Пол Хофман
Лявата ръка на Бога (16)

16.

След като приключи разговора си с Хенри Мъглата и Клайст, лорд Випонд се отправи към двореца на маршал Матераци, дож на Мемфис.

Дожът имаше много съветници, защото обичаше да се консултира, да обсъжда подробно нещата. Фактът, че рядко приемаше дадените съвети, бе просто чудатост, срещана често сред хората, притежаващи от рождение огромна власт. Единственото изключение от навика му да разговаря без да слуша, беше лорд Випонд, който също притежаваше изключителна власт чрез своята мрежа от шпиони и осведомители, както и благодарение на безспорния си талант вечно да се оказва прав. Не случайно една популярна песничка казваше:

Канцлер Випонд ден и нощ копае,

случи ли се нещо — той го знае.

Без да бъде връх на поезията, стихчето казваше чистата истина. Маршал Матераци беше безмилостен мъж, хванал в ръцете си властта на най-голямата империя в човешката история. За да я удържи успешно цели двайсет години, се изискваха изключителни военни способности, политическа дарба и забележителна интелигентност. Но използвайки услугите на Випонд почти през цялото това време, той така и не бе разбрал как канцлерът успява да се сдобие с власт почти равна на неговата. Някъде към третата година от управлението си започна с ужас да осъзнава, че Випонд е станал незаменим. Отначало това го изпълни с дълбока враждебност — то бе недопустимо и го подлагаше на риск от атентат, или още по-лошо, можеше да го превърне в марионетка. Но Випонд даде на маршала да разбере, че винаги ще бъде негов верен служител, стига да го остави на мира и да не се меси в канцлерските му задължения. От тогава отношенията им станаха не точно приятелски, но както се изразяваха селяните от Мемфиска област, „добре изпечени“.

След като се яви пред Матераци, Випонд бе поканен да седне.

— Как се чувствате, Випонд?

— Много добре, милорд. А вие?

— О, чудесно.

Настана неловко мълчание; неловко за маршала, защото Випонд просто седеше и се усмихваше добродушно.

— Доколкото чух, днес сте се срещали с норвежките пратеници.

— Да, така е.

Като една от граничните нации, завладени от Матераците преди петнайсетина години, норвежците бяха посрещнали с възторг предимствата на окупацията — пътища, дворци с централно отопление и внос на луксозни стоки. Същевременно не бяха загубили свирепата си страст към сраженията. Преди пет години, вече уморен от войни и раздразнен от разходите за поддръжка на огромната си империя, маршалът бе решил да не я разширява повече. Макар да оставаха верни на своя владетел, норвежците вечно създаваха неприятности и се опитваха при всеки удобен случай да разширят на север собствените си територии, въпреки изричната забрана на маршала. С типичното си безкрайно коварство те предизвикваха съседите и използваха всички възможни хитрости, за да претендират, че са нападнати и нямат друг избор освен да се защитят чрез нахлуване на вражеска територия. Както отлично знаеше Випонд, тези нападения всъщност бяха дело на норвежки войници, преоблечени в униформи на съседната нация, нарочена за ограбване.

— Какво казаха в своя защита?

— О — отвърна Випонд, — както винаги се преструват на жертви — миролюбиви жертви, принудени да отбраняват себе си и империята, на която са тъй верни поданици.

— А вие какво им казахте?

— Казах, че не съм вчерашен и че ако не върнат армията си в казармите, може да се замислим дали да не им предложим независимост.

— Как го приеха?

— И шестимата пребледняха от ужас и обещаха до една седмица армията да се оттегли.

Матераци се вгледа внимателно в канцлера.

— Може би все пак трябва да предложим независимост не само на тях, но и на още няколко нации. Стойността на управлението и администрацията е просто непосилна. Надхвърля приходите от данъци, прав ли съм?

— Почти… но тогава ще трябва или да съкратите войската и да пуснете тълпи разгневени войници да вилнеят навсякъде, или да им плащате от джоба си.

Матераци изсумтя.

— От трън, та на глог.

— Точно така, милорд. Но разбира се, ако желаете да проуча подробно въпроса…

— Защо прибрахте момчето, което ми счупи меча?

Внезапната смяна на темата беше стара тактика на маршала, целяща да стресне събеседника, от когото е недоволен.

— Аз отговарям за сигурността в града.

— Отговаряте за противодържавната дейност — не сте полицай. Нямате нищо общо с това. Той счупи меча ми — безценния меч — и нарани сериозно моя племенник и синовете на четирима придворни. Те искат главата му и между нас казано, аз също.

Випонд се замисли.

— Може би има начин да се поправи Острието.

— Вие не разбирате нищо от оръжия. Не се правете на познавач.

— Прав сте, не разбирам… но познавам един човек, който разбира. Префект Уолтър Гърни се върна от мисията си в Рибен.

— Защо не ми е докладвал?

— Болен е… не вярвам да изкара до догодина.

— Какво общо има той с моя меч?

— В доклада на Гърни имаше дълъг раздел за обработката на метали в Рибен. Той твърди, че никога не е виждал тъй изкусни майстори. Разговарях накратко с него и той каза, че ако някой може да поправи Острието, то това са рибенските оръжейници. — Випонд помълча. — Разбира се, това ще стане под моя гаранция и на мои разноски.

— Защо? — попита Матераци. — Какво има в това момче, та да хвърляте заради него толкова сили и средства?

— Ако ми разрешите да бъда откровен, в напълно разбираемото си раздразнение от унищожаването на една безценна вещ и нараняването на вашия племенник, вие пренебрегвате факта, че едно четиринайсетгодишно момче успя да прегази петима от най-обещаващите бойци на Матераците, един от които е смятан за най-велик в своето поколение. Това не ви ли кара да се замислите?

— Още една причина да се отървем от него.

— Не ви ли интересува как е придобил тази изключителна дарба?

— Как?

— Този младеж на име Кейл е бил обучен от Изкупителите в Светилището.

— Те никога не са ни създавали проблеми.

— Досега… но момчето ми казва, че през последните седем години е имало големи промени на живота и обучението в Светилището. Сега обучават повече и по-безмилостни войници.

— Боите се да не ни атакуват? Трябва да са много глупави, за да го сторят.

— Първо, длъжен съм да се боя от подобни неща. Второ, колко крале и императори мислеха същото за вас преди трийсет години?

Раздразнен и притеснен, Матераци въздъхна — някога бе изградил великата си империя с кървав терор, но честно казано след десетина години мир бе загубил интерес към войната. Някогашният свиреп войник и алчен завоевател се беше превърнал в застаряващ мъж, който желаеше само спокоен живот без изтощителни походи в люти студове и знойни пустини, без страх — както веднъж бе признал пред Випонд на пияна глава — някой ден да се види изкормен от прост селяк, извадил късмета да нанесе точен удар. Никога не бе споделил, че истинската му неприязън към войната започна след една гладна зима в ледените полета на Щетл, когато му се наложи да изяде тленните останки на любимия си полкови старшина.

— И какъв е вашият план? Сигурен съм, че вече имате план — но дано да знаете и как да се отърва от мърморенето на брат си заради Кон.

Випонд сложи на масата писмо. Беше от Кон Матераци. Маршалът го отвори и зачете. Когато свърши, върна писмото на масата.

— Кон Матераци има редица забележителни качества; досега обаче не подозирах, че сред тях е и желанието да постъпва по мъжки.

— Всички можем да се поучим от вашата точна преценка за хората, маршал Матераци. Всъщност става дума за проста суетност. Поговорих си с Кон и изтъкнах, че ще стане за смях, ако накажем Кейл задето го е победил. Той се съгласи.

— Не можете да оставите това ваше момче да скита из Мемфис. Общинските власти няма да го търпят, нито пък аз. Не мога да си затварям очите, Випонд.

— Не, разбира се. Но всички знаят, че той е в мои ръце. Ако избяга, упрекът пада върху мен.

— Искате да го пуснете?

— В никакъв случай. Момчето има уникални дарби — освен това той и неговите приятели са единственият ни източник на сведения за Изкупителите и техните намерения. Трябва да знаем много повече. Задвижих нещата, но те ми трябват за проверка на получаваната информация. Ценни са — по-ценни от който и да било меч или от натъртените глави на петима разглезени грубияни, които просто си получиха заслуженото.

— Боже мой, предизвиквате ли ме?

— Ако съм ви засегнал, милорд, ще подам незабавно оставка.

Матераци шумно въздъхна от раздразнение.

— Хайде пак! Една дума да ви каже човек и веднага избухвате като фойерверк. С годините ставате все по-сприхав, Випонд.

— Смирено се извинявам, маршал Матераци — отвърна Випонд с притворно съжаление. — Може би раните са ме направили по-избухлив, отколкото бих желал.

— Именно! Драги ми Випонд, трябва да се пазите. Било е ужасно изпитание, ужасно. Твърде дълго ви задържах — непростим егоизъм от моя страна. Трябва да си почивате.

Випонд стана, благодари с кимване за изразената загриженост и тръгна към изхода. Но докато стигна до вратата, Матераци любезно подвикна зад гърба му:

— Значи ще уредите поправката на меча за своя сметка и ще се погрижите за другия въпрос.