Пол Хофман
Лявата ръка на Бога (25)

25.

Четири часа по-късно Кейл, Хенри Мъглата и Клайст се настаняваха в удобната си стая близо до покоите на Арбел Матераци.

— Ами ако разберат, че изобщо не сме телохранители? — попита Клайст, когато седнаха да ядат.

— Е, аз няма да им кажа — отвърна Кейл. — А ти? Пък и колко трудно може да бъде? Утре ще обиколим да обезопасим двореца. Колко пъти си го тренирал? След това няма да пускаме никакви непознати, и един от нас ще я придружава, където и да отиде. Ако напусне двореца, което няма да насърчаваме, не бива да излиза от крепостта и през цялото време ще я придружават двама от нас плюс дузина гвардейци. Няма нищо сложно.

— Защо просто да не вземем награда за нейното спасяване и да се махнем оттук?

Въпросът на Клайст бе основателен — самият Кейл знаеше, че трябва да постъпят така и ако не бяха чувствата му към Арбел Лебедовата шия, отдавна щеше да го стори.

— Тук сме на по-сигурно място от където и да било — отговори той. — Ще си получим обещаната награда плюс пари за охраната. Тая работа изобщо няма да ни затрудни, а и дай да си кажем истината — цяла армия ни пази от Изкупителите. Ако имаш по-добро предложение, казвай.

С това разговорът приключи. Тази нощ Хенри Мъглата и Клайст пазиха пред спалнята на Арбел Лебедовата шия.

— Да внимаваме до утре, когато ще начертаем план на двореца — каза Кейл.

Всъщност през цялото време си мислеше, как утре ще влезе при нея като всемогъщ закрилник. Щеше да демонстрира цялото си презрение, да й покаже, как може да бъде сплашена… и всичко това щеше да му донесе едновременно наслада и болка.

В девет часа на другата сутрин Арбел Лебедовата шия излезе от личните си покои, след като двете прислужници, които й донесоха закуската, я уведомиха, че отвън пазят двама гвардейци заедно с две невзрачни хлапета, които по-рано чистели конюшните.

С най-студено изражение на лицето тя надникна навън и откри, че, освен двамата, изпънати като струни гвардейци, навън е застанал не Кейл, а две момчета, които виждаше за пръв път.

— Кои сте вие и какво правите тук?

— Добро утро, лейди — каза любезно Хенри Мъглата.

Тя не обърна внимание на поздрава.

— Чакам отговор.

— Ние сме ваши телохранители — каза Клайст, потискайки импулса да се преклони пред нейната потресаваща хубост и прикривайки смущението си с поглед, говорещ, че през живота си е виждал всякакви хубави аристократки, но никоя не го е впечатлила особено, най-малко пък тази тук.

— Къде е вашият… — Арбел потърси най-обидната дума — … главатар — каза накрая тя, макар че не й прозвуча задоволително.

— Мен ли търсите? — подвикна Кейл, излизайки иззад ъгъла на близкия коридор заедно с двама мъже, носещи дълги свитъци.

— Кои са тези хора?

— Вашите телохранители. Този е Хенри, другият Клайст. Упълномощил съм ги с цялата си власт и ви моля да вършите каквото кажат.

— Значи са ти роднини — каза тя, като се надяваше думата да прозвучи колкото се може по-обидно.

— Роднини ли? Как така.

— Дяволи — отговори победоносно Арбел. — Като мухите, които придружават Велзевул, когато напуска ада.

Както можеше да се очаква, това силно засегна Хенри и Клайст, но Кейл само ги погледна и прихна.

— Да. Без съмнение са мои роднини.

— Малко са хилави за телохранители, не смяташ ли?

Кейл ги огледа печално.

— Съжалявам за състоянието им — и аз не бих желал да ги гледам по цял ден. Но чак пък хилави? Може би трябва да ги пуснете срещу двама Матераци, та да видите кой е хилав.

— Значи са убийци като теб?

Този път Хенри се обиди, но Клайст го прие за комплимент.

— Да — отговори спокойно Кейл. — Убийци точно като мен.

Неспособна да намери подходящ отговор, Арбел Лебедовата шия се върна в покоите и затръшна вратата.

Десет минути по-късно на вратата се почука и Арбел Лебедовата шия направи на личната си прислужница знак да отвори. Когато изпълни нареждането, прислужницата с удоволствие видя как очите на Кейл се разшириха от смайване. Беше Рива.

 

 

Възходът на Рива до тъй висок пост бе по своему не по-малко странен от издигането на Кейл. Щом се погрижи за изхвърлянето й от дома на мадмоазел Джейн, старата слугиня Ана-Мария бързо изтича в двореца на почитаемата Идит Матераци, майка на Арбел Лебедовата шия и формална съпруга на маршала. Трябва да се каже, че след уговорения им брак преди двайсет години те така и не се сближиха, а зачеването на Арбел Лебедовата шия трябва да бе едно от най-хладните династични явления в цялата история. Опитите на маршала да избягва съпругата си на всяка цена често се увенчаваха с успех, но не можеше да се каже същото за опитите му да я лиши от власт или от влияние в делата на Мемфис. Почитаемата Идит Матераци беше жена, която знае в кой гардероб са скелетите и в Мемфис рядко се случваха подмолни събития, без да бъде осведомена по един или друг начин… или пък при необходимост без сама да ги предизвика. Макар и лишена от каквато и да било официална власт — маршалът изрично се бе погрижил за това, — почитаемата Идит Матераци притежаваше влияние, подкрепено най-често от знанията за въпросните скелети и способността й да подкопае позициите дори на най-горделивите и могъщи родове. Затова само трийсет минути след като мадмоазел Джейн обвини Рива в коварство, почитаемата Идит Матераци научи за това от своята съгледвачка Ана-Мария и уреди обърканата, но гневна Рива да бъде настанена в собствения й дворец.

Когато чу какво е станало и как Рива е попаднала в лапите на почитаемата Идит Матераци, Випонд незабавно викна мадмоазел Джейн и я нахока жестоко. Тя излезе от кабинета му разридана от ужас, но вече нищо не можеха да сторят, освен да чакат, докато разберат какво си е наумила старата вещица.

Почитаемата Идит Матераци не обичаше да си губи времето. Тя знаеше, че се готви нещо, свързано с нейната дъщеря. Носеха се слухове за отсъствието й след пътуването до езерото Констанц преди три седмици — включително слухове за таен брак и тайно раждане. Никой от тях обаче не бе по-безумен от самата истина. Почитаемата Идит Матераци прахоса много време и пари, за да изясни истината, но почти не постигна успех, а за нея това бе нетърпимо.

— Добре ли се отнасят с теб? — попита почитаемата Идит Матераци, като потупа дивана до себе си и с топла усмивка кимна на Рива да седне.

Рива се подчини нервно и плахо. Вече имаше достатъчно опит с обществените различия в Мемфис, за да разбере, че става нещо странно — на разликите в ранга се наблягаше тъй упорито, сякаш ги е наложил сам Господ, а пришълците подлежаха на жесток присмех, независимо от своето положение в провинциите. Рива неведнъж бе чувала да разказват за графиня Кару, дошла в Мемфис преди повече от десет години, че си продала свинарника, за да покрие пътните разходи. Както знаеха всички, това бе чудовищна клевета, тъй като в област Кару свинете се смятаха за нечисти животни. Тогава, запита се Рива, докато сядаше, защо една тъй високопоставена дама се отнася към нея толкова мило?

— Най-напред, скъпа моя — каза почитаемата Идит Матераци — съжалявам, че Джейн се е държала с теб толкова грубо. Разбира се, това не я оправдава, но аз бях приятелка на покойната й майка и не мога да си кривя душата: тя беше разглезена, почти винаги постигаше своето. Така е днес, децата получават каквото поискат и сама виждаш резултата. Но това е положението. — Тя въздъхна и погали ръката на Рива. — Искрено съжалявам.

Рива не знаеше какво да каже.

— Да, госпожо.

— Добре — каза почитаемата Идит Матераци, сякаш напълно доволна от отговора. — Сега искам да те помоля за една голяма услуга.

Рива не повярва на ушите си.

— Знаеш, че аз също имам дъщеря — каза печално почитаемата Идит Матераци. — И се тревожа за нея. — Тя се обърна към Рива. — Виждала ли си я?

— Мадмоазел Арбел? Да, госпожо.

— Ах — почитаемата Идит Матераци тихо въздъхна, сякаш сещайки се за някакъв стар спомен. — Толкова е красива, нали?

— Да, госпожо.

Сега почитаемата Идит Матераци хвана ръката на Рива.

— Искам да споделя нещо с теб и в същото време да ти помогна, защото усещам, че имаш добро сърце и една майка може да ти довери тревогите си. Така ли е, Рива?

— Да, госпожо. Надявам се — отговори слисаната девойка.

— И аз така мисля — каза почитаемата Идит Матераци, сякаш бе надникнала в душата на Рива и бе видяла там само добрина и дълбока загриженост за майчинските й чувства. — Трябва да поговорим за неща, които са трудни за мен, но майчината любов стои над гордостта, както несъмнено ще разбереш един ден. — Тя въздъхна. — Моят съпруг ме мрази и прави всичко възможно, за да не се срещам с дъщеря си. Какво мислиш за това?

Очите на Рива се разшириха от изненада.

— Мисля, че е много тъжно, госпожо.

— Така е. Той ми пречи да се срещам с нея и я трови със зли думи за мен. Но не мога да се защитя, защото ако дъщеря ми застане на моя страна срещу маршала, това ще унищожи бъдещето й. Не мога да си го позволя. Затова, Рива, налага се да търпя. Собствената ми дъщеря, която обичам безкрайно, вярва, че съм студена, надменна и не се интересувам от нея. Какво мислиш за това?

— Аз… — Рива се поколеба. — Мисля, че е ужасно за вас.

— Така е. Но ти можеш да ми помогнеш.

Очите на Рива се разшириха още повече, но не й хрумна какво да каже.

— Чух, че си превъзходна компаньонка и ненадмината майсторка в изкуството на разкрасяването.

— Благодаря, госпожо.

— Всички говорят как твоята дарба е разхубавила онази неблагодарница, мадмоазел Джейн. Между нас казано, тя не беше кой знае каква красавица, но ти почти я направи.

— Благодаря, госпожо.

Настана мълчание.

— Чуй какво искам да сториш, а то между другото ще бъде и много полезно за теб. Уредих да станеш козметичка на дъщеря ми.

— О! — каза Рива.

Почитаемата Идит Матераци се усмихна.

— Така си е. О! Не е ли страхотно?

— Да, госпожо.

— Знам, че ще се справиш. И те моля само за две неща. Едното от тях ще е трудно за теб, защото виждам, че си добро и почтено момиче. — Тя погледна Рива, която вече чакаше да чуе къде е уловката. — Моля те да не разкриваш на дъщеря ми, че си дошла с моя помощ. — Тя стисна силно ръката на Рива, сякаш отчаяно се мъчеше да удържи естествените й възражения. — Знам, струва ти се нередно и те разбирам, но се налага само защото иначе тя не би те приела. За да сториш голямо добро, понякога се налага да използваш мъничко зло. Искам само от време на време да идваш и да ми разказваш как е тя, за какво говори, какво я тревожи. Просто дреболии, които една дъщеря би споделила с любящата си майка. Можеш ли да го направиш, Рива?

Разбира се, Рива можеше, а и какво друго й оставаше? Тя прие споразумението с почитаемата Идит Матераци; дори и да не й вярваше напълно, имаше ли значение? Рива всъщност нямаше избор и двете го знаеха.

 

 

Негова Святост Изкупител Боско седеше на балкона и гледаше отвисоко войниците, които маршируваха под него докъдето му стигаше погледът, изпълвайки необятното Светилище. Из въздуха се носеха човешки викове, рев на мулета, конско пръхтене и ругатни на ездачи. Гледките и звуците на дългата подготовка го радваха — в края на краищата започваше да се осъществява амбицията на целия му живот. Той отпи още глътка от любимата си супа — пилешки кълки и зеленчуци — известна под името „буламач“ в Мемфис, където я ценяха като полезна, но не и изискана храна.

На вратата се почука.

— Влез.

Беше Изкупител Стейп Рой.

— Пожелали сте да ме видите, Ваша Преданост.

— Искам да вземеш двайсет Изкупители и да се опиташ да убиеш Арбел Матераци.

— Но, Ваша Святост, това е невъзможно! — възрази Рой.

— Знам много добре. Ако беше възможно, нямаше да изпратя теб.

Раздразнен и изплашен, Рой все пак се въздържа да попита Боско какво има предвид, по дяволите.

— Сърдиш ли ми се, Изкупител Стейп Рой?

— Служа на повелята ви, Ваша Преданост.

Боско стана и кимна на Изкупителя да се приближи до масата, където лежеше карта на мемфиските укрепления.

— Участвал си в обсадата на Ворхейс, нали?

— Да, Ваша Преданост.

— Колко време мина преди крепостта да падне?

— Почти три години.

Боско посочи картата.

— Като опитен боец, колко време смяташ, че ще ни трябва, за да разрушим Мемфис?

— Повече.

— Колко повече?

— Много.

Боско се завъртя и го погледна.

— Колкото и да сме велики, можем да се съсипем с опити да превземем Мемфис със сила, затова няма да стане така. Чувал ли си слухове защо се опитахме да отвлечем Арбел Матераци?

Изкупител Стейп Рой се притесни.

— Греховно е да се слушат клюки, а още по-греховно да се повтарят, Ваша Преданост.

Боско се усмихна.

— Разбира се, но в случая ти давам опрощение. Грехът на клюкарството вече ти е простен.

— Говорят най-вече, че тя била тайна привърженичка на Антагонистите, че разпространявала тяхното слово, че била вещица, устройвала оргии, покварявала хиляди мъже и заставяла пленените Изкупители да се оскверняват, като под страх от мъчения ги карала да ядат скариди.

Боско кимна.

— Невероятна грешница, ако е вярно.

— Само повторих слуховете, не казах, че вярвам в тях.

— Браво, Изкупителю — усмихна се Боско. — Заръчах да я отвлекат, защото исках да принудя Матераците да излязат извън стените на Мемфис. За всички в тяхната империя тя е кралица, обожавана заради своята младост и красота, звезда на небосклона. Навсякъде, дори и в най-порутената паланка на империята, говорят за нейните подвизи — повечето несъмнено измислени или преувеличени. Обожават я, Изкупителю, а най-много я обожава баща й. Когато чух, че отвличането не е успяло, аз обаче не се разтревожих особено. След като станеше известно, че сме извършили тъй гнусно деяние, целта ми щеше да бъде постигната. Матераците щяха да изхвръкнат освирепели от Мемфис, готови да ни изтрият от лицето на земята. — Боско седна и погледна грубоватия мъж пред себе си. — Разбира се, това не се случи и ти си мислиш, че трябва да съм сбъркал. Просто не смееш да го кажеш от страх или от любезност. Но грешиш, Изкупителю. Точно обратното — маршал Матераци споделя моето мнение. Оказва се, че макар и любящ баща, той не е сантиментален. Той запази отвличането в тайна, защото знае, че не би устоял на всенародното желание за мъст. И това ме води към теб, Изкупителю. Ти имаш тъй добри връзки с онази твар в…

— Кити Таун, Ваша Святост.

— Искам да ти помогне да предприемеш атака с такъв брой войници — трийсет или може би петдесет — какъвто сметнеш за подходящ. Ще уведомиш войниците, че плъзналите сред Изкупителите слухове за нейното гнусно и греховно вероотстъпничество са верни, и че ще бъдат удостоени с ранга на мъченици, ако умрат… което ще стане. Ще се погрижиш избраните от теб капитани да носят удостоверения за мъченичество, обясняващи подробно защо вършат Божието дело. С малко късмет неколцина от тях ще оцелеят, за да разкрият под мъчения истината пред Матераците. Този път не искам никаква възможност действията ни да останат в тайна. Ясно ли е?

— Да, Ваша Преданост — отговори пребледнелият Изкупител Рой.

— Съвсем побеля, Изкупителю. Трябваше да кажа, че твоята смърт не е необходима. Напротив. Препоръчвам ти да използваш войници, които са се опетнили по един или друг начин. Искам от теб да извършиш зло, но необходимо зло.

При новината, че не се налага да жертва недостойния си живот, кръвта се завърна в лицето на Изкупител Рой.

— Кити Заека — каза той — ще иска да знае в какво го замесваме. Едва ли ще повярва, че е в негов интерес да се забърка в тъй съмнително начинание.

Боско махна с ръка.

— Обещай му каквото искаш. Кажи му, че когато победим, ще го направим сатрап на Мемфис.

— Той не е глупав, Ваша Святост.

Боско въздъхна и се замисли.

— Занеси му златната статуя на Сладострастната Венера от Страбон.

Изкупител Рой го погледна смаяно.

— Мислех, че тя е била строшена на десет парчета и хвърлена във вулкана край Делфи.

— Обикновен слух. Колкото и да е богохулна и безсрамна, статуята ще направи онова твое същество глухо за всички въпроси, които би трябвало да си зададе.