Пол Хофман
Лявата ръка на Бога (13)

13.

Изкупител Стейп Рой, следотърсач на южната потеря, влезе с коня си в Мемфис, след като бе оставил своите сто мъже и кучета в едно градче на петдесет километра от там. Чувстваше се по-неспокоен от когато и да било. Само по себе си безпокойството не беше чак толкова лошо, като се има предвид, че Стейп бе минавал през какви ли не адски изпитания и бе причинявал на другите още по-страшни неприятности. Но сега, докато наближаваше Кити Таун, той имаше чувството, че върви към самия земен ад. Пред ярко осветения вход към кошмарното предградие на Мемфис следотърсачът спря, слезе от коня и измина пеш последните няколко метра. Дори и в този късен час туристи и местни жители минаваха в непрестанен поток покрай пазачите, които пропускаха безпрепятствено повечето от тях, но някои спираха и претърсваха.

— Не можеш да влезеш с това — каза единият, като кимна към коня. — Въоръжен ли си?

До зъби, помисли си Стейп.

— Не искам да вляза — каза той. — Нося писмо за Кити Заека.

— Не съм го чувал. А сега се пръждосвай.

Под напрегнатите погледи на двамата пазачи Стейп бръкна в чантата на седлото и извади две кесии, едната много по-голяма от другата. Протегна малката напред.

— Това е за вас да си го поделите. Другото е за Кити Заека.

— Подай ги. Ще се погрижа да ги получи. — Петимата пазачи, грамадни и грижливо подбрани по грозота, обкръжиха Стейп. — Ела пак утре, или още по-добре вдругиден.

— Добре, дотогава ще задържа парите.

— Не, не мисля — каза пазачът. — При мен ще са на по-сигурно място.

Той пристъпи към Стейп с бързината на двойно по-лек човек и посегна да вземе парите. Стейп сякаш се беше предал. Раменете му провиснаха, като че признаваше поражението си. После, когато пазачът го блъсна в гърдите, той просто сгъна ръце около ръцете на противника и натисна надолу. Раздаде се не много звучен пукот и пазачът с див крясък рухна на колене. Смаяни от бързината на станалото, другите се хвърлиха напред. Едва бяха помръднали, когато видяха, че Стейп притиска острието на къс меч в гърлото на падналия. Викът на пазача да спрат всъщност въобще не беше необходим.

— А сега ми доведете някого от началниците си и не се бавете. Нямам желание да стоя в тази кочина по-дълго, отколкото се налага.

Двайсет минути по-късно Стейп седеше в някакво преддверие, чието обзавеждане говореше за дискретно богатство. През живота си не бе виждал по-красиво помещение — беше облицовано с кедър и сандалово дърво и ухаеше на нещо тъй нежно отпускащо сетивата, че му се прииска да си отреже едно парченце. Но безпокойството му не отминаваше — не заради боя пред портата на Кити Таун, а заради онова, което видя, след като го пуснаха вътре. Човекът, ръководил кланетата в Одеса и Полската гора, прочут със злобата си дори сред познаващите невероятните жестокости на войните в Източните пробиви, сега се смущаваше от нещата, които видя през последните няколко минути. Вратата в дъното се отвори, един старец прекрачи през нея и изрече любезно:

— Кити Заека ще ви приеме.

Още докато вратата се отваряше, той почувства полъха на необичаен мирис. Не можеше да се каже, че е неприятен, беше по-скоро сладък, но от сладостта му косата по тила на Стейп Рой настръхна. Стейп беше сигурен, че никога преди не е срещал подобна миризма. Нещо го предупреждаваше, нещо го плашеше, въпреки цялата му свирепа храброст. Вече дълбоко смутен от гледките в Кити Таун, той прекрачи прага, а старецът остана в преддверието и затвори вратата зад него.

Стаята беше сумрачна, но грижливо нагласеното осветление позволяваше да се вижда пода. Над височината на кръста се мержелееха само неясни силуети. Някой седеше зад бюро в средата на помещението, но приличаше на безплътна сянка.

— Моля ви, настанете се удобно, Изкупителю.

Този глас! За пръв път в живота си чуваше нещо подобно. Нямаше нотки на жестокост, нямаше злобно съскане, нито открита или прикрита заплаха — нямаше нито един от тоновете, които познаваше. Гласът напомняше гукането на гълъб, печална въздишка или глухо мяукане. В известен смисъл това беше най-ужасният звук, който бе чувал някога. Той сякаш отекваше в стомаха му като най-дълбоката, недоловима за слуха нота на органа в голямата киевска катедрала. Стейп имаше чувството, че всеки момент ще му призлее.

— Не изглеждате добре, Изкупителю — изгука гласът. — Желаете ли вода?

— Не. Благодаря.

Гласът на Кити Заека въздъхна, сякаш от дълбока загриженост. На Стейп му се стори, че го целува нещо невъобразимо гнусно.

— Тогава да преминем на въпроса.

Изкупителят трябваше да събере цялата сила на волята си, за да отговори — сила, доказвана многократно при изгаряне на еретици и масови кланета на невинни.

Дълбокото дишане не помагаше. То само засилваше въздействието на онази ужасна сладникава миризма.

— Вярно е — каза Кити Заека, — че четирите млади особи, които търсите, са в Мемфис.

— Можете ли да стигнете до тях?

— О, Изкупителю, до всекиго може да се стигне. Живи ли ги искате?

Клетият Рой Стейп едва се удържаше да не припадне.

— Можете ли да го направите?

— Нямам това намерение, Изкупителю. Разбирате ли, не е в мой интерес.

После той издаде странен звук — може би тихичък смях, може би не. Вратата се отвори и старецът, който го бе въвел, каза:

— Заповядайте насам, Изкупителю.

Десет минути по-късно зашеметеният Изкупител Рой Стейп започваше да се опомня от ужасната среща с Кити Заека.

— По-добре ли се чувствате, Изкупителю? — попита старецът.

Стейп го погледна.

— Що за…

— Не задавайте въпроси, които могат да се възприемат като обиди — прекъсна го старецът. — Подобно поведение тук е крайно неразумно. — Старецът въздъхна дълбоко. — Знаем, че искате да изведете от стария град трите момчета и момичето. Това е възможно, но няма да бъде сторено, защото ще наруши важни интереси, които са ни присърце.

— Тогава отивам да уведомя господаря си. Той държи да научава лошите новини незабавно.

— Не ставайте неразумен, Изкупителю — каза старецът. — Многото бързане винаги бави. По някое време те трябва да напуснат града. Ще ви известим и в знак на добра воля ще ви ги предадем здрави и читави. Обещаваме.

— След колко време?

— След колкото трябва, Изкупителю. Ще удържим на думата си — но нека да бъдем наясно. Ако предприемете някакви опити да се доберете до тях, Кити Заека ще сметне това за удар срещу собствените му интереси.

На вратата се почука.

— Влез.

Появиха се двама пазачи.

— Тези мъже ще ви придружат до портата на Кити Таун. В знак на добра воля конят ви е нахранен и напоен. Сбогом.

Когато Изкупител Стейп излезе от сградата, въздухът на Кити Таун го блъсна като удар в лицето. Шумът! Хората! Чувстваше се като прогледнал слепец, чиято първа гледка е пъстротата на ада, като глух, възвърнал слуха си единствено за да чуе края на света. Тук всичко живо предлагаше на всеослушание стоката си, срамотии се подмятаха на показ, малчугани с роклички подвикваха „Ела, ела да ме вземеш“, мъже на средна възраст търсеха своите мъчители, лелки с начервосани гърди обещаваха какво ли не, а невръстни улични тарикатчета търсеха кого да преметнат.

Потресен и вцепенен от ужас, Изкупител Стейп изведнъж нададе вик на върховна ненавист и погнуса. После за смайване на двамата си придружители, той хукна към портата с цялата бързина на изпепелената си душа и изчезна в нощта.

 

 

На петдесет километра от последното село, закриляно от Мемфис, ИдрисПюк седеше в една канавка под дъжда. Нямаше нищо сухо, за да запали огън, а и да имаше, би било твърде опасно да го направи. За последните двайсет и четири часа бе хапнал само един полуизгнил картоф. Как бе стигнал дотук човекът, който някога командваше цели три армии, в чиито съвети се вслушваха крале и императори, и който бе озлочестил безброй красиви щерки на владетели и сатрапи? Логичен въпрос, но ИдрисПюк отлично знаеше отговора. Докато повечето хора злоупотребяваха с късмета си веднъж или дваж в своя живот, той го правеше постоянно — жънеше там, където не беше сял; захапваше до лакът, щом му подаваха пръст; натрупваше състояние, а прахосваше две. Дори да имаше като котката девет живота, пак щяха да са му малко. Никой не можеше да му отрече способностите на пълководец, бойните умения и остроумието, а на политическата му прозорливост се възхищаваха в целия цивилизован свят — тоест навсякъде, където имаше издадена смъртна присъда срещу него, без да се броят местата, където съдилищата и присъдите се смятат за досадна формалност. Казано накратко, в момента вече нямаше държава, където ИдрисПюк да избяга без риск да бъде изпържен във вряло масло, изкормен, разкъсан или обесен, евентуално по няколко пъти. Най-великият наемник на всички времена сега бе принуден да се укрива от десетки ловци на глави и войници в някаква си канавка — мокър, уморен и измъчван от ужасно разстройство след мухлясалия картоф.

През изминалия месец на два пъти попада в плен, но успяваше да се измъкне почти незабавно. Истинският му проблем беше, че нямаше къде да бяга. Затвореше ли очи, виждаше как лешоядите прииждат от всички страни.

ПЛЯС!

ИдрисПюк инстинктивно се надигна на колене и трескаво запълзя в канавката.

— Светлина! Дайте факли! Той ни видя!

Из непрогледния мрак над полето изведнъж лумнаха факли. Но това, което помагаше на преследвачите, помагаше и на ИдрисПюк. Той зърна няколко дървета на трийсетина метра пред себе си и се втурна натам с бързината на куче, като се подхлъзваше из калта.

— Там!

Бяха го забелязали. Бягайки, видя, че дъгата от пламъци се затяга около него и всеки момент можеше да го сполети мъчителна смърт от някоя стрела или меч. Задъхан от страх, продължи напред. Трябваше да се добере до дърветата. Изкатери се по хлъзгавата канавка и точно когато подаде глава от нея, ударът го посрещна.

ТРЯС!

Той замръзна. Светът спря сред взрив от блясък и болка. После нов удар го отметна назад. Изгуби съзнание, още преди главата му да се блъсне жестоко в дъното на канавката.

Когато се събуди, грамадна космата горила го държеше за краката и небрежно блъскаше главата му в тухлена стена като домакиня, която изтупва килим. После спря, вдигна го срещу лицето си и впи поглед в очите му. ИдрисПюк знаеше, че е горила, защото бе виждал такъв звяр в един цирк в Арнхемланд. Тази тук беше много по-едра, с горещ, влажен дъх, вонящ на прогнило месо, а от ноздрите й се стичаха зеленикави сополи.

— Значи още си жив — рече горилата.

Едва сега ИдрисПюк с известно облекчение осъзна, че все още е в безсъзнание и просто сънува. После горилата продължи лениво да блъска главата му в тухлената стена.

Когато застави очите си да се отворят, видението отстъпи място на селска каруца, където лежеше с вързани ръце и крака, а главата му се блъскаше в страничната дъска при всяко друсване на колелата по неравния път.

За да не припадне отново, той си пое дълбоко дъх и измести глава към средата на каруцата. Помисли си, че има истина в старата шега — колко е приятно да спреш да си блъскаш главата в стената. После болката го връхлетя отново и облекчението изчезна. Той изпъшка.

— Събуди ли се вече?

Човекът беше войник, а не ловец на глави, което подсказваше, че поне е попаднал в ръцете на хора, спазващи някои формалности, преди да пристъпят към неприятната част. Значи имаше шанс да избяга.

Войникът го удари в корема с дръжката на късото си копие.

— Зададох ти любезен въпрос и чакам любезен отговор.

— Да, събудих се — изпъшка ИдрисПюк. — Къде отивам?

— Затваряй си човката. Казаха ми в никакъв случай да не разговарям с теб, макар че не виждам защо. Като те гледам, не си твърде опасен.

Войникът го смушка още веднъж в корема, облегна се назад и замълча.