Пол Хофман
Лявата ръка на Бога (27)

27.

— Е, Изкупителю — изгука Кити Заека, плъзгайки нокти по дървото на масата, върху която стоеше златната статуя на Сладострастната Венера от Страбон.

От неговия тих глас Изкупител Стейп Рой изпитваше чувството, че нещо невъобразимо гнусно се кани бавно да пропълзи в ухото му.

— Всичко това е много странно — продължи Кити Заека, гледайки втренчено статуята. Или поне Изкупител Рой си мислеше, че я гледа. Както винаги лицето на Кити Заека беше закрито от сивата му качулка и Изкупител Рой изпитваше дълбоко облекчение от това.

— Статуята е ваша, ако ни помогнете. Има ли значение защо го правим?

Тихото стържене на ноктите по дървото продължаваше, после Изкупителят едва не подскочи, когато звукът спря; закритата ръка се пресегна и сивото платно се отдръпна от ръката на Кити Заека… само че това не беше ръка. Представете си нещо сиво, покрито с рядка козина, напомнящо кучешка лапа, но дълго, много по-дълго, с петнисти нокти — и пак няма да е достатъчно близко до истината. Нежно, като майчина милувка, ноктите погалиха статуята, после се отдръпнаха.

— Прекрасно произведение на изкуството — изгука Кити Заека. — Но съм чувал, че е било строшено на десет парчета и хвърлено във вулкана край Делфи.

— Очевидно не е така.

Раздаде се дълга въздишка и Изкупителят я усети върху лицето си като горещ, влажен и смрадлив дъх на едро и недружелюбно куче.

— Няма да успеете — изгука Кити Заека.

— Въпрос на мнение.

— Въпрос на факти — отсече Кити Заека.

— Това си е наша работа.

— Опитвате се да започнете война, значи е и моя работа.

Настана дълго мълчание.

— Всъщност — продължи Кити Заека — нямам нищо против войната. Досега винаги съм имал полза от нея. Бихте се смаяли, драги ми Изкупителю, ако знаехте колко може да се спечели от доставка на некачествени храни, напитки, гърнета и тенджери дори за най-мъничката война. Ще искам писмена гаранция, че ако спечелите, няма да бъде нанесен ущърб на моята собственост и ще получа правото на свободен път докъдето си пожелая.

— Прието.

И двамата не си вярваха. Кити Заека определено се радваше да припечели от една бъдеща война, но плановете му стигаха далеч по-надълбоко.

— Ще отнеме известно време — въздъхна Кити Заека с нов полъх на горещ, влажен дъх. — Но до три седмици ще имам готови планове.

— Много е.

— Може би, но по-бързо няма да стане. Сбогом.

След тия думи Изкупител Рой бе изведен от личните покои на Кити Заека към двора, после в самия град. На един ъгъл любопитна тълпа прииждаше да гледа как бесят двама мъже на не повече от шестнайсет години. На вратовете на ужасените клетници висяха табелки: ИЗНАСИЛВАЧ.

— Какво значи изнасилвач? — попита Изкупител Рой придружителя си.

— Всеки, който опитва да се измъкне без да плаща — гласеше отговорът.

 

 

Дълбоко замислен, Кейл вървеше към грижливо охраняваните покои на Арбел Лебедовата шия. Въпреки дълбоката си подозрителност и обида, той започваше да усеща промененото й отношение. Тя вече не го гледаше яростно и не трепваше, когато я доближаваше. Понякога Кейл се питаше дали изражението в очите й (естествено, не можеше да го разпознае като жал и желание) няма някакъв по-особен смисъл. Но бързо прогонваше тези идеи, защото бяха абсурдни. И все пак ставаше нещо объркващо. Унесен в такива мисли, той почти не забеляза група разхайтени десетгодишни хлапета да се замерят с камъни край тренировъчното игрище. Когато се приближи, осъзна, че едното е много по-голямо — може би на четиринайсет, високо, стройно и красиво като всички Матераци на тази възраст. Странното беше, че по-малките момчета не мятаха камъни помежду си, а по него и крещяха: „Тъпак! Малоумен! Лигаво лайно! Бърнеста фъшкия!“. После се посипаха камъни. Но въпреки ръста си, едрото момче само се въртеше от страх и болка при всеки удар. Сетне един камък го улучи в челото и то се свлече на земята. Докато малчуганите се втурваха напред да го ритат, Кейл връхлетя, сграбчи едно за ухото, препъна друго и лекичко го срита. След миг цялата банда търти на бяг, сипейки ругатни в движение.

— Ако пак ви спипам, ситни боклуци — викна Кейл подир тях, — ще се запознаете по-отблизо с ботуша ми!

Наведе се над падналата жертва.

— Няма страшно, отидоха си — каза той на ридаещото момче, което се беше свило на топка и закриваше лицето си с длани.

Никаква реакция. Момчето продължаваше да хленчи.

— Няма да те нараня. Те си отидоха.

Отново никаква реакция. Вече леко раздразнен, Кейл го докосна по рамото. Момчето изведнъж оживя и замахна с такава бързина, че юмрукът му улучи челото на Кейл. Той отскочи с вик на изненада и болка, а момчето го изгледа смаяно и запълзя заднешком към близката стена, като се озърташе с ужас за мъчителите си.

— По дяволите! — изруга Кейл. — По дяволите!

Момчето имаше железни юмруци и удряше като с ковашки чук.

— Какво ти става, луд ли си? — викна той на уплашеното момче. — Опитвах се да ти помогна, а ти без малко да ми откъснеш главата.

Момчето продължаваше да го зяпа, но накрая заговори; всъщност не говореше, а мучеше несвързано.

Непривикнал да среща сакати и слабоумни — те не живееха дълго в Светилището — Кейл едва след известно време осъзна, че момчето е нямо. Протегна ръка. Момчето бавно я хвана и той му помогна да се изправи.

— Ела с мен.

Момчето го гледаше без да реагира. Беше и глухо. Кейл му направи знак да го последва и то бавно тръгна, плачейки от болка и унижение.

Десет минути по-късно Кейл почистваше момчето във временната телохранителска стая до покоите на Арбел Лебедовата шия, когато нахълта самата тя, следвана от Рива. Като видя окървавеното момче да седи пред Кейл, Арбел ахна и се провикна:

— Какво си му сторил?

— Какви ги дрънкаш, кучко шантава? — викна той на свой ред. — Вашите чаровни хлапета го замеряха с камъни и аз ги прогоних.

Арбел го погледна, изпълнена с угризения, че е съсипала усилията си от последните дни.

— Съжалявам. Съжалявам — каза тя тъй жално и тъй виновно, че Кейл изпита огромно удоволствие, но само изсумтя пренебрежително. — Много съжалявам — повтори тя, после тревожно пристъпи до момчето и го целуна.

Кейл гледаше с изумление. Никога не я бе виждал да проявява подобна загриженост към когото и да било. Момчето почти незабавно започна да се успокоява. Арбел Лебедовата шия го погали по косата и погледна Кейл.

— Това е брат ми Саймън — обясни тя. — Хората го наричат Саймън Малоумния — но не и пред мен. Той е глухоням. Какво стана?

— Беше на тренировъчното игрище. Хлапетата хвърляха камъни по него.

— Чудовища! — възкликна тя и пак се обърна към брат си. — Мислят, че всичко ще им се размине, защото той не може да се оплаче.

— Няма ли си пазач?

— Има, но иска да бъде сам и вечно бяга на тренировъчното игрище, защото мечтае да бъде като другите. Но те го мразят и се боят от него. Казват, че бил обладан от дявола.

Вече по-щастлив, Саймън посочи Кейл, измуча и разигра сцената с хвърлянето на камъни и появата на спасителя.

— Той иска да ти благодари.

— Откъде знаеш? — попита грубичко Кейл.

— Добре де. Не знам, но той има добро сърце, макар да не е много умен.

Тя хвана ръката на Саймън, разтвори дланта и я протегна към Кейл. След като момчето разбра какво се иска от него, мина доста време преди да спре енергично да тръска ръката на своя спасител. През цялото време струйка кръв се процеждаше изпод временната превръзка, която бе сложил Кейл. Той направи знак на момчето да седне и под тревожния поглед на Арбел надигна превръзката. Отдолу се разкри грозна рана, дълга около пет сантиметра.

— Ситните копелета можеха да му извадят окото. Трябва да се зашие.

Арбел Лебедовата шия го изгледа смаяно.

— Как така?

— Трябва да се зашие, също като скъсана риза или чорап. — Кейл се разсмя. — Естествено, не както го правите вие.

— Ще извикам някой от нашите лекари.

Кейл изсумтя презрително.

— Последният ваш доктор, с когото си имах работа, щеше да ме убие, ако не му бях попречил. Не само че ще остане грамаден белег, но такава разкъсана рана просто може и да не заздравее. Залагам десет към едно, че ще се възпали и тогава един Господ знае какво ще стане. Три-четири шева ще я затворят и после почти няма да си личи.

Арбел Лебедовата шия го гледаше съвсем объркана.

— Нека първо да доведа лекар да го прегледа. Моля те, опитай се да разбереш.

Кейл сви рамене.

— Както кажеш.

Един час по-късно двама лекари се опитваха да спрат кървенето, но след като шумно се скараха, само влошиха положението със своето опипване и човъркане. Саймън толкова се обърка от болка и притеснение, че отказа да ги допусне повече до себе си, а през цялото време от раната бликаше кръв.

По някое време Кейл излезе и когато след половин час се върна, завари Саймън да се свива в ъгъла. Не позволяваше никой да го докосне, дори и сестра му.

Кейл дръпна настрани отчаяната Арбел.

— Виж — каза той. — Взех от пазара равнец, за да спрем кървенето. — Кейл кимна към драмата в ъгъла. — Не върви на добре. Защо не попиташ баща си какво мисли?

Арбел Лебедовата шия въздъхна.

— Баща ми не иска да има нищо общо с него. Трябва да разбереш — ужасен позор е да имаш такова дете. Мога и сама да реша.

— Тогава решавай.

След малко лекарите бяха отпратени и в стаята останаха само Кейл и Арбел. Саймън престана да вика, но ги наблюдаваше подозрително от ъгъла. Кейл се постара момчето да види как той развързва пакетчето стрит равнец и изсипва малко прах върху дланта си. Посочи праха, после раната на Саймън, след това собственото си чело. Изчака малко, сетне внимателно пристъпи до Саймън, коленичи и му показа равнеца върху дланта си. Саймън го гледаше плахо, но вече не толкова подозрително. Кейл взе щипка прах и бавно го поднесе към челото на момчето. После отметна глава назад и направи на Саймън знак да стори същото.

Момчето крайно неохотно се подчини. Кейл изсипа стрит равнец върху кървящата рана и повтори процедурата още шест пъти. Накрая отстъпи назад и остави Саймън да се успокои.

След десет минути кървенето спря. Вече по-спокоен, Саймън позволи на Кейл пак да се приближи, за да изчисти билката от раната. Макар че това явно му причиняваше болка, Саймън търпеливо изчака Кейл да си свърши работата под непрестанния надзор на Арбел Лебедовата шия. Когато свърши, Кейл подмами момчето към масата в средата на стаята. Там, наблюдаван все тъй плахо от Саймън, той извади от джоба си парче сгънат копринен плат и го разгъна върху масата. Вътре имаше няколко игли с вече вдянати копринени конци. Подозрението се завърна в очите на Саймън когато Кейл взе една от иглите и му я показа. На няколко пъти се помъчи да обясни с жестове какво иска да стори, но тревогата, изписана по лицето на Саймън, само ставаше все по-силна. При всеки опит да посегне с иглата към раната, Саймън пищеше от ужас.

— Няма да ти позволи. Опитай нещо друго — каза отчаяната Арбел.

— Виж — отвърна раздразненият от неуспехите Кейл, — раната е твърде дълбока. Казах ти, че ще се възпали — тогава наистина ще има защо да пищи, или направо ще млъкне завинаги.

— Той не е виновен… не разбира.

Кейл нямаше как да не се съгласи, затова просто отстъпи назад и въздъхна. После отново прекрачи напред, извади от вътрешния си джоб малко ножче и преди Саймън или Арбел Лебедовата шия да реагират разряза дълбоко месестата част на лявата си длан точно под палеца.

За пръв път от много минути насам настана мълчание. Саймън и сестра му гледаха потресени. Кейл прибра ножчето и докато от раната бликаше кръв, той взе превръзка от масата и притисна разреза. През следващите пет минути не каза нищо, а другите двама само го гледаха. После предпазливо вдигна превръзката и видя, че кръвотечението е намаляло. Бавно пристъпи до масата, взе иглата и я показа на Саймън, сякаш се готвеше да направи фокус. Внимателно насочи иглата към раната и прониза с нея двата края. Изтегли нишката, хапейки съсредоточено устни, сякаш кърпеше чорап. После я върза на възел, взе от кърпата нова вдяната игла и повтори още три пъти, докато раната бе плътно зашита. Тогава вдигна длан пред лицето на Саймън, за да я огледа внимателно. Когато свърши, Кейл погледна момчето в лицето, кимна и зачака. Пребледнял от тревога, Саймън дълбоко въздъхна и също кимна. Кейл взе нова игла, поднесе я към раната на момчето (смяташе го за момче, макар да бяха връстници) и натисна.

Петте шева бяха направени успешно, макар и не без стонове и писъци от страна на Саймън. Накрая Кейл се усмихна и стисна ръката на Саймън, който бе пребледнял като мелкшамско мляко, но стоически търпеше болката. Кейл се завъртя към също тъй пребледнялата и разтреперана Арбел Лебедовата шия.

— Кораво момче — каза той. — Хората просто не знаят какъв е брат ти.

Безсрамното перчене на Кейл постигна очаквания ефект. Потресената, замаяна и удивена Арбел Матераци вече започваше да се влюбва.

 

 

Гвелфите — хора, известни с песимизма си — имат една поговорка: нито едно добро дело не остава ненаказано. Кейл скоро щеше да открие колко е вярно това. За беда не го бяха учили да възпира детинските жестокости на разглезени хлапета — беше обучен да убива. Изобщо не познаваше идеята за умерено насилие, затова ритникът му срещу един от мъчителите на Саймън се оказа по-жесток от предвиденото и строши две ребра на момчето. По нещастна случайност негов баща бе Соломон Соломон, който вече се бе заканил да си отмъсти на Кейл задето преби шестима от най-добрите му курсисти, а сега побесня от ярост заради сина си. Както често се случва със склонните към убийство, Соломон Соломон беше любящ и грижовен баща. Нищо не можеше да охлади пламналия му гняв. Нямаше как да извика Кейл на дуел, тъй като момчето му бе пострадало, докато нападаше сина на маршал Матераци. Колкото и да се срамуваше, че има малоумен наследник, маршалът би побеснял от този удар срещу семейната чест и въпреки всичките си връзки и бойни умения Соломон Соломон тутакси би заминал да ръководи погребенията в някоя колония за прокажени нейде из Средния изток. Към предишния гняв срещу Кейл се прибави смъртоносна омраза, изчакваща сгоден случай. И случаят нямаше да закъснее.

Не бе изненадващо, че Саймън Малоумния, както го наричаха зад гърба на баща му и сестра му, започна да прекарва цялото си свободно време с Кейл, Клайст и Хенри Мъглата. Изненадващо бе обаче, че присъствието на глухонямото момче в компанията им не ги дразнеше толкова, колкото би могло да се предположи. Също като тях той беше измъчван и презиран, но го съжаляваха и защото стоеше само на крачка от всичко, за което те мечтаеха — пари, влияние и власт, от която никога нямаше да може да се възползва. Освен това просто не го оставяха да им досажда. Вярно, често се държеше нелепо и даваше воля на чувствата си, защото никой не си бе направил труда да го научи на добро поведение. Те го учеха като му крещяха, когато ги дразнеше — което изобщо не впечатляваше глухонемия — или набързо го сритваха по задника, което даваше резултат. Скоро разбраха, че най-полезно е да престават да му обръщат внимание, щом изпадне в поредния пристъп на неразбираеми чувства. Това го мъчеше повече от всичко останало и той бързо усвои основните правила на добре възпитан изкупителски послушник. Макар тия правила да нямаха кой знае какво приложение из мемфиското добро общество, момчетата просто не познаваха други.

Арбел каза на Кейл, че със Саймън са се занимавали безрезултатно най-добрите учители. Но момчетата имаха едно предимство дори пред най-добрите учители в Мемфис. Изкупителите бяха разработили простичък жестомимичен език за дните и седмиците, когато не биваше да се разговаря. Послушниците, които попадаха по-често под тази забрана, разшириха допълнително този език. След множество безуспешни опити да накара Саймън да изговори някоя дума, Кейл почна да го учи на знаците и момчето бързо ги усвои: вода, камък, човек, птица, небе и тъй нататък. Три дни след като започнаха, двамата минаха през една градина с езерце, в което плуваха патици. Саймън дръпна Кейл за ръкава и му направи знак: „вода-птица“. Точно тогава Кейл за пръв път си помисли, че момчето може и да не е малоумно. През цялата следваща седмица Саймън попиваше жестомимичния език на Изкупителите като пресъхнала гъба. Оказа се, че изобщо не е малоумен, а напротив — разсъдлив и съобразителен.

— Трябва — каза веднъж Кейл, докато четиримата вечеряха в стаята си — някой да му измисли още думи.

— Каква полза, щом никой не знае какво показва? — попита Клайст. — С какво ще му помогне това?

— Но Саймън не е кой да е, нали? Той е син на маршала. Могат да наемат някой да разчита знаците му и да ги произнася на глас.

— Лебедовата шия ще плати — каза Хенри Мъглата.

Но Кейл имаше други планове.

— Не още — каза той и погледна към Саймън. — Мисля, че той заслужава да отмъсти на баща си и на всички останали, освен Лебедовата шия. Трябва да стори нещо голямо, някак да им докаже кой е в действителност. Аз ще наема човек.

Макар че откровено споделяше намеренията си, той не каза цялата истина. Знаеше много добре, че Арбел Лебедовата шия силно е променила отношението си към него, но нямаше представа до каква степен. Чувстваше, че трябва да я впечатли с нещо драстично — колкото по-силно, толкова по-добре.

И тъй, на другия ден Кейл влезе заедно с верния си наставник ИдрисПюк при Контрольора на Стипендиантското бюро, наричано от простолюдието Главанашки дом. Тук се обучаваха многобройните бюрократи, необходими за имперската администрация. Разбира се, най-важните постове бяха запазени за Матераците — губернатори на различни провинции, но и други длъжности, свързани с властта. Но макар да не го признаваха публично, те разбираха, че не разполагат с достатъчно аристократи, притежаващи необходимата мъдрост и благоразумие за правилно, или поне сносно управление на една тъй обширна държава. Главанашкият дом, където се признаваха единствено личните постижения, бе създаден, за да не рухне от некадърност имперската администрация. При всяко назначаване на някой глуповат син или племенник на Матераците за губернатор на една или друга покорена държава винаги го придружаваха голям брой възпитаници на Главанашкия дом, за да ограничат пораженията от управлението му. По този начин от чистия егоизъм на аристокрацията се роди мъдрост, позволяваща най-умните и амбициозни синове на търговците (но не и умните бедни момчета) да намират цел за амбициите си и да дадат своя принос за бъдещето на Мемфис. Така не се замесваха в заговори срещу установения ред — нещо, което неведнъж в историята е съсипвало висшата аристокрация.

Контрольорът погледна с известна подозрителност ИдрисПюк, чиято печална слава се носеше навсякъде. Подозренията му само се засилиха от вида на свирепия млад нехранимайко, надарен с още по-лоша — макар и по-тайнствена — слава.

— С какво мога да ви помогна — попита той нелюбезно, доколкото можеше да си го позволи.

ИдрисПюк извади от вътрешния си джоб писмо и го сложи на масата пред Контрольора.

— Лорд Випонд моли да ни окажете пълно съдействие.

Контрольорът огледа писмото с нескрито съмнение, сякаш подозираше, че може да е фалшиво.

— Трябва ни най-добрият ви стипендиант за адютант на видна особа от семейството на маршала.

Контрольорът се ободри — това можеше да се окаже полезно.

— Разбирам. Но не е ли обичайно за подобен пост да се избират хора от Матераците?

— Да, обичайно е — съгласи се ИдрисПюк, сякаш това вековно желязно правило нямаше ни най-малко значение. — В случая ни трябва адютант, надарен с остър ум и умения — имам предвид езикова дарба. Съобразителен и способен да разсъждава. Разполагате ли с подобна личност?

— Разполагаме с много подобни личности.

— Тогава искаме най-добрия.

И тъй два часа по-късно смаяният от неочакваното си щастие Джонатан Кулхаус прекоси крепостта и с всички подобаващи почести за един адютант на Матераците бе въведен в дворцовата част на Арбел Лебедовата шия, а след това в стаята на охраната.

Не се знае дали Джонатан Кулхаус бе чувал поговорката на великия генерал Войд „Никоя новина не е тъй добра или тъй лоша, както изглежда в началото“, но тепърва му предстоеше да се убеди колко е вярна. Очакваше да попадне в луксозен апартамент — преддверие на разкошния живот, който вярваше, че е заслужил заради способностите си. Вместо това се озова във войнишка стая с легла покрай стените и купища зловещи на вид оръжия. Нещо не беше наред. Половин час по-късно влязоха Кейл и Саймън Матераци. Кейл се представи, а Саймън измуча към объркания стипендиант. После Джонатан чу какво се очаква от него: да използва дарбата си, за да създаде подробен жестомимичен език за Саймън, а след това да го придружава навсякъде като негов преводач. Представете си горчивото разочарование на клетника. Той бе очаквал бляскаво бъдеще сред каймака на мемфиското общество, а откри, че в действителност трябва да бъде говорител на дворцовия идиот. Ако имаше гемии, те определено щяха да потънат в този момент.

Кейл заръча на един слуга да отведе Джонатан в стаята му, която се оказа не по-добра от предишната в Главанашкия дом. После го поканиха при Саймън, където Хенри Мъглата чакаше да му представи основните знаци от безмълвния език на Изкупителите. Тази задача поне даде на унилия Кулхаус възможност да забрави разочарованието. Той заслужаваше репутацията си на младеж с езикова дарба и бързо реши, че тази история със знаците няма особено да го затрудни. За два часа успя да запише всички знаци. Постепенно начинанието го заинтригува. Стори му се интересно не да учи, а да изобрети цял нов език. Никоя новина не е тъй добра или тъй лоша, както изглежда в началото. Така или иначе нямаше друг избор, освен да се хване на работа, макар дълбоко да съжаляваше, че се налага да се занимава с някакъв си малоумен.

През следващите дни Кулхаус започна да преосмисля първоначалната си преценка — през целия си живот Саймън бе оставян да се оправя сам и не притежаваше дори капчица дисциплина, не бе попадал под контрола на каквато и да било система за образование или добро поведение. Две неща помогнаха на Кулхаус да го обучава — страхът и преклонението на Саймън пред Кейл и собственото му отчаяно желание да се научи да общува с другите, след като вече бе изпитал това великолепно удоволствие, макар и на най-елементарно ниво, каквото позволяваше ограниченият безмълвен език на Изкупителите. Тази комбинация превърна Саймън в по-перспективен ученик, отколкото изглеждаше отначало, и двамата бързо напредваха, макар че прекъсваха поне по два пъти на ден заради нервните кризи на Саймън, предизвикани от неспособността му да разбере какво прави Кулхаус. При първото от тези избухвания на Саймън стреснатият Кулхаус повика Кейл, който укроти момчето със заплахата да го напердаши, ако не се държи прилично. Саймън, който след инцидента с шевовете смяташе Кейл за способен на всичко, незабавно се подчини. Кейл обясни с жестове, че предава на Кулхаус правото си да налага някакви неясни, но страховити наказания и с това всичко приключи. Кулхаус продължи да преподава, а Саймън, който жадуваше на всяка цена да се хареса на Кейл, продължи да учи. Кулхаус не биваше при никакви обстоятелства да разкрива на външни лица какво прави, а присъствието му бе обяснено с измислицата, че е временен телохранител на Саймън.

Макар и без да знае амбициите на Кейл за брат й, Арбел Лебедовата шия виждаше какво върши той за момчето. В Светилището нямаше игри — те се смятаха за греховни. Най-близкото подобие на игра беше едно упражнение, в което два отбора, разделени от черта на земята, се опитваха да ударят противниците с кожена торба, окачена на въже, без да прекрачат чертата. Ако това ви изглежда сравнително безопасно, трябва да знаете, че торбата беше пълна с едри камъни. Често се случваха тежки контузии, понякога имаше дори смъртни случаи. Осъзнавайки, че тримата почват да се отпускат от приятния живот в Мемфис, Кейл възроди играта, но с пясък вместо камъни. Все още я възприемаха единствено като тренировка, но с изненада откриха, че без постоянната заплаха от тежка контузия упражнението им носи радост и смях. Тъй като нямаха четвърти играч, включиха Саймън. Той беше тромав и лишен от изяществото на Матераците, но кипеше от енергия и тъй бурен ентусиазъм, че постоянно се нараняваше. Това изобщо не го смущаваше. Четиримата вдигаха толкова шум, тъй бурно се смееха и подиграваха противниците за всеки провал, че Арбел нямаше как да не ги чуе. Тя често заставаше до прозореца над градината и гледаше как брат й се смее и играе с първите си приятели в своя живот.

Това също я трогна дълбоко — разбира се, заедно със странната сила и мощ на Кейл, с неговото мускулесто тяло и потта, която го обливаше докато хвърляше, ловеше и се смееше.

По-късно, след като той бе стоял около час на пост пред нейната стая, тя заръча на Рива да го повика. Докато се подготвяше в спалнята да изглежда небрежно красива, Кейл я чакаше във всекидневната. Тъй като това бе първата му възможност да огледа стаята насаме, той систематично проучи всичко — от книгите на масата до гоблените по стените и големия портрет на мъж и жена. Тъкмо разглеждаше портрета, когато Арбел се появи зад него и каза:

— Това са прадядо ми и втората му съпруга. С любовта си предизвикали голям скандал.

Кейл се канеше да попита защо държи портрета им на стената, но Арбел смени темата.

— Исках — каза тя — да ти благодаря за всичко, което стори за Саймън.

Кейл не отговори, защото не знаеше как и защото обектът на неговата тревожна обич му говореше тъй любезно за пръв път, откакто я видя и мигновено се влюби.

— Имам предвид, че днес ви видях да играете. Той е тъй щастлив хората… — канеше се да каже „да си играят“, но осъзна, че този ту груб, ту милостив младеж може да я разбере погрешно и завърши: — … да са дружелюбни с него. Много съм ти благодарна.

За Кейл това прозвуча като райска музика.

— Няма нищо — каза той. — Саймън схваща бързо, след като му обясниш. Ще го отракаме. — После бързо осъзна, че не е трябвало да казва точно това. — Искам да кажа, ще го научим да се грижи за себе си.

— Нали няма да го учиш на нещо много опасно? — попита тя.

— Няма да го уча да убива, ако това имаш предвид.

— Извинявай — каза тя, посърнала, че го е обидила без да иска. — Не исках да бъда груба.

Но Кейл вече не се засягаше толкова, както преди. Разбираше, че чувствата й към него вече са много по-топли.

— Не, не беше груба. Аз съжалявам, че винаги се засягам толкова лесно. ИдрисПюк ми каза да помня, че съм обикновен грубиян и трябва да внимавам, когато съм с възпитани хора.

— Тъй ли ти каза? — разсмя се тя.

— Каза ми го и още как! Няма никакво уважение към нежната страна на душата ми.

— А имаш ли такава?

— Не знам. Мислиш ли, че би било добре?

— Мисля, че би било прекрасно.

— Тогава ще се опитам… само че не знам как. Можеш ли да ми казваш, когато се държа като грубиян?

— Не бих посмяла — каза тя и запърха с мигли.

Той се разсмя.

— Знам, всички си мислят, че съм зъл като пор, но не бих убил някого само задето ми казва, че съм грубиян.

— Ти си много повече — възкликна тя.

— Но си оставам грубиян.

— Ето че пак се засягаш прибързано.

— Видя ли? Направи ми забележка и не убих никого… а тепърва ще се старая още.

Тя се усмихна, той се разсмя и без да знае направи още една крачка напред в смутеното й сърце.

 

 

Клайст учеше Саймън и Кулхаус как се слага оперение на стрела. Саймън сбърка за трети път и толкова се ядоса, че счупи стрелата и хвърли парчетата в другия край на стаята. Клайст го погледна спокойно и направи на Кулхаус знак да преведе.

— Направиш ли го пак, Саймън, ще ти тегля един ритник по дирника.

— По дирника? — повтори Кулхаус, изразявайки цялото си възмущение от подобна грубост.

— Като си толкова умен, измисли сам как да го кажеш.

— Познайте какво намерих долу в мазето — извика Хенри Мъглата, влизайки в стаята ухилен до уши.

— Как, за Бога — отвърна Клайст, без да вдига очи от масата, — да се досетя какво си намерил в мазето?

Хенри Мъглата изобщо не се стресна от хладното посрещане.

— Ела да видиш.

Радостта му бе тъй очевидна, че разпали любопитството на Клайст. Хенри ги поведе към долния етаж, после по един тъмен коридор към малка вратичка, която отвори с усилие. След като влязоха, един висок прозорец им осигури добро осветление.

— Разговарях с един от старите войници. Той ми разправяше военни спомени — интересни истории, между другото — и спомена, че преди около пет години, докато патрулирали из Келявите земи да търсят Гъриърси, случайно се натъкнали на бойна колесница на Изкупителите, изостанала от кервана. Пазели я само двама Изкупители, затова им наредили да се пръждосват и конфискували колесницата.

Той пристъпи настрани, дръпна едно платнище и отдолу се разкри огромна колекция от реликви: свещени бесилки с най-различни размери от дърво и метал, статуи на Светата сестра на Обесения Изкупител, съсухрени пръсти от ръцете и краката на разни мъченици, съхранявани в красиви малки ковчежета — в едното дори имаше нос, или поне така си помисли Хенри Мъглата; след седемстотин години бе трудно да се разпознае. Сред реликвите лежеше дясната ръка на свети Стефан Унгарски и едно отлично запазено сърце.

Кулхаус погледна Хенри Мъглата.

— Какво е всичко това? Не разбирам.

Хенри Мъглата вдигна една малка стъкленица и прочете етикета:

— Масло на святост, прокапало от ковчега на света Валбурга.

Клайст бе загубил търпение, а купчината реликви разбуждаше неприятни спомени.

— Кажи ми, че не си ни довел заради това.

— Не.

Хенри пристъпи до едно по-малко платнище и този път го дръпна театрално като магьосника от представлението, което бяха гледали в двореца.

Клайст се разсмя.

— Е, сега вече признавам, че не си чак такъв глупак.

На земята лежеше купчина леки и тежки арбалети. Хенри Мъглата вдигна един с лостова система за обтягане.

— Вижте го само. Бас държа, че дава страхотна точност. А това… — Той вдигна по-малък арбалет с нещо като кутийка отгоре. — Мисля, че е скорострел. Чувал съм за такива, но не ги бях виждал.

— Прилича на детска играчка.

— Ще видим, след като изработя стрели за тях. Нито един няма стрели. Сигурно Матераците са ги зарязали, без да знаят за какво служат.

Саймън направи няколко знака на Кулхаус.

— Тревожи го онова, което каза за Хенри.

Клайст се озадачи.

— Нищо не съм казал.

— Каза, че бил глупак. Саймън иска да се извиниш, инак ще ти тегли един ритник по дирника.

За Саймън не беше лесно да разбере начина, по който си разговаряха трите момчета. Преди да ги срещне, той бе свикнал само с открити обиди и открито подмазване. Клайст погледна Саймън. Докато той говореше, пръстите на Кулхаус танцуваха из въздуха.

— Хенри Мъглата е това, което Матераците наричат… — Той потърси точната дума. — Чекино… специалист по мокри поръчки. Използва единствено арбалет.

 

 

Два часа по-късно Кейл се появи в стаята на охраната и новината за арбалетите веднага му развали настроението.

— Казахте ли на Саймън и Кулхаус да си траят?

— Защо да си траят? — попита Клайст.

— Защото — отговори Кейл, вече сериозно раздразнен, — не виждам основателна причина някой да знае, че Хенри е снайпер.

— А неоснователна?

— Каквото не знаят, не може да ни навреди. Колкото по-малко знаят за нас, толкова по-добре.

— И това го чувам от онзи, дето направи голямата демонстрация в лятната градина — каза Клайст.

— Виж какво, Кейл — каза Хенри, — как можех да измъкна арбалетите, без никой да разбере? Трябва да поръчам стрели за тях и да тренирам.

Така или иначе вече бе твърде късно. След два дни тримата бяха привикани при капитан Албин. Той изглеждаше развеселен.

— Не ми приличаш на убиец, Хенри.

— Не съм убиец, а снайпер.

— Джонатан Кулхаус казва, че си чекино.

— Не го слушайте.

— Значи си снайпер, който не убива хора. Каква полза от теб тогава?

Оскърбеният Хенри Мъглата не се хвана на въдицата, но в крайна сметка Албин настоя за демонстрация.

— Чух за тая машинария. Искам да я видя в действие.

— Не е само една, а шест.

— Много добре. Шест. Полето на мечтите ще свърши ли работа?

— Колко е дълго?

— Около триста метра.

— Не става.

— Колко ти трябва?

— Около шестстотин.

Албин се разсмя.

— Твърдиш, че с тия щуротии можеш да улучиш нещо от шестстотин метра?

— Само с една от тях.

Албин го погледна с нескрито съмнение.

— Вероятно можем да затворим западния край на Кралския парк. Значи след пет дни?

— Осем. Трябва да поръчам стрели, а лъковете се нуждаят от нови тетиви.

— Добре. — Албин погледна Клайст. — Кулхаус казва, че ти ползваш лък.

— Много голяма уста има тоя Кулхаус.

— Да оставим размерите на устата му. Вярно ли е?

— По-добър от мен не сте виждали.

— Тогава ще чакам демонстрация и от теб. Ами ти, Кейл? Криеш ли още някакви фокуси?

 

 

Осем дни по-късно групичка генерали на Матераците, самият маршал и Випонд се събраха зад дългите брезентови прегради, използвани обикновено за насочване на елени към дами от висшето общество, желаещи да се позабавляват с лов. Също тъй безмилостно предпазлив като Кейл, Албин бе решил, че ще е най-добре да запазят демонстрацията в тайна. Нямаше представа защо, но трите момчета вечно криеха нещо и следователно бяха непредсказуеми. А около онзи Кейл вечно витаеше предчувствието за неприятности. Струваше си да вземе предпазни мерки.

Пет минути след началото на демонстрацията Албин разбра, че е допуснал ужасна грешка. Не е лесно да възприемеш дълбоко в душата си, че способните, работливите, умните и ученолюбивите трябва винаги да отстъпват на по-некадърните, но родени по-нависоко, най-добрите места край онова, което поетът Демидов нарича „голямата копаня на живота“. Тъй като често общуваше с Випонд — усърден мъж, надарен с изключителни способности, — детското чувство за справедливост, укрито в душата на Албин, старателно си затваряше очите пред факта, че аристократът Випонд лесно би могъл да стане канцлер, дори ако беше кръгъл глупак. Генералите, очакващи началото на демонстрацията, бяха не по-добри и не по-лоши пълководци от който и да било свой роднина. Пекари, пивовари, зидари — всички в Мемфис спазваха рожденото право също тъй строго, както всяка графиня от Матераците. Ти си идиот, помисли Албин, и заслужаваш това унижение. Въпросът не беше там, че тия тримата бяха деца — макар и твърде странни, — а че не спадаха дори към простолюдието. Човек може да уважава един зидар или оръжейник; дори грубостта към слугите се смяташе за вулгарна от повечето Матераци. Но тези момчета нямаха самоличност, бяха скитници без принадлежност и най-главното — едно от тях бе стигнало твърде далече. Не че генералите биха насърчили грубостите на Монд и Соломон Соломон — широко известен като простак; само че уреждането на тия неща бе работа на самите Матераци. Несправедливостите към простолюдието се уреждаха тихомълком, или пък просто не се уреждаха и толкоз. Не се полагаше оскърбеният да поеме отмъщението в свои ръце, и то по ефикасен и също толкова оскърбителен начин. Фактът, че Кейл сам си уреди сметките, представляваше болезнена заплаха. И може би са прави, помисли си Албин.

Пръв беше Клайст. На триста метра от групата бяха подредени дванайсет войници от дърво, обикновено използвани за тренировки на бой с меч. Матераците познаваха лъковете, но ги използваха предимно за лов — елегантни и скъпи вносни оръжия от няколко слоя различно дърво. Лъкът на Клайст поразително приличаше на метла. Изглеждаше невъзможно човек да прегъне нещо толкова грозно. Той притисна към земята долния край на лъка и го подпря с ляв крак. Хвана тетивата точно под примката и започна да огъва. По-дебело от мъжки палец, дървото бавно се изви в мощните му ръце, после той сръчно намести примката в жлеба. Разбира се, положи максимални усилия да не проличи, че се затруднява да обтегне лъка, с който биха се справили само най-силни мъже. Обърна се към стрелите, подредени в полукръг на земята зад него, взе една, намести я на тетивата, изпъна я до бузата си, прицели се и стреля. Всичко това стана с едно непрекъснато изящно движение. Още стрели последваха първата на интервали от пет секунди. Чуха се единайсет плясъка от улучените мишени — и тишина, когато едната стрела прелетя край целта. Един от хората на Албин изскочи иззад укритието от греди и потвърди резултата като размаха две флагчета: 11 от 12. Маршалът изръкопляска възторжено, генералите последваха примера му, но без възторг.

— Отлична работа! — каза дожът.

Раздразнен от равнодушието на генералите, Клайст неохотно се поклони и отстъпи място на Хенри Мъглата да покаже на какво е способен.

— Има три основни модела арбалети — започна той, убеден, че слушателите споделят неговия ентусиазъм. Повдигна по-лекия от двата, поставени на стойки пред него. — Това е еднокрак арбалет — наричаме го така, защото слагаме крак тук…

Той пъхна десния си крак в стремето на върха на арбалета, закачи тетивата с кукичка, закрепена за колана му, натисна с крак и същевременно изпъна гръб, докато тетивата се намести в механизма на спусъка.

— А сега — каза Хенри вече не тъй бодро, защото усещаше неодобрителните погледи на генералите — слагам стрелата на място, после…

Той се завъртя, прицели се и стреля. Въздъхна от облекчение, когато дори от триста метра ясно се чу, как стрелата с пукот се вряза в мишената.

— О, добър изстрел — каза дожът.

Генералите гледаха Хенри Мъглата не просто с безразличие, а с навъсено презрение. Тъй като бе очаквал да ги впечатли със силата и точността на изстрела, той мигновено загуби първоначалната си самоувереност и започна да се колебае. Обърна се към втория арбалет — много по-голям, но със същата конструкция.

— Това е двукрак арбалет — наричаме го така, защото слагаме… ъ-ъ-ъ… двата крака в стремето, а не… ъ-ъ-ъ… само единия. Това означава — унило добави той, — че имаме… ъ-ъ-ъ… още повече мощ.

Хенри подготви арбалета както предния път и пусна стрелата към втората мишена, но този път тя удари с такава сила, че разцепи главата на дървения войник.

Неодобрителното мълчание стана студено като големия ледник по върховете на Солената планина. Ако беше по-възрастен или по-опитен в демонстрациите, Хенри Мъглата щеше да спре дотук, за да ограничи загубите. Но тъй като не беше нито едното, нито другото, той продължи към последната си и най-голяма грешка. Отстрани Хенри бе покрил с платнище някакъв голям предмет. Този път нямаше театралничене. С помощта на Кейл той дръпна платнището настрани и разкри стоманен арбалет, двойно по-голям от предишния, но закрепен здраво за дебела греда, забита в земята. В задната част на арбалета имаше голяма ръчка за навиване. Хенри Мъглата я завъртя и подвикна през рамо:

— Разбира се, това е твърде бавно за бойното поле, но с такъв арбалет можем да улучим цел на повече от половин километър.

Това твърдение най-сетне предизвика някаква друга реакция освен ледено неодобрение. Неколцина генерали изсумтяха недоверчиво. Тъй като Хенри не бе споделил с Кейл и Клайст възможностите на новото си откритие, те също се усъмниха, макар и мълчаливо. Скептицизмът развесели Хенри Мъглата. Той все още беше достатъчно млад, невинен и глупав, за да вярва, че хората няма да те намразят, ако им покажеш грешките. Хенри направи знак на един от хората на Албин да вдигне флагче. След кратко изчакване от дъното на парка отговориха с друго флагче и свалиха платнището от бяла мишена с ширина около метър. Хенри опря рамо в приклада на арбалета, изчака за повече напрежение и стреля. Отекна страховит звън, когато половин тон мощ се изтръгна на свобода от стоманата и конопа. Боядисаната в червено стрела литна към бялата мишена като понесена от свой собствен дявол и изчезна от поглед. Изобретателният Хенри бе посипал стрелата с червена боя на прах и когато улучи целта, прахът се разпръсна зловещо по бялата повърхност. Генералите ахнаха. Дори Клайст и Кейл не се удържаха от възклицания. Изстрелът несъмнено бе изключителен — макар и не чак толкова, колкото изглеждаше. Хенри Мъглата бе работил дълги часове, за да закрепи арбалета точно на място и да нагоди лъка към дистанцията.

Настана дълго мълчание. Маршалът се опита да разведри атмосферата като отиде до Хенри Мъглата и го обсипа с въпроси, на чиито отговори реагираше възторжено: „Наистина ли?“ „Мили Боже!“ „Невероятно!“ Повика генералите и те се заеха да разглеждат арбалета със същия ентусиазъм, който би проявила някоя херцогиня, помолена да огледа умряло куче.

— Е — каза най-сетне единият, — ако потрябва да убием някого от безопасно разстояние, ще знаем кого да потърсим.

— Недей така, Хейстингс — сгълча го маршалът като строг, но любящ вуйчо. После се обърна към Хенри. — Не му обръщай внимание, младежо. Мисля, че беше удивително. Браво на теб.

Така всичко свърши и маршалът си тръгна заедно с генералите.

— Имаш късмет — каза Кейл на Хенри, — че не му хрумна да те погъделичка под брадичката и да ти даде бонбонче.

— Този арбалет — Клайст кимна към стоманеното чудовище върху гредата. — Колко часа ти трябваха, за да го нагласиш?

— Не чак толкова много.

— Тия дни научих на пазара нов израз — каза Клайст. — Дрън-дрън.

 

 

— Няма причина — каза им Випонд на другия ден в кабинета си — да разбирате как се уреждат нещата между Матераците, но е крайно време да започнете да се учите. Военните са отделна власт, подчинена единствено на маршала. Макар че го съветвам по политическите въпроси, аз имам много малко влияние, когато става дума за военни дела. Все пак съм длъжен да проявявам интерес към войната в най-общи линии и по-специално към вашите удивителни и смъртоносни дарби. Срамувам се да призная — продължи той без капчица притеснение, — че от време на време може да прибягвам към тия дарби, затова се налага да разберете някои неща. Капитан Албин е превъзходен полицай, но не е от Матераците и позволявайки на генералите да видят вашата демонстрация, той показа, че не е схванал нещо, което разбра едва сега, а ще е добре и вие да го разберете. Матераците изпитват дълбока неприязън към убийството без риск. Те смятат за абсолютно под своето достойнство да се занимават с някакви си наемни убийци. Бронята на Матераците е най-добрата в целия свят и точно по тази причина е изумително скъпа. Мнозина Матераци изплащат по двайсет години дългове заради една-единствена броня. За тях е унизително да се бият срещу хора, които им отстъпват по броня или обучение. Те плащат тези огромни суми, за да се бият с хора от тяхното съсловие, да ги убият или да загинат, и тъй да запазят ранга си дори в смъртта. А какво ще спечелят, ако убият свинар или касапин?

— Или ако бъдат убити от тях — подметна Кейл.

— Именно — каза Випонд. — Поставете се на тяхно място.

— Ние не сме свинари или касапи, а обучени войници — каза Клайст.

— Не искам да ви обиждам, но вие нямате обществена значимост. Използвате оръжия и методи, противоречащи на всичко, в което вярват. За тях вие сте нещо като еретици. Разбирате от ерес, нали?

— И какво значение има? — попита Кейл. — Една стрела не се интересува кой е дядо ти по майчина линия. Смъртта си е смърт — както плъхът си остава плъх, дори да му сложиш златен зъб.

— Вярно — съгласи се Випонд, — но не е задължително да ви харесва, за да разберете, че обичаите на Матераците са такива от триста години и няма да се променят само защото вие си мислите, че така трябва. — Той се обърна към Клайст. — Могат ли твоите стрели да пробият броня на Матераци?

Клайст сви рамене.

— Не знам. Не съм стрелял по Матераци с броня. Но трябва да е адски добра, за да спре тежка стрела на сто метра.

— Тогава трябва да се погрижим да провериш. А този твой стоманен арбалет, Хенри. Много такива ли имат Изкупителите?

— Само бях чувал за тях. Сега видях за пръв път. Моят учител беше виждал само два, тъй че не вярвам да има много.

— Видях колко време му трябва за зареждане. Матераците имат право — не е за бойното поле.

— Казах това още на демонстрацията — възрази Хенри Мъглата. — Стрела от другите два арбалета може да пробие броня. Виждал съм го. Правил съм го.

— А броня на Матераци?

— Нека да опитам.

— Като му дойде времето. Утре ще ви пратя един от моите секретари и един военен съветник. Искам на хартия всичко, което знаете за тактиката на Изкупителите, разбрахме ли се?

Тримата посърнаха, но не възразиха.

— Превъзходно. А сега си вървете.