Пол Хофман
Лявата ръка на Бога (1)

1.

Слушайте. Светилището на Изкупителите върху Прелетния рид крие проклета лъжа дори в самото си име, защото там няма и грам изкупление, камо ли святост. Областта наоколо е обрасла с храсти и бодливи трънаци, а разликата между лятото и зимата едва се усеща — с други думи по ония места вечно царува адски студ, независимо от сезона. Самото Светилище се вижда от километри, стига да не го забулва нечиста мъгла, което се случва рядко, и е изградено от кремък, бетон и оризово брашно. Брашното прави бетона по-твърд от скала и това е една от причините затворът (защото наистина си е просто затвор и нищо друго) да устои на толкова много опити да бъде превзет чрез обсада, смятани вече за тъй безнадеждни, че от стотици години насам никой не се е опитал да покори Светилището на Изкупителите върху Прелетния рид.

Това е гнусно, зловонно място и никой, освен Лорд-Изкупителите, не ходи там доброволно. В такъв случай кои са техните затворници? Всъщност думата не подхожда за хората, попаднали на Рида, тъй като щом кажем „затворник“, веднага си мислим за престъпление, но нито един от тях не е нарушил който и да било Божи или човешки закон. А и никога не сте виждали такива затворници — там водят само момчета под десет години. В зависимост от това на каква възраст са влезли, може да минат повече от петнайсет години преди да си тръгнат, но само половината имат този късмет. Другата половина излиза, обвита в савани от синьо зебло, за да бъде погребана в Нивата на Гинки — гробището, което започва до самата крепостната стена. То е необятно, простира се докъдето ти стига погледът и дава известна представа както за размерите на Светилището, така и колко трудно е да оцелееш там. Никой не познава Светилището напълно и лесно можеш да се изгубиш из безконечните му коридори, които лъкатушат и криволичат, слизат и се изкачват като някакви необятни лабиринти. До голяма степен причината е в това, че не забелязваш промяна — всяка част от Светилището изглежда досущ като предишната: кафява, мрачна, зацапана и вмирисана на нещо вехто и застояло.

Младо момче, спряло в един от тези коридори, стиска голям тъмносин чувал и гледа навън през прозореца. Може би е на четиринайсет или петнайсет години. Не знае точно, както не знае и никой друг. Забравило е истинското си име, защото, който влезе тук, Лорд-Изкупителите го прекръстват с името на някой мъченик — а те са много, защото от незапомнени времена люто ненавиждат всички, които не успеят да обърнат в правата вяра. Момчето пред прозореца се казва Томас Кейл, макар че никой не го нарича на малко име. В този момент, надничайки навън, то извършва прискърбен грях.

Към прозореца го привлече звукът на едно от редките отваряния на Северозападната порта, която громолеше и скърцаше като великан с ужасно болнави колене. Момчето видя как двама Лордове с черни раса прекрачиха прага и въведоха хлапе на около осем години, после друго — малко по-малко, — сетне още и още. Кейл наброи още двайсет деца, докато накрая друга група Изкупители завърши колоната и портата почна да се затваря с бавно, ревматично движение.

Когато Кейл изпъна шия да надникне през затварящата се порта към Келявите земи, изражението му се промени. Бе излизал извън крепостните стени само шест пъти, откакто попадна тук преди повече от десетилетие — казваха, че бил най-малкото дете, довеждано някога в Светилището. Всеки път стражите го пазеха тъй, сякаш животът им зависеше от това (и наистина беше така). Ако се бе провалил при някоя от шестте проверки — защото излизанията му си бяха точно това, — щяха да го убият на място. За предишния си живот не помнеше нищо.

Когато портата се затвори, той отново насочи вниманието си към момчетата. Не бяха дебели, но имаха закръглени детски лица. Всички зяпаха с разширени очи огромната крепост и титаничните й стени, ала макар и объркани от необичайното обкръжение, те не изглеждаха уплашени. В гърдите на Кейл бликнаха дълбоки и странни чувства, за които нямаше име. Но въпреки унеса, дарбата му да се ослушва го спаси и този път, както неведнъж в миналото.

Той отстъпи от прозореца и тръгна по коридора.

— Хей! Чакай!

Кейл спря и се обърна. Чудовищно шишкав Изкупител с провиснали над яката гънки плът стоеше пред една от вратите, а от стаята зад него долиташе съскането на пара, примесено с други странни звуци. Кейл го погледна, без да промени изражението си.

— Ела да те видя.

Момчето пристъпи към него.

— О, ти ли си — рече шишкавият Изкупител. — Какво правиш тук?

Момчето повдигна синия чувал, който носеше.

— Лордът на Дисциплината ме прати да отнеса това до барабана.

— Какво рече? Говори по-високо!

Разбира се, Кейл знаеше, че дебелият Изкупител е глух с едното ухо и нарочно говореше тихо. Сега повтори казаното, като крещеше с все сила.

— Майтап ли си правиш, момче?

— Не, Изкупителю.

— Какво правеше до прозореца?

— До прозореца ли?

— Не ме прави на глупак. Какво правеше?

— Чух Северозападната порта да се отваря.

Това сякаш разсея Изкупителя.

— Тъй ли, в името Божие? Подранили са.

Шишкото изпъшка от досада, завъртя се и надникна в кухнята, защото той бе самият Лорд на Благата — началник на кухнята, която хранеше изобилно Изкупителите и оставяше за момчетата само огризките.

— Още двайсет гърла за обяд — извика той към зловонните облаци пара зад себе си. После пак се обърна към Кейл. — Мислеше ли си нещо до онзи прозорец?

— Не, Изкупителю.

— Фантазираше ли?

— Не, Изкупителю.

— Ако пак те спипам да се мотаеш, Кейл, ще ти съдера кожата. Чу ли?

— Да, Изкупителю.

Лордът на Благата се върна в кухнята и посегна да затвори вратата. В този момент Кейл изрече тихо, но достатъчно ясно за всеки с нормален слух:

— Дано да се задавиш, тлъсто лайно такова.

Вратата се затръшна и Кейл продължи по коридора, влачейки зад себе си тежкия чувал. Трябваха му почти петнайсет минути и то през повечето време тичешком, докато стигне до барабана, разположен в края на отделен къс коридор. Наричаха го така, защото наистина приличаше на барабан, само че два метра висок и вграден в тухлената стена. От другата страна беше онова място, напълно откъснато от останалата част на светилището, където според слуховете живееха дванайсет монахини, които готвели само за Изкупителите и перели дрехите им. Кейл нито знаеше що е монахиня, нито пък някога бе виждал такава, макар че от време на време разговаряше с някоя от тях през барабана. Нямаше представа с какво са по-различни от другите жени, за които се говореше крайно рядко и винаги с отвращение. Имаше само две изключения: Светата сестра на Обесения Изкупител и Блажената Имелда Ламбертини, която на единайсетгодишна възраст умряла от екстаз по време на първото си причастие. Изкупителите не обясняваха що е екстаз, а никой не беше толкова глупав, че да ги пита. Кейл побутна барабана и той се завъртя около оста си, разкривайки широк отвор. Той метна вътре синия чувал, после пак завъртя и удари с юмрук. Раздаде се глух кънтеж. Той изчака и след трийсетина секунди от другата страна на барабана долетя приглушен глас:

— Какво има?

За да го чуят, Кейл приведе глава към барабана и почти го докосна с устни.

— Изкупител Боско иска това да му бъде върнато до утре сутринта — извика той.

— Защо не е дошло с другите пратки?

— Отде да знам, по дяволите?

От другата страна долетя неясен и писклив крясък на възмущение.

— Как ти е името, богохулно пале?

— Доминик Салвио — излъга Кейл.

— Е, Доминик Салвио, ще докладвам за теб на Лорда на Дисциплината, та да ти съдере кожата.

— Не ми пука.

Двайсет минути по-късно Кейл се върна в тренировъчния кабинет на Лорд-Боеца. Не завари никого освен самия Лорд, който нито вдигна глава, нито даде някакъв знак, че го е забелязал. Още пет минути продължи да пише в бележника си, преди да заговори, без да поглежда момчето.

— Защо се забави толкова?

— Лордът на Благата ме спря в коридора на външните редици.

— Защо?

— Мисля, че беше чул шум отвън.

Лорд-Боеца най-сетне погледна Кейл. Очите му бяха бледи, почти воднистосини, но проницателни. Нищо не им убягваше.

— Отваряха Северозападната порта, за да влезе група нови момчета. Той не ги чакаше днес. Май напоследък нюхът му изневерява.

— Затваряй си устата — отсече Лорд-Боеца, но в сравнение с обичайната му строгост забележката прозвуча едва ли не меко. Кейл знаеше, че той презира Лорда на Благата и затова смяташе, че не е толкова опасно да говори по този начин за един Изкупител.

— Питах твоя приятел какво се говори за новопристигналите — каза Изкупителят.

— Аз нямам приятели, Изкупителю — отвърна Кейл. — Това е забранено.

Лорд-Боеца се изсмя тихо и звукът не беше приятен.

— Не се тревожа за теб в това отношение, Кейл. Но ако трябва да бъдем точни — онзи мършав и рус хлапак. Ти как го наричаш?

— Хенри.

— Знам му името. Какъв прякор сте му измислили?

— Наричаме го Хенри Мъглата.

Лорд-Боеца пак се разсмя, но този път с лек уклон към нормално веселие.

— Много добре — каза той. — Попитах го кога са дошли новите момчета и той каза, че не бил сигурен — някъде между осмата и деветата камбана. После го попитах колко са и той рече петнайсетина, но можело и да са повече. — Изкупителят погледна Кейл в очите. — Напердаших го, та занапред да е по-точен. Ти какво мислиш?

— За мен е безразлично, Изкупителю — отговори Кейл с равен глас. — Щом сте го наказали, значи е заслужавал.

— Тъй ли? Колко мило, че мислиш така. По кое време дойдоха?

— Точно преди пет.

— Колко бяха?

— Двайсет.

— На каква възраст?

— Нямаше по-малки от седем години и по-големи от девет.

— Какви бяха?

— Четири централчета, четири чужбинчета, три извивчета, пет метисчета, три маямчета и едно, което не успях да позная.

Лорд-Боеца изсумтя, сякаш бе недоволен, че е получил толкова точен отговор на въпросите си.

— Иди до дъската. Приготвил съм ти главоблъсканица. Десет минути.

Кейл пристъпи до голямата маса с размери шест на шест метра, върху която Лорд-Боеца бе разпънал карта, чиито краища леко провисваха отстрани. Някои от картинките се разпознаваха лесно — хълмове, реки, гори, — но по останалата част имаше множество малки дървени плочки, ту подредени, ту привидно разхвърляни, върху които бяха изписани числа и йероглифи. Кейл се загледа в картата, докато изтече определеното време, после вдигна очи.

— Е? — изрече Лорд-Боеца.

Кейл започна да подрежда решението си.

Двайсет минути по-късно той приключи, но ръцете му останаха протегнати напред.

— Много изобретателно. Дори впечатляващо — каза Лорд-Боеца.

Нещо се промени едва доловимо в очите на Кейл. После Лорд-Боеца със смайваща бързина стовари върху ръката му кожения си ремък, гъсто осеян със ситни железни шипове.

Кейл примижа и стисна зъби от болка. Но лицето му веднага си възвърна бдително-хладното изражение — единственото, което показваше напоследък пред Изкупителя. Лорд-Боеца седна и огледа момчето така, сякаш виждаше някакъв интересен, но в същото време досаден предмет.

— Кога ще се научиш, че когато вършиш нещо по хитър и оригинален начин, се подчиняваш единствено на собствената си гордост? Това решение може и да е сполучливо, но е неразумно рисковано. Знаеш много добре изпробваното решение на задачата. Във войната скромният успех винаги е по-добър от блестящия. Постарай се да разбереш защо. — Той яростно удари с юмрук по масата. — Забравил ли си, че един Изкупител има правото да убие на място всяко момче, което стори нещо неочаквано?

Той тресна с юмрук още веднъж, скочи на крака и яростно се вторачи в момчето. От четирите дупчици върху протегнатата лява ръка на Кейл бликаха тънички струйки кръв.

— Никой друг нямаше да те глези като мен. Лордът на Дисциплината ти е хвърлил око. Той обича да дава нагледен пример на всяка трета-четвърта година. Искаш ли да свършиш като Символ Верую?

Кейл гледаше право напред и мълчеше.

— Отговаряй!

— Не, Изкупителю.

— Мислиш, че си ни много нужен, хлапак некадърен?

— Не, Изкупителю.

— Виноват съм, виноват, прискърбно виноват — каза Лорд-Боеца и трикратно се удари по гърдите. — Имаш двайсет и четири часа да обмислиш греховете си, после ще се явиш за покаяние пред Лорда на Дисциплината.

— Да, Изкупителю.

— А сега се пръждосвай.

Момчето отпусна ръце, завъртя се и тръгна към вратата.

— Да не окапеш килима с кръв — подвикна Лорд-Боеца.

Кейл отвори вратата със здравата си ръка и излезе.

Останал сам в килията си, Лорд-Боеца гледаше как вратата се затваря. Щом тя щракна, едва сдържаната ярост изчезна от лицето му, заменена от замислено любопитство.

Навън в коридора Кейл спря за момент под ужасната кафеникава светлина, която проникваше навсякъде из Светилището и огледа лявата си ръка. Раните не бяха дълбоки, защото шиповете по ремъка имаха за цел да причиняват остра болка без сериозни последствия. Той стисна юмрук с все сила и главата му затрепери, сякаш дълбоко в черепа му бе избухнало малко земетресение. Едри капки кръв се поръсиха на пода. После разпусна юмрука си и в мътната светлина по лицето му плъзна изражение на ужасяваща безнадеждност. След миг изражението изчезна и Кейл се отдалечи по коридора.

 

 

Никое от момчетата не знаеше колко бяха общо в Светилището. Някои твърдяха, че бройката достигала десет хиляди и нараствала всеки месец. Точно нарастването се обсъждаше най-често. Дори престоялите тук почти двайсет години бяха единодушни, че до преди пет години бройката, каквато и да бе тя, не се е променяла. Но напоследък несъмнено растеше. Изкупителите се държаха различно, което само по себе си изглеждаше зловещо и странно — навиците им и верността към миналото бяха за тях по-насъщни от въздуха. Всеки ден трябваше да е като миналия, всеки месец като предишния. Никоя година не биваше да е по-различна от предхождащата. Но сега нарасналата бройка налагаше да се извършат промени. Леглата в спалните вече бяха на два, та дори и на три етажа, за да се настанят новопристигналите. Божествените служби се провеждаха поетапно, та всички да могат да се молят и да събират всекидневните символи против вечно проклятие. А сега и храненето ставаше на смени. Но момчетата нямаха ни най-малка представа какви са причините за тия промени.

Кейл вървеше през огромната столова с дървен поднос в ръцете — лявата беше превързана с парче мръсно платно, изхвърлено от чистачите. Бе закъснял за втората смяна, но не много — иначе го заплашваше бой и прогонване. Отправи се към дългата маса в края на залата, където се хранеше винаги. Спря зад едно друго момче, приблизително със същия ръст и на същата възраст, но тъй увлечено в яденето, че изобщо не забеляза приближаването му. Другите около масата обаче надигнаха глави и това го накара да се озърне.

— Извинявай, Кейл — каза момчето, после набързо налапа последните залци, стана и се отдалечи с подноса.

Кейл седна и огледа вечерята си: жалко подобие на наденичка, полято с рядък сос от някакъв неизвестен кореноплод, превърнат след дълго варене в бледожълтеникава пихтия. В паничката отстрани имаше каша — лепкава, студена и сива като застарял кишав сняг. Макар и прегладнял, за момент той не намери сили да посегне към храната. После някой се тръшна на пейката до него. Без да го поглежда, Кейл започна да се храни. Само едва потрепващите ъгълчетата на устните му подсказваха каква гадост преглъща.

Момчето до него заговори тъй тихо, че единствено Кейл го чуваше. Не беше разумно да те спипат да бъбриш на масата.

— Намерих нещо — каза момчето и вълнението му си личеше ясно въпреки едва доловимия глас.

— Браво на теб — отговори безстрастно Кейл.

— Нещо чудесно.

Този път Кейл изобщо не реагира и изцяло се посвети на задачата да преглътне кашата без да повърне. Момчето помълча.

— Храна. Храна, която става за ядене.

Кейл надигна глава съвсем лекичко, но момчето до него разбра, че е спечелило.

— Защо да ти вярвам?

— Хенри Мъглата беше с мен. Ще те чакаме в седем зад Обесения Изкупител.

След тези думи момчето стана и се отдалечи. Кейл вдигна глава и по лицето му се изписа странен копнеж, тъй различен от обичайната му студена маска, че момчето отсреща се втренчи в него.

— Няма ли да го ядеш това? — попита то и в очите му грейна надежда, сякаш гранясалата наденичка и восъчно-сивата каша обещаваха невъобразимо блаженство.

Вместо да отговори или да го погледне, Кейл продължи да се храни, полагайки усилия да преглъща без да му призлее. Когато свърши, отнесе дървения поднос до миялната, почисти го над паницата с пясък и го остави на рафта. Тръгна към изхода, охраняван от един Изкупител, седнал на грамаден висок стол, откъдето можеше да наблюдава столовата. Кейл коленичи пред статуята на Обесения Изкупител, удари се трикратно в гърдите и промърмори „Грешен съм, грешен съм, грешен съм“, без изобщо да вниква в думите.

Навън беше тъмно и падаше вечерна мъгла. Добре; така Кейл по-лесно щеше да се промъкне незабелязан от плочника към храстите зад голямата статуя.

Когато достигна целта си, вече не се виждаше нищо на повече от пет метра. Той слезе от плочника върху чакъла пред статуята.

Това бе най-голямата от всички свещени бесилки в Светилището, а те наброяваха стотици, някои не по-дълги от една-две педи, заковани по стените, вградени в ниши, сложени за украса върху съдовете със свещена пепел в края на всеки коридор или закачени над всяка врата. Бяха тъй често срещани и споменавани, че образът им отдавна бе загубил всякакъв смисъл. Никой освен новаците не забелязваше какво представляват в действителност: изображение на обесен мъж с примка около шията, белези по цялото тяло от мъченията преди екзекуцията и изпочупени крака, провиснали под неестествен ъгъл под него. Свещените бесилки на Обесения Изкупител, създадени при основаването на Светилището преди хиляда години, бяха грубовати и издаваха склонност към неприкрит реализъм — въпреки липсата на ваятелски умения се усещаше смъртният ужас в очите и лицето, тялото се гърчеше в агония, а езикът висеше от устата. Ужасна смърт, казваха древните майстори. С годините статуите ставаха по-изящни, ала и някак по-блудкави. Голямата статуя с нейната грамадна бесилка, дебелото въже и провисналата шестметрова фигура на спасителя беше едва на трийсет години — мехурите по гърба му се виждаха ясно, но изглеждаха чистички и безкръвни. Вместо мъчително смазани, краката му бяха извити в изящна поза, сякаш страдаше само от леко схващане. Но най-странно бе лицето — вместо болката от задушаването то изразяваше безпределна святост, сякаш в гърлото на мъченика имаше заседнала костица и той се мъчеше да я изкара със сдържана кашлица.

Така или иначе, в тази тъмна нощ Кейл можеше да види само грамадните нозе на Изкупителя, провиснали в белезникавата мъгла. Странната гледка леко го притесни. Като внимаваше да не вдига шум, той се провря в храстите, които го скриваха от погледа на някой случаен минувач.

— Кейл?

— Да.

Момчето от столовата на име Клайст и Хенри Мъглата изникнаха от храсталака пред него.

— Дано да си струва риска, Хенри — прошепна Кейл.

— Струва си, Кейл. Гарантирам.

Клайст направи знак на Кейл да го последва в храстите до стената. Там стана още по-тъмно и Кейл трябваше да изчака очите му да привикнат. Другите двама също изчакаха. Стояха пред една затворена врата.

Това бе изумително — макар че в Светилището имаше колкото щеш врати, много малко от тях се затваряха. През Великата реформация преди два века повече от половината Изкупители бяха изгорени на клада за ерес. От страх, че тия отстъпници може би са заразили и своите момчета, победилата секта ги изкла за всеки случай. След доставянето на нови момчета Изкупителите направиха много промени и една от тях бе да забранят затворените врати навсякъде, където има момчета.

А и каква можеше да е целта на една врата там, където има грешници? Вратите криеха разни неща. Вратите носеха всевъзможни дяволски изкушения — потайност, уединение — насаме или с още някого, скрити замисли. Самата мисъл за врата караше Изкупителите да се тресат от ярост и страх. Дори дявола го изобразяваха вече не толкова като рогат звяр, колкото като правоъгълник с ключалка. Естествено, тази омраза към вратите не се отнасяше до самите Изкупители — напротив, символът на собственото им изкупление бе да притежават врати на работните си места и спалните си килии. Светостта на Изкупителите се измерваше с броя ключове, които имаха право да носят на верига около кръста си. Да дрънчиш в движение означаваше, че вече имаш запазено място в рая.

Точно затова откриването на неизвестна врата предизвикваше изумление.

След като очите му привикнаха с тъмното, Кейл различи до вратата купчина мазилка и потрошени тухли.

— Криех се от Четник — каза Хенри Мъглата. — Така открих това място. Мазилката в ъгъла беше олющена и докато чаках, почнах да я човъркам. Тя и без това едва се крепеше — влагата й беше видяла сметката. Стана за нула време.

Кейл посегна към ръба на вратата и побутна внимателно. После още веднъж и още веднъж.

— Заключена е.

Клайст и Хенри Мъглата се усмихнаха. Клайст бръкна в джоба си и извади нещо, което Кейл за пръв път виждаше у момче — ключ. Ключът беше дълъг, дебел и покрит с ръжда. Очите на тримата грейнаха от вълнение. Клайст пъхна ключа в ключалката и го завъртя, пъшкайки от усилието. Нещо изщрака.

— Трябваше три дни да я тъпчем с мазнина, за да се отвори — обяви с гордост Хенри Мъглата.

— Откъде взехте ключа? — попита Кейл.

Клайст и Хенри Мъглата бяха във възторг — Кейл им говореше тъй, сякаш можеха да възкресяват мъртвите или да ходят по вода.

— Ще ти кажа като влезем. Идвай. — Клайст опря рамо във вратата и другите сториха същото. — Не напъвайте много, пантите може да са ръждясали. Не бива да вдигаме шум. Ще броя до три. — Той помълча. — Готови? Едно, две, три.

Натиснаха. Никакъв резултат. Вратата не помръдваше. Спряха, поеха си дълбоко дъх.

— Едно, две, три.

Напънаха по-силно и вратата се раздвижи със скърцане. Тримата стреснато се отдръпнаха. Шумът означаваше залавяне, а залавянето означаваше да бъдат подложени Бог знае на какво.

— Може да ни обесят заради това — каза Кейл.

Другите го погледнаха.

— Няма. Чак дотам няма да стигнат.

— Лорд-Боеца ми каза, че Лордът на Дисциплината си търсел повод да обеси някого за назидание. Вече били минали пет години от последната екзекуция.

— Чак дотам няма да стигнат — повтори потресено Хенри Мъглата.

— Като нищо ще стигнат. Та това е врата, за Бога. Ти имаш ключ. — Кейл се обърна към Клайст. — Ти ме излъга. Нямаш представа какво има вътре. Сигурно е задънен коридор, без нищо, което си струва да се открадне или дори да се види. — Той пак погледна другото момче. — Не си заслужава риска, Хенри, но шията си е твоя. Аз изчезвам.

В този момент откъм плочника долетя гневен и нетърпелив глас:

— Кой е там? Какъв беше този шум?

После чуха как някой стъпва върху чакъла пред Обесения Изкупител.