Пол Хофман
Лявата ръка на Бога (23)

23.

— За Бога! — каза маршалът на дъщеря си. — Гледай малко по-весело.

— Той ме плаши — отвърна мъртвешки бледата, но красива млада жена.

— Плаши те? Та той ти спаси живота. Какво става с теб?

— Знам, че ми спаси живота… но беше ужасно.

Маршалът ахна от раздразнение.

— Не се и съмнявам, че е било ужасно. Всяко убийство е ужасно. Но той стори необходимото и рискува живота си — направо го пожертва, като се има предвид съотношението на силите — а ти си седнала да ми хленчиш колко било ужасно. Трябва да мислиш какви ужаси те чакаха, ако той не те беше спасил.

Несвикнала с подобна строгост, Арбел Лебедовата шия направи още по-нещастна физиономия.

— Знам, че ми спаси живота… но въпреки всичко ме плаши. Ти не си виждал какъв е. Аз видях — на два пъти. Не прилича на никого — той не е човек.

— Смешно… нищо по-нелепо не съм чувал в живота си. За Бога, гледай да бъдеш любезна с него, инак ще си имаме неприятности.

Арбел не беше свикнала да я командват и тъкмо се канеше да смени ролята на уплашена девойка с нещо по-духовито, когато вратата на малката трапезария се отвори и един слуга обяви:

— Канцлерът Випонд и гости, милорд.

— Заповядайте, заповядайте — възкликна маршалът, опитвайки да разведри атмосферата с такова усърдие, че Випонд и ИдрисПюк веднага усетиха някакво притеснение.

Кейл не усети нищо, освен присъствието на Арбел Лебедовата шия, която стоеше до прозореца, изглеждаше прекрасно и полагаше неуспешни усилия да не трепери. Кейл, изпаднал в копнеж и ужас откакто научи, че тя ще присъства на вечерята, също се мъчеше да не трепери.

— Ти трябва да си Кейл — каза маршалът и сърдечно му стисна ръката. — Благодаря, благодаря. Никога не ще мога да ти се отплатя за стореното. — Той погледна към дъщеря си. — Арбел.

Тонът му беше едновременно насърчаващ и заплашителен. Красивата девойка, безупречно грациозна, висока и стройна, бавно пристъпи към Кейл и протегна ръка.

Той я пое, сякаш нямаше представа какво да прави с нея. Не забеляза, че лицето на Арбел (никой не би повярвал, че е възможно) стана по-бяло от сняг под лунни лъчи.

— Благодаря за всичко, което стори за мен. Много съм ти признателна.

ИдрисПюк си помисли, че е чувал повече жизненост и възторг дори в последните думи на смъртник, крачещ към бесилото. Маршалът погледна свирепо дъщеря си — ала видя, че тя дълбоко се бои от момчето пред нея. Към раздразнението му от нейната липса на възпитание се добави искрено недоумение. Колкото и силна да бе неговата благодарност — а тя наистина бе много силна, защото обожаваше дъщеря си, — той малко се разочарова от Кейл. Беше очаквал… всъщност нямаше представа какво е очаквал, но човек с тъй страховита репутация трябваше да изглежда величествено, да излъчва могъщия чар, който маршалът винаги бе долавял около великите мъже на насилието. Кейл обаче приличаше на селянче — симпатично, но недодялано, смаяно и вдървено от кралското присъствие, както се полага на селянин. Пълна загадка оставаше как е успяло подобно същество да пребие най-добрите младежи на Матераците и да унищожи в ръкопашен бой толкова много мъже.

— Да похапнем. Ти сигурно си много гладен. Ела да седнеш до мен — каза маршалът и хвана Кейл за раменете.

Щом седна срещу Арбел, която бе свела очи към чинията си, Кейл забеляза огромния брой прибори пред себе си — цял взвод вилици с различни размери, също толкова ножове, остри и тъпи. А най-потресаващ бе един предмет, напомнящ инструмент за особено болезнени мъчения — например откъсване на нос или пенис. Приличаше на дълга щипка, но в края се усукваше по абсолютно загадъчен начин.

Кейл и бездруго вече се чувстваше зле — неразбираема смес от преклонение и ненавист към седналата отсреща жена, която бе поела ръката му с неохота, като че хващаше мъртва риба. Тая неблагодарна разкошна кучка! Сега бе сигурен, че изглежда глупав — а това вече не се издържаше. Кейл сякаш нямаше страх от най-ужасни болки и дори от самата смърт — в края на краищата никой не можеше да си служи с тях по-добре от самия него, — но почти губеше свяст от тревога пред перспективата да се почувства смешен.

Едва не подскочи, когато Стилнох пристъпи до него тъй безшумно, че момчето го усети, едва когато на масата отпред изникна чиния и старият слуга съчувствено прошепна в ухото му:

— Охлюви!

Без да подозира положението си на герой в очите на Стилнох, Кейл предположи, че „Охлюви!“ трябва да е някакво убийствено оскърбление от страна на слугата, който му завижда за присъствието сред богатите и великите. От друга страна, помисли си той, докато опитваше да се успокои, може да беше предупреждение. Но в такъв случай — какво точно? Той погледна чинията и тревогата му нарасна. Пред него лежаха шест предмета, напомнящи миниатюрни навити войнишки каски и от тях течеше ужасяваща лепкава слуз. Определено приличаха на нещо, за което си струваше да го предупредят.

— А! — каза ИдрисПюк, душейки въздуха като некадърен актьор от пантомима. — Превъзходно. Охлюви в чесново масло!

Седнал до Кейл, той веднага бе забелязал тревогата на момчето от безбройните прибори и ужасения му поглед към шестте охлюва с черупките. След като успя да привлече вниманието на Кейл, както и на всички други около масата, ИдрисПюк хвана с дясната си ръка причудливия инструмент и лекичко стисна дръжката. Двата края се поразтвориха и той ги пъхна в черупката на единия охлюв. Разхлаби натиска и краищата здраво стиснаха черупката. После взе малък шиш с дръжка от слонова кост, бръкна в черупката и сръчно, макар и малко театрално, за да го види Кейл, измъкна отвътре нещо, което наподобяваше (въпреки чесъна, магданоза и маслото) сиво-зеленикав хрущял с размерите на човешко ухо. После също театрално го лапна и въздъхна от възторг.

Макар и отначало озадачени от странното изпълнение, другите около масата бързо разбраха какво се опитва да направи и усърдно престанаха да наблюдават Кейл, който бе впил злобен поглед в първото блюдо.

Навярно звучи изненадващо, че едно момче, готово да яде плъхове, се гнусеше от охлюви. Но Кейл никога не бе виждал охлюв, а кой би дръзнал да заяви, че при едни и същи обстоятелства е по-приятно да ядеш лигав охлюв, изпълзял изпод прогнил пън, отколкото лъскав, едър и пъргав плъх.

Наблюдавайки тайно как другите гости се справят с каските върху чиниите си, Кейл взе щипката, хвана един охлюв и измъкна с шиша мекото сивкаво месо. Поколеба се, после го лапна и почна да дъвче с отвращение като човек, принуден да изяде собствените си тестиси.

За щастие останалата част от менюто се оказа сравнително позната, или поне напомняше ястията, срещани на трапезата на ИдрисПюк. Като държеше под око своя наставник, Кейл успя криво-ляво да се справи с повечето прибори — макар че вилиците си оставаха пълна загадка. Тримата мъже поеха целия разговор, избягвайки деловите теми — споделяха спомени, разкази за едно или друго събитие от своето минало, но без да засягат провиненията и изпадането в немилост на ИдрисПюк.

През цялата вечеря Арбел Лебедовата шия почти не хапна и нито веднъж не откъсна очи от чинията си. От време на време Кейл хвърляше поглед към нея и всеки път тя му се струваше по-красива отпреди — дълга руса коса, зелени бадемови очи, а какви устни! Червени като роза на фона на бледата кожа. И шия, тъй дълга и стройна, че нямаше думи да я опише. Той отново се привеждаше над поредното блюдо, а душата му звънеше като камбана. Но тази камбана звънеше не само от обич и преклонение — в нея кънтяха гняв и обида. Тя не го поглеждаше, защото не желаеше да търпи присъствието му. Тя го мразеше, а той (как иначе?) отвръщаше също с омраза.

Щом поднесоха последното блюдо — ягоди със сметана — Арбел Лебедовата шия остави приборите и каза:

— Извинявайте, не се чувствам добре. Може ли да се оттегля?

Баща й я погледна, прикривайки яростта си само заради гостите. Кимна мълчаливо, надявайки се раздразненият жест да говори достатъчно ясно: После ще си поговорим.

Тя бързо погледна гостите, но не и Кейл, после изчезна. Кейл седеше, кипнал от гняв. Какви необятни морета от чувства — любов, огорчение и ненавист — избликваха и връхлитаха върху скалите в душата на този младеж.

Но след като девойката се оттегли, стана излишно да отбягват въпроса за нейното отвличане и тайнствената му цел. Освен това стана ясно, защо около двореца не се трупат тълпи, обещаващи вечна признателност заради поразителната храброст на Кейл при спасяването на Арбел Матераци. Почти никой не знаеше. Маршалът се извини на Кейл, но обясни, че ако се разчуеше за отвличането, призивите за война биха станали неудържими. Двамата с лорд Випонд бяха единодушни, че трябва да узнаят колкото се може повече за необяснимия акт на Изкупителите, преди да предприемат една тъй драстична мярка.

— В момента сме слепи — каза Випонд на Кейл. — И затова можем да се препънем в едно тъй мащабно начинание. ИдрисПюк казва, че нямаш представа защо биха предприели подобна провокация.

— Прав е.

— Сигурен ли си?

— Защо да лъжа? За мен изглежда също тъй безсмислено, както за вас. Изкупителите говореха единствено за войната срещу Антагонистите. Пък и за тях казваха само, че те се прекланят пред Антиизкупителя, следователно са еретици и трябва да бъдат премахнати от лицето на земята.

— А говореха ли за Мемфис?

— С отвращение, макар че почти не го споменаваха — бил греховно и извратено място, където всичко можело да се купи и продаде.

— Грубичко — обади се ИдрисПюк, — но е ясно какво намекват.

Маршалът и Випонд се престориха, че не го чуват.

— Значи нищо не можеш да ни кажеш? — попита дожът.

Кейл осъзна, че ще го отпратят и че сега е единственият му шанс да си осигури бъдеще сред всемогъщите.

— Само едно. Щом са избрали да вършат нещо, Изкупителите няма да спрат. Не знам защо искат дъщеря ви, но ще продължат, независимо от цената.

При тия думи маршалът пребледня. Кейл не пропусна да използва предимството си.

— Вашата дъщеря е много… — той помълча, сякаш търсеше точната дума — … престижна личност. — Харесваше тази дума, макар да не знаеше точно какво означава. — Искам да кажа, навсякъде в империята я смятат — чувал съм хората да го казват — за най-прекрасното украшение на короната. Всичко възхитително в нея носи възхищение за Матераците. Тя символизира самия вас, прав ли съм?

— Какво намекваш? — попита маршалът.

— Ако са искали да изпратят послание…

Кейл не довърши.

— Какво послание? — подкани го маршалът с растяща тревога.

— Да отвлекат Арбел Матераци или да я убият и да докажат на вашите поданици, че Изкупителите могат да стигнат и до най-високото място в страната. — Той пак помълча само за да подчертае думите си. — Те знаят, че второ отвличане вероятно е невъзможно, но по мое мнение няма да се откажат. Винаги довършват каквото са почнали. За тях е също тъй важно да изтъкнат това, както и да разберете, че не сте недосегаем. Опитват се да ви кажат, че в никакъв случай няма да спрат.

Маршалът бе пребледнял като платно.

— Тук тя ще е в безопасност. Ще я обкръжим с железен обръч. Никой няма да може да влезе.

Кейл се престори на смутен.

— Казаха ми, че била охранявана от четирийсет гвардейци, когато я отвлекли от замъка край езерото Констанц. Имаше ли оцелели?

— Не — каза маршалът.

— А следващия път — това е само мое мнение, не мога да бъда сигурен — те ще дойдат, за да я убият. Има ли гаранция, че ще ги спрат осемдесет или сто и осемдесет гвардейци?

— Историята ни учи, милорд — обади се ИдрисПюк, — че ако си готов да пожертваш живота си, можеш да убиеш всекиго.

Випонд никога не бе виждал маршала тъй загрижен и разтревожен.

— Можеш ли да ги спреш? — обърна се маршалът към Кейл.

— Аз? — Кейл се престори, че за пръв път му хрумва подобна идея. Замисли се. — Във всеки случай бих се справил по-добре от всеки друг. А и разполагам с Клайст и Хенри Мъглата.

— С кого? — изненада се маршалът.

— Приятелите на Кейл — обясни Випонд, все по-заинтригуван какво е замислил младежът.

— И те ли имат твоите способности? — попита маршалът.

— Имат си техни умения. Тримата заедно можем да се справим, когото и да изпратят Изкупителите.

— Много си самоуверен, Кейл — отбеляза Випонд. — След като от десет минути насам ни обясняваш колко са неуязвими.

Кейл го погледна.

— Казах, че техните убийци са неуязвими за вас. — Той се усмихна. — Не казах, че са неуязвими за мен. Аз съм по-добър, от който и да било войник, обучаван някога от Изкупителите. Не се хваля, така е. Ако не ми вярвате, сър — той погледна маршала, — питайте дъщеря си и ИдрисПюк. А ако това не ви стига, питайте Кон Матераци.

— Дръж си езика зад зъбите, нахално пале — каза Випонд, чийто гняв измести любопитството. — Никога не си позволявай да говориш на маршал Матераци по такъв начин.

— И по-лоши неща съм чувал — каза маршалът. — Ако успееш да опазиш дъщеря ми, ще те направя богат и ще можеш да ме посещаваш лично, когато си искаш. Но дано да твориш истината. — Той се изправи. — До утре следобед искам писмен план за нейната защита. Разбрахме ли се?

Кейл кимна.

— От момента всички войници в двореца са на бойно дежурство. А сега ще те помоля да ни оставиш насаме. И теб също, ИдрисПюк.

Двамата станаха, поклониха се и излязоха.

— Голямо представление разигра — каза ИдрисПюк, докато затваряше вратата. — Имаше ли нещо вярно?

Кейл се разсмя, но не отговори.

Ако бе отговорил на ИдрисПюк, щеше да каже, че много малка част от зловещите му предупреждения се основава на нещо друго, освен на желанието да застави Арбел Лебедовата шия да му обърне внимание. Беше бесен заради нейната неблагодарност и по-влюбен от когато и да било. Но тя заслужаваше наказание, задето се бе отнесла така с него, а какво по-хубаво наказание от това, сам да решава кога да я види и безкрайно да я тормози с присъствието си? Естествено, сърцето му се късаше от факта, че неговото присъствие е тъй омразно за нея, ала, като всеки друг мъж, той намираше начин да се примири с болезненото противоречие.

Тревогата за дъщеря му засилваше страховете на маршала и го правеше лесна плячка за злокобните предсказания на Кейл. Випонд си оставаше недоверчив, също като ИдрисПюк. От друга страна канцлерът не виждаше нищо лошо в предложенията на Кейл. А идеята, че Изкупителите могат да се опитат да я убият, не изглеждаше чак толкова неправдоподобна. Така или иначе, маршалът щеше да си мисли, че нещо се върши, а междувременно Випонд възнамеряваше да работи денонощно, за да разкрие намеренията на Изкупителите. Сигурен бе, че войната е неизбежна и държеше да се подготви за нея, макар и тайно. Но за канцлера една война, без разбиране какво иска противникът, означаваше неминуема катастрофа. Затова той остави Кейл да върши каквото си е наумил — всъщност не бе трудно да се досети какво е то. Момчето явно не знаеше нищо за мотивите на отвличането, но като телохранител на Арбел Матераци щеше да я опази. Макар и по не тъй бащински причини, Випонд също изпитваше благодарност към него — политическите последствия от попадането на най-обожаваната представителка на кралската фамилия в ръцете на свирепия и брутален изкупителски режим биха били немислими. Новините от Източния фронт за свирепата безизходица във войната между Изкупителите и Антагонистите бяха страшни, дори невероятно страшни — ала малцината, успели да избягат през границата към територията на Матераците, единодушно разказваха една и съща тревожна история, която звучеше със злокобна достоверност в отчетите на неговите агенти. Ако избухнеше война срещу Изкупителите, тя нямаше да е като никоя друга.