Уилфред Пен по прякор Петте корема, нощен стражник в град Йорк на сто и петдесет километра северно от Мемфис, разтвори широко очи, за да се разсъни, докато обикаляше градските стени. Изгревът се разгаряше над горите около града и Петте корема си помисли, че колкото и скучна да е нощната стража, тия мигове на утрото неизменно пораждат в човека вълшебната радост, че е жив. Точно тогава забеляза нещо тъй странно, тъй невъзможно, че отначало дори не го стресна, а само го озадачи. Това просто не може да бъде, помисли си той. Грамаден черен предмет се издигна иззад редицата дървета на около два километра от града и плъзна напред през червеникавосиньото небе. Той растеше и сякаш се движеше все по-бързо, докато накрая зашеметеният като животно в кланица Уилфред Пен видя, как само на пет-шест метра над него прелетя скала с размерите на крава, въртейки се лениво около оста си. Тя се спусна към града, унищожи четири големи къщи, заподскача сред облак от каменни отломки и прах и спря в градската Градина на чучулигите.

През следващите два часа четирите преносими обсадни машини на Изкупителите, наречени требушети, метнаха още десет скали и след като определиха обсега на обстрел, нанесоха тежки щети на крепостните стени. Требушетите бяха нов, неизпробван в бойни условия модел, и грамадните лостове на два от тях се счупиха. Църковните инженери, които придружаваха Четвърта армия на Генерал-Изкупител Принцепс, усърдно направиха своите измерения и оценки за слабостите на новия подвижен модел, сетне само за час събраха строшените части и поеха обратно по дългия път към Прелетния рид.

Следобед стана толкова горещо, че птиците замлъкнаха, но песента на цикадите бе оглушителна. В три часа двеста и петдесет леки кавалеристи предприеха кратка атака с надеждата да предизвикат реакция, която да даде на гарнизонния командир представа за силата на противника. Дъжд от стрели откъм дърветата ги принуди да отстъпят и в крайна сметка загубите възлизаха на двама убити, петима ранени и десет умрели коня. Изкупителите наблюдаваха иззад дърветата отстъплението на кавалерията. Всички усещаха във въздуха злокобно напрежение, сякаш нещо ужасно бе затаило дъх и се канеше да удари. После всички се разсмяха, когато зловещата тишина секна и причината стана ясна. Сплашени от идването на конете и успокоени след тяхното оттегляне, милиони щурци отново подхващаха песента си.

Тази нощ започна наистина мръсната работа, когато старши сержант Тревор Бийл и десет от неговите войници крайно неохотно тръгнаха на разузнаване из гората Дъдли. Призори Бийл и седмина от войниците му се върнаха зад крепостните стени с двама пленници и докладваха на губернатора какво са свършили през нощта.

— За Бога, защо им е на Изкупителите да ни атакуват?

— Нямам представа, сър — каза старши сержант Бийл.

— Това беше риторичен въпрос, старши сержант. Задава се само за да предизвика ефект, без да очаква отговор.

— Да, сър.

— Колко са?

— Между осем и шестнайсет хиляди, сър.

— Не можеш ли да бъдеш по-точен?

— Промъквахме се из гъста гора в непрогледен мрак сред добре охранявана армия, сър, тъй че не мога да бъда по-точен. Не вярвам да са повече или по-малко.

— Много си нахален, старши сержант.

— Тази нощ загубих трима войници, сър.

— Съжалявам, но не е по моя вина.

— Не, сър.

Три часа по-късно старши сержант Бийл отново беше в кабинета на губернатор Агостино.

— Не успяхме да изкопчим друго от тях — всъщност от единия — освен предположенията му за общата бройка. Преди да млъкне окончателно, пленникът каза, че в гората са около шест хиляди, но армията се разделила преди три дни… а, и че ги командвал някой си Принцепс.

— Дайте ми един час насаме с тях, сър.

— Не вярвам да си по-добър от Брадфорд в мъченията на затворници. В края на краищата това му е работата. Искам ти и още трима да отнесете вест до Мемфис. Тръгнете поотделно; избирайте пътища, където е най-вероятно да избегнете засади на Изкупителите.

Един час след като Бийл и хората му напуснаха града, Изкупителите щурмуваха един пробив в южната стена и последва кратък, но яростен сблъсък с триста бронирани Матераци, които ги чакаха. Бяха отблъснати и загубиха двайсетина войници, без някой от Матераците видимо да пострада. Почти час след нападението стана ясно, че трима Матераци са изчезнали.

Още по-странно бе, че няколко часа по-късно от позициите на обсадните машини на изкупителите към синьото лятно небе се издигнаха четири колони от пушек. Не след дълго група разузнавачи се върна да съобщи на губернатора, че Изкупителите са се оттеглили и са изгорили четирите требушета, които с толкова усилия бяха докарали до Йорк.

Когато след три дни Бийл стигна до Мемфис, в града вече имаха вести за другата половина от Четвърта армия на Генерал-Изкупител Принцепс и бяха смаяни от съобщението на Бийл. Втората войска на изкупителите не атакува трите укрепени града по пътя си, всеки от които бе не по-малко стратегически важен от Йорк — просто ги отмина и се насочи към Форт Непобедим. Една стара шега на Матераците казваше, че Форт Непобедим не е форт, но това няма кой знае какво значение, защото не е и непобедим. Всъщност там имаше просторни полета и полегати склонове, стигащи изведнъж до тесни каньони и скалисти проходи. Тия две контрастиращи географски особености представляваха най-добрият и най-лошият терен, на който могат да действат кавалерия и бронирани бойци. Нямаше по-добро място за обучение на Матераците, които прииждаха към Форт Непобедим от цялата империя. В резултат там по всяко време имаше поне пет хиляди кавалеристи и пехотинци, мнозина с дългогодишен боен опит. В атаката на Изкупителите срещу Форт Непобедим нямаше никакъв военен смисъл — те просто предизвикваха Матераците на мястото, където бяха най-силни и тренираха денонощно. Четири хиляди Изкупители заеха бойни позиции в низините пред форта и зачакаха Матераците да ги атакуват. Така и стана. За нещастие на Изкупителите хиляда кавалеристи Матераци, които по същото време се връщаха от учение, ги нападнаха в гръб и започна кървава баня, в която Изкупителите загубиха поне половината си войници. Останалите две хиляди отстъпиха с бой към Таметските клисури и се присъединиха към четирите хиляди Изкупители, които ги чакаха. Там теренът бе много по-неудобен за коне и Изкупителите можеха да не се опасяват от нов удар в гръб. В крайна сметка битката от първия ден се оказа свирепа, но с неясен резултат. Втори ден нямаше. Когато се събудиха, Матераците откриха, че Изкупителите са се оттеглили в планините, където кавалерията не можеше да ги преследва. Генералите в Мемфис озадачено си задаваха въпроса какво може да е целяло нападението срещу Форт Непобедим.

Новината, която пристигна в Мемфис на другия ден, бе също тъй озадачаваща, но по съвсем различен начин, ако изобщо може да се нарече „озадачаващо“ нещо, изпълнено с ужас и отвращение. В седем часа на единайсетия ден от месеца Втора конно-пехотна армия под командването на Изкупител Петър Бързица нахлу в Маунт Нюджънт — село с около хиляда и триста жители. Имаше само един очевидец на навлизането им — четиринайсетгодишно момче, което, поради нещастна любов към местно момиче, се събуди рано и отиде в близката гора да поплаче, без да стане за присмех пред по-големите си братя. Колоната от триста войници, наближаваща Маунт Нюджънт, представляваше странна гледка за момчето, което бе по-скоро озадачено — войниците носеха монашески одежди, каквито то не бе виждало досега и яздеха малки магарета, подскачайки смешно върху седлата; изобщо не можеха да се сравняват с величествената кавалерия на Матераците, която то бе зяпало със страхопочитание при единственото си посещение в Мемфис. Когато след осем часа Изкупителите напуснаха селото, всичките му жители освен момчето бяха мъртви. Докладът на местния шериф бе съставен по неговия разказ и пристигна върху бюрото на Випонд заедно с малка платнена торбичка. Той гласеше:

Изкупителите бързо събудили селяните и с помощта на рупор ги уведомили, че това е само временна окупация и ако окажат съдействие, няма да пострадат. Отделили мъжете и жените, както и децата под десет години. Жените били отведени в селския склад за зърно, който бил празен — имало още време до жътвата. Мъжете били задържани в залата за събрания. Децата били отведени в кметството, единствената триетажна сграда в селото, и затворени на втория етаж. Когато пристигнахме, открихме, че Изкупителите са забили сред селото стълб и върху него беше поставено приложеното устройство.

Випонд отвори платнената торбичка. Вътре имаше нещо като ръкавица без пръсти, каквито употребяват през зимата търговците на пазара, за да си топлят ръцете без да губят сръчност. Направена беше от най-здрава и дебела кожа, а от най-дебелата част по ръба на дланта се подаваше острие, дълго около дванайсет сантиметра и леко извито в края, за да следва очертанията на човешка шия. Върху острието беше изписано мястото на производство Гравизо. От вътрешната страна на ръкавицата имаше етикетче, каквито зашиват родителите върху дрехите на малките ученици. На него бе избродирано със син конец името Петър Бързица. Канцлерът Випонд потръпна и отново зачете доклада.

Започнали от жените — извеждали ги една по една от склада. Заставяли ги да коленичат. После един Изкупител с приложеното устройство пристъпвал изотзад, дръпвал главата, за да изпъне шията и прекарвал през гърлото на жертвата въпросното устройство, очевидно създадено за тази цел. После отмъквали тялото и довеждали следващата жертва. Намерихме само един жив очевидец — едно момче. Според него всяко от тези убийства траело не повече от трийсет секунди. Тъй като не знаели какво ги очаква, жертвите изглеждали разтревожени, но не и изплашени, а смъртта настъпвала с такава бързина, че през целия ден никой не успял да извика. По този начин Изкупителите избили всички жени — 391 на брой, до един часа след пладне. (Свидетелят можел да вижда часовниковата кула над кметството.) Мъжете — 503 — били изтребени по същия начин. Но когато се стигнало до децата под десетгодишна възраст — те били 304, Изкупителите престанали да прикриват своите действия. Хвърляли по едно и по две децата от най-високия балкон, за да си строшат вратовете. Не пощадили дори и най-малкото пеленаче. През целия си живот не съм виждал подобно нещо. След дадените показания и преди да успеем да го удържим, свидетелят избяга в гората, като се кълнеше да отмъсти на нападателите.

Джофри Меноут, шериф на графство Малдон

Три дни от сутрин до вечер Кейл се прикриваше в гората край Кралския парк и оттам наблюдаваше как армията на Матераците провежда учения с пълно бойно снаряжение. Беше проверил тежестта на една броня, оставена в коридора, докато собственикът й се настаняваше в една от стаите на двореца. Навярно беше видна личност, защото в града вече дотолкова гъмжеше от Матераци, че нито молби, нито власт, нито пари можеха да осигурят свястно легло. По негова преценка бронята тежеше над трийсет килограма. Не си представяше как подобен товар (каквато и защита да осигуряваше) може да не попречи на най-главното в боя — бързината и гъвкавостта. Но след като видя тренировките, той разбра, че дълбоко греши. Матераците се движеха с изненадваща скорост и пъргавина, а бронята сякаш се пригаждаше към всяко тяхно движение. Можеха изумително сръчно да яхват конете и да слизат от тях. Кон Матераци дори се изкатери откъм долната страна на една подпряна стълба, после се преметна отгоре и нахълта в кулата, чийто щурм разиграваха. Ударите, които си нанасяха, биха разсекли на две незащитен човек, но те ги понасяха с лекота. Имаше уязвими места — например горната и вътрешната част на бедрото — но би било ужасно рисковано за противника да се добере до тях. Затова също трябваше да си помисли.

— Спипахме те — каза Клайст, излизайки иззад едно дърво заедно с Хенри Мъглата и ИдрисПюк.

— Чух ви още преди пет минути. Дебелите бабки от кухнята биха вдигнали по-малко шум.

— Випонд иска да те види.

Чак сега Кейл ги погледна.

— Каза ли защо?

— Изкупителски флот под командването на онзи боклук Коутс нападнал някакво място, наречено Порт Колард, опожарил половината град и се оттеглил. Един войник ми каза, че местните го наричали Малкия Мемфис.

Кейл затвори очи, сякаш бе чул много лоша вест. И наистина беше така. Когато обясни защо, всички млъкнаха задълго.

— Трябва да си вървим — каза Клайст. — Незабавно. Тази нощ.

— Мисля, че е прав — каза Хенри Мъглата.

— И аз. Но не мога.

Клайст изстена.

— За Бога, Кейл, какво бъдеще очакваш с лейди Префърцунка?

— Що не идеш да се удавиш?

— Мисля, че трябва да кажеш на Випонд — предложи ИдрисПюк.

— Тук вече няма място за нас. Защо не разбирате?

— Издрънкате ли това на Випонд, и тримата отиваме за храна на рибите в Мемфиския залив.

— Може и да е прав — каза Хенри Мъглата. — В момента сме толкова непопулярни, колкото цирей на задника.

— И знаем чия е вината — добави Клайст, гледайки Кейл. — Твоя, ако случайно се чудиш.

— Утре ще кажа на Випонд. Вие двамата тръгнете тази нощ — каза Кейл.

— Няма да тръгна — каза Хенри Мъглата.

— Ще тръгнеш — каза Кейл.

— Не, няма — настоя Хенри Мъглата.

— Ще тръгнеш — заяви категорично Клайст.

— Вземи моя дял от парите и бягай — каза Хенри Мъглата.

— Не ми трябва твоят дял.

— Тогава не го вземай. Нищо не ти пречи да тръгнеш сам.

— Знам, че не ми пречи. Просто не искам.

— Защо? — попита Хенри Мъглата.

— Защото ме е страх от тъмното — рече Клайст. После извади меча си и яростно заблъска по близкото дърво. — По дяволите! По дяволите!

В крайна сметка тримата се споразумяха да останат и ИдрисПюк да отиде заедно с Кейл, за да кажат на Випонд.

Този път не му се наложи да чака — въведоха го веднага в кабинета на Випонд. През първите десет минути канцлерът описа трите атаки на Изкупителите и клането в Маунт Нюджънт. Подаде на Кейл ръкавицата, оставена върху стълб в средата на селото.

— Отвътре е бродирано име. Познаваш ли тази личност?

— Бързица? Той беше основният екзекутор в Светилището. Имаше задачата да убива всеки, който не е предвиден за Символ верую. „Публична екзекуция за религиозно съзерцание на правоверните.“ — Изрече последното с тон, който подсказваше, че го е научил наизуст. — За Символ верую имаха грижата по-святи Изкупители от него. Никога не съм виждал да използва това нещо, но Бързица се славеше със светкавичните си убийства.

— Поставих си за лична цел — тихо каза Випонд — да открия този човек. — Той седна и въздъхна дълбоко. — Никоя от тези атаки не изглежда логична. Можеш ли да ми кажеш нещо за стратегията на Изкупителите?

— Да.

Випонд се облегна назад и погледна Кейл, долавяйки странния тон на отговора му.

— Познавам тази тактика, защото аз я измислих. Ако ми покажете карта, ще обясня.

— След това, което ми каза току-що, не смятам, че ще е разумно да ти покажа карта. Първо обясни.

— Ако искате моята помощ, трябва ми карта, за да обясня какво ще направят и да определя къде да ги спрем.

— Говори в най-общи линии. После ще си помислим за картата.

Кейл усети, че Випонд е по-скоро скептичен, отколкото подозрителен — просто не му вярваше.

— Преди около осем месеца Изкупител Боско ме отведе в библиотеката „Въжето на Обесения Изкупител“ — не бях чувал друг път да са допускали там послушник — и ми позволи да чета свободно за всички изкупителски военни трактати от последните петстотин години. После ми даде сведенията, които лично беше събрал за империята на Матераците… а те не бяха малко. Каза ми да измисля план за атака.

— Защо избра точно теб?

— От десет години ме учеше на военно дело. Изкупителите имат такава школа. В нея бяхме двеста момчета — наричаха ни Божието дело. Аз съм най-добрият.

— Много си скромен.

— Аз съм най-добрият. Скромността няма нищо общо.

— Продължавай.

— След няколко седмици реших да се откажа от изненадваща атака. Обичам изненадите — като тактика, искам да кажа — но не и този път.

— Не разбирам. Това е изненадваща атака.

— Не, не е. От сто години Изкупителите се сражават с Антагонистите — предимно в окопна война и напоследък тя е в застой. От десетина години насам почти не са мръднали от окопите. Трябваше нещо ново да наруши застоя, но Изкупителите не обичат новостите. Според един закон всеки Изкупител има правото да убие на място послушник, който извърши нещо неочаквано. Но Боско не е като тях, той умее да размишлява и една от идеите му беше, че съм различен и може да ме използва.

— Как едно нападение срещу нас ще прекрати застоя във войната с Антагонистите?

— И аз не можах да разбера. Затова го попитах.

— И какво?

— Нищо. Той просто ми тегли един здрав пердах. И се захванах с каквото ми беше заръчал. Не мислех, че изненадата ще свърши работа срещу Матераците, защото те не се бият нито като Изкупителите, нито като Антагонистите. Изкупителите нямат сериозна кавалерия, нямат и брони. За тях най-важни са стрелците. Вие почти не ги използвате. Нашите обсадни машини са грамадни и тежки, всяка се строи на мястото на самата обсада. Вие сигурно имате четиристотин крепости със стени по-дебели от всичко, което сме виждали.

— Два от требушетите, използвани в Йорк, се счупиха, но те изгориха и четирите. Защо?

— Те са проникнали през крепостната стена още първия ден, нали така казахте?

— Да.

— Изпробвали са ново оръжие в истинска битка срещу нов враг далече от своята територия. Макар че два са се счупили, другите два са действали успешно.

— Но два се счупиха.

— Ще ги усъвършенстват — за това е цялата работа.

— В какъв смисъл?

— Няма смисъл да изненадваш врага на негова територия, ако не си сигурен, че ще го унищожиш бързо. Боско вечно ме биеше, защото казваше, че поемам твърде много излишни рискове. Не и тук. Аз знаех, че Изкупителите не са готови, че ние… — той бързо се поправи — че те трябва да проведат кратка кампания, да научат колкото се може повече за бойната тактика на Матераците, да узнаят колко добри са оръжията и броните им, после да се оттеглят. Покажете ми карта.

— Защо да ти вярвам?

— Стоя пред вас и ви казвам какво стана, нали? Можехме просто да си плюем на петите.

— Ами ако всички тия приказки са само фалшива откровеност и Боско през цялото време ти дърпа конците?

Кейл се разсмя.

— Добра идея. Някой ден ще я използвам. Покажете ми картата.

— Нищо не бива да излиза от този кабинет — каза Випонд след малко.

— Та има ли кой да ме чуе освен вас?

— Добре казано, — но за да си нямаме недоразумения, ако някой друг узнае в какво си замесен, ще намажеш въжето.

Випонд пристъпи до лавицата в дъното на стаята и свали свитък дебела хартия. Докато се връщаше към писалището, той погледна Кейл право в очите, сякаш това би могло да му помогне срещу момчето, привикнало цял живот да крие мислите си. После за добро или за зло взе решение, разгъна картата върху писалището и притисна краищата с преспапие от венецианско стъкло и любимата си книга „Меланхоличния принц“. Кейл огледа картата, съсредоточен тъй дълбоко, както Випонд не го бе виждал никога досега. През следващия половин час той отговори на многобройните въпроси на Кейл за местата на четирите атаки, броя и позициите на войниците. После момчето млъкна и мълчаливо проучи картата за десетина минути.

— Искам чаша вода — каза Кейл.

Водата веднага бе донесена и той я изпи на един дъх.

— Е?

— Матераците имат укрепени градове. Знаех, че без много по-леки обсадни машини, които лесно могат да се прехвърлят от град на град, можем със същия успех да надуваме тръби и да чакаме крепостните стени да рухнат. Казах на Боско, че Църковните инженери трябва да построят нещо много по-леко и лесно за сглобяване и разглобяване.

— И сам ли направи проекта?

— Аз ли? Не. Не разбирам от тия неща. Просто знаех какво е необходимо.

— Но той не ти каза, че е съгласен, че наистина ще осъществи твоя план.

— Да. Когато отначало чух за атаката, помислих, че… нали разбирате… — Той завъртя длан около главата си. — … че малко съм се побъркал.

— Но не си.

— Аз ли? Нищо ми няма. Така или иначе, в Йорк те узнаха каквото им трябва, затова си тръгнаха и отмъкнаха тримата Матераци — искат не хората, а бронята. Тя сигурно вече е на половината път към Светилището и инженерите с нетърпение чакат да я проучат.

— Но ядохте пердаха във Форт Непобедим.

— Не аз, Изкупителите.

— Понякога казваш „ние“.

— По навик, шефе.

— Добре тогава. Твоят план се провали във Форт Непобедим.

— Не е провал — само лош късмет. Матераците не възнамеряваха да ги атакуват в гръб, те просто се върнаха в неподходящ момент… за Изкупителите, искам да кажа. Ако искаш да разсмееш Господ, сподели с него своите планове — нали така казват мемфиските лихвари?

— За да влезеш в Гетото, трябва разрешение.

— Никой не ми е казвал.

— Някой ден ще си патиш от ума.

— Още съм жив, ако това намеквате.

— И все пак казвам, че във Форт Непобедим всичко се обърка.

— Не е.

— Как така?

— Колко Изкупители бяха убити?

— Две хиляди и петстотин… някъде там.

— Те се биха на два пъти с вашата кавалерия и половината оцеляха. Бяха пратени да видят какво представлявате, а не да спечелят битка.

— А Порт Колард?

— Наричате го Малкия Мемфис. Защо?

— Построен е около естествено пристанище, силно наподобяващо тукашния залив. Градът е построен приблизително по същите планове. След като веднъж е излязло успешно — провинциалистите обичат да подражават… — Випонд млъкна по средата на изречението. — Разбирам. Да. — Той тежко въздъхна и кихна. — Извинявай. И какво ще става сега?

Кейл сви рамене.

— Знам какво предстои по план — това не означава, че ще го направят.

— Защо. Дотук им донесе умерен успех.

— Не умерен — просто успех. Постигнаха всичко, което бях запланувал.

Настана зловещо мълчание. За изненада на Випонд, Кейл заговори пръв.

— Съжалявам; според Боско греховната гордост в мен е много силна.

— Прав ли е?

— Сигурно да.

— Познаваш ли онзи Принцепс?

— Срещал съм го веднъж. Тогава беше военен губернатор на северното крайбрежие. Там няма окопна война, навсякъде стърчат планини. Затова той води тази кампания, защото е най-добрият в сраженията с подвижна армия… и двамата с Боско са много гъсти, макар че доколкото чух, другите никак не го обичат.

— Знаеш ли защо?

— Не. Но четох всичките му военни отчети. Бие се тъй, сякаш умее да мисли. Тия работи дразнят Службата за нетърпимост. Боско го закриля, така съм чувал.

— Тогава защо трябва ти да казваш на Принцепс какво да прави?

— Питайте Боско. — Кейл махна с ръка към картата. — Къде са сега?

Випонд посочи място на сто и петдесет километра от най-северния край на Келявите земи.

— По всичко личи, че ще прекосят Келявите земи, за да се върнат в Светилището.

— Така изглежда. Но е твърде рисковано дори малка армия като тази да навлиза в Келявите земи през лятото.

— Значи твоят велик план не предвижда това?

— Моят велик план предвижда да изглежда, че са тръгнали през Хеселската гора към Келявите земи, та вие да се опитате да ги изпреварите и да им устроите засада. Но щом навлязат в гората, те ще завият на запад, ще прекосят реката по Стамфордския мост и ще се отправят към Порт Ерол на западното крайбрежие. Флотът, който опожари Малкия Мемфис, ще ги вземе от пристанището. Ако не успеят, доколкото съм чел в библиотеката, наоколо има плажове и плитчини. При необходимост могат да докарат гребни лодки. — Той посочи един проход на картата. — Дори ако времето е лошо и флотът закъснее, щом минат през Ключова клисура, няколкостотин Изкупители могат да задържат там цяла армия дни наред.

Випонд се вгледа в него мълчаливо и тъй задълго, че Кейл първо изпита смут, после раздразнение. Канеше се да заговори, когато Випонд зададе въпрос:

— Нима очакваш да повярвам, че момче на твоята възраст, каквато и да е тя, ще бъде помолено да подготви план за атака и после този план ще бъде изпълнен до най-малки подробности? Очаквах от теб нещо по-правдоподобно.

Отначало лицето на Кейл стана мъртвешки безизразно. Випонд веднага съжали за откровения тон и си спомни с каква хладна наслада бе убил Соломон Соломон. Това момче е почти безумно, помисли си той. Но после Кейл се разсмя кратко и весело.

— Виждали ли сте как лихварите играят шах в Гетото?

— Да.

— Играят предимно старци, но има и деца, дори много по-малки от мен. Едно от тези хлапета винаги побеждава — дори старият рабит с масурите, брадата и смешната шапка не може да го бие. И рабитът казва…

— Мисля, че думата е равин.

— О. И аз се чудех. Както и да е, онзи равин казва, че шахът е дар от Бога, за да видим божествения план, а онова хлапе, дето едва може да чете, е знак за нас да вярваме, че зад всичко се крие порядък. Аз имам две дарби: мога да убивам също тъй лесно, както вие да строшите чиния… а другото е, че щом погледна карта или застана в някоя местност, веднага виждам как да нападна или да се отбранявам. Просто ми идва отвътре, както на онова момче от Гетото. Макар че едва ли е дар от Бога. Ако не ми вярвате, толкова по-зле за вас.

— И как ще ги спреш? — Випонд помълча. — Ако решиш.

— Първо, не им позволявайте да стигнат до Ключова клисура, иначе ще ги изтървете. Но ми трябва по-подробна карта от тук до тук — той посочи област от около петдесет квадратни километра — и два-три часа за размисъл.

Дали да вярва на това странно същество пред себе си, или да се отдръпне? Бащата на Випонд обичаше да се шегува, че при криза в половината случаи е най-добре да изчакваш. „Недей да правиш нищо — казваше той, — просто стой на място.“

— Изчакай в съседната стая и лично ще ти донеса картите. Стой настрани от прозорците.

Кейл стана и тръгна към вратата на частния кабинет, но докато се канеше да я затвори зад себе си, Випонд го спря.

— И онова клане ли беше включено в плана ти?

Кейл го погледна странно, но не личеше да е обиден.

— А вие как мислите? — тихо каза той и затвори вратата.

Випонд се обърна към брат си.

— Ти нищо не каза.

ИдрисПюк сви рамене.

— Какво има за казване? Или му вярваш, или не.

— А ти вярваш ли му?

— Аз вярвам в него.

— Каква е разликата?

— Той винаги ме лъже, защото не може да се застави да поеме повече рискове от необходимото. Прекалената потайност понякога е грешка и той все още я допуска.

— Не съм сигурен, че е чак такава грешка — каза Випонд.

— Защото и ти си потаен.

— Какво ще кажеш за днешния разговор?

— Мисля, че говори истината — каза ИдрисПюк.

— И аз така смятам.

След като взе решението да се намеси, Випонд изгаряше от нетърпение да види плана на Кейл, за чието изработване бяха нужни не три часа, а цели три дни.

— Добър ли го искате, или претупан? — отговаряше Кейл на непрестанните му молби да се запознае с поне част от идеите.

Нетипичната прибързаност на този хладнокръвен мислител идваше от дълбоката му тревога заради гибелта на селяните и нейната връзка със странните вести на малцината бежанци Антагонисти, идващи откъм север. Нещо в ръкавицата на Бързица бе обтегнало нервите му до крайност, сякаш цялата злоба и отмъстителност на света се съсредоточаваше в нейното проектиране, в качеството на шевовете и майсторското прикрепване на острието за кожата. И тревогата му нарастваше още повече, защото досега се смяташе за светски мъж, почти циник и със сигурност песимист. Не очакваше много от хората и рядко грешеше в прогнозите си. Не го изненадваше, че в света има смърт и жестокост. Но тази ръкавица доказваше възможността за нещо ужасно, като ада, който той отдавна бе отхвърлил като приказка за малки деца, пращаше вест не под формата на рогат звяр с разцепени копита, а като грижливо изработена кожена ръкавица.

Не беше лесно за Випонд да повлияе на тактиката на Матераците, които пазеха привилегиите си по тия въпроси с ревност, достигаща до истерия. Випонд не беше войник, а политик, и с това ставаше двойно по-подозрителен. Отгоре на всичко маршал Матераци имаше сериозни проблеми със здравето — раздразненото гърло бе преминало в тежка гръдна инфекция и той все по-рядко можеше да присъства на многобройните съвещания за обсъждане на военната стратегия. Випонд трябваше да се справя с една нова, макар и временна реалност. Все пак обаче действаше с обичайната си умелост. Когато разузнавачите на Матераците изгубиха дирята на изкупителската армия в Хеселската гора, никой не се разтревожи особено, тъй като очакваха противникът да се насочи по единствения възможен път към Келявите земи.

Точно тогава Випонд се срещна тайно със заместника на маршала, полеви генерал Еймъс Нарсис, и го уведоми, че от собствената си осведомителска мрежа е получил сведения за истинските намерения на Изкупителите, но по редица сложни причини не желае лично да се замесва. Ако Нарсис реши да представи пред съвета на Матераците тази информация от свое име, както и бойният план, който Випонд също предложи да му предостави за разглеждане, щеше да си подсигури признание и слава. Канцлерът усети, че Нарсис е разтревожен. Той не беше глупак, но и не беше твърде способен и се страхуваше, че поради лошото здраве на маршала ще бъде принуден да ръководи цялата военна кампания. Не би го признал пред никого, но дълбоко в сърцето си не вярваше да е на нивото на тази задача. Випонд си осигури пълното му съдействие с дискретно поднесени, но съвсем конкретни обещания за промени в закона за данъчното облагане, които щяха силно да облагодетелстват Нарсис, както и с предложение да сложи край на един двайсетгодишен съдебен спор за огромно наследство, който той вече не се надяваше да спечели.

Полевият генерал обаче не беше продажник и нямаше да приеме стратегия, която би застрашила империята. Той няколко часа обсъжда плана на Випонд, тоест плана на Кейл, преди да разбере, че финансовите му интереси и съвестта му на военен са от една и съща страна на барикадата. Който и да е измислил този план, каза той на Випонд, несъмнено си знае работата. Не особено убедително се опита да протестира срещу присвояването на чужди заслуги, но Випонд го увери, че планът е дело на много хора и че при всяко положение истинското майсторство се крие във водаческите умения на онзи, който ще го осъществи. Когато приключиха разговора, Нарсис вече беше автор на плана. А когато го представи и защити пред военния съвет, това се превърна в истина, защото изчезналата армия на Изкупителите се появи точно там, където предсказа Нарсис.

Според един мъдър човек човечеството има щастие, че войните са тъй разорително скъпи, иначе нямаше да спрем да ги водим. Уви, хората вечно забравят, че може да има справедливи и несправедливи войни, но никога евтини. Проблемът на Матераците бе, че най-опитните финансисти в империята бяха евреите от Гетото. Евреите пък се отнасяха крайно предпазливо към чуждите войни, защото те често им носеха беди, независимо от крайния резултат. Ако заемеха пари на губещата страна, нямаше кой да им ги върне, но ако финансираха победителя, той често решаваше, че евреите са виновни по някакъв начин за войната и трябва да бъдат прогонени. Така не се налагаше да им връща парите. Затова Матераците неискрено уверяваха евреите, че военните дългове ще бъдат върнати, а финансистите от Гетото също тъй неискрено твърдяха, че толкова голям кредит се намира много трудно, и то само на непосилна лихва. По време на тези преговори Кити Заека видя своя шанс и реши проблема като обеща да финансира всички военни дългове на Матераците. Това донесе огромно облекчение на евреите, които смятаха Кити Таун за мерзост пред лицето на Бога. Знаеше се, че не приемат сделки със собственика му при никакви обстоятелства, дори с риск да бъдат изгонени от страната. Кити повече се тревожеше за Матераците. Знаеше, че въпреки подкупите, изнудванията и политическата корупция, общественото мнение в Мемфис се надига срещу отвратителните деяния в Кити Таун и че ударът срещу него е неизбежен. Той пресметна, че една война, особено ако се радва на всенародна популярност, ще отклони вниманието от моралното неодобрение на неговия бизнес. Финансирайки една (според него) кратка военна кампания, Кити Заека се чувстваше сравнително уверен, че по този начин осигурява сигурността на собственото си положение в Мемфис за дълги години напред.

Най-сетне Матераците бяха готови да тръгнат срещу Изкупителите и водени от гениалния план на Нарсис, четирийсет хиляди бронирани войници напуснаха града под възторжените възгласи на огромни тълпи. Плъзна мълва, че маршал Матераци довършва военната си стратегия и по-късно ще се присъедини към войските. Това не бе вярно. Маршалът лежеше с тежка инфекция на дробовете и нямаше никаква надежда да вземе участие в кампанията.

Изкупителите обаче бяха в значително по-лошо положение поради взрив на дизентерия, която уби малцина, но изтощи огромното мнозинство. Освен това планът да подлъжат Матераците да ги очакват пред Келявите земи, докато те се отправят в обратна посока, явно се провали. Почти веднага щом излязоха от Хеселската гора, челен отряд на Матераците от две хиляди бойци започна да ги следи по другия бряг на река Оксус. От този момент всяко движение на изкупителската армия бе наблюдавано и докладвано най-подробно на полеви генерал Нарсис.

За изненада на Принцепс, противникът не се опита да го задържи и за по-малко от три дни армията му измина почти сто километра. По това време дизентерията бе изтощила повече от половината му войска и той реши да спре за половин ден почивка в Бърнт Милс. Изпрати на градските бранители заплаха да избие цялото население както в Маунт Нюджънт, но обеща да ги пощади, ако се предадат незабавно и осигурят храна за хората му. Те се подчиниха. На следващата сутрин Изкупителите продължиха похода към Ключова клисура. Виждайки какъв ужас е предизвикало клането сред местното население, Принцепс изпрати напред отряд от двеста души, за да осигурява с подобна тактика на изтощените му хора постоянни доставки на храна, много по-добра от онази, с която бяха свикнали. Това значително повиши бойния дух.

Дотук разработеният от Кейл план за разузнаване с бой в империята на Матераците се оказваше ефикасен, но сега навлизаха в територия, картографирана твърде неясно в документите от библиотеката на Светилището. Една от най-важните цели на плана бе да доведат двайсет картографи и да ги разпратят на десет отделни групи за колкото се може по-подробно проучване на терена, където щяха да атакуват през следващата година. Трите групи, изпратени пред войската, не се бяха завърнали и сега Принцепс навлизаше в територия, за която имаше само най-обща представа. На следващия ден той се опита да прехвърли армията си през Оксус при Белия завой, но войската, която го следваше по другия бряг, вече наброяваше пет хиляди. Наложи се да изостави начинанието и да продължи през полето, където придвижването бе трудно и редките села, откъдето можеха да потърсят провизии, се оказаха евакуирани от Матераците, а всичко полезно и ценно беше отнесено.

През следващите два дни Изкупителите продължиха напред, търсейки отчаяно начин да преминат реката, а Матераците по отсрещния бряг бяха твърдо решени да им попречат. С всеки изминал час Изкупителите губеха сили от недояждане и дизентерия, и едва успяваха да изминат по петнайсет километра на ден. Но тогава им провървя. Разузнавачи на Изкупителите заловиха местен пастир и семейството му. За да спаси живота си, пастирът разказа за един стар, рядко употребяван брод, по който според него можела да мине дори голяма армия. Разузнавачите се върнаха с новината, че преминаването ще бъде трудно и бродът се нуждае от сериозен ремонт, но може да стане проходим. После им провървя още повече. Обширните блата по другия бряг на Оксус принудиха Матераците да се отдалечат от реката. След дълбокото отчаяние в сърцата на Изкупителите се надигна надежда. За два часа те запълниха брода с камъни от околните къщи. По пладне работата приключи и армията започна да прекосява Оксус. По залез-слънце последните Изкупители стъпиха на отсрещния бряг. Макар че малки групички Матераци се появиха да наблюдават от безопасно разстояние последния час на преминаването, те не сториха нищо освен да пращат известия до Нарсис.

На другия ден, след като минаха пет километра, Изкупителите се натъкнаха на гледка, която накара Принцепс да осъзнае, че с армията му е свършено. Калните пътища приличаха на зле разорани ниви, а храстите от двете им страни лежаха стъпкани и набити в земята — десетки хиляди Матераци бяха минали оттук преди тях. Разбирайки, че по пътя до Ключова клисура чака армия многократно по-голяма от неговата, Принцепс стори каквото можеше, за да спаси информацията, която от самото начало беше най-важната цел в плана на Кейл. Оцелелите картографи направиха колкото се може повече копия на съставените карти, после Принцепс ги отпрати, преоблечени, в десетина различни посоки с надеждата, че поне един от тях ще се добере до Светилището. Проведе кратка църковна служба и продължи напред. Два дни не видяха врага, а само реката от кал, която оставяха зад себе си. После заваля ужасно студен и пороен дъжд. Под вятъра и пороя войската се изкатери по един стръмен хълм, но когато прехвърлиха билото, видяха да ги чака огромна армия, а откъм отвъдните долини прииждаха още и още Матераци. Дъждът спря, слънцето се показа и Матераците развяха знамената си, които весело запърхаха в червено, златно и синьо над блесналите войнишки брони.

Въпреки всички усилия на Генерал-Изкупител Принцепс да я избегне, битката вече беше неизбежна. Но не този ден. Започваше да се свечерява и Матераците, след като всяха смъртен страх в сърцата на Изкупителите, се оттеглиха малко на север. Виждайки това, Изкупителите също отстъпиха да подирят някакъв подслон, но не преди Принцепс да нареди на всички свои стрелци да си отрежат от дърветата по един двуметров отбранителен кол. Понеже се боеше от нощна атака на Матераците, Принцепс заповяда да не се палят огньове, за да не могат евентуалните нападатели да открият лагера. Мокри, измръзнали и гладни, Изкупителите лежаха, където намерят, изповядваха се, слушаха проповеди, молеха се и чакаха смъртта. Принцепс обикаляше сред тях, раздаваше осветени медальони на свети Джуд, покровител на загубените каузи, и се молеше с всички — от копачите на отходни ями до двамата архиепископи, натоварени с надзора над армията.

— Помнете, хора — казваше бодро той на всеки войник и свещеник, — че сме прах и в прах ще се превърнем.

— До утре вечер всички ще сме се превърнали — каза един монах.

За изненада на своя архидякон, Принцепс се разсмя.

— Ти ли си, Дънбар?

— Аз съм — отвърна Дънбар.

— Е, имаш право.

Повечето Матераци бяха на по-малко от километър, огньовете им горяха ярко и Изкупителите чуваха откъслечни песни, подигравателни крясъци в тяхна посока и монотонното бръмчене на тихи разговори, долитащо в спокойния нощен въздух. Старши сержант Тревор Бийл, назначен към щаба на Нарсис, беше още по-близо. Той лежеше само на петдесет метра от изкупителския лагер и обмисляше каква полезна работа може да свърши.

Измъчен, мокър, измръзнал, гладен и изпълнен със страх от утрешния ден, Изкупител Колм Малик вървеше към една от малкото шатри, които носеше Четвърта армия. „Никой не ти е виновен — помисли си той. — Сам се писа за доброволец, а можеше спокойно да си стоиш в Светилището и да пердашиш послушниците.“

Той мина с приведена глава през входа на шатрата и завари Изкупител Петър Бързица да гледа отвисоко едно момче на около четиринайсет години, седнало на пода с вързани зад гърба ръце. Върху пребледнялото лице на момчето бе застинало странно изражение — съвсем разбираем ужас, но имаше и още нещо, което Малик не можеше да определи. Може би омраза.

— Пожелахте да ме видите, Изкупителю.

— Да, Малик — каза Бързица. — Питам се дали можеш да ми направиш една услуга.

Малик кимна крайно неохотно, но повече не можеше да си позволи.

— Това момче е шпионин или наемен убиец на Матераците, защото разправя, че видяло акцията в Маунт Нюджънт. Трябва да бъде ликвидирано.

— Да?

Този път Малик не се правеше на глупав, а наистина беше озадачен.

— Точно преди патрулите да го заловят и доведат при мен, получих лично от архиепископа пълно опрощение на греховете.

— Разбирам.

— Явно не разбираш. Дори и най-заслуженото убийство на невъоръжен човек изисква формално опрощение. Не мога да го убия лично, а после пак да ходя при архиепископа — ще реши, че съм идиот. Ти изповяда ли се?

— Още не.

— Тогава какъв е проблемът? Отведи го в гората и се отърви от него.

— Не може ли някой друг да го направи?

— Не. Хайде, действай.

И тъй Малик поведе ужасеното момче през подгизналия лагер покрай тихите литургии на монасите, мина през патрулите и навлезе в близката гора. С всяка крачка сърцето на Малик падаше все по-надолу в мокрите му ботуши — да хока и рита послушници беше едно, но да пререже гърлото на едно момче, вече видяло толкова ужаси, му се струваше непоносимо противно. Утре щеше да срещне своя създател. Щом навлязоха в храстите и лагерът се изгуби от поглед, той сграбчи момчето и прошепна:

— Ще те пусна. Бягай в онази посока, чуваш ли, и не поглеждай назад. Разбра ли?

— Да — каза ужасеното момче.

Малик преряза въжето около китките му и то с ридания побягна през мрака. Изчака още няколко минути, за да е сигурен, че не се е залутало обратно към патрулите. И да го намереха утре, вече нямаше да има значение. Така, с надеждата това милосърдно деяние да изкупи отчасти многото му грехове към децата, Малик тръгна обратно към лагера и връхлетя право на ножа на старши сержант Тревор Бийл.

Кейл стана много преди разсъмване и докато небето бавно просветляваше, към него се присъедини Хенри Мъглата, после Клайст, а по изгрев-слънце пристигна и ИдрисПюк. Стояха на върха на Силбъри Хил, откъдето имаха ясна видимост към бойното поле. Силбъри Хил не беше истински хълм, а грамадна могила, изградена по неизвестни причини от отдавна забравен народ. Плоският връх представляваше великолепна наблюдателница, не само за съгледвачи на вражеското придвижване — макар че бойното поле и без това се виждаше ясно откъм позициите на Матераците, — но и за многобройните високопоставени придружители: посланици, военни аташета, видни цивилни личности и дори няколко благородни дами. Сред тях беше Арбел Лебедовата шия, която настояваше да присъства въпреки острите възражения на Кейл и баща й, които изтъкваха, че тя е главна мишена на Изкупителите и че сред хаоса на битката ничия безопасност не може да бъде гарантирана. Тя отвърна, че отсъствието й ще е позорно щом присъстват други дами от Матераците, особено след като войната се води именно заради нея. Тези мъже рискуваха живота си в нейно име и липсата й можеше да се обясни единствено с малодушие. Спорът продължи до деня преди битката и накрая маршалът отстъпи, едва когато Нарсис потвърди окаяното състояние на малобройната изкупителска армия и сигурната позиция на Силбъри Хил. Склонът бе твърде стръмен за пряка атака, лесно се отбраняваше и осигуряваше безопасен път за бягство. Кейл неохотно прие, но планираше при пръв признак за опасност да евакуира Арбел, ако се наложи дори насила. След като видя бойните редици в ранното утро, тревогата му отслабна.

Бойното поле имаше формата на триъгълник. Той стоеше на Силбъри Хил, в левия ъгъл на основата, а четирийсет и пет хилядната армия на Матераците се простираше в плътен строй до десния ъгъл. Изкупителите заемаха върха на триъгълника. От двете страни се издигаха синкавочерни непроходими гори, а между тях имаше широко поле. По-голямата част беше разорана, но ивица ярко жълти стърнища бележеше позициите на Матераците. Разстоянието между двете армии бе около деветстотин метра.

— Според теб колко са? — завъртя се Кейл към Хенри Мъглата, посочвайки Изкупителите.

Хенри мълча цели трийсет секунди.

— Около пет хиляди стрелци. Може би хиляда и триста пехотинци.

— Свалям му шапка на Нарсис — каза ИдрисПюк и се прозя. — Изкупителите няма къде да отстъпват, а ако нападнат при такова съотношение, ще ги накълцаме на парчета. Отивам да намеря закуска.

Клайст тръгна с него към един стар слуга, който бе запалил огън и раздухваше пламъка, изчервен като рак, а до него имаше голяма чиния с пържени яйца и пушен свински бут колкото конски крак. Докато стояха и гледаха, един червеникав сетер на някоя благородна дама застана до тях и размаха опашка с надеждата да бъде включен в предстоящото пиршество.

Докато закусваха, всички обсъждаха бедите на Нарсис. Макар че бойният му план бе спечелил подкрепа и възхищение дори от най-опитните и дългогодишни бойци, те бяха свикнали маршал Матераци да има последната дума по въпроса за старшинството в атакуващите редици. Отсъствието му от бойното поле позволяваше да се разбудят стари съперничества без ясен начин да бъдат преодолени. Отгоре на всичко Нарсис бе принуден на три пъти да променя бойния план — такива неща се случват и на най-великите генерали. Това означаваше, че благородници с кралска кръв, получили важни роли в челните редици, сега биваха помолени да заемат безславни, но жизнено важни позиции в ариергарда. Това им се струваше позорно падение в техния живот, посветен изцяло на военната слава и доблест. Хитрият план Изкупителите да бъдат притиснати в тясното поле сега се превръщаше в проблем, тъй като имаше твърде много опитни, даровити и храбри благородници, а местата за тях не достигаха. Освен това всеки от тях основателно вярваше, че е най-подходящ и един компромис застрашава империята, която се бяха клели да защитават с честта и кръвта си. Всеки имаше убедителни аргументи да бъде включен, а малцина не бяха добри. Само цялото дипломатично умение и дългогодишният управленчески опит на маршал Матераци биха помогнали да се намери решение, а Нарсис не притежаваше нито едното, нито другото въпреки дарбата си на пълководец. Накрая той реши всички най-влиятелни благородници да получат по един отряд в челните редици, а назад изтегли само онези, които можеше да си позволи да обиди. Това ужасно усложни командването на войските, но по-добро решение нямаше, а ситуацията час по час се влошаваше заради новопристигналите, които настояваха да получат място в бойния ред. Нарсис се утешаваше с мисълта, че проблемите на Принцепс може да са по-прости, но и далеч по-неприятни. Като се престори, че трябва да огледа неприятелските позиции, той излезе от бялата шатра и остави споровете зад гърба си, но в този момент забеляза Саймън Матераци, облечен с броня и обкръжен от десетина ординарци, на които демонстрираше наскоро научените удари с меч. Нарсис дръпна настрани един от своите адютанти и му прошепна:

— Незабавно отведи в тила малоумния син на маршала и го дръж под охрана, докато всичко свърши. Само това ми липсваше — да се замотае из битката и да го претрепят.

За всеки случай той изчака да види как заповедта му бе изпълнена въпреки безсилната ярост на Саймън. Кулхаус бе отишъл да потърси вода и не видя нищо.

Кейл и Хенри Мъглата гледаха бойното поле и разсъждаваха, но колкото и да спореха какво биха сторили на мястото на Принцепс, всичко се свеждаше до неотдавнашния коментар на ИдрисПюк. Тревогата им започна да се разсейва.

— Всъщност планът е твой — каза Хенри Мъглата, докато гледаше с възхищение редиците бронирани мъже и пъстри знамена.

— Идеята е моя. Онова долу е работа на Нарсис. Всичко изглежда наред. Малко е позадръстено, но какво да се прави.

И той с немалко удоволствие се замисли над печалното бъдеще на Изкупителите.

И все пак двамата изпитваха неприятна смес от омраза и страх, докато гледаха как изкупителската армия се подрежда на три пехотни отряда, разделени от две неголеми кавалерийски групи. Отляво и отдясно бяха стрелците.

Въпреки неволната си боязън от Изкупителите, Кейл и Хенри Мъглата виждаха колко е лоша позицията им. Вече почти нямаха храна, бяха мокри и измръзнали — когато се раздвижиха и слънцето грейна, над тях се издигнаха облаци пара. Страдащите от дизентерия бяха още по-зле — нямаше шанс да напуснат редиците и трябваше да се облекчават на място. И всичко това пред добре снабдена, добре нахранена и десет пъти по-многобройна армия. Крайно неприятно… и напълно задоволително.

Под тях Матераците се бяха разделили на две групи бронирана пехота (макар че мнозина все още не си бяха облекли броните) по осем хиляди бойци във всяка. От двете им страни и отзад чакаха хиляда и двеста бронирани кавалеристи. Челните редици на Матераците все още не бяха оформени — мнозина бяха насядали да ядат и да пият, отекваха весели викове и смях, а на много места настана блъсканица за по-предни позиции. На огньовете се печаха овце и дори един кон, над кипящите казани се вдигаше пара. Онези, които бяха твърде развълнувани, за да се хранят, затегнаха броните, заеха местата си и започнаха да се провират по-напред, но военната дисциплина не позволи блъсканицата да прерасне в нещо по-грубо.

Два часа по-късно все още нищо не се бе случило. Пребледнялата Арбел Лебедовата шия дойде при тях, придружена от добре похапналия ИдрисПюк, Клайст и Рива. Макар през последните месеци да бе изгубила част от своята пухкавост, тя продължаваше поразително да контрастира със своята господарка. Беше почти двайсет сантиметра по-ниска, тъмнокоса, с кафяви очи и въпреки всичко далеч по-пищна от стройната, гъвкава и руса Арбел. Изглеждаха тъй различни като гургулица и лебед.

Разтревожената Арбел ги попита какво очакват да стане и всички единодушно решиха, че Матераците с право стоят на място, защото рано или късно Принцепс ще бъде принуден да атакува. Както и да го въртяха, положението на Изкупителите беше отчайващо.

— Някой виждал ли е Саймън? — попита Арбел.

— Сигурно е с маршала — каза ИдрисПюк.

Напоследък Саймън и маршалът бяха неразделни. „Почти като баща и син“ — шегуваше се Клайст, когато Арбел не можеше да го чуе. Все пак тя се канеше да изпрати двама слуги да потърсят брат й, когато към тях се приближиха трима конни войници. Единият беше Кон Матераци. Не бе идвал тъй близо до Кейл от битката в лятната градина.

— Полеви генерал Нарсис ме праща да проверя дали сте в безопасност.

— Напълно. Да си виждал брат ми?

— Да, струва ми се — преди около час. Беше в Бялата шатра с онзи тъпак, дето му превежда.

— Нямаш право да говориш така за Кулхаус. Моля те, потърси Саймън и се погрижи да го изпратят насам.

После тя се обърна към двамата си слуги и ги прати във Високата шатра със същата задача.

За пръв път Кон Матераци погледна Кейл.

— Струва ми се, че тук ще бъдеш в безопасност.

Кейл не отговори. Кон насочи вниманието си към Клайст.

— Ами ти? Ако имаш повече храброст, отколкото да седиш тук и да ни оставяш да се сражаваме вместо теб, мога да ти уредя място на първа линия.

Клайст сякаш се заинтересува.

— Добре — отговори любезно той. — Имам да свърша едно-две неща, но ти върви, а аз ще те догоня след малко.

Кон нямаше кой знае какво чувство за хумор, но разбра, че му се подиграват.

— Онези ваши посрани приятели там поне имат куража да се бият. Вие тримата само седите тук и оставяте всичко на нас.

Клайст го погледна и обясни като на малоумен:

— За какво ти е куче, ако ще лаеш сам?

Но Кон не се хвана на подигравката — може би защото от рождение се смяташе за безкрайно достоен.

— Вие имате много повече основания да се биете днес, отколкото всеки от нас. Ако го смятате за забавно, и без тия глупави насмешки всички ще видят какво представлявате.

И като спечели по този начин последната дума, той обърна коня и се отдалечи. Истината бе, че това почти не засегна Хенри Мъглата, а още по-малко Клайст, но улучи болното място на Кейл. Победата над Соломон Соломон му бе показала, че неговото умение зависи от страха, който можеше да дойде и да си отиде всеки момент. Каква полза от подобна дарба, ако паниката може да я заличи? Той знаеше, че остава на хълма, защото това долу не беше негова битка в истинския смисъл на думата, че дългът и любовта го обвързват да пази Арбел Матераци… но го задържаше и споменът за треперенето, слабостта и спазмите в стомаха — ужасното чувство, че си слаб и безпомощен.

На върха на Силбъри Хил пристигна нов посетител, чиято поява предизвика сериозно раздвижване сред събралите се важни персони. Макар че дойде до подножието на хълма с каляска, той се прехвърли в закрита носилка, каквито използваха дамите Матераци за придвижване по тесните улички на стария град, където не можеше да мине карета. Осем души мъкнеха с усилие носилката нагоре, а други десет я пазеха.

— Кой е този? — обърна се Кейл към ИдрисПюк.

— Е, не бих казал, че често се изненадвам, но това наистина е чудо.

— Да не е изгубеният кивот?

— Гледай надолу, не нагоре. Ако самият дявол се изплаши от някого, то ще е от това същество. Кити Заека.

Впечатленият Кейл помълча, докато оглеждаше единайсетте телохранители.

— Печени ми се виждат.

— Така и трябва. Това са Лаконични наемници. Сигурно струват цяло състояние.

— Какво търси тук? Мислех, че всички говорят за него, но никой не го е виждал.

— Подигравай се. Засегнеш ли Кити, ще съжаляваш. Сигурно е дошъл да си нагледа капиталовложението. Освен това днес има шанс безопасно да види как се твори историята.

После вратата на носилката се отвори и отвътре излезе мъж. Кейл изпъшка разочаровано.

— Не е Кити — каза ИдрисПюк.

— Слава Богу. Тоя поне не прилича на Велзевул.

— Понякога забравям, че си още хлапе. Ако някога те поканят да се запознаеш с този приятел — ИдрисПюк посочи човека, — гледай да си намериш спешна работа другаде.

— Сега вече ме плашиш.

— Пишеш се голям тарикат, а? Това е Даниел Кадбъри. Провери в тълковния речник на доктор Джонсън израза „наемен убиец“ и ще срещнеш неговото име. Виж също „главорез“, просто „убиец“ и „конекрадец“. Но е голям чаровник — тъй любезен, сякаш изглежда готов да ти даде задника си назаем и да дриска през ребрата.

Докато Кейл размишляваше над това интересно твърдение, усмихнатият Кадбъри се приближи към тях.

— Отдавна не сме се виждали, ИдрисПюк. Как я караш?

— Здрасти, Кадбъри. Да не си отскочил насам да удушиш някое сираче?

Кадбъри се усмихна, сякаш искрено развеселен от злобната шега на ИдрисПюк и погледна одобрително Кейл от височината на своя внушителен ръст.

— Голям зевзек е твоят приятел, нали? Ти трябва да си Кейл — добави той с тон, подсказващ, че да бъдеш Кейл не е дреболия. — Бях в Червената опера, когато видя сметката на Соломон Соломон. Жалко, хубав човек беше. Страхотна работа, младежо, страхотна. Като свършат тия неприятности тук, трябва да обядваме заедно.

И с поклон като към достоен противник, той се обърна и тръгна към носилката.

— Приятен ми се видя — каза Кейл, за да подразни ИдрисПюк.

— И такъв ще си остане до момента, когато му се наложи с дълбоко съжаление да ти пререже гърлото.

Хенри Мъглата нададе вик. Изкупителите се раздвижваха. Строени в десет редици, шест хиляди стрелци и хиляда и деветстотин пехотинци бавно поеха напред. След петдесет метра, в края на разораното поле, което стигаше почти до Матераците, те спряха и предната редица коленичи.

— Какво правят, за Бога? — попита ИдрисПюк.

— Лапват по малко пръст — обясни Кейл, — за да не забравят, че са кал и в кал ще се превърнат.

Първата редица се изправи и прекрачи в разораната нива. Следващите войници коленичиха, лапнаха пръст и ги последваха. След по-малко от пет минути цялата изкупителска армия отново бе в боен строй и крачеше бавно по неравната земя. За Матераците и наблюдателите от Силбъри Хил оставаше само да гледат и да чакат.

— Кога ще се втурнат в атака? — попита ИдрисПюк.

— Няма да се втурнат — каза Хенри Мъглата. — Матераците не използват стрелци, тъй че бойната дистанция е… колко? Два метра? Няма смисъл да бързат.

Бяха минали десет минути от тръгването. След като преодоляха седемстотин от деветстотинте метра до челните редици на Матераците, изкупителските стотници нададоха викове. Войската спря.

Стотниците дадоха нови приглушени команди и стрелците и пехотинците почнаха да се разтеглят наляво и надясно, тъй че скоро заеха цялата ширина на бойното поле. За по-малко от три минути те приключиха с престрояването и сега стояха на метър един от друг. Седемте редици зад първата се подредиха шахматно, тъй че стрелците да виждат по-добре над главите на хората пред тях.

От няколко минути изглеждаше, че всеки Изкупител носи нещо като копие, дълго около два метра. Сега, след като спряха много по-близо, стана ясно, че тия предмети са твърде дебели и тежки за копия. Нова заповед на стотниците даде да се разбере какво представляват. Отекна тракане — войниците забиваха под наклон в земята отбранителни колове с помощта на чукове, каквито носеха всички стрелци.

— За какво им е отбранителна линия? — попита ИдрисПюк.

— Не знам — отговори Кейл. — А вие?

Клайст и Хенри Мъглата свиха рамене.

— Няма логика. Матераците ги държат в капан. — Кейл тревожно погледна ИдрисПюк. — Сигурен ли си, че Матераците няма да атакуват?

— Защо да се отказват от такова предимство?

Изкупителите вече заостряха върховете на коловете.

— Ще се опитат да ги предизвикат — каза след малко Кейл. Обърна се към ИдрисПюк. — Вече са на дистанция за обстрел. Четири хиляди стрелци, шест стрели на минута — мислиш ли, че Матераците ще издържат двайсет и четири хиляди стрели на всеки шейсет секунди?

ИдрисПюк изсумтя и се замисли.

— Двеста и петдесет метра е голямо разстояние. Не ме интересува колко стрелци са отсреща. Всеки Матераци е покрит със стомана от глава до пети. Няма стрела, която да пробие закалена стомана от такава дистанция. Не казвам, че бих искал да стоя под подобен дъжд… но Изкупителите ще имат късмет, ако един от сто улучи целта. А и нямат достатъчно стрели — по двайсетина на човек — за да поддържат дълго такова темпо. Ако това им е планът…

ИдрисПюк пренебрежително сви рамене.

Кейл се озърна към петимата военни сигналисти, които също наблюдаваха Изкупителите от върха на Силбъри Хил. Един от тях тръгваше да отнесе новината за отбранителните колове, които навярно трудно се виждаха откъм черните редици на Матераците. Трябваше им известно време, за да разберат какво правят Изкупителите и да решат дали е толкова важно, че да докладват.

След като видя пратеника да изчезва отвъд хълма, Кейл отново се завъртя към Изкупителите. Дванайсет знаменосци вдигаха бели флагове с червени изображения на Обесения Изкупител. Откъм стотниците долетя команда „за прицел“ — приглушена, но очевидна, защото хилядите стрелци обтегнаха лъковете и ги насочиха нагоре. Кратко изчакване, после нова команда на стотниците и знамената се отпуснаха. Четири облака от стрели описаха висока дъга из въздуха и се понесоха към челната линия на Матераците.

Минаха три секунди и те се посипаха над Матераците, които бяха привели глави, за да отклонят остриетата. Петте хиляди стрели удряха, дрънчаха, тракаха и отскачаха над бронираната редица, а Матераците се привеждаха да устоят на стоманената градушка. Откъм фланговете долетя цвиленето на улучени коне. Но вече връхлитаха нови пет хиляди стрели. След още десет секунди — пак. Две минути този дъжд продължи да се сипе над Матераците. Малцина загинаха и малцина бяха ранени — ИдрисПюк беше прав, че бронята на пехотинците ще си свърши работата. Но представете си шума, безкрайния метален грохот, краткото очакване, новите стрели, конското цвилене, крясъците на нещастници, улучени в окото или шията — а никой от тях не бе преживявал подобен жесток вражески удар. Какъв смисъл имаше просто да стоиш и да чакаш стрела от някакъв страхлив чернокапец, лишен от доблест, умение и благородство да влезе в ръкопашен бой?

Кавалерията от двете страни разкъса бойния строй — първо лявата страна, когато двама от знаменосците паднаха. Дали не беше сигнал? Нямаше как да разберат сред писъците на ранените, докато собствените им коне бяха готови панически да побегнат, а през тесните процепи на шлемовете не се виждаше какво става наоколо. Три уплашени коня препуснаха напред. Атака ли беше? Никой не искаше да изостане и да го сметнат за страхливец. Беше също като на напрегнато състезание, когато един изнервен атлет избързва със старта и всички останали хукват след него.

После изведнъж конете по левия фланг поемат напред, тласкани от нетърпение, ярост, страх и объркване.

Нарсис гледа от Бялата шатра и ругае до премаляване. Но скоро осъзнава, че не може да ги върне. Заповядва на адютантите си да дадат сигнал за кавалерийска атака и по десния фланг. Едва тогава пристига пратеникът да съобщи за забитите колове сред стрелците по фланговете.

От Силбъри Хил смаяният Кейл не може да повярва на очите си, гледайки как кавалерията поема напред, ездачите пришпорват конете си — скоро се сливат в три плътни редици, коляно до коляно, с ширина триста метра също като веригата на стрелците отсреща. Отначало се движат не по-бързо от подтичващ човек, изправени на стремената, пиката под дясната мишница, юздите в лява ръка. Поддържат това темпо двеста метра и четирийсет секунди под дъжд от двайсет хиляди стрели. Сетне последните двеста метра — две хиляди остриета от човек, звяр и стомана препускат да прегазят стрелците.

Усещайки смесения вкус на кал и страх, стрелците пускат още един залп. Нови коне цвилят и падат, премазват ездачите, трошат си гръбнаците, повличат съседите. Но редицата продължава. После избухва сблъсъкът.

Никой кон не би прегазил по своя воля човек, нито пък би препуснал към преграда, която не може да прескочи. Никой нормален човек не би застанал срещу атакуващ кон и копие. Но хората могат да изберат смъртта, а животните не. Могат да бъдат обучени да умират.

В мига, когато изглеждаше, че конете ще ги премажат като лавина, стрелците бързо отстъпиха назад в гъсталака от остри колове. Някои се подхлъзнаха, някои изостанаха и бяха стъпкани или пронизани. Конете стигнаха до коловете твърде бързо и не успяха да спрат. Набодени върху тях, животните надаваха диви писъци, ездачите им падаха със строшени вратове. Докато лежаха в калта и се мятаха като риби, Изкупителите ги довършваха с чукове, или един държеше жертвата, а другият мушкаше с нож из съединенията на бронята. Кафявата кал почервеня.

Повечето коне спряха. Някои се подхлъзнаха, събаряйки ездачите си, други забавиха ход. Мощната атака спря мигновено, конете с трясък се блъскаха един в друг, някои отхвръкваха към гората. Войниците ругаеха, конете цвилеха, въртяха се с невероятна пъргавина и бягаха назад да дирят спасение. Ездачите падаха със стотици, а след миг стрелците изскочиха иззад коловете и заблъскаха с чукове по главите и гърдите на зашеметените конници. Падаха се по трима Изкупители с кални раса на всеки повален кавалерист, който опитва да се изправи на крака, да изтегли меча, подхлъзва се, препъва се, пак пада и смъртоносните удари се сипят по процепа на шлема и съединенията на бронята. По-назад, сред коловете, разгневените и вече безстрашни стрелци взеха на прицел отстъпващите ездачи. Паднаха още ранени коне, другите се впуснаха в бесен галоп.

Най-лошото предстоеше. За да подкрепи кавалерията, маршалът бе длъжен да прати напред челната пехота. Десет хиляди пехотинци в осем редици вече бяха на половината път, когато подлудените от страх и болка коне на отстъпващата кавалерия налетяха срещу тях. Натъпкани плътно един до друг, стегнати в рамката на гъстата гора от двете страни и бронираните редици отзад, те нямаше как да се отдръпнат, за да дадат път на препускащите коне. В отчаян стремеж да избегнат убийствения сблъсък, войниците се заблъскаха настрани, вкопчваха се в съседите, натискаха се и крещяха; вълните пробягаха настрани и назад, и по пътя им всеки падаше и търсеше опора в човека до себе си.

Тъй цялото настъпление бе спряно и разкъсано — хората се хлъзгаха по разораната кал, ругаеха и поваляха околните. Стрелците на Изкупителите вече имаха време да се организират и пуснаха последните стрели. Но този път Матераците стояха неподвижно само на осемдесет метра и остриетата си пробиваха път през стоманената броня, стига да улучеха целта.

Макар че само няколкостотин мъже бяха премазани от бягащите коне или ранени от стрелите, оцелелите хиляди почнаха да отстъпват един зад друг преди сержантите и капитаните с яростни крясъци да възстановят редиците и настъплението да почне отново. Макар че войниците бяха измъчени от хаоса и придвижването с трийсеткилограмова броня през калната и разорана земя, атаката набираше мощ. Петдесет метра. Двайсет. Десет. Последните крачки изминаха тичешком, вдигайки копията, за да ги забият в гърдите на враговете.

Но в момента на сблъсъка Изкупителите като един отстъпиха няколко метра назад, нарушавайки прицела на противника. И отново веригата на Матераците се разтресе — едни продължаваха, други спираха; мощта на атаката пак се изгуби в безредни тласъци.

Ала сега, въпреки безредното настъпление, Матераците знаеха със сигурност, че трябва да победят — бяха бронирани, бяха най-добрите в света и най-сетне влизаха в ръкопашна схватка при съотношение петима срещу един. Убедени в победата, те напредваха. Заедно с човешките викове и писъци из въздуха се разнесе дрънчене на копия и тежко дишане на атакуващи Матераци — още по-плътно притиснати, на места по двайсетина един зад друг; всички натискаха и се блъскаха да стигнат там, където е доблестното сражение. Но само първата редица можеше да се бие — във всеки момент по-малко от хиляда души можеха да нанесат удар. По-малобройните Изкупители имаха пространство да се отдръпват извън обсега на противника, макар и само на няколко метра. Неспособни да напредват, най-предните Матераци попадаха под натиска на следващата редица, и още по-лошо — на десетките отзад и по средата, които нямаха начин да разберат какво става и продължаваха да напират. Натискът се засилваше от човек на човек. Под ударите на Изкупителите онези отпред се опитваха да отскачат назад или настрани, ала нямаха място. После неудържимият напор отзад ги тласна върху копията и под ударите на чуковете; други, неспособни да устоят на крака в навалицата и хлъзгавата кал, блъскани отзад, падаха и поваляха човека до себе си, и още един, и още един. Бързайки да се вкопчат в противника, средните редици се опитваха да прекрачат над падналите. Но искат или не, натискът на онези отзад, които нищо не виждаха, ги принуждаваше да стъпват върху събратята си — мнозина падаха на свой ред, стъпвайки по гърчещите се и крещящи тела. Каква полза от броня, щом нямаш място за движение? Тя само пречеше, докато опитваха да се изправят или да се изкатерят по купищата тела. А отпред продължаваха да ги покосяват с мечове и чукове.

Изкупителите също падаха, но те лесно можеха да се изправят или да бъдат издърпани. След три-четири минути отпред се издигнаха стени от паднали Матераци, които закриляха Изкупителите и възпрепятстваха атаката — а отзад продължаваше натискът на тълпата, тъй гъста, че никой не виждаше какво става отпред. Задните си мислеха, че всяко рухване на предните редици означава напредък и това ги насърчаваше да натискат още по-силно. Малцина Матераци в купчините тела бяха мъртви или сериозно ранени, но в блъсканицата и калта се брояха на пръсти онези, които успяваха да се надигнат, след като паднеха на земята. Паднеше ли отгоре втори, движението ставаше почти невъзможно. Трети — и човек вече беше безсилен като дете. Представете си яростта и страха — след години обучение, битки и рани да те смачкат до смърт или да лежиш в калта, очаквайки някой селяк с чук да ти смаже гърдите или да те намушка в окото. Какъв ужас, каква безпомощност. И през цялото време страховитият напор отзад на двайсет редици Матераци, убедени в победата и бързащи да дадат своя принос преди битката да е свършила. Пратеници, дотичали за новини в тила на сражението, не виждаха катастрофата отпред, не знаеха, че битката е вече загубена; пращаха вести, че победата ще дойде всеки момент и викаха подкрепления.

В Бялата шатра пристигаха противоречиви вести от Силбъри Хил, където наблюдателите ясно виждаха хаоса. Но дори там, само момчетата и ИдрисПюк разбираха какво бедствие се разиграва пред очите им. Объркани и неуверени, те не намираха смелост да посъветват Матераците да отстъпят. Това бе немислимо, навярно грешаха. Затова пращаха тревожни известия, но ги смекчаваха със съмнения и уговорки. Нарсис получаваше от фронта молби да прати подкрепления за окончателната победа, а от Силбъри Хил идваха неясни послания — все още не смееха да признаят, че битката вече е загубена. Въпреки здравия разум, Нарсис бе хвърлил почти цялата си войска в един-единствен удар срещу болния, слаб и малоброен противник, влязъл в бой с най-великата армия на света, която не бе губила сражение от двайсет години. Поражението изглеждаше немислимо. И затова въпреки цялата си тревога за донесенията от Силбъри Хил, полевият генерал бързо нареди резервите да преминат в атака.

Когато видяха от хълма, как резервите тръгват напред, момчетата и ИдрисПюк нададоха викове на ярост и изумление.

— Какво става? — обърна се Арбел Лебедовата шия към Кейл.

Той вдигна ръка и изстена.

— Не виждаш ли? Битката вече е загубена. Онези мъже отиват на смърт, а кой ще брани Мемфис, когато телата им останат да гният на онова поле?

— Не си прав. Кажи ми, че не е вярно. Не е възможно, не е истина!

— Виж сама — отвърна той и посочи към бойната линия.

Вече хиляди Изкупители гъмжаха по фланговете и зад гърба на Матераците; блъскаха ги с колове и чукове, а всеки паднал повличаше още трима или четирима.

— Трябва да се махаме — тихо каза Кейл. — Роланд! — извика той към коняря на Арбел. — Доведи й коня. Веднага! Боже мой! — възкликна отчаяно той. — Нямаше да повярвам, ако не го бях видял с очите си.

Той кимна на Хенри Мъглата и Клайст, които тръгнаха назад към шатрите. Но в това време един накуцващ, задъхан човек се втурна към тях.

— Чакайте! — извика той.

Беше Кулхаус, изчервен и развълнуван.

— Мадмоазел, брат ви Саймън… Той изчезна, докато бяхме отзад да гледаме кавалерията. Мислех, че просто сме се разделили в навалицата, но когато се върнах в неговата шатра, бронята, която получи от баща си за рождения ден, беше изчезнала. Преди час онзи негодник лорд Парсън си направи майтап, че щял да го вземе в първата атака. — Той помълча, после тихо добави: — Мисля, че е долу в сражението.

— Как може да си тъй безотговорен! — кресна Арбел, но веднага се обърна към Кейл. — Моля те, намери го. Върни го.

Кейл бе загубил дар-слово, но не и Клайст.

— Ако искаш и двамата да загинат, няма по-добър начин. — Клайст посочи към битката. — След броени минути там ще има двайсет и пет хиляди мъже, натъпкани на една картофена нива. Изкупителите вече победиха. През следващите два часа само ще гледаме как доубиват жертвите. И ти искаш да го изпратиш в това? Все едно да търси игла в купа сено. И то подпалена.

Но тя сякаш не чуваше нищо, само гледаше Кейл с отчаяна молба в очите.

— Моля те, помогни му.

— Клайст е прав — каза Хенри Мъглата. — Каквото и да се случи със Саймън, няма начин да му помогнем.

Тя не чуваше. Продължаваше да гледа Кейл право в очите. После бавно, безнадеждно наведе глава.

— Разбирам.

Точно това го прониза като нож в сърцето — той чу непоносимия звук на изгубената вяра. Чувстваше, че в нейните очи е равностоен на боговете и не можеше да противостои на това преклонение. През цялото време Рива гледаше с разширени очи, мълчеше и се надяваше другите да удържат Кейл. Но знаеше, че стане ли дума за Арбел, той обезумява. Колкото и да се боеше от своя странен спасител, колкото и рязък или безразличен да бе към нея, тя вече от месеци наред виждаше, че когато нещата опрат до Арбел, в него пламва някаква лудост.

— Недей, Томас — изрече тя с майчинска строгост.

Арбел я погледна, потресена и разярена, че една слугиня се осмелява да й се опълчва по такъв начин. Но всички бяха против нея и не можеше да каже на Рива да млъкне. Нищо не можеше да каже! А и нямаше значение. Кейл сякаш изобщо не чу.

Хвърли поглед през рамо към безредната битка долу и сърцето му се сви. Погледна Хенри Мъглата и Клайст.

— Прикривайте ме, доколкото можете, но не изчаквайте бягството да стане невъзможно.

— Нямах подобно намерение — заяви Клайст.

Кейл се разсмя.

— Помнете, ако някой от вас ме улучи, ще разбера кой е.

— Не, ако съм аз, няма да разбереш.

— Върнете се в Мемфис с охраната й. Аз ще дойда, когато мога.

Изтичаха към шатрата да си вземат оръжията. Кейл дръпна ИдрисПюк настрани.

— Ако стане напечено, иди в „Горски кът“.

— Не ти трябва да слизаш долу, момче — каза ИдрисПюк.

— Знам.

Хенри Мъглата и Клайст се върнаха въоръжени и започнаха да се подготвят. ИдрисПюк нареди на един от конярите на Арбел да свали официалната си туника със сини и златни дракони.

На нея бе извезан девизът на рода Матераци: „По-добре смърт, отколкото промяна“. Подаде я на Кейл.

— Слезеш ли долу в този вид, всички ще гледат да те накълцат. С това ще си в безопасност поне сред Матераците.

— А ако те пленят — добави Арбел, — може да решат, че ще получат добър откуп.

При тия думи Клайст се изкиска, сякаш не беше чувал нищо по-смешно.

— Остави я на мира — каза Кейл.

— Ти гледай себе си, мой човек. Сигурен съм, че тя ще се справи.

После Кейл се втурна почти тичешком по стръмния склон. След трийсет секунди беше на бойното поле. Пред него резервите вече навлизаха в жалките останки от първата атака — още осем хиляди души натъпкани там, където нямаше място и за половината. Изкупителите се прокрадваха по фланговете и блокираха новодошлите — подкрепленията просто им предлагаха нови безпомощни жертви, които можеха да унищожат без да бързат.

От блъсканицата тук-там гъстите войнишки вериги се разкъсваха, а грамадните купчини трупове, на места достигащи три метра височина караха човешкия поток да се вихри край тях като прибой около скали. Кейл побягна и след две минути навлезе в задните редици на Матераците. За разлика от погледа откъм хълма, тук нямаше ни най-малка представа какво става наоколо. Някои от войниците отстъпваха неуверено; други бързаха напред. Само Кейл знаеше, че отпред и отстрани бушува жестоко клане. Тук дори нямаше много шум, само групи войници вървяха напред, сменяха посоката, когато видеха пролука след поредното рухване на фронта; втурваха се натам, убедени, че са пробили още една отбранителна линия на Изкупителите. Тъй хиляди мъже бавно вървяха към страховита смърт, като се надяваха да не пропуснат сражението.

Кейл изтича покрай последните редици, озъртайки се за Саймън — безнадеждна задача, както бе казал Клайст. Но ако горе на хълма се бе залъгвал с фалшиви надежди, сега изпитваше само отчаяние. Дори Саймън да не бе мъртъв, никога нямаше да го намери. Само щеше да загине тук или да се завърне с провал при Арбел. Тя можеше и да приеме, че не е имало какво да стори — но той не искаше това. Не искаше да загуби от нейното обожание.

После вече си имаше други грижи. Отстрани на редицата Матераци изникнаха двайсетина Изкупители. На групи по трима те нападнаха войниците, опитващи да стигнат до схватката. Един ги препъваше с дълга кука, втори удряше с чук, а трети мушкаше нож под мишницата или в процепа на шлема. После се нахвърлиха на по-предните. Сред навалицата и калта доблестните войници, които биха били непобедими навсякъде другаде, падаха с размахани ръце в тресавището и ставаха безпомощни като пеленачета.

Група Изкупители забеляза Кейл и се опита да го обгради от три страни. Стрела от лък се заби в окото на левия, арбалетна стрела повали десния. Първият рухна безмълвно, вторият с крясъци, драскайки с пръсти гърдите си. Третият все още гледаше смаяно, когато Кейл замахна и преряза гърлото му до гръбнака. Онзи се сгърчи в калта до лорда на Шестте графства, когото бе убил преди секунди. После Кейл влезе във втора схватка, блъсна настрани ръката на нападателя, заби чело в лицето на Изкупителя и умело го прободе в сърцето. Онзи с куката падна, ударен от арбалетна стрела, а другият с чука бе пронизан в ръката. Но късметът го споходи само за две секунди, защото Кейл се подхлъзна в калта, замахна неточно и го улучи в корема. Човекът се свлече с крясък и остана в агония часове наред. После нова вълна пехотинци отблъсна останалите Изкупители. Кейл стоеше облян в кръв, без да знае накъде да тръгне. Цялото му бойно изкуство не струваше нищо сред навалицата и хаоса — сега беше само обикновено момче в тълпа от умиращи мъже.

И тогава, точно когато се канеше да тръгне назад, дойде ново рухване — най-голямото досега. Отпред се разтвори проход, достигащ шейсет редици напред, чак до челната линия. За момент той се поколеба. Знаеше, че това е врата към самия ад. Но страхът да се опозори в очите на любимата си го тласна в разширяващия се проход и тъй като можеше да тича по-бързо от бронираните мъже наоколо, той се добра само на три-четири метра от схватката. Но там го посрещна само непреодолима стена от мъртви и умиращи Матераци. Никой от хората пред него нямаше рана, те просто се бяха струпали един върху друг и лежаха, премазани от тежестта на телата и напора на прииждащите. За няколко секунди нямаше нищо друго освен купища трупове и странни, глухи стенания. Шлемовете на някои бяха паднали. Други — притиснати, но със свободни ръце — ги бяха свалили сами в отчаяна борба за въздух. Сега лицата им бяха лилави, почти черни — стенеха и хъркаха в ужасяващи усилия да напълнят дробовете си — но нищо не можеше да проникне в ужасяващо сплесканите им гърди. Той виждаше как дъхът спира и устата зяпва като на уловена риба. Неколцина го умоляваха с ужасен шепот: „Помощ! Помощ!“. Опита се да издърпа двама-трима, но те сякаш бяха зазидани в бетонните стени на Светилището. Той се завъртя и огледа купищата мъртви и умиращи около себе си.

— Помощ! — изграчи нечий глас.

Сведе очи към младеж със страховито лилаво-синкаво лице.

— Помощ!

Кейл извърна глава.

— Кейл. Помощ!

Изумен, Кейл се обърна. И тогава разпозна подпухналото, почерняло лице. Беше Кон Матераци. Стрела профуча край дясното му ухо и звънко отскочи от бронята на един мъртвец. Той приклекна до Кон.

— Мога да те довърша бързо. Да или не?

Но Кон сякаш не го чу.

— Помогни ми! Помогни ми! — избъбри той с ужасяващо влажно хъркане.

Придобил нова сила от изненадващата среща с познато лице, Кейл усети колко е ужасно да бъде тук — и колко безполезно. Озърна се тревожно през рамо и видя, че пробивът, по който бе стигнал толкова напред, започва да се затваря, докато Изкупителите изтласкваха Матераците от фланговете към средата. Той се надигна, за да побегне.

— Помогни ми!

Непоносимият страх и отчаянието в очите на Кон Матераци накараха косата му да настръхне. Кейл бръкна в купчината мъртъвци и задърпа с цялата си сила, удвоена от страх и ярост. Но Кон бе прикован между един труп отдолу и три отгоре — стотици килограми мъртва плът и листова стомана. Задърпа отново. Нищо.

— Съжалявам, приятел — каза той. — Времето свърши.

После мощен тласък в гърба го повали на земята. Уплашен и изненадан той се завъртя в калта, опитвайки се да измъкне меча и да се отдръпне от нападателя.

Беше кон. Гледаше го и пръхтеше въпросително. Кейл се взря в животното — останало без ездач; то търсеше някой да го изведе от бойното поле. Кейл веднага грабна закрепеното на седлото въже, върза единия край на лъка за седлото, после изтича да омотае другия под мишниците на Кон. Лицето му вече бе почерняло, очите — изцъклени. За щастие въжето беше тънко, но много жилаво, и лесно се плъзна под едната ръка, после под другата. Кейл завърза най-бързия възел в живота си, после падна в калта, докато тичаше да се качи на седлото. Безпределно отчаян, той се хвана за сбруята и като видя, че проходът се затваря, изкрещя в ухото на коня. Стреснатото животно заби копита в калта, подхлъзна се, едва не падна, но най-сетне намери опора и задърпа с цялата си могъща сила. Отначало не се случи нищо, после откъм десния крак на Кон долетя остър пукот и той изведнъж изхвръкна от плътната купчина мъртви тела. От рязкото движения конят едва не падна повторно, а Кейл без малко щеше да изпусне сбруята. После тримата се устремиха към пробива с не повече от седем-осем километра в час. Но конят беше силен, добре обучен и въпреки хаоса наоколо се движеше радостно, защото пак имаше ездач. Инстинктът, който го бе опазил цели петнайсет минути насред клането, сега му помогна отново. Кейл яздеше ниско приведен, готов да извади ножа и да отреже въжето, ако Кон ги забави. Но калта, която бе причинила смъртта на толкова много Матераци и щеше да донесе смърт на още, спаси Кон. Омекналото му тяло се плъзгаше с лекота, почти като шейна върху сняг. Кейл притискаше глава към врата на коня и го пришпорваше с пети. Не видя как двама Изкупители тръгнаха да го пресрещнат. Не ги видя и да падат, покосени от страховитата бдителност на Клайст и Хенри Мъглата.

За по-малко от три минути конят мина през човешкото множество, изтласквано към центъра на полето, после спокойно напусна сражението, носейки потресения Кейл и влачейки припадналия Кон по тясна пътека между Силбъри Хил и непроходимата гора. Щом битката изчезна от погледа му, Кейл спря и слезе да огледа Кон. Изглеждаше мъртъв, но дишаше. Кейл бързо му смъкна бронята и с големи усилия го преметна по корем върху седлото. Макар и в безсъзнание, Кон стенеше и крещеше от болка в счупените ребра и десния крак. Кейл поведе коня напред. След пет минути шумът на битката заглъхна и отстъпи място на птичите песни и вятъра в листата.

Един час по-късно внезапна вълна от изтощение заля Кейл. Той потърси някакъв път навътре в гората, но не намери и трябваше да изсече проход в стената от тръни и къпини между дърветата с цената на безброй драскотини по ръцете и лицето. След като навлезе навътре обаче храстите изчезнаха — имаше само мек килим от прогнили листа. Той върза коня и внимателно свали Кон на земята. Безкрайно предпазливо намести крака му и го стегна с два клона от едно ясеново дърво. После легна и веднага потъна в дълбок и страховит сън.

Събуди се два часа по-късно, когато кошмарите станаха непоносими. Кон Матераци, все още в безсъзнание, бе пребледнял като смъртник. Кейл знаеше, че трябва поне да намери вода, но нямаше капка сила и десет минути седя като в транс. Скоро Кон започна да стене и да се мята; събуди се, видя Кейл до себе си и извика от ужас.

— Спокойно. Нищо ти няма.

С разширени очи Кон се опита пълзешком да се отдръпне от Кейл. Изкрещя от болка.

— На твое място не бих мърдал много — каза Кейл. — Бедрената ти кост е счупена.

Една-две минути Кон мълча, защото страшната болка в крака му отминаваше съвсем бавно.

— Какво стана? — попита накрая той.

Кейл му разказа. Когато свърши, Кон дълго мълча. Най-сетне промълви:

— Глупавото е, че не видях нито един. Изкупител, искам да кажа. Нито един. Има ли вода?

Ужасното състояние на Кон, безкрайното му безсилие и страдание изпълваше Кейл едновременно с жалост и раздразнение.

— Преди да навлезем в гората зърнах пушек. Мисля, че вчера чух за село близо до хълма. Ще се върна колкото може по-скоро.

Той свали бронята на коня, разряза подплатената ризница по гърба и хълбоците му, после го изведе на пътя. Яхна животното и го погали по главата.

— Благодаря ти — каза той и потегли напред.

Към следващата част или към съдържанието

Пол Хофман Лявата ръка на Бога (34)

Метаданни

Данни

Лявата ръка на Бога

Информация

История

Сваляне / Връзки

34.

Пол Хофман
Лявата ръка на Бога (34)