Жозе Родригеш душ Сантуш
Божията формула (1)

Увод

Мъжът с тъмните очила приближи синкавия пламък до края на цигарата. Всмукна дълбоко, издиша и пред лицето му се появи сив призрачен облак. Той обгърна улицата с поглед и се наслади на кротката безметежност на това райско кътче.

Грееше слънце, храстите багреха в зелено китните градини, кокетни дървени къщи надничаха към улицата, лек утринен бриз шумолеше в листата. Свежият въздух беше изпълнен с аромат и мелодия — напоен с приятното ухание на глициниите и огласян от неспирното свирене на цикадите в ниската трева и нежните трели на едно колибри. Безгрижен смях допълваше мелодичния природен концерт — русокосо момченце надаваше радостни възгласи и подскачаше по тротоара, уловило връвта на шарено хвърчило.

Пролет в Принстън.

Далечно бръмчене привлече вниманието на мъжа с тъмните очила. Той вдигна глава и отправи поглед към дъното на улицата. Три полицейски мотора изскочиха отдясно, начело на колона от коли, приближаващи с голяма скорост. Бръмченето се усили и прерасна в силно бумтене. Мъжът махна цигарата от устата си и я смачка в пепелника на парапета на прозореца.

— Идват — каза той, обръщайки глава назад.

— Да започвам ли да записвам? — попита другият мъж, с пръст върху копчето на апаратурата.

— Да.

Авангардът на колоната от автомобили спря театрално пред къщата от другата страна на улицата, бял дом на два етажа с портик в ренесансов стил. Униформени и цивилни заеха позиции и един едър мъж, явно бодигард, се приближи до вратата на черния кадилак, паркиран пред входа. Възрастен белокос мъж с високо оголяло чело излезе от кадилака, подръпвайки тъмния си костюм.

— Вече виждам Бен Гурион — каза мъжът с тъмните очила, заел позиция на прозореца на отсрещната къща.

— А нашият приятел? Появи ли се вече? — попита другият мъж с явно съжаление, че не може да наблюдава сцената.

Човекът с тъмните очила отклони погледа си от кадилака и се вгледа в къщата. Познатият образ на възрастния мъж, леко прегърбен, със сресани назад бели коси и гъст посивял мустак, се появи на вратата и слезе усмихнат по стълбите.

— Да, ето го и него.

Гласовете на двамата мъже, срещнали се на стълбите в градината, се разнесоха от високоговорителите.

 

 

— Шалом, господин премиер.

— Шалом, професоре.

— Добре дошли в скромния ми дом. За мен е удоволствие да посрещна прославения Давид Бен Гурион.

Държавникът се разсмя.

— Сигурно се шегувате. Удоволствието е изцяло мое. Не всеки може да посети великия Алберт Айнщайн, нали?

 

 

Мъжът с тъмните очила погледна към другаря си.

— Записваш ли?

Другият погледна индикатора на апаратурата.

— Да. Не се безпокой.

 

 

Айнщайн и Бен Гурион позираха пред репортерите на фона на завесата в лилаво и зелено, спусната от плъзналата по терасата глициния. Ученият предложи с жест да останат навън, за да се порадват на прекрасния пролетен ден, и поведе госта си към дървените столове, поставени сред свежата морава. Двамата се настаниха, обкръжени от фотографите и операторите с камери, които не пропуснаха да запечатат момента. След няколко минути един човек от охраната разпери ръце и подкани представителите на пресата да напуснат. Двамата мъже останаха сами, потънали в разговор на припек в градината.

 

 

Магнетофонът в къщата отсреща продължаваше да улавя и записва гласовете.

 

 

— Добре ли протича пътуването ви, господин премиер?

— Да, слава богу, успях да получа известна поддръжка и доста дарения. Сега смятам да посетя Филаделфия и се надявам да събера още пари. Но парите никога не стигат, нали? Нашата млада страна е обградена от неприятели и се нуждае от всеотдайна подкрепа.

— Израел е само на три години, господин премиер. Естествено е да има трудности.

— Но трябват средства, за да ги преодолеем, професоре. Само добра воля не стига.

 

 

Трима мъже в тъмни костюми нахлуха в къщата отсреща, насочили пистолети към подозрителните лица, наблюдаващи срещата.

— Freeze!^[1] — изреваха въоръжените мъже. — ФБР! Никой да не мърда! Вдигнете ръце без резки движения!

Мъжът с тъмните очила и другият до магнетофона вдигнаха ръце без видима тревога. Агентите на ФБР се приближиха с насочени пистолети, напрегнати и заплашителни.

— Легнете на пода!

— Това не е необходимо — отвърна невъзмутимо този с тъмните очила.

— На пода, казах! — извика онзи от ФБР. — Няма да повтарям!

— Спокойно, момчета — настоя мъжът с тъмните очила. — Ние сме от ЦРУ.

Човекът от ФБР свъси вежди.

— Можете ли да го докажете?

— Разбира се. Ако ми позволите да извадя картата от джоба си.

— Извадете я. Но бавно. Никакви резки движения.

Мъжът с тъмните очила смъкна предпазливо дясната си ръка, бръкна в джоба на сакото си и извади картонче, което показа на човека от ФБР. Картончето с кръглия печат на Централното разузнавателно управление идентифицираше мъжа с тъмните очила като Франк Белами, оперативен работник от първи отдел. Агентът от ФБР направи знак на другите да свалят оръжието и огледа преценяващо помещението.

— Какво прави тук УСС^[2]?

— Вече не сме УСС. Сега сме ЦРУ.

— Okay. Какво прави тук ЦРУ?

— Това не е ваша работа.

Човекът от ФБР впери поглед в апаратурата.

— Записвате разговорите на нашия гений, а?

— Не е ваша работа.

— Законът ви забранява да шпионирате американски граждани. Знаете това, нали?

— Премиерът на Израел не е американски гражданин.

Мъжът от ФБР се поколеба, преди да отговори. Всъщност агентът от конкурентната служба имаше добро алиби.

— От години се опитваме да подслушваме нашия приятел — каза той, загледан в силуета на Айнщайн в рамката на прозореца. — Имаме сведения, че той и секретарката му, онази коза Дюкас, предават секретна информация на руснаците. Но Хувър не ни разрешава да поставим микрофони, опасява се от онова, което би последвало, ако геният разбере, че сме го подслушвали. — Почеса се по главата. — Но явно вие сте успели да заобиколите този проблем.

Белами изви тънките си устни в гримаса, смътно наподобяваща усмивка.

— Лош късмет, че сте от ФБР. — Кимна към вратата с глава. — А сега да ви няма. Оставете big boys^[3] да поработят.

По лицето на човека от ФБР се изписа презрение.

— Все същите лайна, а? — изръмжа той, преди да се отправи към вратата. — Fucking Nazis.^[4] — Направи знак на двамата си другари. — Let's go, guys.^[5]

Веднага щом хората на ФБР напуснаха дома, Белами се залепи за прозореца и продължи да наблюдава двамата евреи, седнали на приказка в градината отсреща.

— Още ли записваш, Боб?

— Да — каза другият. — Разговорът навлезе в решителна фаза. Ще усиля звука.

Боб засили звука и двата гласа отново изпълниха стаята.

 

 

— … защитата на Израел — каза Бен Гурион, явно довършвайки фразата.

— Не знам дали ще мога да направя това — отвърна Айнщайн.

— Не можете или не искате, професоре?

За миг настъпи тишина.

— Аз съм пацифист, както знаете — подхвана Айнщайн. — Смятам, че има достатъчно нещастия по света, за да си позволим да си играем с огъня. Това е могъща сила, пред която трябва да изпитваме респект. Не съм сигурен, че сме достатъчно зрели, за да я използваме.

— Но нали вие бяхте този, който убеди Рузвелт в необходимостта от създаването на бомбата.

— Това е друго.

— Защо да е друго?

— Бомбата трябваше да послужи в борбата срещу Хитлер. Но, знаете ли, вече съжалявам, че успях да убедя президента.

— Сериозно ли говорите? Ами ако нацистите я бяха разработили първи? Какво щеше да стане тогава?

— Така е — съгласи се Айнщайн неуверено. — Това щеше да е пълна катастрофа. Навярно, колкото и да ми е трудно да го призная, създаването на бомбата е било необходимото зло.

— С други думи, признавате, че съм прав.

— Така ли смятате?

— Разбира се. Онова, за което ви моля сега, вероятно е необходимото зло, което ще гарантира оцеляването на нашата млада държава. Всъщност вие се отказахте от пацифизма си по време на Втората световна война и още веднъж, когато трябваше да помогнете да се роди Израел. Искам да знам дали ще можете да го направите отново.

— Не знам.

Бен Гурион въздъхна.

— Професоре, страната ни се намира в смъртна опасност. Добре знаете, че Израел е заобиколен от неприятели и че се нуждае от ефикасно средство, което би могло да ги респектира и да ги накара да отстъпят. В противен случай страната ни ще бъде погълната, докато прави първите си стъпки. Затова се обръщам към вас с гореща молба. Моля ви да забравите още веднъж за вашия пацифизъм и да ни помогнете в този труден момент.

— Проблемът не е само в това, господин премиер.

— Какво друго има?

— Проблемът е, че съм страшно зает. Опитвам се да изградя единна теория на полето, която да обхване гравитацията и електромагнетизма. Това е много важна работа, навярно най-…

— Моля ви, професоре — прекъсна го Бен Гурион. — Убеден съм, че разбирате приоритета на онова, за което ви говоря.

— Без съмнение — съгласи се ученият. — Но остава да изясним дали онова, за което ме молите, е възможно.

— А възможно ли е?

Айнщайн се поколеба.

— Може би — каза накрая. — Не знам, ще трябва да проуча въпроса.

— Направете го, професоре. Направете го заради нас, заради Израел.

 

 

Франк Белами нахвърли набързо бележките си и когато привърши, отново погледна индикатора. Червените стрелки потрепваха в синхрон със звука, което означаваше, че всичко се записва. Боб следеше разговора, но накрая поклати глава.

— Мисля, че имаме основното — отбеляза той. — Да спра ли записа?

— Не — каза Белами. — Продължавай да записваш.

— Но те смениха темата.

— Няма значение. След малко могат да се върнат на въпроса. Продължавай да записваш.

 

 

— … аз нямам конвенционална представа за бог, но ми е трудно да повярвам, че не съществува друго, освен материята — каза Бен Гурион. — Не знам дали се изразих ясно.

— Много добре.

— Вижте — настоя политикът. — Мозъкът е изграден от материя, както и телата. Мозъкът е част от живия организъм, както и ноктите, но ноктите не мислят. Ако мозъкът бъде отделен от тялото, няма да мисли. Само това цяло, съставено от тяло и глава, е способно да мисли. Което ме кара да допускам възможността, че Вселената, в своята цялост, е мислещо тяло. Не смятате ли?

— Възможно е.

— Чувал съм да казват, че сте атеист, професоре, но не мислите ли…

— Не, не съм атеист.

— Не сте ли? Вярващ ли сте?

— Да.

— Но прочетох някъде, че смятате Библията за сборник с притчи…

Айнщайн се разсмя.

— Наистина мисля така.

— Значи не вярвате в Бог.

— Не вярвам в Бог от Библията.

— Каква е разликата?

В отговор се чу въздишка.

— Знаете ли, като дете бях почти набожен. Но на дванадесет години започнах да чета научни книги, от онези популярни четива, не знам дали са ви попадали…

— Да.

— … и стигнах до заключението, че в голямата си част историите в Библията не са нищо друго, освен митове. Престанах да вярвам в истините, в които вярвах дотогава. Замислих се и осъзнах, че представата ни за Бог е наивна, дори някак инфантилна.

— Защо?

— Защото става въпрос за антропоморфна представа, фикция, създадена от човека, за да се опита да повлияе на съдбата и да потърси утеха в трудни моменти. Понеже не е по силите ни да овладеем природата, ние сме създали мита, че тя се управлява от Господ — благосклонен покровител, който чува молбите ни и ни напътства. Доста удобна представа, не намирате ли? Създали сме си илюзията, че ако много се помолим, ще успеем да Го накараме да овладее природата и да удовлетвори желанията ни като с магическа пръчка. А когато нещата не вървят, понеже не можем да разберем как един толкова милостив Бог е допуснал това да се случи, ние отдаваме събитията на неведомо предопределение и се чувстваме по-спокойни. Не ви ли се струва безсмислено?

— Не вярвате, че Бог се грижи за нас?

— Вижте, господин премиер, ние сме един от милионите видове, които населяват третата планета на звезда в периферията на средно голяма галактика, в която има билиони звезди, и тази галактика е само една от билионите галактики, съществуващи във Вселената. Как искате да вярвам в Бог, който ще се занимава с всеки един от нас в тази необятна Вселена?

— В Библията се казва, че Той е добър и всемогъщ. А щом е всемогъщ, може да направи така, че да се погрижи и за Вселената, и за всеки един от нас, нали?

Айнщайн удари с длан по коляното си.

— Той е добър и всемогъщ! Ето една абсурдна идея. Ако Той действително е добър и всемогъщ, както се твърди в Библията, защо допуска злото да съществува? Защо допусна Холокоста? Двете понятия си противоречат, не мислите ли? Ако Бог е добър, той не е всемогъщ, след като не може да изкорени злото. Ако Бог е всемогъщ, не може да е добър, щом допуска да съществува злото. Едното понятие изключва другото. Кое предпочитате?

— Хм… може би представата, че Бог е добър.

— Но тази представа е твърде спорна. Ако прочетете Библията внимателно, ще видите, че тя не създава представа за един милостив Бог. Библейският Бог е ревнив, изисква сляпа преданост, вдъхва страх, наказва и принася в жертва. Бог, който е способен да поиска от Авраам да убие сина си само за да е сигурен, че патриархът му е верен. Щом е всевиждащ, нима не е знаел, че Авраам му е предан? След като е толкова добър, защо е трябвало да подлага Авраам на такова жестоко изпитание? Следователно не може да е добър.

Бен Гурион се разсмя.

— Е, тук вече ме хванахте натясно, професоре — възкликна той. — Добре, не е задължително Бог да е добър. Но като създател на Вселената Той е всемогъщ, нали?

— Дали е така? Ако е така, защо наказва своите създания, след като всичко е Негово творение? Нима не ги наказва за неща, за които е отговорен Той самият? Като съди своите създания, не съди ли сам себе си? Откровено казано, единствено несъществуването Му би могло да Го извини. — Направи пауза. — Всъщност, ако се замислим по-дълбоко, ще видим, че всемогъществото е нереалистично. Просто още едно понятие, изпълнено с неразрешими логически противоречия.

— Как така?

— Има един парадокс, който ни дава възможност да проумеем абсурдността на понятието. Той гласи следното: Ако Бог е всемогъщ, Той би могъл да създаде толкова тежък камък, че Той самият да не може да го повдигне. — Айнщайн повдигна вежди. — Виждате ли? Ето, именно тук се корени противоречието. Ако Бог не може да вдигне камъка, Той не е всесилен. Ако успее, Той не е всемогъщ, защото не е успял да сътвори камък, който и Той самият да не може да повдигне. — Усмихна се. — Следователно не съществува всемогъщ Бог. Той е плод на въображението на човека, който търси сигурност и някакво обяснение за онова, което не разбира.

— Значи не вярвате в Бог.

— Не, не вярвам в Бог, какъвто го представя Библията.

— Смятате, че няма нищо отвъд материята?

— Не, разбира се, че има. Трябва да има нещо отвъд енергията и материята.

— В крайна сметка, професоре, вярвате или не вярвате?

— Не вярвам в библейския Бог, както вече ви казах.

— Тогава в какво вярвате?

— Вярвам в Бога на Спиноза, който се проявява в хармоничния ред на всичко съществуващо. Възхищавам се на красотата и простата логика на Вселената, вярвам в Бог, който се проявява във Вселената, в Бог, който…

 

 

Франк Белами извъртя очи отегчено и поклати глава.

— Исусе Христе! — измърмори той. — Не мога да повярвам на ушите си.

Боб се размърда на стола си до магнетофоните.

— Гледай позитивно на нещата — каза той. — Франк, в момента слушаме най-големия гений в историята на човечеството, който казва какво мисли за Бог. Колко хора биха платили, за да чуят това?

— Това не е шоубизнес, Боб. Това засяга националната сигурност. Трябва да чуем още нещо за молбата, която Бен Гурион му отправи. Ако Израел се сдобие с атомна бомба, колко мислиш, че трябва да чакаме, докато всички се сдобият с такава?

— Прав си. Извинявай.

— Наложително е да получим още подробности.

— Имаш право. По-добре да чуем разговора.

 

 

— … на Спиноза.

Настана продължителна тишина.

Бен Гурион я наруши пръв.

— Професоре, смятате ли, че е възможно да се докаже съществуването на Бог?

— Не, не смятам, господин премиер. Не е възможно да се докаже съществуването на Бог, както не може да се докаже и неговото несъществуване. Ние можем само да наблюдаваме чудото, да изпитваме възхищение и удивление пред недостижимия ред, който се проявява във Вселената.

Отново настъпи пауза.

— А защо не се опитате да докажете съществуването или несъществуването на Бог?

— Струва ми се невъзможно, вече ви казах.

— А ако беше възможно, какъв би бил пътят?

Тишина.

Ред беше на Айнщайн да помълчи, преди отново да вземе думата. Старият учен обърна глава, любувайки се на зеленината, ограждаща Мърсър стрийт. Съзерцаваше я с очите на учен, с очите на хлапе, с очите на човек, който разполага с цялото време на света и не е изгубил дарбата да се прехласва пред красотата на природата при всяка нейна среща с пролетта. Въздъхна дълбоко.

— Raffiniert ist der Herrgott, aber boshaft ist er nicht^[6] — каза накрая.

Бен Гурион го погледна въпросително.

— Was wollen Sie damit sagen?^[7]

— Die Natur verbirgt ihr Geheimnis durch die Erhabenheit ihres Wesens, aber nicht durch List^[8].

 

 

Франк Белами удари с юмрук по перваза на прозореца.

— По дяволите! — възкликна. — Сега пък заговориха на немски!

— Какво казват? — попита Боб.

— Знам ли! Нима ти приличам на kraut^[9]?

Боб изглеждаше объркан.

— Какво да правя? Да продължавам ли да записвам?

— Разбира се. После ще занесем лентата в агенцията и някой fucking^[10] гений ще преведе това. — Лицето му се сви в презрителна гримаса. — При всичките тия нацисти, които имаме сега, това няма да е никак трудно, нали?

Агентът опря нос на прозореца и застина, загледан в него, оставяйки влажна диря с топлия си дъх. Не откъсваше очи от двамата възрастни мъже от другата страна на улицата, седнали като братя един до друг в градината на номер 112 на Мърсър стрийт.