядадоларовия костюм на домакина, младият мъж беше облечен елегантно-небрежно в зелени панталони от рипсено кадифе и бежов пуловер с поло яка.

— Може би сте прав — тихо се съгласи той. — Но аз съм възпитан да казвам „моля“ и „благодаря“, а това е навик, от който нямам намерение да се отказвам.

За своя изненада, Лесли изведнъж се почувства неудобно. За пръв път от много години му се стори, че прилича на недодялан грубиян.

— Аз… нямам нищо против добрите маниери — рязко каза той. — Просто се опитвах да ви обясня някои правила на етикета в тази къща.

— Благодаря ви — усмихна се Ейдриън. — Обаче аз се съобразявам с етикета само когато съм съгласен с него.

Лесли се усмихна пренебрежително. Заприлича на крокодил, готов да се нахвърли върху нищо неподозиращата жертва.

— Аз също. И затова вместо да поведа учтив и неутрален разговор с вас, както го изисква етикетът, бих желал да ви задам някои въпроси, тъй като естествено съм изключително загрижен за дъщеря си.

— Татко — припряно се намеси Мериън, — не съм поканила Ейдриън тук, за да го разпитваш.

— Тогава си сгрешила, Мериън. — В гласа му прозвучаха заплашителни нотки.

Мериън пое дълбоко въздух. Вечерта не започваше добре. Само ако Ейдриън не беше толкова горд. Ако той… Мериън се сепна. Ако той играеше по свирката на баща й, като всички останали? Да направи малък компромис със себе си? Не, не! Тя беше доволна, че той не се подмазваше на могъщия Лесли Вентура. Погледна с възхищение към любимия си. Той отвърна на погледа й и леко й намигна. Керъл също се подсмихна над чашата си с шери, а Лесли се изчерви.

— И така, мистър Болтън…

— Ейдриън, ако обичате.

— Ейдриън — скръцна със зъби магнатът, но англичанинът спокойно го погледна.

Веждите му бяха извити в очакване и Лесли забрави какво искаше да каже. Той беше свикнал винаги да диктува положението, обаче сега, за един кратък миг, си помисли, че си е намерил майстора. И то в лицето на някакъв си счетоводител.

— И така… Ейдриън, харесва ли ви да работите за мен? — Гласът му бе измамно мек.

Грубият въпрос накара Керъл гневно да стисне зъби. Много добре знаеше защо Лесли го бе задал. Не беше свикнал да контактува с хора, които не му отстъпваха по самообладание. Мериън пребледня от гняв и двете жени инстинктивно се извърнаха към Ейдриън.

Младият мъж се усмихваше.

— Намирам работата си за много интересна и напълно задоволителна, мистър Вентура — спокойно отвърна той, без следа от гняв в гласа. — И предполагам, че се справям добре, тъй като днес ме повишиха.

Лесли мрачно се усмихна.

— Да, знам. — Той беше подложил на безмилостен разпит Хърб, който завеждаше отдела. Мнението му беше положително и Лесли не знаеше дали да се ядосва или да е доволен, че приятелят на дъщеря му се бе оказал толкова способен счетоводител.

— Предполагам — безучастно отвърна Ейдриън.

Лесли не отговори нищо. Приложи един от любимите си трикове. Да мълчи, докато събеседникът му не издържи и заговори. Но по всичко личеше, че този няма да се поддаде. Разбра го след първата минута и половина. Мериън неспокойно се размърда в креслото си. Имаше усещането, че трябва да направи нещо, но не знаеше какво.

— Вашето преместване в Америка ме изненадва — най-сетне каза Лесли. — Справяли сте се много добре в Йорк. Предстояло ви е да станете съдружник в стара и уважавана фирма. Имали сте собствен дом, но не и приятелка. Защо?

Мериън шумно изпусна въздуха от дробовете си.

— Значи отново си пуснал по следите твоите проклети детективи, така ли? — С едва сдържан гняв попита тя.

— Разбира се — остро отвърна баща й. — Ти си моята единствена дъщеря. Какво очакваш да направя, когато най-спокойно ми заявяваш, че се срещаш с някакъв напълно непознат мъж?

— Очаквам да бъдеш щастлив заради мен. — Мериън се владееше, но гласът й леко трепереше. — Татко, нима просто не можеш да се почувстваш щастлив заради мен? — умолително го погледна тя.

Лесли с усилие преглътна.

— Разбира се, че мога. Ако съм сигурен, че ти…

— Какво? — рязко го прекъсна младата жена. — Че излизам с „подходящ мъж“? Кажи ми, татко, какво разбираш под „подходящ мъж“?

— Като начало бих искал да е американец — озъби й се Лесли.

— Мислех, че вие сте италианец, мистър Вентура — любезно се намеси Ейдриън.

Лесли гневно се извърна към натрапника.

— Така е. Или по-скоро баща ми е бил. Аз съм роден тук, в Ню Йорк.

— А, разбирам — кимна Ейдриън.

По-възрастният мъж се изчерви.

— Не съм предубеден спрямо англичаните, мистър Болтън — сковано рече той.

Този мъж сякаш го караше да се оправдава, а това никак не му беше по вкуса.

— Вие просто не желаете вашата дъщеря да се омъжва за един англичанин?

— Не, не желая — категорично отсече Лесли.

— Не смятате ли, че тя трябва да го реши? — попита Ейдриън, опитвайки се да сподави надигащия се в гърдите му гняв.

По дяволите, тази визита на добра воля щеше да се окаже доста трудна работа. Предполагаше, че Лесли Вентура е костелив орех, но се надяваше, че двамата ще успеят все някак си да се разберат. Сега вече никак не беше сигурен в това.

Лесли пое дълбоко въздух, за да се успокои.

— Да, разбира се, че тя трябва сама да реши — заяви той и всички чуха облекчената въздишка на Мериън. — Обаче от мен зависи колко пари да й дам. Или пък каква работа да й възложа.

Значи това било, помисли си Ейдриън. Нямаше съмнение, че Лесли Вентура го смяташе за ловец на зестри.

— Какво общо има всичко това с Ейдриън? — раздразнено попита Мериън и Ейдриън изненадано я стрелна с поглед.

Не можеше да повярва, че с аналитичния си ум Мериън не беше разбрала думите на баща си. Сетне се досети защо тя беше казала точно това и почувства как го залива огромна вълна любов. Тя дори не допускаше мисълта, че той може да се стреми към парите й.

— Иска ми се да целуна пръстите на краката ти, глупавичката ми — нежно каза той като се наклони към нея и Мериън смаяно го погледна.

Почувства как ходилата й, обути в скъпи обувки, внезапно изтръпват. Унесено се усмихна. Обичаше той да целува пръстите на краката й, нещо, което откри едва преди няколко седмици.

— Наистина ли? — влюбено попита тя със сияещи от щастие очи.

Лесли гневно се изкашля. Интимните реплики, разменени между двамата, го вбесиха. Искаше му се да стисне този англичанин за шията и да го удуши. Как се осмеляваше да говори по този начин на дъщеря му и то пред него?

— Чудя се колко дълго бихте се задържали наоколо, ако разберете, че Мериън няма да бъде моя наследница? — изсъска той.

Сякаш в стаята падна ледена пелена.

— Не много дълго — отвърна Ейдриън.

Мериън го погледна.

— Наистина ли? — несигурно попита тя.

— Разбира се, че не — отвърна любимият й. — След като няма да бъдеш негова наследница, значи сама ще си бъдеш господарка. Съмнявам се, че бихме решили да останем тук, в Ню Йорк. Не и… — Погледна към Лесли. — Не и след като нещата стоят по този начин. Защото бихме могли да отидем някъде другаде, да се върнем в Англия например. Или пък да се заселим на Западния бряг, ако искаш да останеш в Америка, Мериън.

Очите на младата жена радостно заискриха. Ейдриън току-що каза толкова малко и в същото време невероятно много. Като се започне с това, че беше признал нейната сила и независимост. Той каза „ние“, а само тази единствена дума означаваше толкова много за нея. Освен това, не поиска тя да се откаже от семейството си заради любовта. А ако беше го направил, Мериън щеше да се съгласи. Беше сигурна, че и той би сторил същото заради нея.

— Всичко това звучи много мило — каза Лесли, като с мъка предъвка последната дума, сякаш беше развалена стрида. — Обаче много се съмнявам в искреността на думите ви.

Ейдриън извърна поглед от Мериън и го насочи към баща й.

— Не искам да бъдем врагове, мистър Вентура — дълбоко въздъхна той. Върху устните на Лесли заигра самодоволна усмивка и младият мъж добави: — Заради щастието на Мериън.

— Заради вашето собствено щастие, искате да кажете — студено го поправи Лесли.

— Не — гордо отвърна младият мъж. — Защото вие не притежавате нищо, което да желая.

Лесли презрително се изсмя.

— Нима? Аз имам милиони долари. Стотици милиони. По дяволите, хиляди милиони! Нима не ги желаете?

Ейдриън се усмихна.

— Не можете едновременно да живеете в две къщи, мистър Вентура, нито пък да носите два костюма, нито пък да карате две коли. За да заситите глада си не са ви необходими повече от две-три ястия. Аз мога да осигуря всичко това на дъщеря ви. Мериън може и сама да си го осигури — тя е умна, талантлива и силна жена. Ние двамата наистина не се нуждаем от вашето богатство, мистър Вентура. — Говореше тихо, без да повиши глас, а Керъл и Мериън го слушаха като омагьосани.

Да, той наистина го мисли, каза си Керъл.

Мериън преглътна сълзите си, давещи я от щастие. О, господи, колко го обичаше!

— Нима действително очаквате да ви повярвам? — попита Лесли.

Лицето му беше станало тъмночервено, както винаги, когато се ядосваше. Или когато беше изплашен. В момента не беше сигурен кое чувство го владее по-силно. Погледна в чистите, спокойни очи на англичанина и за пръв път почувства, че губи.

— Не — твърдо отвърна Ейдриън. — Предполагам, че няма да повярвате. И това е много жалко.

— Запазете съжаленията за себе си, мистър Болтън — невъздържано се озъби по-възрастният мъж, освободил в гнева си буйния италиански темперамент. — И за моята дъщеря. Защото заради вашата намеса и заради вашата алчност, сега съм принуден да я сваля от заеманата длъжност като специален помощник на президента.

Досрамя го, още докато изричаше думите. Съзнаваше, че в момента изнудва Ейдриън Болтън с тази заплаха. Всъщност той отдавна беше решил да отстрани Мериън от важния пост. Това, което направи сега, го накара да се почувства нищожен в собствените си очи и го вбеси още повече.

— Освен това искам веднага да напуснете къщата ми! — извика той и скръцна със зъби. Тялото му се тресеше от главата до петите.

Мериън усети как сърцето й прималява.

— Татко! Ако Ейдриън излезе сега от тази къща, и аз ще го последвам! И никога няма да се върнем!

Керъл също скочи на крака. Отвори уста да каже нещо, но бе прекалено ужасена и думите заседнаха в гърлото й.

— Ако го направиш, смятай, че завинаги се прощаваш с „Вентура Индъстрийз“! — Баща й изтърси първото, което му дойде наум. Не можеше да повярва, че малкото му момиченце ще предпочете този англичанин пред него. — Мислех да ти предложа да оглавиш отдела по рекламата…

— Дано да се задавиш с рекламния си отдел! — изкрещя бясно Мериън.

— Може да го преглътне със зелен или с билков чай — предложи Ейдриън и Керъл Балинджър, чийто нерви не издържаха, избухна в истеричен смях.

Мериън се втренчи в него, а устните й бавно се разтеглиха. Искаше й се едновременно да плаче и да се смее. Не можеше да си тръгне по този начин. Беше толкова глупаво и ненужно…

— Татко — прошепна тя с умолителен глас, но Лесли Вентура не желаеше да слуша повече.

Не можеше да надвие обидата си. Този англичанин му се присмиваше, усещаше го. Искаше да го убие. Извърна се рязко, сви ръце в юмруци, които пъхна в джобовете на сакото си и се втренчи в горящия в камината огън.

Ейдриън погледна напрегнатия му гръб и се почувства победен. Не беше се справил както трябва. Но каква беше алтернативата — да се остави този мъж да го стъпче? Какъв живот щяха да имат тогава двамата с Мериън, а и щеше ли да се уважава той самият? Как ли се чувстваше любимата му в този миг? Знаеше, че Мериън обича баща си. Извърна поглед към нея. Младата жена веднага видя поражението и страха в очите му, изтича към него, прегърна го през кръста и нежно се взря в очите му.

— Обичам те — нежно каза тя. — Да вървим.

Ейдриън кимна. Погледна към Керъл, която тъжно ги наблюдаваше и безмълвно поклати глава. Сетне се извърна за последен път към мъжа, враждебно надвесен над камината и въздъхна. Обви с ръка кръста на Мериън и двамата излязоха заедно от стаята.

Когато вратата зад тях се затвори, Лесли се изправи. Внезапно се почувства безкрайно остарял.

— Отидоха ли си? — Гласът му беше безжизнен и студен, като отдавна изгаснал въглен.

— Да — мрачно отвърна Керъл. — Отидоха си.

— Добре. Не искам никога повече името й да се споменава в тази къща.

Керъл се извърна с лице към него.

— Ти си глупак — рязко рече тя и го погледна право в очите. — Не само че загуби сина си, но току-що изгуби и дъщеря си. Нали не смяташ наистина, че тя ще се върне обратно при теб?

Лесли изумено се втренчи в нея. За пръв път Керъл му говореше толкова остро.

— Нямах избор. Ти видя какво представлява той — отбранително измърмори Лесли.

— О, да, видях. Той е силен, твърде силен, за да преклони гръб пред теб и да лази в краката ти. Защото боли, нали? Освен това е умен. Твърде умен, за да ти позволи да го манипулираш и обиждаш. А това пък те вбесява. Но това, което те прави глупак, е фактът, че ти не разбра колко много този Ейдриън Болтън обича дъщеря ти. И тя го обича. И затова никога повече няма да я видиш, освен ако не предприемеш нещо. И то по-бързо — рязко завърши Керъл, обърна се и излезе от стаята.

Лесли остана втренчен в затворената врата, сякаш тя всеки миг щеше да се отвори и Мериън ще влезе при него. Или Керъл. Или дори англичанинът. Но вратата не се открехна дори. Внезапно огромната къща му се стори много, много празна.

 

 

Мериън влезе в апартамента си, изу обувките си и ги захвърли с въздишка. Ейдриън я наблюдаваше с усмивка.

— Баща ти може да ти отнеме и този апартамент, нали?

— Не искам да говоря за него! — гневно възкликна тя. — Никога вече. Той е вън от нашия живот.

— Не, не е — нежно възрази младият мъж. — Може и да мине известно време, но ние непременно ще се разберем с него. — Видя радостния блясък в очите й и се намръщи. Надяваше се да не греши. — И така, да запретнем ръкави. С какво разполагаме?

През следващия час двамата пресметнаха общия си капитал, който се оказа значителен. Само бижутата на Мериън струваха около един милион долара.

— Като за начало имаме достатъчно пари. — Ейдриън уморено разтри врата си. — Въпросът е какво да правим с тях.

— Не знам — въздъхна младата жена. — Чувствам се малко изплашена, сега, когато трябва да разчитаме само на нас двамата. Ами ако не мога да се справя?

— Ще чакаме помощите за безработни — спокойно заяви Ейдриън. Не искаше да й позволява да изпада в песимизъм, но пък нямаше намерение необосновано да поддържа оптимизма й. — А сега, мисли, жено. Върху какво работеше напоследък? С какво си най-добре запозната?

— С разработването на проект за основаване на собствена компания за отдих и развлечения — незабавно отвърна Мериън и въодушевено извика: — Знам какво ще направя! Ще купя онази ферма в Стоув и ще я използваме, за да създадем първия си туристически център. Разбира се, ще трябва да вложим доста средства в ремонтирането на сградите. Но ако потръгне бизнеса ни, бързо ще се разширим. Ще закупим земя и на други места, както и в курортни селища в Европа. Харесала съм си, например, Гщаад. Сигурна съм, че ще успеем — ентусиазирано рече Мериън, а очите й възбудено блестяха.

Припряно разтвори папката с документите за фермата Колдстрийм и не забеляза тревожната сянка преминала през лицето на Ейдриън. Чувстваше се толкова въодушевена, че не свърза името на собственицата на имота с това на братовчедката на любимия й.

— Трябва здравата да се поработи — засмя се Мериън, разтвори една тетрадка и бързо започна да нахвърля бележки. След няколко минути изцяло се потопи в света на големите пари.

Ейдриън се върна в апартамента си. И така, часът най-сетне бе настъпил, мрачно си каза той. Моментът, от който толкова се беше страхувал дойде. Трябваше да избира между Мериън и Бриони. Беше успял да види адреса на Бриони в Стоув. Но тя искаше да продаде собствеността си на „Вентура Индъстрийз“, за да може да нанесе удар на компанията „Джърмейн“. Дали все пак да не вдигне телефона и да я помоли да продаде фермата на него и Мериън? А ако не пожелае да го направи, какво щеше да стане с тяхното бъдеще и с новия им живот? Двамата с Мериън отчаяно се нуждаеха от тази ферма…

Отпусна се тежко на един стол и се втренчи в телефона. Дълго време го гледа, докато най-сетне се реши да вдигне слушалката.