Жозе Родригеш душ Сантуш
Божията формула (43)

XLII

Веднага след появата си в болницата, Томаш беше отведен от дежурната сестра в стаята, където се намираше баща му. Минаваше един часът и болничните отделения бяха потънали в мрак, разсейван от бледата светлина на една-две лампи в ъгъла, рисуващи призрачни фигури по стените. Дрезгава кашлица накъсваше тежкото дишане на потъналите в неспокоен сън болни.

Доктор Говея дойде да го посрещне в коридора и сдържано го поздрави.

— Направи много тежка криза — каза докторът, кимайки му да влезе в стаята. — Сега е в съзнание, но не знам докога.

— А майка ми?

— Вече й съобщихме.

Томаш влезе в стаята и видя очертанията на тялото на баща си под белия чаршаф в полумрака на дискретна лампа. Старият професор лежеше, положил глава на огромна възглавница, и се виждаше, че едва диша. Погледът му беше безжизнен, но нежно просветна, когато позна сина си.

Новопристигналият го целуна по челото, после дръпна един стол и седна край леглото, до нощната масичка, неспособен да продума. Томаш хвана немощната ръка на баща си и усети колко е студена. Нежно я стисна, сякаш да му предаде енергия и да го съживи. Мануел Нороня едва-едва се усмихна, но достатъчно, за да насърчи сина си да му проговори.

— Е, татко? Как вървят нещата?

Старият математик си пое на два пъти дъх, преди да събере сили да отговори.

— Не издържам повече — прошепна. — Не издържам.

Томаш се приведе над леглото и опитвайки се да сдържи сълзите си, прегърна баща си. Почувства колко е крехък, изнемощял, като сухо листо, готово да падне от дървото при най-лекия зимен полъх.

— Ох, татко…

Старият нежно погали гърба на сина си.

— Не се измъчвай, Томаш. Такъв е животът…

Томаш вдигна глава и погледна баща си.

— Но, татко, не изглеждаш толкова зле…

— Не се самозалъгвай, сине. Вече съм на последната спирка в последното пътуване.

— Страхуваш ли се?

Мануел леко поклати глава.

— Не. Не ме е страх. — Задъха се. — Чудно нещо, преди треперех от страх, знаеш ли? Питах се дали ще мога да си поема дъх още веднъж, дали ще боли. Страхувах се и от крачката към непознатото, към небитието, от това, че трябва сам да вървя по този мрачен път. — Направи още една пауза, за да си поеме дълбоко въздух. — Но вече не ме е страх. Приемам, че това е краят. Приемам го.

Синът му стисна по-силно ръката му.

— Ще видиш, че ще издържиш. Ще видиш.

Старият професор немощно се усмихна.

— Не издържам, Томаш. Няма смисъл. — Говореше така, сякаш току-що беше пробягал маратон, сякаш нямаше вече сили да говори, но в същото време сякаш не можеше да спре, сякаш се беше вкопчил в последната възможност да изкаже всичко, което чувства. — Знаеш ли, вече се откъсвам от живота. Не ме интересуват нито интригите във факултета, нито глупостите на политиците. — Бавно повдигна ръка към прозореца. — Предпочитам да си стоя тук и да слушам чуруликането на някоя лястовица или шумоленето на дърветата от вятъра. Това значи за мен много повече от празното дърдорене и човешката какофония.

— Разбирам.

Мануел помилва нежно ръката на сина си.

— Искам да те помоля за прошка. Заслужаваш по-добър баща.

— О, не говори така. Ти беше страхотен.

— Не бях и ти го знаеш. Бях отсъстващ баща, нямах нужното търпение с теб, бях потънал в уравненията и теоремите си, в изследванията си, в своя свят.

— Не се притеснявай. Знаеш ли, винаги съм се гордеел с теб. По-добре баща, който търси тайните на Вселената в уравнения, отколкото баща, който не знае какво търси.

Старият математик се усмихна, черпейки сили оттам, където мислеше, че ги няма.

— Да, така е. Много хора не знаят какво търсят. — Заби поглед в тавана. — Повечето хора минават през живота като сомнамбули, разбираш ли? Искат само да притежават разни неща, да правят пари, всичко да консумират. Така са обсебени от маловажното, че губят понятие за значимото. Искат да имат нова кола, по-голям дом, по-елегантни дрехи. Искат да отслабнат, опитват се да се вкопчат в младостта, мечтаят да се впечатляват едни други. — Вдиша дълбоко, за да си поеме дъх, и погледна към сина си. — Знаеш ли защо го правят?

— Защо?

— Защото са жадни за любов. Жадни са за любов, но не я намират. Затова се обръщат към второстепенното. Колите, къщите, дрехите, бижутата… всичко това са заместители. — Поклати глава. — Но не става. Може да имаш пари, власт, съкровища… но нищо не може да замени любовта. И затова всеки път, когато си купуват кола, дом, дрешка, удоволствието е ефимерно. Току-що са се сдобили с нещо ново и вече търсят друга кола, друг дом, нова дрешка. Търсят нещо, което го няма. — Направи нова пауза. — Нито едно от тези неща не носи трайно удовлетворение, защото нито едно от тези неща не е истински важно. Всички се надпреварват да търсят нещо, което не намират. Когато си купят онова, което искат, откриват, че се чувстват празни отвътре. И това е така, защото нещата, с които са се сдобили, съвсем не са онова, което са искали. Искат любов, а не вещи. Вещите са само заместители, нещо маловажно, което скрива същественото.

— Но с теб не е било така, татко…

— Как?

— Да искаш постоянно да купуваш разни неща, да мислиш само за пари.

— Аз тичах подир друго. Никога не съм искал да имам много неща, така е. Но изживях живота си в търсене на знание.

— Виждаш ли? Това е доста по-добре, нали?

— Но заплатих с това, че те пренебрегнах. Не знам дали е толкова добре. — Задъха се отново. — Знаеш ли, стигам до заключението, че най-важното е да се посветим на хората. Да се посветим на семейството и на общността. Само това ни изпълва. Само това има смисъл.

— Но нали си намирал смисъл в работата си?

— Разбира се.

— Виждаш ли? Струвало си е.

— Но цената беше пренебрегнатото семейство…

— Няма значение. Аз не се оплаквам. Мама не се оплаква. Добре сме и се гордеем с теб.

Прегърнаха се и за миг в малката стая настъпи тишина.

— Така и не разбрах защо хората не виждат онова, което на мен ми се струва очевидно. Непрестанно се занимават с маловажни неща. Карат се, сърдят се, притесняват се за глупости, хабят нерви за нищо. Донякъде и заради това потърсих убежище в математиката, знаеш ли? Реших, че няма нищо по-важно от това да проумеем смисъла на заобикалящия ни свят.

— Това ли си търсил в математиката?

— Да. Търсих смисъла на нещата. Сега откривам, като че ли с известно притеснение, че през цялото това време съм търсил Бог. — Усмихна се. — Чрез математиката търсих Бог.

— И намери ли Го?

Старият зарея поглед.

— Не знам — каза накрая и въздъхна. — Открих нещо много странно. Не знам дали е Бог, но е нещо… необикновено.

— Какво? Какво откри?

— Открих, че Вселената е проектирана с разум. Това е безспорно. Случва се понякога да открием нещо любопитно в математиката, което на пръв поглед няма особено значение. По-късно установяваме, че въпросната стойност има основна роля в структурирането или функционирането на природните феномени.

— Разбирам.

— Но онова, което е най-удивително в природата, е, че всичко е взаимносвързано. Разбираш ли? Дори и нещата, които изглеждат абсолютно несходни, без каквато и да било връзка помежду си… дори и тези неща се оказват свързани. Докато размишляваме, електроните се движат в мозъка ни. Това незначително изменение повлиява в крайна сметка, макар и микроскопично, историята на цялата Вселена. — Погледна замечтано. — Питам се дали ние не сме Бог.

— Как така?

— Чуй ме, Томаш. Бог е всичко. Когато се вглеждаш в нещо от природата, виждаш частица от Бог. Но доколкото сме част от природата, ние също сме Бог. Разбираш ли?

— Да.

— Все едно сме неврони в Божественото тяло. — Говореше с паузи, сякаш всяка дума беше последна, но след нея напираше друга и още една… Старият математик сякаш черпеше сили от неведом източник. — Да вземем за пример нашите неврони. Нима отделният неврон си дава сметка, че е частица от моето тяло? Представи си, че всеки един си мисли, че е отделен от мен, че не е част от мен, че има собствена индивидуалност. Моето съзнание, обаче, е сумарен резултат от действието на всички тези индивидуалности, които, между впрочем, не са никакви индивидуалности, а части от едно цяло. Тоест клетките в ръката ми не мислят, те нямат съзнание. Но мозъчните неврони мислят. Те навярно гледат на мен като на Бог, а не разбират, че аз и те сме едно цяло. По същия начин ние, човешките същества, може би сме невроните на Бога, но не го осъзнаваме. Мислим си, че сме индивидуалности, разделени от останалото, когато всъщност сме част от цялото. — Усмихна се. — Айнщайн е вярвал, че Бог е всичко, което виждаме, но не можем да видим.

— Откъде знаеш това?

— Кое? Че Бог е всичко?

— Не. Откъде знаеш какво е мислил Айнщайн?

— А, Аугущо ми разказа.

— Професор Сиза ли?

— Да, Аугущо. — Доби съкрушен вид. — Горкият, какво ли е станало с него?

Томаш беше на ръба да му разкрие всичко, но се въздържа. Не беше време за разтърсващи разкрития. Предпочете да остави баща си да говори за онова, което сърцето му диктува.

— Изглежда, добре сте се разбирали.

— С Аугущо ли?

— Да.

— О, да. Много разговаряхме. Аугущо вярваше в съществуването на Бог. Аз обикновено изпълнявах ролята на скептик, тоест винаги му противоречах.

— Какво ти разказваше той?

— Често цитираше учителя си. Айнщайн казал това, Айнщайн казал онова. Той наистина беше неговият кумир. — Усмихна се отново. — Запазил е всичко, което му е дал Айнщайн, знаеш ли?

— Така ли?

— Абсолютно всичко. — Погледна носталгично. — Когато Аугущо изчезна, неговият асистент се появи при мен, притеснен до краен предел, и ми предаде един запечатан плик, който бил на Аугущо. Май съм ти разказвал вече за това.

— Да.

— Младежът беше много неспокоен. Казваше, че няма представа какво се е случило с Аугущо и че той самият не се чувства защитен. Виждаше се, че е паникьосан.

— Представям си.

— Младежът раздаде на неколцина колеги нещата на Аугущо, за да затрудни предполагаемите похитители. Разбира се, това беше голяма глупост, защото според мен нищо не го заплашваше, но кой те слуша? Човекът не беше на себе си. Така че запазих плика.

— Добре си направил.

— А сега сигурно ще ми се смееш. Понеже съм любопитен, разпечатах внимателно плика и видях какво има вътре. Знаеш ли какво съдържа?

— Не.

— Някаква реликва, която Аугущо е запазил от времето на стажа си в Принстън.

— Я виж ти!

— Да. Малко листче, изписано от Айнщайн.

— Сериозно?

— Да, нещо абсолютно безсмислено. На листчето имаше три азбуки, насложени една връз друга, а най-отгоре името на Айнщайн на италиански. Както виждаш, Аугущо даже и това е запазил.

— Името на Айнщайн на италиански ли? Не разбирам…

— Точно така, името му на италиански.

— А как е името на Айнщайн на италиански?

Баща му се разсмя немощно.

— Алберти, глупачето ми — каза той.

Томаш се размърда на стола, обхванат от неудържима възбуда.

— Алберти? Сигурен ли си, че точно това беше написано там?

— Да, разбира се. Защо?

— Татко — каза Томаш, приведен над него, — къде прибра този плик?

— В първото чекмедже на бюрото ми, у дома. Защо?

Синът едва потисна желанието си да скочи и да изтича до вкъщи. Пое дълбоко въздух и се облегна на стола.

— Няма нищо, татко. Нищо.

Мануел го изгледа недоверчиво, озадачен от неочакваната промяна в настроението му.

— Какво има? Да не би да съм казал нещо странно?

— Не, не. Всичко е наред.

Бащата се чувстваше прекалено изморен, за да настоява. Вдиша дълбоко и хвърли бегъл поглед към вратата.

— Майка ти?

— На път е. Всеки момент ще дойде.

— Добре да се отнасяш към нея, чу ли ме?

— Да, разбира се. Бъди спокоен.

— Ако един ден се наложи да я настаниш в старчески дом, избери най-добрия.

— Ох, татко. Какво говориш, по дяволите…

— Остави ме да ти кажа.

— Добре.

— Грижи се за майка ти. — Разкашля се. — Помогни й да изживее достойно времето, което й остава.

— Не се притеснявай.

Мануел спря, за да си поеме дъх. За момент се чуваше само тежкото му дишане.

— Има някакво омиротворение в мисълта за смъртта — едва промълви той. — Но за да го постигнем, трябва да сме в мир с живота. Разбираш ли? Трябва да си простим един на друг. Но това е невъзможно, ако преди това не простим на самите себе си. Първо прости на себе си, а после и на другите. — Нова пауза. — Страхуваме се от смъртта, защото смятаме, че не сме част от природата, че ние сме едно, а Вселената — друго. Но всичко в природата умира. В известен смисъл ние сме една вселена, затова и ние умираме. — Потърси с ръка ръката на сина си и вплете пръсти в неговите. — Ще ти кажа една тайна. Искаш ли да я чуеш?

— Да.

— Всичко във Вселената е циклично.

— Какво?

— Аугущо ми е говорил за индуизма, според който всичко във Вселената е циклично, дори нейното съществуване се подчинява на цикличен ритъм. Вселената се ражда, живее, влиза в небитието и се възражда в един безкраен кръговрат, в едно вечно завръщане. Всичко е циклично. Наричат го денят и нощта на Брахман. — Отвори широко очи. — Искаш ли да ти кажа още нещо?

— Кажи.

Баща му се усмихна.

— Индусите са прави.

Усетиха, че се отваря вратата, и Томаш видя майка си да влиза. Дона Граса идваше с усмивка, вдъхваща упование, сякаш това беше само още едно посещение, още една среща с възстановяващия се съпруг. Но синът й знаеше, че всичко това беше само фасада и че зад тази усмивка се крият сълзите, че зад това изпълнено с упование спокойствие се крие дълбоко отчаяние.

Томаш осъзна, че родителите му се виждат за последен път, че това беше моментът, в който щяха да се обичат за последен път, оставаха им само мигове, за да си кажат сбогом и да поемат по различни пътища. Няма по-болезнена раздяла от раздялата, която е завинаги. Без да може повече да се въздържа, със свито гърло от напиращите чувства, Томаш се свлече над баща си и силно го притисна към себе си. Прегръщаше го, целуваше го, изпълнен с горест, най-сетне шлюзовете се бяха отворили, реката от сълзи бе рукнала от очите му, носейки мъката на осъзнаването, че това е прощаването.

Навеки.