Максин Бари
Огън и лед (12)

Глава 11

В деня, когато Брин напусна Равенхайт всички дойдоха да я изпратят — Сам и Бил, близнаците (Роби й даде букет от нарциси) и дори Уолтър Горнуел, заедно с шестте си териери, които бяха излезли за утринната си разходка. Тя им благодари за вниманието, извърна се, за да погледне за последен път Равенхайт. Както винаги къщата се издигаше солидна и квадратна, тъмна и внушителна. Само че сега изглеждаше някак си различна. Беше празна. В камината не гореше огън, до голямата печка нямаше спящо куче (мисис Кенеди бе прибрала Вайълет), неизменната ваза с цветя не красеше кухненската маса.

— Готова ли си, Брин? — меко попита Ейдриън.

Тя кимна и тръгна след него към колата. Имаше само един куфар с дрехи, един сандък, пълен с книги и снимки, любимата ваза на майка й и колекцията на баща й от топки и бухалки за крикет.

— Довиждане, момиче. Пожелавам ти късмет в големия град — извика Сам, докато Брин се настаняваше на задната седалка, а Ейдриън затваряше вратата.

Тя се усмихна и му махна, но сърцето й не трепна. Чувстваше се вцепенена и замаяна. Както в деня, когато Бил се втурна в къщата и задъхано обясни, че отишъл да прибере агнетата от долната ливада и намерил Джон, легнал в тревата. А днес, един ден след погребението на баща си, Брин се движеше като сомнамбул и всичко около нея й се струваше нереално.

Ейдриън я погледна, отвори уста да каже нещо, но се въздържа. И какво би могъл да й каже, за да я успокои? Запали двигателя и колата бавно зави и потегли по шосето към града.

През прозореца Брин виждаше как край нея преминава миналият й живот. Малката долина, която бе любимото място за пикник на майка й; дървото, край което тя, Ейдриън и Кати обичаха да си играят. Гледаше овцете, които никога повече нямаше да чуят да ги вика, агънцата, които никога повече нямаше да завръща и прибира у дома. Сълзи замрежиха очите й, но тя знаеше, че не може да заплаче. Интуитивно разбираше, че в живота й се бе отворила огромна пропаст. Дори и да искаше, не можеше да помоли Ейдриън да обърне колата и да я закара у дома й, защото тя вече нямаше дом. Въздъхна и забеляза, че братовчед й тревожно я поглежда в огледалото. Горкият, скъп Ейдриън. През последните две седмици бе толкова добър към нея.

— Всичко е наред — тихо рече тя. — Няма да наводня колата ти със сълзи.

— Бих предпочел да го направиш — отвърна братовчед й, но тя не го чу.

Брин не каза повече нищо. Знаеше, че той се тревожи за нея. Само първата нощ след смъртта на баща й, Брин беше плакала до сутринта с глава, заровена във възглавницата. Следващите дни не бе проронила нито сълза повече, нито пък бе говорила за страшната загуба, която я сполетя. Ейдриън бе по-чувствителен от повечето мъже и много добре разбираше слабостта и страха на хората. Някой би могъл да го упрекне, че нежността му е проява на слабост, но това не беше вярно. Неговата искреност обезоръжаваше, но зад нея се криеше хладен като стомана ум и изключително силен характер, стабилен и непоклатим като скала.

— Йорк ще ти хареса — внезапно се обади той. Искаше да я откъсне от тъжните спомени. — Знам, че сега не мислиш така, но след време нещата ще се оправят. Повярвай ми, сигурен съм.

За негова изненада, Брин кимна.

— Да — кратко отвърна тя и очите й тревожно блеснаха. — Времето лекува, знам, че всичко ще се оправи.

Ейдриън почувства как по гърба му полазиха студени тръпки. Не знаеше защо, но имаше странното предчувствие, че нещата щяха да станат много по-лоши, преди да започнат да се оправят.

— Брин, нали знаеш, че винаги, когато имаш нужда от мен, аз ще бъда до теб?

Младата жена отново кимна.

— Знам, че ще бъдеш — тихо рече тя, но внезапно изтръпна. — Сигурен ли си, че няма да ти преча, като живея в апартамента ти? Ако искаш да си доведеш някое момиче, аз ще изляза. Винаги мога да прекарам нощта в някой хотел или…

— Не ставай глупава — рязко я прекъсна братовчед й, — освен това, в този момент, в живота ми няма никаква жена.

Брин остана изненадана. Той беше хубав, строен, имаше добра работа и беше един от най-внимателните и силни мъже, които тя познаваше. Какво им става на жените в Йорк?

Обикновено когато приближаваше града сърцето й уплашено се свиваше. Но днес не беше така. Единствено мисълта за Кинестън Джърмейн я накара да почувства гняв, омраза и колкото и да беше странно — усещане за предателство.

Когато колата спря пред апартамента на Ейдриън, Брин се наведе напред и нежно го целуна по бузата.

— Благодаря ти, Ейдриън — топло каза тя. — Радвам се, че не съм сама.

Ейдриън почувства искрена привързаност към братовчедка си и усети как страните му издайнически пламнаха. Едва не се разсмя. Не се бе изчервявал, откакто бе малко момче. Вярата в Брин беше една от опорните точки, останала от детството му.

— Ти не си сама, борсуче — пресипнало, с много нежност в гласа каза младият мъж. Той я нарече с прякора й от детинството им. — И запомни, че докато аз съм жив, никога няма да бъдеш сама.

Странно нещо е живота, помисли си Ейдриън. Преди петнадесет години той беше останал сирак и беше отишъл да живее с Брин, която му помогна да преживее загубата. Сега всичко се бе обърнало на сто и осемдесет градуса. Надяваше се само, че ще успее да подаде ръка на братовчедка си така, както тя някога го бе сторила. Но не беше съвсем сигурен. Нещо странно се беше случило с Брин, усещаше го, въпреки че не знаеше причината. На външен вид тя изглеждаше все така балансирано спокойна. И това не го учудваше. За разлика от мнозина, които вземаха срамежливостта и щедростта й за слабост, той познаваше много добре характера й. Имаше мигове през последните две седмици обаче, които му се струваха кошмарни, когато улавяше странното изражение в очите й, което никога досега не беше забелязвал. Нещо като проблясък на внезапен силен гняв, толкова неприкрит и целеустремен, че го караше да се чувства неспокоен, защото не знаеше към кого е насочен.

Брин не искаше Ейдриън да се тревожи за нея. Тя щеше да се оправи. Усети леко трепване в гърдите, там, където бие сърцето й, и за пръв път от доста време страхът изпълзя от черупката си. Тя щеше да опита да се справи с живота си. Но споменът за Кинестън Джърмейн отново нахлу в главата й. Видя го висок, със златисти коси, красив и… страхът й се стопи. О, да. Тя вече имаше планове. Не можеш да загубиш, ако знаеш точно какво искаш. Сега трябваше само да реши как да го получи. Беше убедена, че ще открие решението и ще намери правилния път. Та нали в крайна сметка нямаше какво да губи повече? Младата жена се усмихна. Тази мисъл я караше да се чувства свободна и независима. Той вече й беше отнел сестрата, бащата и родния дом. Не можеше да й причини по-голяма мъка! Но тя може да го накара да си плати за всичко. И ще го стори. О, да, той ще си плати с лихвите.

Шестте просторни апартамента се намираха в изискана къща, разположена на елегантна улица, от двете страни на която се кипреха високи липи и кестени. Градинката пред къщата беше малка, но спретната и изпъстрена с разноцветни цветя. Брин я изгледа с одобрение. Наистина къщата беше много хубава. Странно, но никога досега не беше забелязвала чуждите домове, защото бе имала Равенхайт. Сега, когато корените на миналото й бяха завинаги изтръгнати, тя се почувства странно свободна и това усещане я изненада. Кати често обичаше да казва, че родната им къща й тежала като воденичен камък на шията й, заробвала я и я изолирала от света. Но Брин никога не бе осъзнавала какво означават тези думи. Нима Кати е била права?

— Хайде, ела. Да внесем багажа и да си направим чай — весело предложи Ейдриън, опитвайки се да я предразположи да се отпусне.

Апартаментът не се бе променил, откакто за последен път беше гостувала тук. Двата големи еркерни прозореца гледаха към улицата, която вече не й се струваше толкова чужда и далечна. На перваза беше поставено голямо дървено сандъче, в което бяха поникнали нежни лалета. Брин бавно огледа стаята. Килимът беше тъмнозелен, а стените бяха боядисани в бледо зеленикавосиньо. Завесите, диванът, креслата и възглавничките бяха във всички нюанси на синьото и създаваха усещане за спокойствие и уют.

— Ейдриън, всички онези неща на Кати… може би трябва да ги донесем тук.

Братовчед й отрицателно поклати глава.

— Не, Брин. Нещата на Кати са твои и аз мисля, че е по-добре да ги продадеш, както първоначално възнамеряваше. Тя също щеше да ги продаде, ако се нуждаеше от пари.

Брин кимна.

— Да, сигурна съм, че тъкмо така би постъпила Кати — меко отвърна тя и се замисли за деня, когато подреждаше вещите на сестра си.

Дрехите й бяха опаковани и бяха изпратени в любимата благотворителна организация на майка й, а бижутата бяха заключени в металната касетка на Брин, където беше поставила и малкото скъпоценности, оставени от майка й. Само пликът с надпис: „Строго лично“, беше останал запечатан. Приживе Кати беше особено чувствителна към личните си тайни и Брин не можеше да се насили да го отвори. Знаеше, че сестра й не би го одобрила.

— Аз ще отида да донеса багажа — бързо рече Ейдриън. — Знаеш къде е кухнята, нали, борсуче? Направи по чаша силен чай — умолително я погледна той. Не му се пиеше чай, но искаше да й намери занимание.

Кухнята беше съвсем различна от тази в Равенхайт — малка, модерно обзаведена, пълна с най-различни електрически уреди. Не й отне много време, за да намери всичко необходимо й за чая. Докато се суетеше край котлона, Ейдриън влезе в кухнята, облегна се на вратата и я загледа. Брин беше облечена в кафява рокля на черни точки, дългата й коса беше вързана с ластик на опашка. Бедрата и талията й бяха издайнически широки под плата на роклята, дебелината й бе образувала и двойна брадичка, но за Ейдриън всичко това нямаше значение. Той познаваше жената зад тази грозна фасада. Знаеше колко чувствителна и красива е тя и колко дълбоко е наранена. Със сърцето си усещаше, че я заплашва сериозна опасност, но не подозираше точно каква. Чувстваше се неспокоен за Брин.

— Няма мляко — каза тя и му подаде чашата, отпивайки от своята.

— Няма значение. — Ейдриън протегна ръце към братовчедка си и я притисна в обятията си. — Ще видиш, че всичко ще бъде наред.

Брин затвори очи. Толкова лесно беше да се облегне на гърдите му. Той никога няма да я изостави, никога няма да я предаде. Но нима някой вече я беше предал? Смутена, младата жена погледна Ейдриън. После кротко облегна брадичка на гърдите му.

— Ейдриън, видях колата ти и… о, извинете. Не исках да ви прекъсвам. — Гласът беше висок и весел и прозвуча странно в тишината на кухнята.

Брин сепнато се отдръпна от братовчед си, а бузите й пламнаха от смущение. Ейдриън се извърна и на лицето му се изписа широка усмивка. Жената, която стоеше на прага, беше много хубава, но изглеждаше доста озадачена. Беше висока около метър и шестдесет. Имаше стройна и слаба фигура, късо подстриганата й коса беше къдрава и руса. Огромните й сини очи премигваха закачливо, а носът й беше изпъстрен с лунички.

— Линет, както обикновено идваш точно навреме — пошегува се Ейдриън, сетне погледна към Брин, която беше отстъпила назад. Непознатите, както винаги я плашеха и притесняваха. — Линет, запознай се с Брин. Тя ми е братовчедка, но за мен е като сестра — добави той и видя, че Линет мигновено се отпусна и изненадата изчезна от лицето й. — Брин, това е Линет Грейнджър, моята любима съседка и проклятието на моя живот — шеговито я представи той.

— Радвам се да узная, че изпълнявам толкова полезна функция — засмя се Линет, прекоси кухнята и протегна ръка на Брин. — Чудесно е, че мога да се запозная с теб, Брин. Всъщност Ейдриън ми е говорил много за теб.

Брин пое протегната ръка, разтърси я и усети, че се усмихва, притеснението й беше изчезнало.

— Здравей, Линет — сърдечно поздрави тя.

— Брин. Доста необикновено име.

— То е съкратено от Бриони.

— Бриони? Това е много по-хубаво име. Ако аз се казвах така, нямаше да позволявам да ме наричат Брин.

Брин примигна.

— Никога не съм се замисляла.

— Ще имаш ли нещо против, ако те наричам Бриони, вместо Брин?

— Не. Моят… баща ме наричаше Бриони. Също и Бриони Роуз, ако направех нещо лошо.

Ейдриън смаяно местеше поглед от едната жена към другата. Въобразяваше ли си или нещо ставаше тук? Сякаш двете вече бяха свързани от някаква неосъзната вътрешна връзка. Брин също го беше почувствала. Нещо… специално витаеше около Линет Грейнджър. Не беше сигурна какво е то, но усещаше с интуицията си, че Линет ще изиграе важна роля в живота й.

— И така, Ейдриън Болтън, няма ли най-сетне да ми кажеш защо изчезна така внезапно? — попита Линет и мигновено разбра, че бе казала нещо не на място.

Въздухът се изпълни с напрежение. Ейдриън погледна към Брин и тя почти незабележимо кимна.

— Разказвал съм ти, че прекарах доста години от живота си в провинцията, нали? — предпазливо започна Ейдриън, без да откъсва очи от лицето на Брин. Опитваше се да долови някакъв знак на болка, за да спре изповедта. — Разказвал съм ти за Брин, за нейната сестра, за моите вуйна и вуйчо.

— Да — тихо отвърна Линет и зачака да продължи.

— Ами, другата ми братовчедка… Кати… сестрата на Брин, умря.

— Аз му позвъних по телефона и го помолих да дойде — прекъсна го Брин.

Наистина братовчед й беше първият човек, за когото се бе сетила.

— О, съжалявам, Бриони — съчувствено я погледна Линет. — Аз също изгубих моята сестра. Бях на четиринадесет, а Вивиан бе само на дванадесет. Почина от мозъчен кръвоизлив. Спомням си как тя седеше до масата и учеше уроците си и в следващата минута… вече я нямаше.

— Кати… Кати се самоуби — промълви Брин, най-сетне успяла да изрече изгарящите езика й думи. Странно, но вече не звучаха толкова страшно и кухо.

Линет изглеждаше смаяна. Лицето й пребледня, а очите й станаха още по-големи.

— О, господи! Колко ужасно. Толкова съжалявам. Наистина не знам какво да кажа.

— Линет е медицинска сестра — обясни Ейдриън.

— Точно така. Освен това съм и диетолог и физиотерапевт — допълни Линет.

Ейдриън неспокойно пристъпи към вратата.

— Брин ще остане за известно време при мен, така че можеш да проявиш майчинските си грижи — опита се да се пошегува той, убеден, че Линет напълно разбира какво иска да каже.

Младата жена кимна. Очевидно Брин все още се намираше в силен шок и не беше преодоляла мъката си. Ейдриън се тревожеше за нея и беше убеден, че ще й е необходима много голяма помощ, докато се окопити и се опита да заживее отново.

Брин отиде до печката, взе чайника и сипа чаша чай на новата си съседка.

— Заповядай. О, забравих да те попитам дали искаш захар.

— Благодаря, не.

Брин огледа стройната й фигура и тъжно се усмихна.

— Трябваше да се сетя, че не е препоръчително за линията ти.

В очите на Линет проблесна пламъче. Тя безпогрешно беше преценила, че под грубата външност на Бриони Роуз се крие всъщност една стройна девойка. Професионализмът й подсказваше, че ще са необходими доста усилия, за да се появи на повърхността. Линет щеше да се погрижи това да стане. Разбира се, трябваше да бъде много внимателна и тактична, но знаеше, че ще успее.

— Кажи ми какво мислиш за апартамента? — безгрижно попита тя. — Хубав е, нали?

Брин кимна.

— Би трябвало да видиш Равенхайт… — Спря на средата, защото си спомни, че Линет никога вече нямаше да може да види фермата. Нито пък самата тя щеше някога да се върне там отново.

Ейдриън неспокойно се размърда на стола си и когато видя въпросителния поглед на Линет, безпомощно сви рамене.

— Това е ферма. Или по-скоро беше. Брин трябваше да я продаде.

Очите на Линет потъмняха от съчувствие, докато наблюдаваше младата жена, стиснала здраво чашата с чай.

— Сигурно много ти се е насъбрало — дружелюбно каза тя. — А къде е баща ти, Бриони? Ейдриън ми е казвал, че той е прекарал целия си живот във фермата. — Линет отново почувства, че нещо не е наред. Мили боже, какво още се бе случило на бедното момиче?

— Баща ми почина преди пет дни — сковано пророни Брин.

Линет мъчително преглътна, сякаш огромна буца бе заседнала в гърлото й, но не каза нищо. Погледна към Ейдриън. Ако вече не беше щастливо омъжена, щеше да се влюби в красивия си съсед в първия миг, в който го видя. Между тях бе разцъфнало чудесно приятелство и двамата се разбираха без думи. Той мълчаливо й кимна и Линет го разбра. Тя щеше да се погрижи за Бриони Роуз. Състрадателното й сърце се сви от мъка при мисълта за всичко, което бедното момиче бе преживяло. Бриони бе момиче от село, насила изтръгнато от корените му и принудено от обстоятелствата да дойде в града. Беше изгубила всичко, което бе скъпо на сърцето й. Беше срамежлива и доста пълна, но въпреки това беше хубава, макар че красотата й все още се криеше под пластовете излишна плът. Да, Бриони трябваше да започне нов живот. С помощта на Ейдриън и Линет.

Това беше ключът за вратата на промяната, на новия живот. Трябваше да бъде изкована нова самоличност, да бъде създаден нов външен вид на Бриони Роуз. Медицинска сестра изучаващо я изгледа и сякаш усетила особения й интерес, Бриони вдигна глава.

— За какво си мислиш? — попита Брин, почувствала със сетивата си, че ще стане дума за нещо много важно.

Линет видя страха в очите й и реши, че трябва да бъде напълно пряма с новата си приятелка, дори от това да я заболи.

— Мислех си колко хубава би могла да бъдеш — каза тя и видя изумлението в очите на момичето.

Не се беше излъгала. Явно Бриони винаги бе гледала на себе си като на грозно и дебело създание. Не беше ли споменал Ейдриън, че сестра й била фотомодел? Това можеше да бъде сериозен аргумент.

— Бриони, ако отслабнеш, ти ще станеш много красива жена — продължи Линет, но видя, че Бриони не й вярва и внимателно добави: — Нека ти обясня някои основни постановки. Според специалистите, косата е много важна за външния вид на всяка жена, а твоята има великолепен цвят и е толкова гъста и хубава. Цветът е естествен, нали?

Брин вдигна ръка, нави опашката около пръстите си и се вгледа в косата си. Да, така беше, косата й е гъста, но в същото време и доста лесно се омазнява, ако не я мие на всеки два дни. Не виждаше нищо особено в цвета й.

— Следващото много важно нещо са очите — не спираше лекцията си Линет.

Тя протегна ръка и свали от носа на Бриони ужасните очила с дебели черни рамки. С изумление видя мигащи големи очи, изпълнени с мъка, но и с невероятни багри и дълбочина.

— Никога не съм виждала по-красиви и необикновено оцветени очи. Те са…

— Кафяви — равнодушно каза Брин.

— Не, не са само кафяви — възрази Линет. — По-скоро оранжеви, или жълтеникавокафяви. Дори имат и червено, както и множество златисти точици. Дори не знам как да ги опиша! Но нека да се заемем с нещо по-лесно. Според мен ти имаш много хубава костна структура. Ако отслабнеш, Бриони Роуз, ще се подчертаят високите ти скули и ще се получи една много чиста и силна линия на брадичката ти. Сигурна съм, че под тази излишна тлъстина се крие едно наистина хубаво лице.

Линет се залюля на пети, а очите й се разшириха от професионална треска. Беше във възторг от предположенията си. Брин усети, че внезапно й става много горещо. Знаеше, че Линет е искрена, но можеше ли това да е истина? Ако наистина станеше красива… Очите на Брин внезапно се оживиха и засвяткаха подобно очите на тигър, тръгнал на лов. Ако това се случеше, шансовете й да си отмъсти на Кинестън Джърмейн ще бъдат много по-големи. Пълните й устни бавно се разтеглиха в усмивка. Ако наистина имаше и най-малкия шанс да успее, тя щеше да го направи. Каквото и да й костваше.

 

 

Винс зави по пътя към фермата Равенхайт и на задната седалка Кинестън усети как сърцето му ускорено заби. Не беше съвсем сигурен защо. Срещата едва ли ще бъде приятна. Навярно и двамата — Джон и Брин Уитъкър, ще бъдат изпълнени с гняв и справедливо възмущение. Обаче той беше сигурен в себе си, че ще може да ги убеди да направят размяната. Фермата, която бе избрал за тях, се намираше на тридесет мили и беше приблизително толкова голяма, колкото Равенхайт. Едва ли можеше да очаква някакви особено големи неприятности и възражения.

В следващия миг вече бяха стигнали в двора на къщата. Очите му се разшириха от изненада. Пред него беше една истинска антика на английската фермерска архитектура. Толкова величествена с патината на десетилетията. Не приличаше изобщо на модерната къща, която бе получил с фермата на Дъкуорд. Сякаш е омотана в паяжината на безвъзвратно отминалото в историята време, каза си с усмивка бизнесменът, докато излизаше от колата. Спря в средата на големия двор и се огледа. Вятърът свистеше с някакъв зловещ звук покрай стените на хамбарите и мъжът настръхна, почувствал се като в роман на Томас Харди.

С професионално опитно око Кинестън прецени, че подобни хамбари се срещаха много рядко и се смятаха за културноисторическа ценност, забранено бе да се разрушават. Стоеше като прикован на мястото си, възхитен от ансамбловата хармония в традиционен британски стил. В този миг една сова излетя от дупката под покрива и се изви нагоре, безшумно размахваща криле. Къщата изглеждаше необитаема и изоставена. В гърдите му се надигна разочарование. Пред погледа му отново изплуваха великолепните очи с цвят на златист кехлибар. Мислеше за жената, която бе видял за един кратък миг, но все още не можеше да забрави. Усещаше някакво странно привличане, а с подсъзнанието си вече долавяше, че тя не е тук, че нещо насилствено е изтръгнато от това място. Наоколо витаеха скръб и злочестина.

Младият мъж приближи до къщата и надникна през кухненския прозорец. Видя остарял под, покрит с керамични плочки, оригинални дървени греди, стени, варосани в бяло. Сякаш бе надникнал в миналото.

Внезапно го осени една идея. Погледна още веднъж вътре, очите му обходиха запустелия двор. В това място времето беше спряло, като в запечатана капсула. Вече знаеше какво трябва да направи.