Пол Хофман
Лявата ръка на Бога (21)

21.

На другия ден ИдрисПюк не пожела да потеглят преди да се развидели. Кейл възрази, че се налага да поемат риск, но ИдрисПюк не отстъпи.

— Ако един от конете се препъне в тъмното и окуцее, ще закъсаме.

Кейл разбираше, че е прав, но изгаряше от нетърпение да тръгне и изпъшка презрително. ИдрисПюк продължи да не му обръща внимание още двайсетина минути, после потеглиха.

През следващите два дни спираха само за да дадат почивка на конете и да се нахранят. Кейл непрестанно подканваше да побързат. ИдрисПюк спокойно възразяваше, че ако Кейл може да издържи на подобно темпо, той и конете не могат. Трябваше и четиримата да догонят Изкупителите, ако изобщо успееха да ги догонят. И трябваше поне един от конете да е в добро състояние, за да пратят бърза вест до Матераците за броя и посоката на противника.

— Не изглеждаш разтревожен за момичето — каза Кейл.

— Точно защото съм разтревожен, вършим всичко по моя начин — защото съм прав. Освен това какво те интересува Арбел Лебедовата шия?

— Изобщо не ме интересува. Но ако им помогна да спрат Изкупителите, маршалът ще има основания за далеч по-топли чувства към мен. Освен това приятелите ми са заложници в Мемфис.

— Мислех, че нямаш приятели… че просто обстоятелствата са ви събрали.

— Аз им спасих живота — това не е ли приятелство?

— О — каза ИдрисПюк. — Аз пък мислех, че си станал герой против волята си.

— Така беше.

— Тогава какъв си, драги ми Кейл — благородник по призвание, или по волята на съдбата?

— Изобщо не съм благородник.

— Така казваш. Но се питам дали някъде около мен не започва да се оформя един потенциален герой.

— Какво означава „потенциален“?

— Нещо, което още не се е оформило, но започва да съществува.

Кейл се разсмя, но не му беше весело.

— Ако така смяташ, дано да не ти се наложи да разбереш.

ИдрисПюк реши да не спори повече.

На втория ден слязоха към главния път за прохода Кортина. Не беше в добро състояние.

— Никой не го използва от шейсет години насам — откакто Изкупителите затвориха границата.

— Колко път има от прохода до Светилището? — попита Кейл.

— Не знаеш ли?

— Изкупителите не оставяха картите да се подмятат насам-натам — избягваха всичко, което би облекчило бягството ни. Допреди няколко месеца си мислех, че Мемфис е поне на две-три хиляди километра.

Ако ИдрисПюк не се бе заплеснал по едно красиво златистопурпурно водно конче, щеше да зърне върху лицето на Кейл изражение на лъжец точно в мига, когато си мисли, че се е издал.

— Искам да кажа — бързо добави Кейл, — преди да дойда тук и да разбера, че е много по-близо.

— Добре де, какво толкова?

— Нищо.

— Щом казваш.

Ужасен от мисълта, че е разкрил нещо, което не искаше да разкрива в никакъв случай, Кейл потъна в тревожно мълчание за десетина минути. Когато ИдрисПюк пак заговори, изглеждаше, че е забравил — и наистина беше така.

— Светилището е на триста километра от прохода, но не се налага да стигнат чак дотам. На трийсет километра от границата има гарнизон — Мъченик Таун.

— За пръв път го чувам.

— Не е много голям, но има дебели стени. За превземането му ще потрябва цяла армия.

— А после?

— Нищо. Матераци обожава момичето. Ще им даде каквото искат.

— Откъде знаеш, че искат нещо?

— Иначе просто няма смисъл.

— За теб има смисъл едно, за Изкупителите — съвсем друго.

— Значи имаш идея — какво са си наумили, искам да кажа?

— Не.

— Да не би да е свързано с теб?

Кейл се разсмя.

— Изкупителите са гадни копелета… но наистина ли си мислиш, че ще започнат война с Мемфис заради три хлапета и едно дебело момиче?

ИдрисПюк изсумтя.

— Както го казваш — не ми се вярва. Но от друга страна вече два месеца само ме лъжеш.

— А кой си ти, че да настояваш за истината?

— Най-добрият ти приятел.

— Така ли?

— Да — така се получи. Нищо ли не искаш да ми кажеш?

— Нищо.

И разговорът приключи.

Двайсет минути по-късно се натъкнаха на останки от огън.

— Какво мислиш? — попита Кейл докато ИдрисПюк пресяваше пепелта през пръсти.

— Още е топла. Няколко часа, не повече. — Той кимна към утъпканата трева и дирите по земята. — Колко са?

Кейл въздъхна.

— Вероятно не по-малко от десет и не повече от двайсет. Съжалявам, не ме бива много в тия неща.

— И мен. — Замислен и неуверен, ИдрисПюк се озърна наоколо. — Мисля, че един от нас трябва да препусне обратно и да каже на Матераците какво е положението.

— Защо? По-бързо ли ще яздят след това? А дори да побързат, какво ще направят, след като пристигнат? Всяка битка с Изкупителите ще погуби Арбел. Те няма да се предадат, казвам ти.

ИдрисПюк въздъхна.

— Тогава какво предлагаш?

— Да ги догоним незабелязано. След като разберем положението, можем да измислим как да постъпим. Да доведем малък брой Матераци и да свършим работата тихомълком. Поне така си мисля засега. Като ги догоним, нещата може да се променят.

ИдрисПюк подсмръкна и плю на земята.

— Щом казваш… Ти ги познаваш по-добре.

Пет часа по-късно в падащия здрач Кейл и ИдрисПюк се промъкваха към върха на един малък хълм точно преди входа на прохода Кортина — огромен процеп в гранитните планини, които бележеха северната граница между Изкупителите и Матераците.

Под хълма имаше долчинка, дълбока около шест метра и дълга около осемдесет, където видяха шестима Изкупители да се готвят за лагеруване. В средата на групата седеше Арбел Матераци, вероятно вързана, защото не помръдна нито веднъж, докато наблюдаваха. След пет минути двамата се оттеглиха в храсталака на двеста метра от хълма.

— Ако случайно се питаш защо са само шестима, вероятно поне още четирима пазят по ръба — каза Кейл. — Изпратили са до гарнизона конник с вест да ги чакат от другата страна.

— Връщам се да доведа Матераците — каза ИдрисПюк.

— Защо?

— Ако са наблизо, ще рискуват да яздят в тъмното. Дори да загубят по пътя половината си коне, тук има само десетина Изкупители.

— А ако не пристигнете до разсъмване, те ще навлязат в прохода и край. Дори да не навлязат, една атака по светло значи смърт за момичето. Или ще ги спрем преди да потеглят, или всичко е свършено.

— Ние сме само двама — изтъкна ИдрисПюк.

— Да — отговори Кейл. — Но единият съм аз.

— Това е самоубийство.

— Ако беше самоубийство, нямаше да го предлагам.

— Тогава защо го предлагаш?

Кейл сви рамене.

— Ако спася момичето, Негово грамаданство маршалът ще ми бъде вечно благодарен. Достатъчно, за да ми даде пари — много пари — и свобода да си замина.

— Накъде?

— Нейде, където е топло и храната е добра. Колкото се може по-далече от Изкупителите, стига да не падна през ръба на света.

— Ами приятелите ти?

— Приятелите? О, могат да дойдат и те. Защо не?

— Рискът е твърде голям. По-добре да я оставим заложница и Матераци да я откупи с каквото искат.

— Защо си толкова уверен, че е заложница? — попита Кейл със студен, раздразнителен глас.

ИдрисПюк го погледна.

— Тъй… сега може би ще чуем истината.

— Истината е, че смяташ Изкупителите за нещо подобно на вас — по-гадни, по-смахнати, — но че в общи линии искате едно и също. Само че не е така. — Кейл въздъхна. — Не казвам, че ги разбирам, защото не е вярно. Мислех си, че ги разбирам, докато не убих оная торба с лайна Пикарбо. Казах ти, че го сторих, нали разбираш, за да му попреча да я изсили.

— Изнасили.

Кейл почервеня. Мразеше да го поправят.

— Няма значение как го наричат — не беше това. Той я режеше.

После момчето разказа на ИдрисПюк какво се бе случило през онази нощ.

— Боже мой! — възкликна потресеният ИдрисПюк след края на разказа. — Защо?

— Нямам представа. Това имах предвид като ти казах, че вече не вярвам, че знам какво става в гадните им умове.

— Защо биха го сторили на Арбел Матераци?

— Не знам, казах ти. Може би искат да видят как изглежда една жена от Матераците, нали разбираш… — той помълча смутено — … отвътре. Но не звучи логично да я искат за пари. Те не са такива.

— Още по-логично изглежда да искат теб.

Кейл ахна почти насмешливо.

— Биха искали да ме накажат за назидание — първо кълцане, после клада. И не отричам, че биха сторили какво ли не, за да го постигнат — но да започнат война с Матераците заради един послушник? В никакъв случай. — Той се усмихна мрачно. — Май същата мисъл е хрумнала и на маршала. Готов съм да се обзаложа, че в най-скоро време и четиримата ще потеглим към Светилището в знак на добрата му воля. Не мислиш ли?

ИдрисПюк не отговори, защото си мислеше точно това. Млъкнаха за две-три минути.

— Рисковано е. Но може да се направи — каза Кейл. — За мен тя няма значение — излъга той. — Не бих си жертвал живота заради някаква разглезена хлапачка. Но ако Изкупителите я отведат, аз губя всичко. Върнем ли я, печеля всичко. Ти също. Трябва само да ме прикриваш. Дори ако се проваля, имаш добър шанс да се измъкнеш. И нека си го кажем открито — никой няма да ти благодари, ако разберат, че си ги догонил, без да сториш нищо да им попречиш.

ИдрисПюк се усмихна.

— Житейската неправда — няма по-добър аргумент. Много добре. Казвай какъв е планът ти.

— Има три думи, които Боско ми втълпяваше с бой почти всеки ден: изненада, насилие, инерция. Сега ще съжалява за това. — Кейл начерта кръг в сухите борови иглички по земята. — По този кръг ще има четирима пазачи: на изток, запад, север и юг. Тази нощ няма луна, значи не можем да действаме преди да се развидели. Тогава трябва да убиеш пазача на запад — веднага щом го забележиш. После аз се заемам с южния. Ти ще трябва да задържиш западната позиция, защото само оттам има обстрел зад камъка до момичето. Ще я измъкна веднага, щом прережа въжетата. Можеш ли да имитираш някоя птица?

— Сова — каза неуверено ИдрисПюк. — Но по тия места няма сови.

— Изкупителите едва ли го знаят. — Кейл помълча. — Как кряска совата?

ИдрисПюк му показа.

— Ами ако пазачът вдигне шум, докато се опитвам да го убия?

— Докато се опитваш? — възкликна изуменият Кейл. — Никакви опити! И недей да разправяш, че ще сториш каквото ти е по силите. Издъниш ли се, мъртъв съм. Разбра ли?

ИдрисПюк го погледна обидено.

— Недей да се тревожиш за мен, момче.

— Аз пък се тревожа. Значи щом чуя твоя сигнал, убивам южния пазач. Ще ми трябва минута, за да облека расото му. После просто слизам в лагера, колкото се може по-тихо. Щом другите пазачи разберат какво става…

— Защо да не убием и четиримата?

— Няма начин да пълзиш дълго наоколо, без да се издадеш. Това е най-безопасният начин. Те ще са объркани, а аз ще приличам на всички останали в лагера. Все още ще е почти тъмно. Ако си свършиш работата както трябва, всичко ще стане бързо.

— А после какво да правя?

— Няма да видиш къде са пазачите от север и изток, докато не почнат да стрелят. Ако стане така, стреляй и ти по тях — да не се надигат. Аз ще отведа момичето зад скалата. Няма да имат друг достъп до нас, освен право отгоре. — Кейл се усмихна. — Тогава става сложно. Ти трябва да им попречиш да минат горе зад нас, докато аз избягам. Тя ще е в безопасност, стига да не те изтласкат от позицията. Щом прехвърля ръба, ставаме двама срещу двама.

— Това са четирийсет метра на открито — към края по стръмно нанагорнище. Ако са добри стрелци, нямаш кой знае какъв шанс.

— Със сигурност са добри.

— Всъщност не виждам какво толкова има да се тревожа заради това самоубийствено тичане — нали първо ще трябва да убиеш шестима въоръжени мъже. Цялата идея е смехотворна. Би трябвало да изчакаме Матераците.

— Те ще я убият преди Матераците да се доберат до нея. Това е единственият й шанс. Повярвай ми — мога да го сторя по-бързо, отколкото да го разкажа. Те няма да очакват нападение призори, а в полумрака няма да ме различат от своите. Щом осъзнаят, че са нападнати, ще очакват навсякъде да гъмжи от Матераци. Няма да очакват нещо подобно.

— Защото е невероятно глупаво.

— Аз си залагам главата, не ти.

— И главата на момичето.

— Тя струва нещо, само ако я спасим. Иначе не печелим нищо… и дори губим. Според мен изборът е ясен.

 

 

Шест часа по-късно ИдрисПюк стоеше над трупа на мъртвия южен пазач.

В отминали времена ИдрисПюк бе командвал редица сражения с хиляди жертви. Но отдавна не му се бе случвало да убие човек в ръкопашна схватка. Той постоя, гледайки изцъклените очи, зяпналата уста с оголени зъби, и усети как тялото му се разтреперва.

В резултат крясъкът на сова, който се опита да имитира, заседна на гърлото му и би стреснал всекиго, който поне веднъж е чувал подобна птица. Но след по-малко от минута той смътно различи силуета на Кейл; момчето бавно слизаше надолу по склона, полагайки усилия да не вдига шум и да не бърза, ако случайно го забележат останалите двама пазачи.

В гърдите на ИдрисПюк се надигна ужас, докато гледаше как едно невръстно момче се готви да нападне шестима спящи мъже.

Сам не знаеше какво бе очаквал, но във всеки случай не и това. Кейл изтегли меча и с едно бързо движение намушка първата спяща фигура, без човекът да гъкне или да помръдне. Все така без да бърза, Кейл пристъпи към втория. Отново мощен удар надолу и пълна тишина. Докато пак прекрачваше, третият Изкупител се размърда и дори надигна глава. Нов удар — може и да бе извикал, но ИдрисПюк не го чу. Кейл пристъпи към четвъртия, който вече бе седнал и сънливо гледаше момчето — озадачен, но не и изплашен. Удар в гърлото и той рухна назад със задавен, но силен вик.

Петият и шестият се събудиха — опитни мъже, закалени от битки и безброй изненади. Първият изкрещя срещу Кейл и се нахвърли върху него, замахвайки с къс меч към лицето му. Кейл се прицели в шията, но не улучи и го удари по ухото. Изкупителят падна на земята с болезнен крясък. Въпреки дългогодишния боен опит, той загуби самообладание и с ужас се вторачи в своя приятел, който драскаше с пръсти по окървавените сухи листа. Гледаше мълчаливо, неподвижен като дънер, докато Кейл като в транс пронизваше гръдната му кост. Едно ахване и човекът падна. Само онзи на земята продължаваше да реве.

Едва сега Кейл забърза — втурна се към девойката, която се бе събудила и видя последните три убийства. Ръцете и краката й бяха вързани, затова той с рязко движение я метна на рамо и изтича да се прикрие зад близката голяма скала. Една стрела профуча край лявото му ухо и отскочи от камъка.

Точно над тях ИдрисПюк отговори на изстрела. Вторият пазач незабавно изпрати стрела към дърветата, където се криеше ИдрисПюк.

Пред следващите минути стрелите прехвърчаха напред-назад, но скоро ИдрисПюк схвана схемата — единият от пазачите го дебнеше, докато другият осигуряваше прикриващ обстрел. Вече просветляваше с всяка секунда и шансовете на Кейл да се измъкне бързо намаляваха. ИдрисПюк трябваше скоро да се оттегли, иначе щеше да попадне под двоен удар.

Кейл направи на Арбел знак да запази спокойствие и да остане в укритието, после изскочи иззад скалата и хукна към стръмния изход от долчинката. С изпънат лък в ръката ИдрисПюк се надяваше на прибързан изстрел, който да му разкрие позицията на стрелеца, след като види бягащия Кейл. Но стрелецът запази присъствие на духа — щеше да изчака Кейл да забави крачка по стръмното и тогава да го повали. На момчето му трябваха само четири секунди, за да стигне дотам, после започна да се катери, забивайки ръце и крака в рохкавия слой от пръст и борови иглички — все по-бавно и по-бавно. Беше изминал три четвърти от изкачването, когато се препъна в един дървесен корен, подхлъзна се и спря, търсейки нова опора. Това трая само секунда, но го лиши от инерция и даде на стрелеца необходимото време. Стрелата избръмча като злобна оса през долчинката и улучи Кейл, докато прехвърляше ръба.

Сърцето на ИдрисПюк подскочи — в полумрака не успя да различи къде е улучен Кейл, но нямаше как да сбърка плясъка — едновременно твърд и мек.

Сега бедата вече дебнеше него. Ако останеше, почти нямаше шанс срещу двамата пазачи, но ако избягаше, те щяха да заемат сегашната му позиция и да довършат момичето — непременно щяха да го направят, след като бяха останали само те. Храстите наоколо бяха гъсти и макар че му осигуряваха прикритие, щяха да скрият и противниците. Вече всички предимства бяха на тяхна страна.

През следващите пет минути из главата му прелетяха множество неприятни мисли. Ужас от наближаващата смърт и изкушение да подири спасение в бягството. Ако умреше тук — а това със сигурност щеше да стане, нашепваше някакво злобно гласче, — момичето нямаше да има никаква полза; просто щяха да загинат и двамата. Но разбира се, ако оцелееше, трябваше да живее със съвестта си. Ще се справиш, прошепна гласчето. По-добре живо куче, отколкото мъртъв лъв.

И тъй, ИдрисПюк заби меча в земята пред себе си, опъна лъка и зачака, търпейки стоически мислите, които кънтяха в главата му като чукове.

Чакаше.

Чакаше.

 

 

Болката не бе непозната за Кейл, но стрелата, която го улучи малко над плешката, причиняваше непоносими страдания. През стиснатите му зъби излиташе тих протяжен стон, също тъй неподвластен на волята, както топлата кръв, която усещаше да се стича по гърба му. От болка тялото му трепереше като в треска. Опита се да диша дълбоко, но болката непрестанно го караше да издиша с тихо пъшкане. Трябваше да седне и да я овладее. Той запълзя и застена. После изгуби съзнание. Свести се, без да знае колко време е бил в несвяст — секунди, минути? Пазачите идваха и трябваше да се изправи на крака. Той пролази до един бор и започна да се изтегля нагоре. Не му стигнаха силите. Спря, после опита пак. Изправи се или умри. Но успя само да се завърти и да подпре на дънера здравата част от гърба си. Повърна и пак припадна. След малко се свести с болезнен стон, но този път от удара на камък колкото юмрук, с който го бе замерил Изкупителят, застанал на десетина метра от него.

— Така си и мислех, че се преструваш на мъртъв — рече Изкупителят. — Къде са другите?

Кейл знаеше, че трябва да остане буден и да продължи да говори.

— Какво каза?

— Къде са другите?

— Натам.

Той се опита да вдигне ръка и да посочи настрани от ИдрисПюк, но загуби съзнание. Свести го нов камък.

— Какво? Какво?

— Кажи ми къде са или ще забия следващата стрела в слабините ти.

— Те са двайсет… познавам Изкупител Боско… той ме изпрати.

Изкупителят бе обтегнал лъка с намерение да сложи край на приказките му, но споменаването за Боско го смая. Как можеше някой тук да е чувал за великия Лорд-Боец? Той отпусна лъка и това бе достатъчно.

— Боско казва…

Кейл започна да бръщолеви неясно, сякаш пак щеше да загуби съзнание и Изкупителят, без всъщност да разсъждава, направи няколко крачки напред, за да го чуе какво казва. Тогава Кейл замахна със здравата си лява ръка, запокити камъка и улучи противника право в челото. Изкупителят избели очи, зяпна и се свлече на земята. Кейл отново припадна.

 

 

ИдрисПюк още чакаше на малката кръгла полянка, обкръжена от три страни с тъй гъст храсталак, че нито той виждаше нещо, нито някой можеше да го види. Зад него имаше десетметрова пропаст, в дъното на която се надяваше все още да го чака Арбел Матераци. Иззад храстите долетя тих шум. Той вдигна обтегнатия лък и зачака. В кръга падна камък. Той едва не пусна стрелата, както се бе надявал противникът. Въртейки лъка насам-натам, за да пресрещне евентуална атака, ИдрисПюк извика с треперещ глас:

— Дойдеш ли тук, имаш шанс петдесет на петдесет да получиш стрела в шкембето!

Той отстъпи три крачки встрани, за да не издава позицията си. Една стрела профуча през храстите и мина точно на три крачки от него.

— Тръгнеш ли си сега, няма да те преследваме.

Той се приведе и пак пролази настрани. Нова стрела избръмча почти точно през мястото, откъдето се беше обадил. Не биваше да говори. Минаха двайсет секунди. Дишането на ИдрисПюк отекваше тъй мощно в ушите му, че той не се съмняваше — Изкупителят знаеше, точно къде се намира.

От около двеста метра долетя писък на болка и ужас. После замлъкна. Сякаш всичко спря за дълги минути, само вятърът прелиташе из листата.

— Това беше твоят приятел, Изкупителю. Сега си сам.

Нова стрела, пак неточна.

— Избягаш ли сега, няма да те гоним. Давам ти думата си.

— Защо да ти вярвам?

— На моя човек му трябват две-три минути, за да пристигне. Той ще гарантира за мен.

— Добре. Приемам уговорката… но тръгнете ли след мен, кълна се в Бога, ще отмъкна в гроба поне единия.

ИдрисПюк реши да запази мълчание. След като Кейл беше жив и явно в лошо настроение, трябваше само да чака. Всъщност Кейл бе припаднал веднага, след като уби опомнящия се Изкупител и нямаше сили да стори каквото и да било, камо ли да спаси ИдрисПюк. Но след десет минути все по-тревожно чакане, гласът на момчето долетя тихичко иззад храстите отдясно.

— ИдрисПюк, идвам и не бих искал да ми отсечеш главата.

— Слава Богу — промърмори ИдрисПюк и отпусна лъка.

След дълго и тромаво шумолене Кейл изникна от храстите пред него.

ИдрисПюк седна, въздъхна дълбоко и бръкна в джоба си за тютюн.

— Мислех, че си мъртъв.

— Не — отговори Кейл.

— Ами пазачът?

— Да, той е мъртъв.

ИдрисПюк се изсмя.

— Ти си самата предпазливост.

— Не те разбирам.

— Няма значение. — ИдрисПюк нави тютюневите листа и запали. После протегна пурата към момчето. — Искаш ли?

— Честно казано — отвърна Кейл — не се чувствам много добре.

И рухна като мъртъв.

 

 

Кейл се опомни едва след три седмици, през които неведнъж бе на крачка от смъртта. Това се дължеше отчасти на инфекция от острието на стрелата, забито в рамото му, но най-вече идваше от лечението на скъпите доктори, които се грижеха за него ден и нощ и чиито убийствено глупави методи (кръвопускане, изстъргване и изстискване) едва не бяха довършили започнатото от дългогодишните жестокости в Светилището. И щяха да го довършат, ако едно временно спадане на треската не бе позволило на Кейл да се свести за няколко часа. Объркан и без ни най-малка представа къде се намира, той отвори очи и видя някакъв старец с червена шапчица да го зяпа отгоре.

— Кой си ти?

— Аз съм доктор Ди — отговори старецът и насочи много остър, но не особено чист нож към вената върху ръката на Кейл.

Кейл отдръпна ръка.

— Какво правиш?

— Спокойно — благо изрече старецът. — Имаш на рамото лоша рана и тя се е възпалила. Трябва да ти пуснем кръв, за да изцедим отровата.

Той хвана ръката на Кейл и се опита да я удържи неподвижна.

— Пусни ме, смахнат дъртак! — викна Кейл, макар да беше тъй слаб, че викът прозвуча по-скоро като шепот.

— Не мърдай, по дяволите! — извика докторът.

За щастие гласът му мина през вратата и стресна ИдрисПюк.

— Какво става? — попита той от прага. После видя, че Кейл е в съзнание. — Слава Богу! — ИдрисПюк пристъпи до леглото и се приведе над момчето. — Радвам се да те видя.

— Кажи на тоя дърт глупак да се маха.

— Той е твоят лекар — дойде да помогне.

Кейл отново дръпна ръка. После примижа от болка в рамото.

— Махни го от мен. Инак, Бог ми е свидетел, ще прережа гърлото на дъртия негодник.

ИдрисПюк кимна на лекаря да си върви и той се подчини, демонстрирайки колко е наскърбен.

— Искам да огледаш раната.

— Нищо не разбирам от медицина. Нека докторът дойде да я погледне.

— Много кръв ли загубих?

— Да.

— Тогава не искам някакъв малоумник да ми източва още. — Кейл се превъртя настрани. — Кажи ми какъв е цветът на раната.

Внимателно, макар и не без да причини на Кейл остра болка, ИдрисПюк отдръпна зацапаната и вкоравена превръзка.

— Има много гной… бледозелена… а краищата са червени.

Лицето на ИдрисПюк стана мрачно. Не за пръв път виждаше смъртоносна рана.

Кейл въздъхна.

— Трябват ми червеи.

— Какво?

— Месни червеи. Знам какво правя. Трябват ми около двайсет. Измий ги пет пъти с чиста питейна вода и ми ги донеси.

— Нека да повикам друг лекар.

— Моля те, ИдрисПюк. Ако не го направиш, с мен е свършено. Моля те.

И тъй след около двайсет минути крайно недоверчивият ИдрисПюк се върна с двайсет грижливо измити червея, които бе събрал от една мъртва врана в канавката. С помощта на една прислужница той изпълни подробните указания на Кейл:

— Изплакни си ръцете, после ги измий с преварена вода… Изсипи червеите върху раната. Вземи чисти бинтове и ме превържи стегнато… Дръжте ме по корем и не ми позволявайте да се обърна. Карайте ме да пия колкото се може повече вода…

След тия думи той пак загуби съзнание и се свести чак след четири дни.

Когато отново отвори очи, облекченият ИдрисПюк стоеше до леглото му.

— Как си?

Кейл дълбоко си пое дъх.

— Не много зле. Имам ли треска?

ИдрисПюк сложи длан на челото му.

— Слаба. През първите два дни направо изгаряше.

— Колко време спах?

— Четири дни… макар че не си почина особено. Вдигаше много шум и се мяташе. Едва те удържахме по корем.

— Погледни под превръзката. Сърби ме.

Малко неуверено ИдрисПюк дръпна ръба на превръзката, бърчейки нос от отвращение в очакване на гледката. Изсумтя.

— Зле ли е? — попита тревожно Кейл.

— Мили Боже!

— Какво?

— Няма гной… и червенината почти е изчезнала. — ИдрисПюк отдръпна още превръзката, но този път затлъстелите червеи се изсипаха върху леглото. — Никога не съм виждал такова нещо.

Кейл въздъхна с огромно облекчение.

— Изхвърли ги… червеите… после донеси нови. От същите.

И с тия думи той потъна в дълбок сън.