Пол Хофман
Лявата ръка на Бога (2)

2.

Смъртният ужас е нищо в сравнение с онова, което изпитаха Клайст и Хенри, когато чуха този звук и осъзнаха какво ги чака за глупостта им — огромна безмълвна тълпа, сбрана в утринния сумрак, писъците им, докато ги мъкнат към бесилката, страшният миг на изчакване, докато свърши литургията, а сетне въжето, което ги дръпва нагоре и телата им, ритащи в предсмъртна агония.

Но Кейл вече бе пристъпил до вратата, с безмълвен изблик на енергия я повдигна от ръждивите панти и натисна. Тя се открехна почти безшумно. Той сграбчи двете вцепенени момчета за раменете и ги тласна през отвора. После се провря подир тях и с още едно мощно усилие затвори вратата — отново почти безшумно.

— Излизай! Веднага — мъжкият глас бе приглушен, но се чуваше достатъчно ясно.

— Дай ми ключа — каза Кейл.

Клайст му го подаде. Кейл се завъртя към вратата и напипа ключалката. После спря. Не знаеше как се използва ключ.

— Клайст! Ти! — прошепна той.

Клайст откри пипнешком ключалката и пъхна вътре тежкия ключ.

— Тихо — каза Кейл.

С трепереща ръка, която знаеше, че успехът е въпрос на живот и смърт, Клайст завъртя ключа.

Стори им се, че щракването прокънтя като удар с чук по железен казан.

— Идвай веднага! — настоя приглушеният глас. Но Кейл долови нотка на неувереност. Който и да стоеше навън в мъглата, не беше сигурен какво точно е чул.

Зачакаха. В тишината звучеше само тихичкото им, боязливо дишане. После смътно дочуха хрущенето на чакъл, когато човекът се извърна. Звукът бързо заглъхна.

— Отива да викне Назидателите.

— Може би не — каза Кейл. — Мисля, че беше Лордът на Благата. Той е мързелив дебелак и не беше сигурен какво е чул. Можеше да претърси храстите, но не си направи труда. Няма да посмее да викне Назидателите с кучетата, щом дори не надникна зад храстите, за да не си натовари сланинестото туловище.

— Ако се върне утре по светло, ще намери вратата — каза Хенри Мъглата. — Дори да избягаме сега, ще ни погнат утре.

— Ще погнат някого и със сигурност ще го спипат, независимо дали е виновен или не. Нищо не ни свързва с това място. Някой ще си изпати здравата, но няма причина да бъдем ние.

— Ами ако е отишъл да търси помощ? — обади се Клайст.

— Отключвай вратата и да изчезваме.

Клайст протегна ръце към вратата и пипнешком спусна длани към ключа, стърчащ от ключалката. Опита се да го завърти, но той не помръдна. Опита пак. Нищо. Тогава завъртя с все сила. Раздаде се пукот.

— Какво беше това? — попита Хенри Мъглата.

— Ключът — каза Клайст. — Строши се в ключалката.

— Какво? — ахна Кейл.

— Строши се. Не можем да излезем. Не и оттук.

— Господи! — възкликна Кейл. — Малоумник такъв. Ако можех да те видя, щях да ти извия врата.

— Може да има друг изход.

— И как ще го намерим в тая непрогледна тъмница? — горчиво попита Кейл.

— Имам светлина — каза Клайст. — Помислих си, че може да ни потрябва.

В тишината се чу как Клайст ровичка из расото си, изпуска нещо, намира го и пак рови. После блеснаха искри — беше щракнал огниво над малко сух мъх. Надигна се пламъче и в светлината му видяха Клайст да поднася към него фитила на малък фенер със свещ. След миг той сложи стъкленото капаче и тримата за пръв път можеха да се огледат наоколо.

Всъщност нямаше кой знае какво за виждане в мъждивата светлина на жълтата лоена свещ, но щом се озърнаха, момчетата веднага разбраха, че не са в стая, а в преграден коридор.

Кейл пое фенера от Клайст и огледа вратата.

— Мазилката не е чак толкова стара — най-много отпреди няколко години.

Нещо изтрополя в ъгъла и тримата си помислиха едно и също: плъхове.

Религията забраняваше на момчетата да ядат плъхове, но поне това табу имаше разумни основания — тия зверчета си бяха жива зараза. Все пак месото им се смяташе за деликатес. Разбира се, не всеки можеше да е плъхокасапин. Умението се ценеше много високо и се предаваше от майстор на чирак само срещу изобилни ласкателства и взаимни услуги. Плъхокасапите бяха потайни и взимаха половината месо като възнаграждение — от време на време тая цена караше някои ловци на плъхове да опитват да се справят и без тях, но катастрофалните последици насърчаваха другите да плащат охотно. Клайст беше опитен плъхокасапин.

— Нямаме време — каза Кейл, като разбра какво си е наумил Клайст. — А и светлината не е добра.

— Мога да одера плъх и на тъмно — отвърна Клайст. — Кой знае колко време ще киснем тук?

Той вдигна полата на расото си и измъкна камъче от тайния джоб в подгъва. Прицели се внимателно, после замахна в полумрака. От ъгъла долетя противен писък и шумолене. Клайст взе фенера от Кейл и пристъпи по посока на звука. Бръкна в джоба си, много внимателно разгъна парче платно и хвана с него зверчето. С рязък замах му прекърши врата и го прибра в същия джоб.

— Ще довърша по-късно.

— Това е коридор — каза Кейл. — Някога трябва да е водил нанякъде, може би все още води.

Като носител на светлината Клайст тръгна пръв.

След по-малко от минута надеждите на Кейл повехнаха. Коридорът стана толкова тесен и нисък, че можеха да продължат само приведени. Нямаше никаква следа от врати, дори и зазидани.

— Това не е коридор — каза най-сетне Кейл все тъй тихо. — Прилича по-скоро на тунел.

Повече от половин час вървяха сравнително бързо въпреки тъмнината, защото подът беше почти съвсем гладък и нямаше купчини пръст или паднали камъни.

По някое време Кейл попита:

— Защо ми казахте, че има храна, след като изобщо не сте стъпвали тук?

— Много просто — каза Хенри Мъглата. — Иначе нямаше да дойдеш, нали?

— И добре щях да сторя. Ти ми обеща храна, Клайст, а аз бях толкова тъп да ти се доверя.

— Аз пък си мислех, че се славиш със своята недоверчивост — отвърна Клайст. — Освен това имаме плъх. Значи не съм излъгал. Така или иначе, има храна.

— Откъде знаеш? — обади се Хенри и по гласа му можеше да се разбере колко е гладен.

— Плъховете са много. А те трябва да ядат. Значи намират храна отнякъде.

Клайст рязко спря.

— Какво има? — попита Хенри.

Клайст протегна фенера напред. Пред тях имаше гладка стена. Без врата.

— Може да е зад мазилката — каза Клайст.

Кейл опипа стената с длан, после почука с юмрук.

— Не е мазилка, а оризово брашно и бетон. Като другите стени.

Нямаше начин да пробият това.

— Ще трябва да се върнем. Може да сме пропуснали някоя врата в стената на тунела. Не гледахме много внимателно.

— Не ми се вярва — каза Кейл. — И освен това… още колко ще гори тоя фенер?

Клайст погледна лоената свещ.

— Двайсет минути.

— Какво да правим? — попита Хенри Мъглата.

— Да изгасим свещта и да помислим — каза Кейл.

— Добра идея — кимна Клайст.

— Радвам се, че я одобри — промърмори Кейл и седна на пода.

Клайст също седна, вдигна стъклото и загаси пламъчето с два пръста.

Тримата седяха в тъмнината, усещайки мириса на животинска мазнина откъм свещта. За тях вонята на изгоряла гранясала лой напомняше само едно — храна.

След пет минути Хенри Мъглата заговори:

— Аз просто… — Той не довърши. Другите двама чакаха. — Това е единият край на тунела… — Той пак млъкна. — Но има разни начини да се влезе в тунел… — Гласът му заглъхна. — Просто ми мина такава мисъл.

— Мисъл ли? — сряза го Кейл. — Недей да се ласкаеш.

Хенри не отговори, но Кейл стана на крака.

— Запали свещта.

Клайст доста се позабави с огнивото и мъха, но накрая отново можеха да виждат. Кейл клекна.

— Дай фенера на Хенри и се качи на раменете ми.

Клайст подаде фенера, после се изкатери върху гърба на Кейл и преметна крака около врата му. Кейл изпъшка и го вдигна нагоре.

— Вземи фенера.

Клайст се подчини.

— Сега огледай тавана.

Клайст вдигна фенера, без изобщо да има представа какво търси.

— Да! — извика той.

— Тихо, по дяволите!

— Там има капак — прошепна радостно Клайст.

— Можеш ли да го достигнеш?

— Да. Дори без много да се протягам.

— Внимавай… бутни съвсем леко. Наоколо може да има някой.

Клайст опря длан в най-близкия ръб на капака и натисна.

— Мърда.

— Опитай се да го избуташ. Опитай да видиш нещо.

Раздаде се стържещ звук.

— Нищо. Тъмно е. Ще сложа фенера горе. — Кратко мълчание. — Пак нищо не виждам.

— Можеш ли да се изкатериш?

— Ако ме изтласкаш за краката. Когато хвана ръба! Сега!

Кейл сграбчи краката му и напъна нагоре. Клайст бавно се издигна, блъсна с ръка и капакът изтропа над тях.

— По-тихо! — изсъска Кейл.

После Клайст изчезна.

Кейл и Хенри чакаха в мрака, едва разсейван от бледата светлинка, която мъждукаше през отвора. Дори и тя помръкна, когато Клайст започна да проучва наоколо. Сетне стана съвсем тъмно.

— Мислиш ли, че няма да ни изостави?

— Ами… — Хенри Мъглата се поколеба. — Така си мисля. Надявам се.

Но той не довърши. Светлината отново се появи, после в отвора изникна главата на Клайст.

— Тук има някаква стая — прошепна той. — Но през друг капак виждам светлина.

— Качвай се на раменете ми — нареди Кейл на Хенри Мъглата.

— Ами ти?

— Аз съм лесен — двамата ще ме издърпате.

Хенри Мъглата беше много по-лек от Клайст и за Кейл не представляваше трудност да го вдигне до капака, където Клайст му помогна да се изкатери.

— Протегни свещта колкото можеш по-надолу.

Клайст увисна от отвора, докато Хенри Мъглата го държеше за краката.

Кейл пристъпи до стената на тунела, вкопчи пръсти в една пукнатина и се издърпа нагоре. После намери още една и още една, докато успя да се пресегне към ръката на Клайст.

Пръстите им се сплетоха.

— Ще се справиш ли?

— Ти гледай себе си, Кейл. Сега ще подам фенера на Хенри.

Провиснал до кръста през отвора, той протегна другата си ръка към Хенри Мъглата и светлината отново изчезна.

— Броя до три. — Клайст помълча. — Едно, две, три.

Кейл увисна във въздуха — Клайст глухо изпъшка от тежестта му. Повися малко, изчаквайки да престане да се люлее. После посегна нагоре със свободната си ръка и се вкопчи в рамото на Клайст, а Хенри задърпа краката му. Издигнаха се само с петнайсет сантиметра, но това бе достатъчно за да може Кейл да се хване за ръба и да облекчи натоварването на другите двама. Повися малко така, после го издърпаха през отвора върху дървения под.

Дълго лежаха задъхани. Накрая Кейл се изправи.

— Покажи ми другия капак.

Клайст стана, вдигна гаснещия фенер и отиде до другия край на стаята, която според Кейл имаше размери около шест на пет метра.

Клайст коленичи до нов капак в пода. Другите двама го последваха. Както бе казал, от едната страна на капака имаше тесен процеп. Кейл приближи око доколкото можеше, но не видя нищо, освен че отвъд имаше светлина. Тогава притисна ухо към пролуката.

— Какво…

— Тихо! — изсъска Кейл.

Той остана така цели две минути. После седна и се захвана с капака. Не откри дръжка или нещо подобно, затова опипа около ръбовете, докато намери достатъчно голям процеп, за да избута капака към другия край на отвора. Раздаде се стържещ звук и капакът помръдна леко. Кейл примижа от раздразнение. Нямаше място дори колкото да пъхне пръст, затова трябваше да забие нокти в дървото, за да дръпне нагоре. Болеше, но след малко го повдигна колкото да пъхне дланта си отдолу. После измести капака настрани и тримата надникнаха надолу.

На около пет метра под себе си зърнаха гледка, каквато виждаха за пръв в своя живот; гледка, каквато не бяха дори и сънували.