Пол Хофман
Лявата ръка на Бога (7)

7.

Кейл планираше бягството си почти от две години. Възнамеряваше да осъществи плана само в краен случай, защото шансът за успех беше нищожен. Изкупителите правеха всичко възможно и невъзможно, за да заловят бегълците, чието престъпление се наказваше с обесване, разпъване и разкъсване на четири. Кейл не бе чувал досега някой да е избягал от Райските Кучета и дългосрочният му план за бягство от Изкупителите предвиждаше търпеливо да изчака, докато навърши двайсет години и го изпратят на фронта, а там вече да търси възможности. „И все пак, добре е, че се подготвях“, помисли си Кейл. Докато се промъкваше по плочника, той се мъчеше да не мисли за шансовете. И все пак не можеше да се примири, че се е намесил на толкова висока цена. Спасяването на момичето беше безсмислено. Не бе постигнал нищо, освен да погуби себе си, както и двамата си приятели, макар че те не бяха чак толкова важни. Глупост! Той въздъхна дълбоко и опита да се успокои. Но снощи тя изглеждаше толкова щастлива, усмивката й изглеждаше тъй… каква? Едва ли можеше да опише какво щастие е да гледаш истински щастлив човек. Точно това си бе припомнил, когато спря в тъмния коридор, разтреперан от видяното в стаята на Лорда на Дисциплината и ужаса от неговата отвратителна жестокост. В онзи миг лицето му посивя от гняв, което не му беше за първи път, ала за първи път в живота си даде воля на яростта. И каква полза, помисли си той. Никаква.

След малко достигна целта си. Намираше се в малка ниша близо до главния плочник с пролука в дъното, където една вътрешна стена не опираше плътно в крепостната стена на Светилището. Кейл се провря странично в пукнатината, като задържаше дъха си и се изтласкваше навътре. След няколко месеца щеше да бъде твърде едър, за да се пъхне тук. Посегна напред, впи пръсти във вдлъбнатината, която бе издълбал преди години и успя да се издърпа до скривалището. В тъмнината не видя нищо, но познаваше много добре мъничката кухина. Клекна и издърпа една разхлабена тухла, после съседната и двете половинки отгоре.

Бръкна в дупката и извади грижливо изплетено дълго въже с желязна кука в единия край. След това се изправи и пропълзя обратно между стените.

Когато стигна до нишата, се ослуша. Не чу нищо. Посегна нагоре, опипа грубата повърхност на крепостната стена и заклещи куката в една тясна пукнатина, която бе издълбал преди няколко месеца, скоро след като направи въжето. Беше го изплел не от юта или сезал, а от космите на послушници и изкупители, които бе събирал години наред в тоалетните, докато работеше като чистач — отвратителна задача, не ще и дума, неведнъж го докарваше до повръщане, ала той стискаше зъби, защото виждаше в нея шанс да оцелее. Подръпна въжето, за да се увери, че е закрепено здраво. После с удивителна сила за едно четиринайсетгодишно момче се издърпа нагоре и увисна в нишата, притиснал крака към едната стена и гръб към другата. Разхлаби куката, посегна нагоре към друга пукнатина и повтори процедурата отново и отново. Преодолявайки всеки път не повече от половин метър, след час той се добра до върха на крепостната стена.

Когато се просна горе, Кейл изпъшка от радост и изтощение. Полежа пет минути, отпуснал безсилно ръце, из които пулсираше тъпа болка. Не посмя да изчака повече. Посегна надолу, издърпа размотаното въже и заби куката в най-голямата пукнатина, която успя да намери. После пусна въжето от другата страна.

Надяваше се да чуе как краят удря земята, но не чу нищо, макар че подръпна няколко пъти. Въжето беше един път и половина по-дълго от височината на крепостната стена, но не се знаеше дали точно тази част от стената не е изградена над пропаст.

Той погледна надолу в непрогледния мрак, изчака малко, после се плъзна отвъд ръба. Напипа въжето с дясната си ръка и опъна, за да заклещи куката в пукнатината. Вкопчен с едната ръка в стената, а с другата във въжето, той се поколеба, осъзнавайки в колко опасно положение е изпаднал. И все пак по-добре да си отида така, отколкото да ме обесят и изпържат. С тази утешителна мисъл пусна ръба, увисна на въжето с цяла тежест и се спусна надолу.

След като преплете крака около въжето, Кейл започна да слиза малко по малко. Беше лесно — тежестта вършеше цялата работа вместо него. Дори би изпитал опиянение, ако не го тревожеше фактът, че въжето не е изпробвано и може да се скъса или разпадне от търкането в грапавата стена… както и неприятната мисъл, че може да не е достатъчно дълго и да го изостави увиснал на трийсет метра над земята. А дори при едно падане от три метра върху скалата рискуваше да си счупи крака. Но какъв смисъл има да се тревожи? Вече бе твърде късно.

След по-малко от пет минути стигна до възела на въжето, който подсказваше, че му остават още петнайсет метра. После само пет. После големият възел на края.

Нямаше избор. Спусна се покрай възела и увисна на ръце.

Едно. Две. Три. Кейл пусна въжето.