Максин Бари
Огън и лед (5)

Глава 4

Брин рязко натисна спирачките и трактора заора в калната почва. Няколко овце изблеяха уплашено и побягнаха встрани. Тя посегна към бинокъла, който винаги стоеше в кабината, и го насочи към кафявото петно, което рано тази сутрин бе забелязала в далечината. Ето го! Там, над тресавището Мъриленд. Да, това бяха те! Широка самодоволна усмивка озари лицето й, разкривайки белите й равни зъби. Успокоена, тя проследи с поглед ято диви патици, което се рееше в небето в безупречна дъга. Дали още някой ги беше видял? Бяха долетели, толкова рано напролет в Йоркшир, което си беше истинско чудо.

Брин се отпусна на седалката и въздъхна примирено. Никой наоколо не се интересуваше от птиците, освен братовчед й Ейдриън. Той я бе научил на много неща за живота на пернатите обитатели. Пристигнал бе от Йорк, още като дете, и оттогава се бе влюбил в тази глуха, девствена долина. Тъкмо той отвори очите на Брин за заобикалящите ги природни чудеса, на които тя не бе обръщала внимание. Девойката въздъхна, очарована от красивата гледка. В следващия миг вече стискаше здраво кормилото на трактора, защото отдавна трябваше да е стигнала при ямите с оборски тор в края на долината. Тъкмо днес не биваше да се бави, защото бе решила да се прибере в къщата, преди Кати да се е събудила. Намръщи се, когато си спомни неочакваното пристигане на по-голямата си сестра вчера привечер. След като целуна набързо Брин и баща си, Кати веднага се прибра в стаята си, заключи вратата и си легна. Не пожела да хапне нищо. Това бе толкова необичайно за нея, че Брин дълго след полунощ не можа да заспи, разтревожена за сестра си.

Затова сега побърза да се прибере във фермата и се зарадва, когато се увери, че Кати все още не е станала. Ето това вече беше типично за нея, с усмивка си каза Брин и се зае да приготви чая. Набързо запече филийки, подреди ги върху подноса заедно с маслото и домашното сладко и се упъти по тесните дървени стъпала към горния етаж. Спря се на втория завой, където бе най-тясно, защото имаше опасност да събори подноса.

Вчера, преди пристигането на Кати, Брин изчисти набързо някогашната стая на сестра си. Смени чаршафите и извади от дъното на големия черен скрин изсушени листа от рози, за да ароматизира поне малко застоялия въздух в помещението, необитавано от години. Изми прозорците, окачи старите пердета, ушити от памучен плат в жизнерадостно люляков десен. Постави на масичката любимата ваза на сестра си, в светловиолетов цвят, която измъкна от прашния таван и я напълни с кокичета и минзухари.

Дъските на горния етаж издайнически проскърцаха под краката й. Брин почука само веднъж и отвори вратата. Припомни си с носталгия отминалите години, когато сестра й спеше в същата тази стая и извика с престорено сърдит глас:

— Ставай от леглото, поспаланке! Знаеш ли, че навън овцете отдавна са по полето?

— О, я стига с тези глупости! — измърмори Кати, но се измъкна с усмивка на уста изпод вълнените одеяла.

Брин палаво издърпа пердетата, за да пропусне в стаята оскъдните лъчи на мартенското слънце.

— Тук е дяволски студено — оплака се Кати. Явно беше забравила, че във фермата Равенхайт никога не е имало централно отопление. Изгледа сестра си с неодобрение. — Не е чудно, че непрекъснато се мъкнеш с тези селски дебели бодливи пуловери и анцузи. — Очевидно Брин никак не беше се променила, откакто Кати бе заминала за Лондон. — Брин, защо не се подложиш на някаква диета? Нито веднъж ли не ти е хрумвало, че може да ти повлияе добре? — Думите й се изплъзнаха, преди да се усети, но веднага млъкна сконфузено, забелязвайки червенината, обляла за секунди свежото лице на по-малката й сестра и мъчителното й преглъщане. — Е, прощавай де, забрави го… все едно, че нищо не съм казала — побърза да вземе думите си назад Кати. — Просто тази сутрин съм по-кисела, това е всичко.

Но тайно в душата си Кати се радваше, че е по-красивата и че не прилича на сестра си, която оприличаваше на грозното патенце от приказката. Не й се искаше да признае, че Брин беше одухотворена от особена вътрешна красота, която я правеше привлекателна въпреки неугледните дрехи.

Брин успя да овладее обидата си, дори се усмихна на Кати.

— Да, разбирам. Да го забравим. А сега изяж всичко, докато не е изстинал чаят. Не съм ти донесла мед. Виждаш ли, още помня, че не го обичаш.

Сестра й въздъхна и без да посегне към препечения хляб, веднага отпи от димящия чай. Смръщи недоволно вежди, защото едва успя да удържи голямата чаша, която приличаше повече на купа за супа.

— Трябва да извадя чаения сервиз от кафявия куфар — заяви тя и погледна към сестра си. — Купих го в Лондон, много престижна марка. Чувала ли си за магазина на Споуд?

— Споуд ли? Ами…

— Всички чаши са със златни ръбове. Истинско злато, не те поднасям. Поне така ми каза сър Лайънъл…

— Сър Лайънъл ли?

Очите на Брин се разшириха от изненада, а Кати внезапно се почувства виновна пред по-малката си сестра. Тя наистина се държеше като неблагодарна кучка, а Брин никога не бе преставала да я обича. Такава си беше Брин, винаги мислеше само доброто на хората. За разлика от онези в Лондон, които се чудеха само кой на кого какъв номер да погоди — да не би някой да успее да ги изпревари в катеренето по стълбата на успеха.

— О, Брин, Лондон е един ужасен град, истински мравуняк! Така се радвам, че отново съм си у дома! Дори и да бях станала най-търсената манекенка в столицата, пак нямаше да се чувствам като тук. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

Внезапно сълзите задавиха гърлото й. Брин се смая от рязката промяна в настроението на сестра си. Никога не бе допускала, че Кати не е щастлива в огромния град, изпълнен с блясък и безкрайни възможности за преуспяване. Приближи се до леглото на сестра си и веднага я прегърна, притискайки русата й коса към гърдите си.

— Стига, стига, Кати, всичко вече е наред. Сега нали си у дома, ще видиш, ще всичко ще се оправи… — нежно зареди тя, допряла лицето на сестра си до зелената си вълнена жилетка.

Кати се насили да се засмее. Да, наистина сега отново беше в родния си дом. Тъкмо това бе най-тъжното.

 

 

Стоув, Върмонт, САЩ

— Трябва винаги да сме нащрек и да се стремим да не изоставаме от развоя на събитията. Благодаря ви за вниманието, джентълмени.

В малката зала за конференции, разположена на втория етаж на хотела, се разнесоха енергични ръкопляскания. Моргън се усмихна в знак на благодарност и кимна към слушателите от първите редове, които най-шумно изразяваха одобрението си.

— Сигурен съм, че сте съгласни от името на всички вас да благодаря на мистър Моргън от екологичното дружество в нашия щат за неговата загриженост и за поучителното изказване — обяви по микрофона представителят на дружеството, когото бяха избрали да се състезава в предстоящите избори за кмет на град Стоув. Той се впусна в пространна политическа реч, предназначена да убеди аудиторията в предимствата на неговата кандидатура.

В това време Моргън си пробиваше път сред тълпата. От двете страни на пътеката към него се протягаха ръце, за да го потупат окуражително. Той често се спираше, здрависваше се с най-ентусиазираните си поддръжници. Всички те вече бяха спечелени за каузата на екологичното дружество във Върмонт. За него нямаше по-голяма награда, защото бе посветил години от живота си на дейността за опазване на суровата планинска природа в родния си край. Сигурен беше, че пламенната реч, която току-що бе произнесъл, ще сложи началото срещу попълзновенията на компанията на Кинестън Джърмейн.

Някакъв студент препречи пътя на Моргън. Възрастен, посивял мъж, вероятно баща му, задърпа момчето за ръкава, но то явно нямаше намерение да се укроти.

— Това беше голяма реч, мистър Моргън! — разпалено зашепна младежът. — Така се радвам, че най-после някой ще се опълчи срещу тези нахални богаташи. — Лицето му гореше от възторг.

Моргън се усмихна разбиращо.

— Може би сте местен жител, мистър…

— Хенк. Казвам се Хенк. Не, за съжаление не съм оттук. Пристигнахме с татко само за ваканцията.

— Но не сте отседнали в хотел „Джърмейн“, нали? — бързо попита Моргън.

Тази вечер основна точка в дневния ред на събранието беше протестът срещу намерението на Кинестън Джърмейн да построи още един хотел в Стоув. Компанията бе обявила, че планира той да заработи в навечерието на идната Коледа.

Студентът сърдито поклати глава.

— Разбира се, че не. Но не съм тукашен и нищо не ме заплашва. А вие… вие не се ли опасявате, че ще изгубите работата си, щом се осмелявате да се противопоставяте на такава мощна компания?

Моргън се усмихна и сви рамене. Кичур от черната му коса падна върху челото му. Очите му блестяха със страшен вътрешен огън, като полиран оникс.

— Все някой трябва да се захване с тази задача.

Моргън беше красив мъж. Висок метър и деветдесет, с будни черни очи, добре очертани скули и брадичка. Той излъчваше обаяние, на което трудно можеше да се устои.

Бащата на младежа, собственик и издател на малък вестник в щата Мейн, професионално бе преценил, че мистър Моргън е надарен оратор и навярно често се радва на успехи сред нежния пол. Забелязал бе, че присъстващите на събранието жени му ръкопляскат най-силно. Опитът му като издател веднага му подсказа, че една снимка на мистър Моргън в едър план на първа страница ще събуди интерес сред читателите. Може би си струва да вземе интервю от него.

— Здравейте, аз съм Алфред Джонс — побърза да се представи той, защото синът му не бе се досетил да го стори. — Притежавам малък независим вестник. Бихте ли се съгласили да поговорим за вашите идеи, мистър Моргън?

— Разбира се, нашето дружество се нуждае отчаяно от подкрепата на пресата — съгласи се Моргън. — Иначе големите корпорации ще продължават, несмущавани от никого, да прекрояват света единствено според изгодата си, докато накрая ще стане невъзможно да живеем в този щат. И не само в него.

— Споделям вашата тревога — съчувствено отвърна издателят. — Но бих искал да разбера с какво именно компанията „Джърмейн“ застрашава природата в щата Върмонт. Нали още не е построен новият им хотел…

— Малък град като Стоув не се нуждае от още един хотел, господине — прекъсна го Моргън. — Не са ни необходими паркове, спортни площадки. Имаме нужда от по-чисти улици, защото сега навсякъде се търкалят отпадъци, които няма къде да бъдат рециклирани…

— Да, да, сигурно е така, но погледнете по-реално на нещата, мистър Моргън. Хората са лениви по природа. Никак не ги е грижа какво ще стане с природата, стига да не бъдат смущавани в личния си живот — възрази му Алфред Джонс.

— Именно оттам идват всичките ни беди — намеси се синът му и длъгнестото му лице отново се зачерви. — Затова са ни нужни повече смелчаци като мистър Моргън. Ако сме единомишленици, ако сме по-задружни, може би ще успеем да…

— О, стига, стига! — сопна се баща му. — Кога ще се научиш да се държиш като зрял мъж? Жалко, че не приличаш поне малко на Том. Затова той сега…

Ушите на Моргън почти заглъхнаха. Не чуваше ли един друг глас, който много отдавна му бе говорил същите упреци: „… защо не приличаш поне малко на Кинестън…“. Колко пъти бе слушал тази омразна фраза? И колко хора му я бяха набивали в главата? Първо учителите в колежа: „Защо не учиш по-усърдно, като Кинестън?“. А и родителите му: „Ето че Кинестън пак се справи без да се оплаква с всичко, което му възложихме! А ти? Само се мотаеш из къщата…“.

И приятелите му все повтаряха: „Хайде бе, Моргън, хвърляй топката, какво се бавиш! Кинестън я мята два пъти по-далеч от теб, а пък е най-младият на терена“. Кинестън. Винаги Кинестън. Моргън мечтаеше как би ги събирал всички тях под един покрив, за да им покаже на какво всъщност е способен същият този прехвален Кинестън. Би им разказал как този „герой“ е заграбил стотици акра земя от лековерните наивници в четири щата, как е успял да забогатее за сметка на хиляди нещастници, останали на улицата. Особено му се искаше да би могъл да отвори очите на онези наивни преподаватели от колежа, които тогава си въобразяваха, че Кинестън ще използва знанията си за нещо добро и полезно. Щеше му се да може да покаже и на хлапаците от училищния баскетболен отбор, че никак не е весело да се работи на строежа на поредния хотел, собственост на Кинестън. Срещу мизерна надница. А пък на родителите си… Той пое дълбоко дъх, сломен от внезапния болезнен спомен. Не, на родителите си вече нищо не би могъл да докаже. Но и да бяха живи, пак нямаше да му повярват. Никой вече му няма доверие. Особено след онова черно предателство. Дори и той, който си въобразяваше, че много добре познава характера на Кинестън, се бе оказал напълно неподготвен за подлата му, нечувано дръзка постъпка. Не бе очаквал, че Кинестън може да бъде способен на такава жестокост. Колко наивни са хората понякога, а най-вече той самият… Прехапа устни до кръв. Не, никога вече няма да бъде толкова лековерен. Затова сега се подготвя за решаваща схватка с компанията на Кинестън Джърмейн. Почти е готов…

Моргън долови инстинктивно, че два чифта очи следят напрегнатото изражение на лицето му и мигом се върна към реалността.

— Съжалявам, но не за пръв път наблюдавам спор между баща и син. Между поколенията винаги съществува непреодолима пропаст. Опасявам се, господа, че вече закъснявам, налага се да се разделим. Може би друг път ще успеем отново да побеседваме. — Измърмори още няколко думи, извинявайки се, и се отдалечи, ядосан от моментната си слабост.

Но само след няколко крачки трябваше отново да спре, защото една висока брюнетка, в яркооранжева рокля го хвана за ръката.

— Чух всичко — започна тя, а едрите й черни очи го гледаха ласкаво. — Вие наистина ли сте толкова запален по тези акции за опазване на природната среда? — попита непознатата със снишен глас.

— Да — утвърдително кимна Моргън, стреснат от неочаквания въпрос.

— И през целия си живот не сте напускал щата Върмонт? Затова ли не искате да се строят тук нови хотели, като онази грамада на компанията „Джърмейн“?

Тя видя как раменете му потръпнаха, а в черните му очи припламна яростно огънче. „Този мъж наистина е много вълнуващ“, каза си жената и усети как неочаквана тръпка полази по гърба й. Харесваше силните мъже, винаги ги бе обожавала. Мъжете, които знаят какво искат и как да го постигнат, които носят огън в сърцата си, като този никому неизвестен природозащитник от глухото градче Стоув.

— Не става дума само за един хотел — живо й възрази Моргън. — Ще бъде засегната цялата околност, инфраструктурата, планинският природен парк. Това е нещо толкова важно за… — Внезапно млъкна и поклати глава. На устните му за кратко заигра усмивка, но скоро от нея не остана следа. — Простете, мис, както винаги, пак се разпалих. А сега трябва да си вървя.

Непозната се усмихна разбиращо.

— Е, май това не е всичко, нали? — Тя се приближи по-плътно до него и Моргън се сепна от неочакваната гальовна нотка в гласа й.

— Да, така е — призна той след кратък размисъл. — Преди известно време изгубих фермата си заради компанията „Джърмейн“. Всъщност оттогава изминаха двадесет години. — Той тръсна глава и изгледа хората от събранието с присвити очи. После се приближи към прозореца в дъното на залата и погледна навън.

Зимата вече отстъпваше владенията си на пролетта и не след дълго всички скиори и туристи щяха напуснат градчето Стоув. Но не и компанията „Джърмейн“. Нали вече притежаваше хотели в Килингтън и Шугърбуш — два първокласни планински курорта. Ето че бяха избрали родния му край за най-новото си завоевание.

Всъщност той би трябвало да се радва, че Кинестън ще се завърне във Върмонт. Така щеше да му бъде под ръка. Много по-трудно му беше да следи какво върши Кинестън в далечна Англия.

— Съжалявам, драги — кисело промърмори непознатата, след като се убеди, че чернокосият красавец не се интересува в момента от мимолетни интимни авантюри. Жалко. Сигурно е превъзходен в леглото…

— Аз също — тихо рече Моргън, на часа забравил за жената. — Аз също.

 

 

В кухнята Брин изряза мазнината от едрите късове овнешко месо и ги пусна в огромна тенджера. Кати я наблюдаваше мълчаливо. Сестра й бавно и методично обели лука, наряза морковите и ги добави в тенджерата, заедно с пащърнака и шведското цвекло. Кати се бе окопитила и дори си задаваше въпроса дали ще успее да издържи цял ден във фермата. Но къде да отиде? Очертаваше се безбрежна скука. Сигурно довечера няма да знае как да опише този ден в дневника си. Къде е дневникът й! Скочи от стола и се затича нагоре по стълбата. Втурна се в стаята си и започна да рови трескаво из куфарите. По дяволите! Как е могла да го забрави в лондонския апартамент! Кръстосваше стаите на горния етаж, излязла извън кожата си от яд. Дори влезе в стаята на Брин, за да претърси набързо чекмеджетата на шкафа й. Кой знае, може пък Брин да го е намерила снощи и да го е скътала, каквато си бе подредена. Попадна й тетрадката, в която Брин бе записвала какво планира да върши през всяка следваща седмица. Порови из страниците, гъсто изписани с красивия почерк на сестра си. На всяка цена трябваше да си намери някакво занимание, за да не полудее от скука. Кати слезе на долния етаж тъкмо когато Брин свършваше да мете пода в кухнята.

Мъжете се появиха на прага точно в дванадесет. Кати ги гледаше с радост. Близнаците първи се настаниха около масата, вдигайки гюрултия до бога. Те се преструваха, че не й обръщат внимание, но всъщност бяха по-шумни от друг път, за да привлекат интереса й. Всички във фермата прекрасно знаеха, че тяхната Кати бе успяла да се наложи като модел, и то не къде да е, а в самия Лондон.

— С теб ще седнем от другата страна на масата — рече й Брин и внимателно постави двете почти препълнени купи върху дървени поставки. — Нали нямаш нищо против, Кати?

Кати хвърли подозрителен поглед към купата пред нея. Беше пълна с късове месо и варени зеленчуци. Зърна плуващите тестени топчета и усети, че стомахът й се обръща.

— Тук явно нищо не се е променило — недоволно процеди тя.

В просторната кухня, оживена от глъч само допреди минута, внезапно се възцари тягостна, напрегната тишина. Кати прехапа устни, смутена от натежалите погледи на мъжете, вперени в нея. По дяволите, докога все на нея ще се случва!

— Исках да кажа, че… — смутено започна да се оправдава тя, — че е хубаво отново да се върнеш у дома. Лондон е много голям, ама у дома е най-уютно и… Пък и да се занимаваш със снимки и модни списания не е чак толкова приятно, както си въобразяват някои. По двадесет момичета се боричкат за едно място и не е чудно, че се озлобяват всяка срещу всяка…

— Стига, Кати, не се измъчвай — побърза да я утеши сестра й. — Вече си сред свои, в Равенхайт, в нашата ферма. Ще видиш, че в най-скоро време всичко ще се уреди.

Кати внезапно прихна, но побърза да затули с ръка устата си. Усети се, че смехът й прозвуча истерично. Милата Брин. Скъпата пълничка, грозничка Брин, която още обича своите овце, разходките по студа и разговорите привечер край печката. Нека си живее с моминските илюзии. Но тя, Кати, нямаше право да се самозаблуждава — старият Равенхайт никога вече нямаше да бъде неин дом. Брин не може да го проумее. И тъкмо затова тя, Кати, ще трябва да преодолее себелюбието си и да постъпи по-различно от друг път. Нещо, което никога досега не й се беше налагало.

— Да, Брин, така е. Не мога да ти обясня колко щастлива се чувствам, че отново сме заедно. Не знам какво бих правила без теб и без татко. Не знам и какво щеше да се случи с мен, ако не бях се върнала в Равенхайт. Защото тук наистина се чувствам като в убежище.

„По-скоро се чувствам като в затвор“, мислено добави тя.

Столът на Джон Уитъкър проскърца. Той се надигна и се приближи до Кати, за да я прегърне.

— Всичко е наред, моето момиче. Нищо лошо не си сторила, като си се върнала у дома, след като светът навън се е оказал толкова жесток към теб. Нали така, Бриони Роуз?

Брин кимна замислено, измери с поглед баща си и Кати, сгушена в прегръдката му. Внезапна студена тръпка пропълзя по гърба й. Нещо тук не беше както трябва. Нещо много, много важно, решаващо. Но сега нямаше време да гадае.

Кати се оживи, окопити се и отново се превърна в чаровницата, която помнеха всички. Дори опита овнешкото, макар от проницателния поглед на Брин да не убягна фактът, че сестра й преглъщаше насила. Мъжете мълчаливо се хранеха, притеснени от емоционалната сцена, разиграла се току-що пред очите им, и приключиха с обяда по-бързо от друг път. Веднага след това се изнизаха навън, един по един, кимвайки набърже в знак на благодарност към двете сестри.

Брин изчака баща им да излезе в преддверието. Той тъкмо обуваше ботушите си, когато тя го хвана за ръката и го погледна право в очите.

— Кажи ми какво те измъчва, татко!

— Не искам да те тревожа, момичето ми.

— Татко, моля те, не се опитвай да ме лъжеш! — каза Брин и по тона й той разбра, че тя се бе досетила.

Той никога не бе успявал да скрие нещо от по-малката си дъщеря. Примирен, Джон мълчаливо й подаде плика.

Брин отвори писмото. Беше от банката. Въпреки учтивите изрази и витиеватия професионален език, младата жена веднага схвана замисъла на бюрократите от банковия офис в град Йорк. Даваха й само един месец срок да изплати дължимите вноски, в противен случай щяха да обявят ипотеката за просрочена. Което означаваше, че ще имат напълно законното право да продадат фермата на когото си пожелаят. Разбира се, не бе трудно човек да се досети, че първият купувач, с когото ще се свържат банкерите, ще бъде онази проклета компания „Джърмейн“.

Брин въздъхна тревожно и замислено отметна от челото си кичур коса. Знаеше го, по-точно отдавна подозираше, че този миг рано или късно ще настъпи. И в същото време все не искаше да повярва. Утешаваше се с илюзорната надежда, че нещо ще се случи и проблемът им ще се уреди от само себе си. За нищо на света не искаше да изгуби фермата. Особено сега, когато Кати се нуждаеше от нейната помощ. Очевидно сестра й бе преживяла някакво нещастие в Лондон и сега лекуваше раните си с топлината на родния дом. Затова тя ще се бори със зъби и нокти, за да се почувства добре в Равенхайт. Затова сега, повече от всеки друг път, бе решена на всяка цена да запази фермата. Не само заради баща си, но и заради спасението на сестра си.

Като начало Брин планираше непременно да се срещне с този Кинестън Джърмейн и лично да уреди този проблем веднъж завинаги. Да му каже всичко право в очите. Кой знае, може пък да разбере безизходицата, в която се бяха озовали?