Жозе Родригеш душ Сантуш
Божията формула (37)

XXXVI

Характерната миризма на болница, онзи лек дъх на дезинфектиращи препарати, който като че ли се излъчва от самите стени, потискаше Томаш, който неспокойно се въртеше на пейката. Извърна се и нежно погали майка си по косата. Къдриците й бяха едновременно естествено и изкуствено руси; боядисваше ги от години, но това беше техният цвят от младостта й. Дона Граса стискаше кърпичка в ръка и очите й бяха зачервени, но се владееше. Знаеше, че като види отново мъжа си, трябва да изглежда уверена, позитивно мислеща, изпълнена с енергия и тази мисъл й даваше сила, за да потисне мъката, която извираше от сърцето й.

Усетиха някакво движение до вратата. Плешив мъж с бяла престилка и очила с диоптър влезе в салона и дойде при тях. Целуна дона Граса по двете страни и протегна ръка на Томаш.

— Рикардо Говея — представи се той. — Как сте?

Беше лекуващият лекар на баща му.

— Здравейте, докторе. Аз съм синът на професор Нороня.

— А, пътешественикът! — усмихна се докторът. — Родителите ви много говорят за вас.

— Така ли? И какво разказват?

Говея му намигна.

— Никога ли не сте чували, че разговорите на пациентите с лекуващите лекари са поверителни?

Лекарят им кимна да го последват и ги отведе в малък кабинет, където се виждаше анатомичен модел на човешкото тяло в естествен ръст. Покани ги да седнат и самият се настани на мястото зад бюрото. Прелисти някакви книжа, отлагайки момента, в който трябваше да срещне изпълнените с безпокойство погледи, които се бяха впили в него. Накрая вдигна глава.

— Съжалявам, че трябва да го кажа, но не се наблюдават промени в състоянието на съпруга ви — каза Говея, обръщайки се към дона Граса. — Днес е така, както беше и вчера. Единственото нещо, което бихме могли да кажем, е, че изглежда стабилизиран.

— А това добре ли е? — попита тя напрегнато.

— Ами… поне не е зле.

— Мануел може ли да диша, докторе?

— Трудно — отвърна лекарят. — Даваме му кислород и лекарства за разширяване на дихателните пътища, за да го облекчим, но проблемите си остават.

— Пресвета Дево — изохка дона Граса, съсипана от мъка. — Много ли страда?

— Не, не бих казал.

— Кажете ми истината, моля ви.

— Не страда, уверявам ви. Той постъпи вчера с болки и се наложи да му дадем силен наркотик. Това помогна.

Дона Граса прехапа долната си устна.

— Докторе, наистина ли смятате, че този път няма да се измъкне?

Говея въздъхна.

— Съпругът ви е тежко болен, дона Граса. Не бива да забравяме това. На ваше място, както ви казах вчера, бих се подготвил за най-лошото. — Сви устни. — И все пак, не е изключено и да се подобри. Има толкова истории за драматични ситуации, в които настъпва обрат. Кой знае, може и сега да се случи нещо такова? Но във всички случаи, струва ми се, трябва да приемем положението реалистично и спокойно. — На лицето му се изписа примирение. — Такъв е животът, нали? Налага се да приемем нещата такива, каквито са, колкото и да ни е тежко.

Томаш, който до този момент беше мълчал, се размърда на стола неспокойно.

— Докторе, бихте ли ми обяснили какво точно става с баща ми?

— Баща ви има плоскоклетъчен карцином в четвърти стадий — отговори лекарят, явно облекчен, че може да обясни нещата с техническа терминология, област, в която явно се чувстваше по-удобно.

— Това е рак на белия дроб, така ли?

— Това е рак на белия дроб, който е плъзнал из цялото тяло. Той има метастази в мозъка, в костите, а сега и в черния дроб.

— Това не може да се излекува, така ли?

Лекарят поклати глава.

— Опасявам се, че не.

— А някакво лечение?

— В състоянието, в което баща ви се намира, не вярвам да има лечение. Обикновено този тип рак се оперира, но не и когато се намира в четвърти стадий, с разсейки навсякъде. При неподлежащи на хирургическа намеса случаи прибягваме до радиотерапия, която баща ви правеше напоследък.

— И каква е целта на радиотерапията? Да го излекува?

— Не. Както ви казах, не виждам възможности за излекуване. Освен ако Бог не реши друго, разбира се. Понякога стават чудеса…

— Тогава за какво служи радиотерапията? Само за да се спечели време?

— Да, с нея се забавя еволюцията на болестта. Освен това овладяваме и болките в костите. — Стана и посочи две точки на анатомичния модел отляво на бюрото му. — От друга страна, облекчаваме синдрома на горната вена кава и компресията на гръбначния мозък. — Пак седна. — Разбира се, радиотерапията има своите недостатъци. Един от тях е възпалението на белите дробове, което предизвиква кашлица, температура и диспнея.

— Дис… какво?

— Диспнея. Задух. Затруднено дишане.

— Да. И как се процедира, за да се намалят тези ефекти?

— Предписваме лекарства от групата на кортикостероидите, като преднизон, които успокояват тези симптоми.

— А колко време може да се продължи животът на някого в това състояние?

По лицето на лекаря се изписа колебание.

— Ами… мм… според случая, нали разбирате? Някои издържат по-дълго време, други — по-малко. Трудно е да се каже…

— Но колко средно?

Говея сви устни замислено.

— Мисля, че случаите до пет години са по-малко от десет процента. Може дори да са около пет процента.

— Виж ти — прошепна Томаш смаян. — Толкова малко?

— Да. — Лекарят потърка брадичка. — А най-лошото е, че ракът на белия дроб е най-често срещаната неоплазия. Той е основната причина за смърт при раково заболяване. Един на всеки трима, които умират от рак, има рак на белия дроб.

— Но коя е причината?

Говея сви рамене.

— Каква може да бъде? Тютюнът, разбира се.

— Баща ми наистина пушеше много — съгласи се Томаш и в съзнанието му нахлуха спомени от детството. — Спомням си го как седи в кабинета си, погълнат от своите уравнения, сред облак от дим. По дяволите, не знам как изобщо успяваше да диша.

— Това се плаща — отбеляза лекарят. — Почти деветдесет процента от случаите на рак на белия дроб се дължат на тютюнопушенето. Пушачите боледуват от този вид рак четиринадесет пъти повече, отколкото непушачите. Четиринадесет пъти.

Томаш въздъхна.

— Добре — каза той с леко раздразнение. — Но назиданията за вредата от тютюнопушенето в нашия случай са закъснели, не смятате ли? Каквото станало, станало.

— Извинете — каза лекарят, притеснен, че може би наистина се е увлякъл. — Само отговарях на въпросите ви.

— Разбира се.

Дона Граса се размърда неспокойно на мястото си.

— Доктор Говея, има ли някаква възможност да видим съпруга ми?

Лекарят се надигна от мястото си, давайки знак, че консултацията е приключила.

— Разбира се, дона Граса — каза той любезно. — Медицинската сестра ще ви извика, когато му дойде времето.

— А кога ще стане това?

— Когато се събуди.

 

 

Медицинската сестра влезе в салона. Върху бялата й престилка имаше бадж, на който пишеше, че се казва Берта. Енергична и лъчезарна, тя излъчваше професионализъм. Махна им забързано.

— Моля, елате — каза Берта. — Той вече се събуди.

— Можем ли да го видим?

— Разбира се. Моля, последвайте ме.

Тръгнаха по коридора, като се опитваха да не изостават от сестра Берта. Томаш ускори крачка и успя да застане до нея.

— Как е той?

— Току-що се събуди. В съзнание е.

— Да, но бих искал да знам как се чувства…

Медицинската сестра му хвърли бегъл поглед.

— Е… не би могъл да е добре, нали? Но няма болки.

— Поне това.

Берта направи още няколко енергични крачки, запазвайки неутралния професионален израз на лицето си, но отново погледна Томаш.

— Вижте, той е доста слаб и много изморен — каза по-сговорчиво. — Не трябва много да се задържате при него, нали разбирате?

— Да.

— Той като че ли е вече във фаза на приемане.

— Приемане?

— Да, приемане на смъртта. По принцип само възрастните пациенти достигат до тази фаза, когато са неизлечимо болни. На по-младите им е много трудно да приемат смъртта, тя им се струва нещо ужасно. Но някои от възрастните, емоционално зрели хора, които имат чувството, че животът им е изпълнен със смисъл, сякаш приемат по-добре нещата.

— Искате да ми кажете, че баща ми вече е приел смъртта?

— Да, макар че все още е вкопчен в живота. Приемането на смъртта не е заложено в човешката природа. Той таи надежда, че нещо ще се случи, нещо, което ще подобри състоянието му и ще го върне към живота. Но, от друга страна, той е от тези хора, които смятат, че са изпълнили мисията си, че животът им е имал смисъл и това им помага да се справят с положението. Освен това осъзнава, че нещата си имат своето време, и приема факта, че неговото вече изтича.

— Нищо в живота не е вечно, нали? Всичко е временно.

— Точно така — съгласи се сестрата. — Лесно ни е да го кажем, когато сме здрави, но ни е трудно да го приемем, когато сме болни. Когато сме здрави, всичко можем да кажем, дори и най-големите глупости. Но човек трябва да е там, където е той сега, в преддверието на смъртта, за да разбере как стоят нещата.

— Представям си.

— Не, не можете да си го представите — усмихна се тя тъжно. — Но някой ден, когато и вие се озовете там, след много години, когато смъртта престане да бъде далечна абстракция и стане реалност, очакваща ви зад близкия ъгъл, тогава и вие ще разберете.

 

 

Тих шепот се носеше из отделението. Прекосиха коридора смълчани, за да не нарушават спокойствието на пациентите, и стигнаха до сектора със самостоятелните стаи. Берта ги отведе до една врата, открехна я и направи знак на посетителите да влязат. Томаш направи път на майка си и я последва със затаен дъх.

Когато видя баща си, му се доплака.

Мануел Нороня беше неузнаваем. Изключително слаб, със сбръчкана кожа, блед, само кожа и кости. Белокосата му глава лежеше отпуснато на възглавницата, а очите му бяха помътнели, макар и за миг да проблеснаха, когато видя жена си и сина си.

Дона Граса го целуна и се усмихна с толкова открита усмивка, че Томаш не можа да не се възхити на вътрешната сила на майка си. Беше я видял съкрушена извън тази стая, но тук, пред умиращия си съпруг, излъчваше сигурност и спокойствие. Жена му му зададе някои въпроси относно състоянието и нуждите му, на които той отговори с много слаб глас. После дона Граса отвори плетена кошничка от ракита, която беше скрила под шала си, и извади отвътре кръгла пита кашкавал «Рабасал», домашна питка и бадеми. Томаш разпозна в тези малки вкуснотии гастрономическите предпочитания на баща си. Дона Граса ги поднесе към устата на мъжа си, нежна и по майчински грижовна, шепнейки му мили думи.

Когато той похапна, дона Граса му изтри устата, приглади косата, подпъхна завивките и оправи якичката на пижамата все така майчински грижовна, внасяйки кротко спокойствие с присъствието си. Докато гледаше беззащитния си баща и майка си, надвесена над него с грижи и утеха, Томаш се трогна от невидимата нишка, която ги свързваше.

Бяха живели заедно петдесет години, споделяйки радости и мъки, светли дни и мрачни нощи, и за Томаш беше мъчително да ги гледа как изживяват последните си мигове заедно, съзнавайки, че скоро пътят щеше да ги раздели, както хоризонтът дели небето от земята. Обгръщаше ги зряла обич, вече не страст и пламенен порив, а нежни чувства, споделени от дълбока съпричастност. Тя беше дървото, той листата, тя — слънцето, той — плажът, тя — пчелата, той — пчелният прашец. Бяха светлина и цвят, земя и небе, езеро и водна лилия, море и пясък, чайката и яйцето. Синът им не можеше да си ги представи разделени, но невъобразимото бе на път да се случи.

Когато усети, че са се поуспокоили, Томаш се приближи до леглото, взе немощната и студена ръка на баща си и насила се усмихна.

— Голяма досада, а?

Старият едва забележимо се усмихна.

— Приличам на бебе.

— Бебе значи? Защо?

Старият бавно махна с ръка към леглото, на което лежеше.

— Нима не виждаш? Вече нищо не мога да правя.

— Глупости.

— Дават ми да ям. Обличат ме. Даже задника ми чистят.

— Само сега. Когато се оправиш, пак ще се грижиш сам за себе си, ще видиш.

Баща му махна безсилно.

— Когато се оправя ли? Няма да се оправя…

— Глупости. Разбира се, че ще се оправиш.

— Приличам на бебе — повтори с немощен глас, едва шушнейки. — Дори и спя като бебе.

— За да си възстановиш силите.

— Спя безпаметно. Като че съм се върнал в детството. То е като детство наопаки.

— Гледай да не си изпуснеш часа за биберона — пошегува се Томаш.

Старият математик вяло се усмихна. Но очите веднага блеснаха въпросително.

— Каква ли е смъртта?

— Манел, не говори така, за Бога — сряза го веднага жена му. — За какво се сетил само!

— Сериозно — настоя смъртникът. — Питам се какво ме чака.

— Не говори за това. Който те чуе, ще си помисли, че… че…

— Грасиня, нека да поговоря за това. За мен е важно, не разбираш ли?

Жена му млъкна примирено и Мануел Нороня погледна сина си.

— През последните месеци трудно заспивах — прошепна старият професор с изтънял като нишка глас. — Въртях се в леглото и мислех за смъртта, за небитието. Ужасно, нали? А всъщност всички ще се сблъскаме с това. — Направи пауза, с поглед, зареян в някаква неопределена точка на тавана. — Рано или късно това ще се случи на всеки, това е нашата съдба.

— Така е — отбеляза Томаш.

— И затова си мисля: като каква ще да е смъртта? — Пое си дълбоко дъх. — Дали ще е като небитието преди раждането? Дали животът не започва с Големия взрив и не завършва с Големия срив? — Нацупи устни. — Раждаме се, порастваме, стигаме до апогея, започваме да тлеем и умираме. — Втренчи дълбоко очи в сина си. — Дали е само това? Нима животът се свежда до това?

— Много ли мислиш за смъртта?

Старият изви устни.

— Мисля си понякога, да. Кой на мое място не би си мислил за това? Но може би си мисля не толкова за смъртта, колкото за живота.

— В какъв смисъл?

— Понякога си мисля, че животът няма никаква стойност, че е нещо незначително. Аз ще умра и човечеството няма да почувства моята липса. Човечеството ще загине и Вселената няма да почувства неговата липса. Вселената ще загине и вечността няма да усети нейната липса. Ние сме просто едно нищо, прашинки във времето. — Наведе глава. — Но случва ми се и да мисля, че всички се раждаме с някаква мисия, всички имаме своята роля, всички сме част от една огромна схема. Може ролята да е съвсем дребна, може мисията да изглежда смехотворна, даже да си мислим, че животът ни е бил напразен, но в крайна сметка кой знае дали нещо толкова малко няма да се окаже троха с решаващо значение в огромната космическа торта. — Гърдите му изхъркаха изтощено. — Ние сме малки пеперуди, чието крехко биене с криле навярно има силата да предизвика бури нейде далече във Вселената.

Томаш се замисли над тези думи. Протегна се и стисна студената ръка на баща си.

— Мислиш ли, че някога ще можем да разбулим мистерията около всичко това?

— Кое всичко?

— Животът, битието, Вселената, Бог. Всичко.

Мануел въздъхна, умората се изписа на лицето му, очите му започнаха да натежават.

— Аугущо имаше отговор за това.

— Кой Аугущо? Професор Сиза ли?

— Да.

— И какъв беше този отговор?

— Афоризъм от Лао Дзъ. — Млъкна за миг и пое дъх. — Един негов тибетски приятел му го бил казал преди много време. — Направи усилие да се съсредоточи. — Чакай да видя дали…

Сестра Берта влезе в стаята.

— Добре, достатъчно за днес — каза тя, махайки с ръце. — Приключвайте с разговора. Оставете господин професора да си почине.

— Един момент — помоли Томаш. — Какъв беше този афоризъм?

Баща му се прокашля, присви очи и си спомни.

— В края на тишината е отговорът — изрецитира. — В края на дните е смъртта. В края на живота е новото начало.

 

 

Мобилният му телефон иззвъня, докато излизаха от болницата с майка му, която триеше сълзите, бликнали от очите й.

— Хай, Томаш — поздрави го гласът от другата страна.

Беше Грег.

— Какво става? — каза Томаш, избягвайки да поздрави американеца. — Пребихте ли вече Ариана? Каза ли ви каквото искахте да узнаете?

— Come on^[1], Томаш. Не се дръжте така.

— Бой или електрошок?

— Томаш, няма такова нещо. Ние не сме диваци.

— Не сте ли? А какво направихте в иракските затвори?

— Е, това е друго нещо.

— А в Гуантанамо?

— Различно е.

— Какво му е различното? — попита с ледена неприязън. — Едните са иракчани, другите са афганци. А тя е иранка. Има ли някаква разлика за вас?

— Come on, pal.^[2] Не се дръжте така…

— Не аз, а вие се държите така.

— Не сте прав.

— Нима? Тогава какво прави Ариана във вашето посолство?

— Вижте, трябваше да я разпитаме — заоправдава се Грег. — Нима не виждате колко е важно това за нас? Тя е свързана с иранската ядрена програма и искаме или не искаме, факт е, че тя разполага с ценна информация. Не можехме да изпуснем подобен случай. Става въпрос за националната сигурност, по дяволите! Разбира се, че трябваше да я разпитаме.

— Разпитът остави ли белези по нея?

— Разпитът беше цивилизован, можете да бъдете спокоен.

— Цивилизован значи? Зависи от гледната точка…

— Не вярвате ли? Всъщност трябва да ви призная, че нищо ново не изкопчихме от нея.

— Така ви се пада.

— Хората от Ленгли са й много ядосани.

— Много добре, радвам се да го чуя.

Грег цъкна раздразнено с език.

— Вижте, Томаш, изобщо не ми е до шеги. Току-що получих указания от Ленгли и затова ви се обаждам.

— Какви указания?

— Нареждат ми да я екстрадираме.

— Какво?

— От Ленгли казаха, че след като не ни сътрудничи, по-добре е да я върнем на иранците.

— Вие сте луд!

— Моля?

— Не можете да направите това!

— Не можем ли? Защо?

— Защото… защото те ще я убият.

— Иранците ще я убият, така ли?

— Разбира се. Нима не знаете, че ми помогна?

— А какво общо имаме ние с това?

— Ще решат, че тя работи за ЦРУ. Тия хора са параноици, какво си мислите?

— Ще повторя въпроса си — каза Грег. — Какво общо имаме ние с това?

— Но… ако я изпратите обратно, вие я обричате на смърт.

— Е, и? Доколкото знам, не й дължим благодарност, нали така? В края на краищата, не ни е помогнала. Защо да се притесняваме за нея, за отношенията й с режима, който тя така предано защитава?

— Тя не защитава режима. Не иска да предаде страната си, това е всичко. Абсолютно естествено е, не смятате ли?

— Много добре. В такъв случай не по-малко естествено е ние да я екстрадираме, след като не ни помага. Не смятате ли, че това също е нормално?

— Не, не смятам — изкрещя Томаш. — Смятам, че е престъпление. Ако го направите, вие сте престъпници. Долнопробни гангстери.

— Come on, Томаш. Не преувеличавайте.

— Кой, аз ли? Обещахте ми да я пазите от иранците, а сега ми излизате с тия номера, а? Първо я отвлякохте, когато пристигнахме в Лисабон, а сега искате да я предадете на същите онези иранци, от които дадохте дума, че ще я пазите. Как се нарича у вас такава гадост?

— Вижте, Томаш. Ние се ангажирахме да я пазим, ако срещу това получим тайната от ръкописа на Айнщайн. Доколкото знам, все още не сте разкрили тази тайна, така ли е?

— Вече ви разкрих основното.

— И каква е Божията формула?

— Това е единственото нещо, което още не съм открил. Но вече ви казах, че съм на ръба да го открия.

— Празни думи. Факт е, че още нищо не сте ни разкрили, а времето изтича.

— Дайте ми още няколко дни.

Настъпи напрегната тишина.

— Не става — каза накрая Грег. — Самолет на ЦРУ излита тази нощ от въздушната база в Кели, Тексас, за Лисабон. Пристига тук утре рано, на разсъмване. Малко след осем сутринта самолетът ще продължи за Исламабад, Пакистан, където вашата приятелка ще бъде предадена на иранците.

— Не можете да направите това! — изкрещя Томаш диво.

— Томаш, това решение не съм го взел аз. Това е решение на Ленгли и вече се изпълнява. Получих информация, в която се казва, че заповедта е изпратена до Общия военен команден център във военновъздушната база в Кели.

— Това е престъпление.

— Това е политика — отвърна невъзмутимо Грег. — Томаш, все още има начин да спрем това. Необходимо е до осем часа утре сутринта да ми предадете тайната на ръкописа, чухте ли ме? Ако не ми предадете тайната в този срок, няма да мога да спра екстрадицията на приятелката ви. Разбрахте ли ме?

— Утре, в осем сутринта? Но как може да искате от мен да разгадая всичко за толкова малко време? Това е невъзможно!

— Вие сте професионалист.

— Чуйте ме, Грег, трябва да ми дадете още време.

— Изглежда, още не сте разбрали, Томаш. Това решение не е мое. То е взето в Ленгли и не подлежи на коментар. Само ви казвам как бихте могли да спрете този процес, нищо повече. Ако ни разкриете тайната, ние автоматично се задължаваме да изпълним уговорката, която направихме с вас по телефона, докато бяхте в Лхаса. Но ако не изпълните вашата част от договореното, ще смятаме, че сме свободни от задължението да изпълним нашата част. Разбирате ли?

— Не можете да направите това.

— Няма смисъл да спорим, Томаш. Това нищо няма да промени, защото не аз решавам нещата.

— Но вие трябва да убедите онези типове в Ленгли да ми отпуснат повече време.

— Томаш…

— Вече е пет следобед и разполагам само с петнадесет часа.

— Томаш…

— Времето е много е малко, за да успея.

— Damn it^[3], Томаш! — извика Грег, изгубил търпение. — Толкова ли сте глупав, или се правите на глупак?

Томаш замръзна, смаян от неочаквания гняв на американеца.

— Казвам ви, че нещата са извън моя контрол — продължи да вика американецът, който за първи път губеше контрол. — Не съм го решавал аз. Нищо не зависи от мен. Едно-единствено нещо може да спре екстрадирането на вашата приятелка. Разкрийте шибаната тайна.

Португалецът остана безмълвен от другата страна на линията.

— Срокът е до осем утре сутринта.

И изключи.