Пол Хофман
Лявата ръка на Бога (11)

11.

Последните три километра преди голямата порта на Мемфис представляваха една непрекъсната верига от всевъзможни пазари. Някои пазари заемаха по повече от два декара. Възторжено ококорени, момчета бяха загубили ума и дума от шумовете, миризмите и багрите. Всеки пътник би запазил това преживяване дълбоко в сърцето си чак до Деня на мъртвите — но за момчетата, хранени главно с „мъртвешки крак“ и от време на време с месо от плъх, това тук бе самият рай, безкрайно богат и невъобразимо странен. Всяко вдишване ги изпълваше с аромати на кимион и розмарин, с полъх на пот откъм пастир, продаващ кози, с уханието на мандариново масло откъм забързана домакиня, с дъх на урина и мирис на рози. Отвсякъде долитаха викове и подканяния на търговци, крясъци на папагали, мяукане на любимото лакомство на чревоугодниците — варена котка по мемфиски, — гукане на жертвени гълъби, лай на кучета, отглеждани из крайградските хълмове за празнично печено; квичаха прасета, мучаха крави; надигна се врява, когато една грамадна щука изскочи от ръцете на търговеца, преди да бъде изкормена, и намери спасение в канализацията. Продавачът се вайкаше за трагичната загуба, а тълпата злорадо се смееше.

Вървяха все напред и напред сред неразбираемите крясъци на търговците. „Уиди-уиди-уииии!“ — провикваше се един мъж, продаващ някакви яркорозови подобия на гладко избръснати кравешки опашки. „Добри хора — крещеше друг, представяйки зеленчуците си със замаха на фокусник, който току-що ги е извадил на бял свят. — Купете от моите зеленчуци! Зрели домати. Вкусни ананаси. Здравословни билки.“

На един ъгъл някакъв полугол старец подскачаше от крак на крак и размахваше дрипава кърпа, опитвайки да продаде увитите в нея две петнисти яйца.

Като погледна наляво Хенри Мъглата видя върволица от деветгодишни хлапета с вериги около вратовете. Те приближиха една порта под надзора на мъже с кожени дрехи, които ги блъскаха да влязат. Момчетата не изглеждаха особено разтревожени, но Хенри се стресна като забеляза, че устните им са начервени, а клепачите, оцветени в изящносиньо.

Хенри кимна на един от войниците към момчетата и шарената сграда зад портата, където се трупаше още по-голяма навалица.

— Какво става там?

Войникът погледна момчетата и лицето му пребледня от погнуса.

— Това е Кити Таун. Никога не ходи там. — Той помълча и погледна печално Хенри Мъглата. — Поне по свой избор.

— Защо го наричат Кити Таун?

— Защото го управлява Кити Заека. И за да не питаш повече, ще ти кажа, че не е нито жена, нито заек. Не припарвай натам.

 

 

Когато минаха покрай стражата и навлязоха в самия град, промяната бе мигновена — от навалицата, шума и миризмите на пазара към сумрачната прохлада на тунела. След трийсетина метра в почти пълния мрак под стените, отново излязоха на светло. И пак попаднаха в нов свят. Сградите — някои стари, други нови — образуваха правоъгълници с фонтани и градинки в средата, където хората сядаха да почетат или да си побъбрят, а децата играеха. Само присъствието на трите мръсни, уморени и дрипави момчета смущаваше картината на този елегантен и изискан свят. Почти никой не ги поглеждаше; сякаш не просто ги пренебрегваха, а бяха станали невидими. Само най-мъничките дечица с изящни руси къдрици ги зяпаха иззад огради от ковано желязо.

После откъм една от улиците долетя шум и на площада излязоха двайсет конни гвардейци в червено-златисти униформи, охраняващи богато украсена каляска. Те бързо се насочиха към кервана и се струпаха около закритата каруца, където лежеше в безсъзнание лорд Випонд. Двете широки врати на каляската се разтвориха, трима важни на вид мъже изтичаха към каруцата и изчезнаха вътре. Около пет минути всички чакаха под прохладния ветрец и сенките на дърветата около площада.

Едно петгодишно момиченце незабелязано се отдели от увлечената си в приказки майка и пристъпи към оградата близо до тримата послушници.

— Хей, момче.

Кейл погледна детето враждебно.

— Да, момче, ти.

— Какво? — попита Кейл.

— Имаш свинска муцуна.

— Махай се.

— Откъде идваш, момче?

Той пак погледна момиченцето.

— От ада, за да те отмъкна през нощта и да те изям.

Детето се позамисли.

— Приличаш ми на съвсем обикновено момче. Само дето си мръсен.

— Външността лъже — каза Кейл.

Клайст също се заинтересува от разговора.

— Ще видиш — каза той на детето. — След три нощи ще нахълтаме в спалнята ти, но съвсем тихо, та майка ти да не чуе. После ще ти запушим устата и сигурно ще те изядем на място. И от теб няма да остане нищо освен няколко кокала.

Момиченцето явно почваше да се колебае дали си има работа с обикновени момчета. Но личеше, че не се плаши лесно.

— Татко ми ще ви спре и ще ви убие.

— Не, няма, защото ще изядем и баща ти. Даже него преди тебе, та да видиш какво те чака.

Забелязвайки явното удоволствие на Клайст от разговора, Кейл се разсмя и поклати глава.

— Не я насърчавай — каза с усмивка той. — Прилича ми на доносница.

— Не съм доносница! — възрази възмутено детето.

— Ти дори не знаеш какво е доносник — каза Клайст.

— Знам!

— Тихо! — прошепна Кейл.

Майката най-сетне бе забелязала, че детето го няма и бързаше към тях.

— Идвай, Джемима.

— Аз само разговарях с тия мръсни момчета.

— Млъквай, невъзпитано момиче! Не бива да обиждаш така тия клети създания. Извинявайте — обърна се майката към двете момчета. — Извини се и ти, Джемима.

— Няма.

Майката я дръпна настрани.

— Тогава няма пудинг за теб!

— Ами за нас? — подвикна Клайст. — Няма ли пудинг за нас?

Отпред настана раздвижване и шестима гвардейци свалиха канцлера Випонд от каруцата, докато тримата големци гледаха с тревожни лица. Отнесоха болния до каляската и внимателно го качиха вътре. След минута каляската напусна площада и керванът бавно потегли подир нея.

Три часа по-късно бяха в най-вътрешната крепост, където ги отведоха в подземен затвор, съблякоха ги, претърсиха дрехите им и ги плиснаха с по една кофа ледена вода, воняща на неприятни и непознати химикали. После им върнаха дрехите, поръсени с дразнещ кожата бял прах, и ги заключиха в една килия. Половин час седяха мълчаливо, накрая Клайст въздъхна и каза:

— Чия беше идеята? А, сетих се, на Кейл.

— Разликата между тук и Светилището — отвърна Кейл, сякаш темата почти не го вълнуваше, — е че тук не знаем какво ни чака. Там щяхме да знаем много добре и вече да пищим до скъсване.

Трудно бе да се спори с това твърдение. След няколко минути тримата заспаха.

Три дни лорд Випонд беше между живота и смъртта. Мажеха го с мехлеми, даваха му лекарства, денонощно палеха ароматни билки, капеха върху раните му всевъзможни тинктури. Всяко от тези лечения се оказа или безполезно, или направо вредно и само благодарение на вродената си физическа енергия и сила лорд Випонд успя да прескочи трапа. Точно когато бяха казали на наследниците му да се подготвят за най-лошото (или най-доброто от тяхна гледна точка), Випонд се събуди и дрезгаво нареди да отворят прозорците, да махнат гнусните билки и да измият тялото му с преварена вода.

Няколко дни по-късно, когато защитните сили на организма му и чистият въздух успяха да си свършат работата, той седеше в леглото и разказваше за събитията, довели до заравянето му в едрия пясък на Келявите земи.

— Бяхме на четири дни път от Мемфис, когато ни връхлетя пясъчна буря, макар че хвърчеше повече чакъл, отколкото пясък. Това разпръсна кервана и преди да се съберем отново, Гъриърсите ни нападнаха. Избиха всички, но по някаква неизвестна причина решиха да ме оставят така, както ме намерихте.

Човекът, на когото говореше, беше капитан Албин, шеф на тайната служба на Матераците — висок мъж със сини очи като на красиво момиче. Те рязко контрастираха с цялостната му външност, която бе изискана (дрехите му изглеждаха току-що изгладени) и студена.

— Сигурен ли сте — попита Албин, — че са били само Гъриърси?

— Не съм експерт по бандитите, капитане, но така ми каза Парди, преди да умре. Имате ли причина да мислите другояче?

— Да, някои странности.

— Например?

— Атаката ми се струва твърде организирана и изискана за Гъриърсите. Те са тъпи убийци, разчитащи на сгодния случай; рядко се събират толкова много, че да се справят с елитни войници като тези, които ви охраняваха…, макар и да са били разпръснати от бурята.

— Разбирам — каза Випонд.

— А също и фактът, че са ви оставили жив. Защо?

— Едва не умрях.

— Вярно. Но защо да рискуват? Защо? — Албин пристъпи до прозореца и се загледа надолу към двора. — Намериха ви със сгъната хартия в устата.

Випонд го погледна и в паметта му смътно изплува неприятното усещане как някой го заставя да разтвори челюсти, а после как отчаяно се бори за дъх преди да изгуби съзнание.

— Съжалявам, лорд Випонд, навярно ви разстроих. Искате ли да дойда утре?

— Не, няма нищо. Какво пишеше на хартията?

— Беше посланието, което носехте на маршал Матераци от гаулайтер Хинкел с обещание за мир още през това поколение.

— Къде е писмото?

— У граф Матераци.

— То вече няма абсолютно никаква стойност.

— А — каза замислено Албин. — Така ли смятате? Това вече е наистина интересно.

— Защо?

— Да ви оставят жив с натъпкано в устата важно послание означава, че някой се е опитал да ни подскаже нещо.

— Какво например?

— Оставаме в неведение — може би това е целено. Определено не е в стила на Гъриърсите. Те се интересуват от насилие и грабежи, но не и от политически послания — били те ясни или мъгляви.

— Ако е било послание… трябваше ли да бъде по-ясно?

— Не е задължително. Хинкел се смята за шегобиец. Определено би му било забавно да прикрие по този начин атаката срещу посланик на Матераци и в същото време да ни разтревожи с догадки, че има и още нещо. — Албин се усмихна с лека насмешка към собствените си думи. — Но вие сте го срещали по-наскоро; може би сте на друго мнение?

— В никакъв случай. Той беше любезен домакин, но непрестанно се самоизтъкваше. Както мнозина умни хора смята, че всички останали са глупци.

— Със сигурност мисли така за нашия пратеник.

За момент настана мълчание и Албин се запита дали не е прекалил. Випонд го погледна внимателно.

— Изглежда, знаете твърде много — каза Випонд сдържано, но в гласа му звучеше покана да продължи.

— Твърде много? Де да беше така. Но знам това-онова. До няколко дни може да получа вести, които да изяснят нещата в една или друга насока.

— Бих бил извънредно благодарен, ако ме държите в течение. А и разполагам с възможности да помогна.

— Разбира се, милорд.

Албин беше доволен, защото изглеждаше, че са се споразумели. И дума не можеше да става да вярва на Випонд. В никакъв случай. Дворецът в Мемфис беше същинско змийско гнездо и никой не можеше да се издигне тъй високо като Випонд без остри зъби, пълни със силна отрова. Само глупак би си помислил другояче. И все пак той усещаше, че ще постигнат разбирателство — простичкото разбирателство Випонд да не вдига ръка срещу него, докато не бъдат засегнати интересите му.

— Има още един-два въпроса, които бих искал да обсъдя с вас, милорд. Но разбира се, ако сте уморен, мога да дойда утре.

— О, не. Моля ви…

— Първо, странният случай с четирите млади особи, които Брамли откри да стоят над вас, докато бяхте…

Албин не довърши.

— Докато бях заровен до шията?

— Ами… да.

— Мислех, че съм го сънувал — каза канцлерът Випонд. — Три момчета и едно момиче.

— Да.

— Какво правеха?

— Мислехме, че вие ще можете да отговорите на този въпрос. Брамли иска да екзекутира момчетата и да продаде момичето.

— Откъде накъде?

— Той смята, че са от бандата Гъриърси, които ви атакуваха.

— Те ни нападнаха поне двайсет и четири часа преди да бъда намерен. Какво, за Бога, ще търсят там, ако са били от Гъриърсите?

— Въпреки всичко Брамли иска да ги екзекутира. Казва, че трябвало да изпратим послание, та всеки, който нападне пратеник на Матераците, да знае какво го очаква.

— Този ваш Брамли е кръвожаден негодник.

— О, не е от моите — опазил ме Господ.

— А какво казват онези деца?

— Че току-що били пристигнали и се канели да ви изровят.

— Не им ли вярвате?

— Нямаше следи от разкопаване. — Албин помълча. — А и не бих ги нарекъл точно деца. Трите момчета са на тринайсет или четиринайсет години, но изглеждат костеливи орехи. Момичето пък, сякаш е гледано под похлупак. И какво са търсили насред Келявите земи.

— А те какво казват?

— Че са цигани.

Випонд се разсмя.

— По ония места няма цигани откакто Изкупителите ги изтребиха преди шейсет години. — Той се замисли. — Лично ще поговоря с тях след няколко дни, като се почувствам по-добре. Подайте ми оная чаша вода, ако обичате.

Албин посегна към масичката до леглото и му подаде чашата. Випонд бе пребледнял като платно.

— Ще ви оставя да си почивате, господин канцлер.

— Казахте, че искате да обсъдим два въпроса.

Албин спря.

— Да. Преди да ви намери, Брамли е хванал ИдрисПюк на пет-шест километра от мястото.

— Превъзходно. — В очите на Випонд пламна интерес. — Утре ще си поговоря с него.

— За жалост той е избягал.

Випонд изпъшка раздразнено. После мълча почти цяла минута.

— Искам ИдрисПюк. Ако случайно ви попадне в ръцете, доведете го при мен, без да казвате на когото и да било.

Албин кимна.

— Разбира се.

И доволен от разговора, той напусна стаята на Випонд.

 

 

Беше шестият ден от тяхното пленничество в подземните килии на Мемфис, но макар да не знаеха какво ги чака, трите момчета бяха в добро настроение. Хранеха ги чудесно по три пъти на ден или поне такова им се струваше яденето, което нормален човек би нарекъл гнусна помия; можеха да спят колкото си искат, което и правеха по осемнайсет часа на ден, сякаш си наваксваха за дългогодишните лишения. Около четири часа следобед тъмничарят отключи вратата и в килията влезе Албин, който вече ги бе разпитвал веднъж, заедно с някакъв явно високопоставен мъж на възраст малко под шейсетте.

— Добър ден — каза лорд Випонд.

Хенри Мъглата и Клайст се вгледаха в него от наровете си. Кейл седеше на своя с вдигнати пред гърдите колене и ниско нахлупена качулка.

— Станете на крака, когато лорд Випонд влиза при вас — нареди тихо Албин.

Хенри Мъглата и Клайст се изправиха. Кейл не помръдна.

— Стани и си свали качулката — иначе ще накарам стражата да те принуди.

Гласът на Албин бе все тъй тих и небрежен, без следа от заплаха.

След кратко мълчание Кейл скочи на крака, сякаш току-що се събуждаше, и отметна качулката. Загледа се в прашния под, като че бе открил там нещо безкрайно интересно.

— Тъй — каза Випонд. — Познахте ли ме?

— Да — отговори Клайст. — Вие сте човекът, когото се опитахме да спасим в Келявите земи.

— Точно така — потвърди Випонд. — Какво правехте там?

— Ние сме цигани — каза Клайст. — Бяхме се загубили.

— Какви цигани?

— О, най-обикновени — усмихна се Клайст.

— Капитан Брамли смята, че сте се опитвали да ме ограбите.

Клайст въздъхна.

— Тоя капитан Брамли е лош човек, много лош. Ние само се мъчехме да спасим голям човек като вас, а той ни окова като престъпници и ни вкара тук. Неблагодарник.

Имаше нещо странно и тревожно във веселото нахалство, с което Клайст гледаше големеца пред себе си. Той сякаш изобщо не очакваше да му повярват и не даваше пет пари за това. Випонд бе срещал подобна дързост само у един вид хора — онези, които се качват на бесилката и знаят, че вече нищо не може да ги спаси.

— Канехме се да ви помогнем — обади се Хенри Мъглата. И разбира се, от своя гледна точка казваше чистата истина.

Випонд погледна Кейл.

— Как ти е името?

Кейл не отговори.

— Ела с мен.

Випонд се насочи към вратата. Тъмничарят побърза да я отвори. Випонд се обърна към Кейл.

— Идвай, момче. Да не би освен от нахалство да страдаш и от глухота?

Кейл погледна Хенри Мъглата, който му направи знак да се подчини. За миг остана на място, после бавно тръгна към вратата на килията.

— Бъдете така любезен да ни последвате, капитан Албин.

Випонд пропусна Кейл пред себе си, а Албин тръгна след двамата, но незабелязано разхлаби ремъчето, което удържаше късия му меч в ножницата. Докато тъмничарят заключваше, Клайст пристъпи до решетката.

— Ами аз? И на мен ми се иска да се поразходя.

После двете момчета чуха как изтрака ключалката на външната врата и Кейл изчезна.

— Сигурен ли си, че не ти хлопа дъската? — попита Хенри Мъглата.

 

 

Кейл се озова в красив двор с изящна морава по средата. Тръгнаха по една пътека покрай стените. Кейл се стараеше да бъде в крачка с канцлера Випонд.

След като повървяха мълчаливо около минута, Випонд заговори:

— Винаги съм вярвал в принципа, че не бива да казваш и на най-близкия си приятел онова, което не би казал на най-злия си враг. Но що се отнася до теб, дошъл е моментът, когато честността наистина е най-добрата политика. Затова не искам да слушам разни цигански глупости или каквито и да било други измислици. Искам истината: кои сте и какво правехте в Келявите земи.

— Тоест да кажа истината, както бих я казал на най-добрия си приятел?

— Може да не съм ти приятел, младежо, но нямаш друга надежда освен мен. Кажи ми истината и може би благосклонно ще забравя факта, че докато момичето и глуповатото момче искаха да ми помогнат, ти и онзи обесник искахте да ме зарежете.

Кейл го погледна.

— Щом ще си говорим истината, милорд… на наше място нямаше ли да се поколебаете в какво се забърквате?

— Прав си. А сега говори. И ако си помисля, че лъжеш, начаса ще те предам на Брамли, без повече да те разпитвам.

Няколко секунди Кейл мълча, после въздъхна решително.

— Тримата сме послушници на Изкупителите от Голямото Светилище върху Прелетния рид.

— А, истината — усмихна се Випонд. — Звучи съвсем другояче, не смяташ ли? Ами момичето?

— Ние търсехме храна из старите, изоставени тунели и коридори. Открихме я на място, за което не бяхме чували. Имаше и други като нея.

— Жени в Светилището? Колко странно. А може би не чак толкова.

— Видяха ни с момичето и нямахме избор. Трябваше да избягаме.

— Много голям риск, предполагам.

— По-малък, отколкото ако бяхме останали.

— Така си е. — Випонд се замисли над чутото, докато бавно обикаляха двора един до друг. — А Келявите земи?

— Там беше най-добре да се скрием — не се вижда надалече заради могилките и хълмовете.

— Изкупителите ловуват с кучета. Виждал съм едно — грозно като смъртта, но имаше страхотен нюх.

— Аз измислих как да се отървем от тях.

Кейл разказа накратко за бягството, но пропусна да спомене за връщането си в крепостта. Както би казал Випонд, много от подробностите може да бяха верни, но нямаше да прозвучат като истина. Освен това тримата се бяха разбрали да говорят колкото се може по-просто след идиотския опит на Клайст да твърди, че са цигани. Ясно беше, че приказките на Изкупителите за циганите са били лъжа — не бе имало никаква коварна атака срещу Светилището преди шейсет години, последвана от умерена наказателна експедиция. Вероятно бяха изтребили циганите до последното дете.

— Ще ни предадете ли на Изкупителите?

— Не.

— Защо?

Випонд се разсмя.

— Добър въпрос. Няма защо да го правим. Дори нямаме дипломатически отношения с тях. Общуваме единствено чрез Дуените.

— Кои са Дуените?

— Знаеш ли какво е наемник?

— Човек, който убива за пари.

— Дуените са наемници, но не убиват, а преговарят срещу заплащане. Толкова рядко имаме някакви отношения с Изкупителите, че излиза по-евтино да плащаме на някого да се занимава с това вместо нас. Мисля обаче, че е време за промяна. Не беше редно да оставаме в неведение. Вие можете да се окажете много полезни. От сто години насам цялото им внимание е насочено към войната в Източните пробиви. Но това натрупване на послушници, за което говориш… може би планират да предприемат нещо тук… или другаде. Време е да узнаем повече. — Випонд се усмихна на момчето. — Тъй че навярно можеш да ми се довериш, защото имам полза от теб.

— Да — каза замислено Кейл. — Навярно.

Вече се бяха върнали до външната врата на тъмницата. Випонд удари с юмрук и вратата веднага се отвори. Той се обърна към Кейл.

— След няколко дни ще ви прехвърлим на по-удобно място. А дотогава ще се радвате на по-добро отношение — на прилична храна и разходки.

Кейл кимна и прекрачи през вратата, която бързо се затвори зад него.

Випонд чу стъпки и се обърна. Албин идваше към него.

— Колко странно, драги ми Албин; за пръв път виждам такива деца. Ако дойдат Изкупители да ги търсят, не им казвайте нищо и ги дръжте в покрайнините. Момчетата да се поставят под домашен арест.

С тия думи Випонд се отдалечи и подвикна през рамо:

— Доведете ми момичето утре в единайсет.