Пол Хофман
Лявата ръка на Бога (3)

3.

Абсолютно безмълвни и неподвижни трите момчета продължаваха да се взират в кухнята, защото помещението под тях бе точно това. Навсякъде имаше чинии с храна: пилета с хрупкава кожичка, натъркана със сол и млян пипер; дебели резени говеждо месо; свинско с тъй крехка коричка, че ако я захапеше човек, би изхрущяла като строшена вейка. Имаше едро нарязан хляб с тъмна, на места дори черна кора, имаше купчинки нарязан лук, оцветен с нещо червено, имаше ориз с плодове, едри стафиди и ябълки. И пудинги: целувки като заскрежени планини, тъмножълт яйчен крем и панички с подквасена сметана.

Момчетата дори не знаеха имената на повечето от нещата, които виждаха — защо ти е название за яйчен крем, когато не си и сънувал, че може да съществува? Как да си въобразят, че тия едри парчета телешко и пилешко имат някаква връзка с варените обрезки от пилешки дреболии, крака и глави, смлени и натъпкани в черва — тяхната единствена представа за месо? Помислете си колко странни биха били цветовете и гледките на нашия свят за един слепец, ако внезапно прогледне, или как някой глух по рождение би възприел мелодията на оркестър от сто флейти.

Но макар да бяха смаяни и объркани, гладът ги тласна през отвора. Трите момчета се залюляха като маймунки настрани от масата и скочиха насред кухнята. Там застинаха, поразени от изобилието наоколо. Дори Кейл едва не забрави, че трябва да затворят капака. Замаян от вълшебните аромати и цветове, той махна няколко чинии от масата и стъпи отгоре. Като изпъна ръце до краен предел, успя да издърпа капака на място.

Когато се върна на пода, другите двама вече крадяха храна с умението на опитни лешояди. От всяка чиния взимаха само по едно парченце и преподреждаха храната така, че липсата да не личи. Не можеха да не хапнат по някой залък хляб или пилешко, но повечето от плячката отиваше в забранените джобове, зашити отвътре в расата им тъкмо с такава цел — да крият в тях всичко, което може да бъде отмъкнато.

На Кейл му призляваше от тежките аромати, които сякаш нахлуваха в мозъка като странни, отровни изпарения.

— Не яжте. Вземете само колкото можете да скриете — нареди той на другите двама, но и на себе си.

Сякаш събудени от дълбок сън, Клайст и Хенри Мъглата започнаха да осъзнават каква опасност ги грози. Кейл застана до вратата и се ослуша, после лекичко я открехна. Видя коридор.

— Един Господ знае къде сме — каза той. — Но трябва да намерим скривалище.

С тези думи той отвори вратата и излезе. Другите двама го последваха плахо.

Бързо тръгнаха напред, като се притискаха към стената. След няколко метра стигнаха до стълбище за нагоре. Хенри Мъглата пристъпи натам, но Кейл поклати глава.

— Трябва да намерим прозорец или да излезем навън и да се помъчим да разберем къде сме. Ако не се върнем в спалното преди да загасят свещите, ще разберат, че ни няма.

Продължиха напред, но когато наближиха една врата отляво, тя започна да се отваря.

Момчетата мигновено се завъртяха и хукнаха нагоре по стълбището. Проснаха се на площадката и чуха гласове в коридора под себе си. После чуха отварянето на друга врата и Кейл надигна глава колкото да види как нечия фигура влиза в кухнята, откъдето току-що бяха излезли. Хенри Мъглата пролази до него. Изглеждаше объркан и уплашен.

— Тия гласове — прошепна той. — Нещо не им е наред, но какво?

Кейл също бе забелязал, че са странни и усети в стомаха си някакво необичайно раздвижване. Нямаше къде да отидат, освен да минат през вратата зад тях. Той бързо завъртя дръжката и се вмъкна в стаята. Само че не беше стая, а нещо като балкон с нисък парапет на около три метра от вратата. Кейл пропълзя натам, другите го последваха и тримата се свиха под парапета.

От пространството под балкона долетяха смехове и ръкопляскания.

Не смехът изплаши трите момчета, макар че той рядко се чуваше по тия места и никога не кънтеше тъй мощно и радостно. Много по-силно ги стресна самото му звучене — високо и леко пискливо. Също като гласовете, които бяха чули преди малко в коридора, този звук разбуждаше в тях някаква необикновена тръпка.

— Погледни — прошепна Хенри Мъглата.

— Не — беззвучно размърда устни Кейл.

— Ако не надникнеш, аз ще го сторя.

Кейл стисна ръката му с всичка сила.

— Спипат ли ни, мъртви сме.

Хенри Мъглата неохотно се притисна към парапета. Избухна нов смях, но този път Кейл държеше Хенри под око. После видя, че Клайст се е надигнал на колене и зяпа надолу, омагьосан от извора на тази безгрижна радост. За послушниците смехът бе нещо ехидно, кратко и горчиво. Опита се да го издърпа, но Клайст беше много по-як от Хенри Мъглата и нямаше начин да го отмести без да приложи такава сила, че моментално да се издадат.

Кейл бавно вдигна глава над парапета и надникна към нещо далеч по-тревожно и потресаващо от гледката на храната в кухнята. Сякаш всичко в него се сви под стотици удари с бодливата пръчка на Изкупителите.

В голямата зала под тях имаше около дузина маси, отрупани със същата храна, която бяха видели в кухнята. Масите бяха подредени в кръг, тъй че всеки седящ да може да вижда всички останали и изглеждаше очевидно, че причината за празненството са две девойки, облечени в бяло. Едната изглеждаше поразително — с дълга черна коса и дълбоки зелени очи. Беше красива, но и пухкава като възглавница. В кръга, образуван от масите, имаше голям басейн с топла вода, над чиято повърхност се вдигаше пара. И именно шестте момичета в басейна бяха причината върху ококорените лица на Кейл и Клайст да застине недоверчиво и смаяно изражение, сякаш пред тях се разкриваше самият рай.

Момичетата в басейна бяха голи — розови или кафяви в зависимост от произхода си, но с еднакви сладострастни извивки. Не голотата им изуми момчетата, а простичкият факт, че за пръв път виждаха жена.

Кой би могъл да опише какво изпитваха? Не съществува поет, който да изрази с думи страховитата радост, потреса и страхопочитанието.

Ново ахване — този път откъм Хенри Мъглата.

Шумът накара Кейл да се опомни. Той приклекна и се притисна към парапета. Пребледнели и замаяни, другите последваха примера му.

— Вълшебно — шепнеше тихичко Хенри Мъглата. — Вълшебно, вълшебно, вълшебно.

— Трябва да се измъкнем, иначе сме мъртви.

Кейл пропълзя към вратата, следван от другите двама. Измъкнаха се навън и се ослушаха. Тишина. Спуснаха се по стълбището и тръгнаха по коридора. Навярно съдбата ги закриляше, защото в момента нямаше и помен от хитрите и предпазливи момчета, които се бяха изкатерили до балкона, за да зърнат потресаващата сцена. Но макар да не бяха на себе си, те се добраха до врата, която водеше към нов коридор. Завиха наляво, просто защото нямаха причина да тръгнат надясно.

Оставаше им само половин час, за да се приберат в спалното. След по-малко от минута стигнаха до завой, пет-шест метра по-нататък коридорът завършваше с дебела врата. Лицата им посърнаха.

— Мили Боже! — прошепна Хенри Мъглата.

— След четирийсет минути ще пуснат Назидателите да ни търсят.

— Е, лесно ще ни намерят в този капан.

— А после? — попита Клайст. — Те няма да ни позволят да разкажем какво сме видели тук.

— После трябва да избягаме — каза Кейл.

— Да избягаме?

— Точно така, да се измъкнем веднъж завинаги.

— Та ние дори не можем да излезем оттук — възрази Клайст. — А ти говориш за бягство от Светилището.

— Какъв друг избор…

Но шумът от превъртане на ключ във вратата пред тях прекъсна отговора на Кейл. Вратата беше грамадна и дебела поне петнайсет сантиметра, тъй че разполагаха с няколко секунди, за да се скрият. Само че нямаше къде.

Кейл направи знак да се притиснат към стената, където отворената врата щеше да ги закрие, поне докато я затворят. Но нямаха избор — да избягат назад означаваше да се върнат в капана, докато открият, че ги няма, след което ги чакаше бързо залавяне и бавна смърт.

Вратата се открехна с доста усилия, ако се съдеше по ругатните и раздразненото сумтене. Съпроводена от ново сърдито мърморене, тя бавно плъзна към тях, после спря. Някой пъхна отдолу дървен клин, за да я задържи отворена. След още ругатни и пъшкане се раздаде трополене на малка количка. Кейл, който стоеше откъм края на вратата, надзърна и видя позната фигура в черно расо да накуцва по коридора, бутайки количката пред себе си. Когато човекът изчезна зад ъгъла, той махна с ръка на другите двама и бързо мина през вратата.

Озоваха се навън, сред студената мъгла. Още една количка с въглища чакаше реда си да бъде вкарана вътре. Именно затова Подизкупител Смит — мързелив както винаги — беше оставил вратата отворена, вместо да я заключи, както несъмнено му бяха наредили.

При други обстоятелства биха отмъкнали колкото се може повече въглища, но джобовете им бяха пълни с храна, а и не смееха да се бавят.

— Къде сме? — попита Хенри.

— Нямам представа — отвърна Кейл.

Той тръгна по плочника, опитвайки се да пригоди очите си към мъглата и мрака, за да се ориентира. Облекчението от щастливото измъкване започваше да отшумява. Бяха изминали много път по тунела. Сега можеха да са къде ли не в Светилището с неговия лабиринт от плочници, сгради и коридори.

После от мъглата изникнаха два огромни крака. Това бе голямата статуя на Обесения Изкупител, откъдето тръгнаха преди повече от час.

След по-малко от пет минути тримата поотделно застанаха на опашката пред спалното помещение, наричано официално Приют на Вечната Покровителка. Момчетата нито знаеха, нито се интересуваха какво означава това. Всички запяха в хор: „Ами ако умра тази нощ? Ами ако умра тази нощ? Ами ако умра тази нощ?“ Откакто се помнеха, Изкупителите им втълпяваха отговора на този зловещ въпрос: заради ужасното състояние на черните им души повечето от тях щяха да идат в ада и там да горят навеки. От години насам щом станеше дума за смърт посред нощ — а това се случваше често, — дежурният Изкупител редовно издърпваше Кейл пред групата и вдигаше расото му, за да разкрие синините, които покриваха голия му гръб от врата до под кръста. Белезите бяха с различни размери и в различен стадий на заздравяване, тъй че понякога представляваха удивителна картина с множество варианти на синьо, сиво, зелено, пурпурно и почти златистожълто.

— Вижте тези цветове! — казваше Изкупителят. — Душите ви би трябвало да са бели като крило на гълъбица, ала всъщност изглеждат по-зле от черното и лилавото по гърба на това момче. Така ще ви види Господ: лилави и черни. И ако някой от вас умре тази нощ, едва ли има смисъл да казвам на коя опашка ще се нареди. Колкото до това какво ви чака в края на опашката — там има зверове, дето ще ви изядат, ще ви издрискат и пак ще ви изядат. Чакат ви нажежени до червено метални пещи, където за час ще станете на пепел, мазнината ви ще се изцеди, после дяволът ще замеси от мас и пепел грозно тесто, та пак да се родите, да изгорите и отново да се родите, и тъй цяла вечност.

Веднъж един високопоставен посетител на име Изкупител Комптън, който не харесваше Боско, стана свидетел на тази демонстрация, както и на пердаха, довел до появата на синините.

— Тези момчета — заяви Изкупител Комптън — се възпитават, за да влязат в борба с богохулството на Антагонистите. Употребата на тъй жестоко насилие срещу дете, дори ако то е станало плячка на дявола, ще пречупи духа му много преди да е заякнал дотолкова, че да ни помогне да изличим светотатството от Божия свят.

— Момчето е послушно и изобщо не е плячка на дявола.

Боско, който винаги проявяваше крайна сдържаност, когато ставаше дума за Кейл, моментално се ядоса на себе си, че е позволил да го подтикнат към обяснение, та макар и съвсем мъгляво.

— Тогава защо позволявате всичко това?

— Не питайте за причината. Вярвайте.

— Отговорете ми, Изкупителю.

— Вече казах — не питайте.

Изкупител Комптън се оказа по-благоразумен от Боско и млъкна, но по-късно заръча на двама от платените си осведомители в Светилището да научат каквото могат за момчето с лилавите белези по гърба.

„Ами ако умра тази нощ? Ами ако умра тази нощ? Ами ако умра тази нощ?“ Кейл и другите двама се тътреха към леглата и мънкаха напевното заклинание, почти загубило смисъла си след толкова години повторение. Внезапно то си възвърна страховитата мощ, която притежаваше в детството им, когато лежаха будни по цяла нощ и твърдо вярваха, че щом затворят очи, ще усетят горещата паст на звяра или ще чуят как дрънчи опушената врата на пещта.

След десет минути огромната барака бе пълна и вратата заключена. В абсолютна тишина петстотин момчета се готвеха да заспят в необятното, мразовито и зле осветено помещение. После свещите изгаснаха и момчетата бързо се унесоха в сън, защото бяха на крак от пет сутринта. Из спалното се разнесе пъстра смес от хъркане, хленч, стонове и сумтене, докато момчетата потъваха в утехата или ужаса на сънищата.

Разбира се, три от тях не заспаха веднага и останаха будни часове наред.