Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Професор Томаш Нороня (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Formula de Deus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2021)

Издание:

Жозе Родригеш душ Сантуш. Божията формула

Португалска. Първо издание

ИК „Хермес“, София, 2010

Художествено оформление на корицата — Георги Атанасов Станков

Отговорен редактор — Даниела Атанасова

Стилов редактор — Димитрина Ковалакова

Компютърна обработка — Ана Андонова

Коректор — Здравка Петрова

ISBN: 978-954-26-0867-7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки, номерацията на главите, слепени параграфи и др.
  3. — Корекция

XXXII

Първият признак, че приближават Шигаце, се появи след един завой — изникна сводеста постройка с ред прозорци над сини порти. Караше Томаш, Ариана спеше на рамото му. Разбра, че навлизаха в предградието, и намали скоростта. Появиха се дълги редици пюкханг — традиционни тибетски къщи, изградени от бял кирпич, с черни прозорци и пъстри лунгдас, развяващи се на вятъра. Молитвените хоругви бяха здраво завързани за тъмния покрив, с надеждата да привлекат добра карма за дома. Навлязоха в широк булевард с бензиностанции на «Петрочайна» от двете страни и червени зидове с порти, пазени от китайски войници, явно бяха казарми на окупационните сили. Дърветата хвърляха широки сенки по асфалтирания път. Виждаха се малко автомобили, но затова пък имаше много велосипеди; тук-там се срещаха и камиони, които разтоварваха направо на тротоара.

Иранката се събуди. Двамата любопитно разглеждаха града, завладял долината. Съдейки по широкия булевард и архитектурата на сградите, те разбраха, че се намират в китайската зона на града. Спряха до група китайци, които жестикулираха на тротоара, и Ариана отвори прозореца.

— Хотел «Орчард»? — попита Томаш, надвесен над Ариана.

— А? — отговори един китаец. Очевидно не разбираше въпроса. Най-добре беше да наблегне на ключовата дума.

— Хотел?

Човекът измърмори нещо неразбираемо на мандарин и посочи напред. Томаш благодари и джипът пое в указаната посока. Наистина стигнаха до хотел, но не беше «Орчард». Ариана слезе и отиде да пита на рецепцията.

Прекосиха китайския квартал на Шигаце, следвайки указанията. Стигнаха до кръстовището и завиха наляво. Улиците се стесниха, явен знак, че са навлезли в тибетския квартал. Пред тях се издигаше хълм с руини, покрити със скелета; табелата сочеше, че това е Шигаце Дзонг, старата крепост на града, чиято архитектура наподобяваше великолепния Потала, макар и не толкова внушителна и пострадала от опустошителните ветрове на китайската репресия.

На ъгъла отново завиха наляво, минаха по неугледна уличка и в дъното зърнаха богато украсена фасада с неонов надпис, който уведомяваше, че това е Тибет Гандзян Шигаце Орчард Хотел. Целта на пътуването им.

Паркираха пред хотела и влязоха в лобито. По средата беше разположена огромна маса, покрита с цветни дракони, отляво имаше павилион за сувенири, а отдясно — удобни черни фотьойли.

Тибетски младеж, почернял от слънцето, им се усмихна от рецепцията веднага щом влязоха.

Таши делех — поздрави той.

Томаш отвърна на поздрава, свеждайки глава.

Таши делех — каза той, опитвайки да си припомни инструкциите, които Жинпа му беше дал в Потала.

— Искам да говоря с бодхисатва Тензин Табтен.

Младежът се учуди.

— Тензин?

— Да — потвърди Томаш. — Имам нужда Тензин да ми покаже пътя.

Тибетецът видимо се колебаеше. Огледа се наоколо, впи отново тъмните си очи в Томаш, бегло изгледа Ариана, а после, явно взел решение, ги покани да седнат в салона. Младежът излезе и Томаш го видя да пресича улицата и площадчето с градинката от другата страна на хотела.

 

 

Един монах се запъти към тях, следван от младежа от рецепцията, и се наведе в поклон пред непознатите. Размениха си обичайния поздрав таши делех и тибетецът им направи знак да го последват. Отправиха се към огромен храм, който се издигаше в подножието на зелен хълм. Великолепният архитектурен комплекс беше в бяло и червеникавокафяво, с красиви златни покриви, с извити нагоре краища като пагоди, с черни прозорци, горделиво загледани в града.

Гомпа? — попита Томаш, използвайки думата манастир, която беше запомнил в Лхаса, докато сочеше към сградата.

Ла онг — потвърди монахът, оправяйки пурпурните си одежди. — Ташилунпо гомпа.

Ташилунпо — каза Ариана. — Това е манастирът «Ташилунпо».

— Знаеш го?

— Чувала съм за него. Тук е погребан първият Далай Лама.

— Така ли?

— Това е манастирът, в който живее Панчен Лама.

— Кой е той?

— Панчен Лама? Втората по важност фигура в будизма, над който стои единствено Далай Лама. Мисля, че панчен означава велик учен. Китайците се опитват да използват Панчен Лама, за да подронят авторитета на Далай Лама, но без особен успех. Казват, че Панчен Лама в крайна сметка винаги остава антикитайски настроен.

Слънцето жареше и въздухът беше сух. Неприятна миризма на боклук и урина се носеше из улиците, но като се приближиха до портата на манастира, вонята беше изместена от приятния аромат на тамян. Влязоха в просторен вътрешен двор, откъдето се виждаше целият манастир. В основата на възвишението, на което се издигаше «Ташилунпо», бяха струпани бели постройки, явно монашески килии, а над тях се извисяваха изящни червено-кафяви конструкции, покрити с разкошни златни покриви.

Томаш и Ариана последваха монаха по тясна уличка с каменна настилка, която водеше нагоре по склона. Тибетецът изкачи на един дъх стръмнината, но двамата посетители скоро трябваше да спрат задъхани под сянката на красивото дърво йонбох. Шигаце беше разположен още по-високо от Лхаса и разреденият въздух не достигаше в дробовете им.

— Говорите ли английски? — обърна се Томаш към монаха, който ги изчакваше няколко метра по-напред, усмихнат и търпелив.

Тибетецът се приближи.

— Малко.

— Ще се срещнем с бодхисатва — отбеляза историкът.

Отне му известно време, докато възстанови нормалния си ритъм на дишане.

— Какво точно означава бодхисатва?

— Нещо като Буда.

— Нещо като Буда ли? Какво искате да кажете с това?

Бодхисатва е човек, който е достигнал просветление, но се е отказал от нирвана, за да помогне на другите човешки същества. Той е светец — човек, отказал се от собственото си спасение заради спасението на другите.

Монахът се обърна и пое нагоре към върха. Стигнаха до път, който водеше към червеникавите постройки, и тибетецът свърна наляво, след което се изкачи по черни каменни стъпала и влезе в аленочервена постройка. Спътниците му го последваха под един тъмен навес и излязоха на тих двор, където неколцина монаси се суетяха около делва с жълта мазнина. Бяха във вътрешния двор пред храма на Майтрея.

Тибетецът им кимна да влязат в нещо като малка сумрачна килия, осветена единствено от свещи и от бледата светлина, която преминаваше през мъничко прозорче. Условията тук бяха сурови, дори примитивни. Миришеше на нещо средно между лой от як и тамян, мирис, който се мъчеше да се наложи над сладникавия аромат, идващ от стара желязна печка, в която горяха въглища. Жълтият пламък на печката облизваше стар черен чайник, хвърляйки горещи искри, чиито трепкащи отблясъци падаха върху сенките в ъглите на стаичката, сякаш им вдъхваха живот.

Двамата седнаха на табуретки, покрити с червени килимчета тханка, а монахът наля две чаши от чайника и им ги подаде.

Беше чай с масло от як.

— Благодаря — каза Томаш, едва прикривайки гримасата на отвращение, като си представи, че трябва да изпие мазната отвара. Погледна към Ариана. — Как се казва благодаря на тибетски?

Тху джичи.

— Да, благодаря. — Направи поклон към монаха. — Тху джичи.

Монахът се усмихна и с дланите на ръцете си направи жест, молейки ги да изчакат.

Гонг да — каза той, преди да изчезне.

 

 

Минаха двадесетина минути.

Монахът, който ги беше довел, се появи отново, придружен от друг монах, дребен и слаб, превит от старост, който едва пристъпяше, подпирайки се на бастун. Техният водач помогна на възрастния монах да се настани на огромна възглавница. Размениха си няколко думи на тибетски, след което познатият им монах се поклони и се оттегли.

Настъпи тишина.

Чуваха се само птичето чуруликане на двора и лекото пукане на въглищата в желязната печка. Томаш и Ариана се вгледаха в монаха, целият съсухрен, на голямата възглавница. Старият монах оправи пурпурния тасен, който го покриваше, и се изправи. Погледът му се зарея, отправен към някаква далечна точка, сякаш се беше отдръпнал от света, който го заобикаляше.

Тишина.

Будистът като че ли бе забравил за присъствието на гостите. Може би бе потънал в медитация, може би беше изпаднал в транс. Каквото и да беше, старецът нищо не продумваше, просто си седеше. Томаш и Ариана се спогледаха, объркани и развеселени, не знаейки дали да го заговорят. Дали тибетецът не беше влязъл там по погрешка, дали не беше някакъв местен обичай, или беше сляп? И понеже не знаеха какво да правят, продължаваха да мълчат, изчаквайки развитието на нещата.

Безмълвието се проточи десет минути.

Старият монах си стоеше все така кротко, със замръзнал поглед и пресекливо дишане, докато без особена причина потръпна и се върна към живот.

— Аз съм бодхисатва Тензин Табтен — съобщи с любезен глас. Говореше отличен английски с подчертано британско произношение. — Чух, че ме търсите, за да ви покажа пътя.

Томаш почти си отдъхна с облекчение. Пред него най-сетне стоеше Тензин Табтен, подателят на тайнствената картичка, която беше намерил в дома на професор Сиза. Може би това беше човекът, който можеше да му даде търсените отговори, да разбули тайните на неговото дирене или кой знае, да прибави нови загадки към безбройните мистерии, които го терзаеха.

— Аз съм Томаш Нороня, професор по история в Нов лисабонски университет. — Кимна към Ариана. — Това е Ариана Пахраван, ядрен физик от Министерството на науката в Техеран. — Наведе глава. — Много съм ви благодарен, че ни приехте. Доста път извървяхме, докато стигнем дотук.

Монахът сви устни.

— Дошли сте, за да ви просветя?

— Мм… в известен смисъл, да.

— Ще бъда добър лекар за болните и страдащите. Ще поведа по правилния път тези, които са се заблудили. Ще бъда ярка светлина за тези, които чезнат в тъмна нощ, и ще сторя така, че бедните и неоправданите да открият скрити съкровища — напевно изрече той. — Така казва Аватамсака сутра. — Вдигна ръка. — Добре дошли в Шигаце, пътници в тъмната нощ.

— За нас е удоволствие, че сме тук.

Тензин посочи към Томаш.

— Казахте, че сте от Лисабон?

— Да.

— Португалец ли сте?

— Да.

— Хм — прошепна той. — Португалците са първите, дошли от Запада в сърцето на Тибет.

— Моля? — учуди се Томаш.

— Двама йезуитски свещеници — каза Тензин, — отец Андраде и отец Маркеш, чули за съществуването на някаква християнска секта в далечна долина в Тибет. Преоблекли се като индуски поклонници, прекосили Индия и пристигнали в Цапаранг, крепост, издигната в царство Гуге, в долината Гаруда. Построили църква и установили първия контакт между Запада и Тибет.

— Кога е станало това?

— През 1624 г. — Поклони се. — Добре дошъл, португалски поклоннико. Щом не идваш, преоблечен като индус, каква църква ни носиш този път?

Томаш се усмихна.

— Не ви нося никаква църква. Само въпроси.

— Пътя ли търсиш?

— Търся пътя на един човек, наречен Аугущо Сиза.

Тензин добродушно се усмихна при споменаването на името.

— Йезуита.

— Не, не — каза Томаш, поклащайки глава. — Той не беше йезуит. Дори не беше религиозен. Беше професор по физика в Университета в Коимбра.

— Аз го наричах Йезуита — каза Тензин, сякаш не беше чул, че го поправят. Засмя се. — Разбира се, на него не му харесваше. Но аз не го правех, за да го обидя. Наричах го Йезуит в чест на неговите предшественици, които преди четиристотин години пристигнали в царство Гуге. А и това беше начин да се пошегувам с нашата обща работа.

— Каква работа?

Бодхисатва сведе глава.

— Не мога да ви кажа.

— Защо?

— Защото се споразумяхме той да направи съобщението.

Томаш и Ариана се спогледаха. Историкът си пое дълбоко дъх и погледна стария тибетец.

— Имам лоша новина — каза. — Опасявам се, че професор Аугущо Сиза се е споминал.

Тензин остана неподвижен.

— Беше добър приятел — въздъхна той, сякаш информацията не го изненадваше. — Пожелавам му щастие в новия му живот.

— Нов живот ли?

— Навярно ще се прероди в Лама. Ще бъде добър и мъдър човек, уважаван от всички, които го познават. — Оправи пурпурното наметало, което го покриваше. — Много от нас са преследвани от дукха[1], от провалите и болките, които ни поднася животът, държащ ни здраво привързани към илюзиите, създадени от мая[2]. Но всичко това е авидя[3], невежество, което трябва да преодолеем. Ако успеем да го сторим, ще се освободим от кармата, към която сме привързани. — Направи пауза. — Аз и Йезуита извървяхме заедно част от пътя, бяхме спътници, решили взаимно да се опознаят. Но стигнахме до кръстопът и аз избрах един път, той друг. Пътищата ни се разделиха наистина, но съдбата ни остана една и съща.

— И каква е тази съдба?

Бодхисатва въздъхна дълбоко. Притвори очи, сякаш се канеше да медитира. Може би обмисляше как да постъпи, може би съзнанието му се издигаше до шунята, Великата пустота. Сякаш се сливаше с Дхармакая[4], търсейки отговор на дилемата си. Дали трябваше да разкаже всичко, или да замълчи? Дали духът на стария му приятел, на човека, когото той наричаше Йезуита, щеше да му се притече на помощ?

Отвори широко очи с вече взето решение.

— Роден съм през 1930 година в Лхаса, в благородно семейство. Първото ми име беше Дхарджей Долма, което означава Напредък с богинята Долма. Родителите ми ме кръстили така, защото вярвали, че пътят на Тибет е развитието и че е нужно да си в крак с промените, да не ги изпускаш от очи. Когато бях на четири години, ме изпратиха в манастира «Ронгбук», в подножието на Джомолунгма, Богинята майка на Вселената. — Погледна Томаш. — Вие наричате върха Еверест. — Отново зае предишната поза. — Станах дълбоко религиозен след контакта ми с монасите от «Ронгбук». На шест години започнаха да ме наричат Тензин Табтен, «Защитникът на Дхарма», който следва пътя на Буда. По онова време Тибет се отваряше към Запада, което радваше моето семейство. Когато станах на десет, през 1940 г., родителите ми ме извикаха в Лхаса, за да присъствам на церемонията за интронизацията на четиринадесетия Далай Лама, Тензин Гяцо, който още ни води и който ме вдъхнови за новото ми име. Веднага след това бях изпратен в английско училище в Дарджилинг, както беше прието сред семействата от висшето общество в Тибет.

— Учили сте в английско училище?

Бодхисатва поклати утвърдително глава.

— Години наред, приятелю.

— Значи оттам идва британският ви акцент. Сигурно ви се е сторило доста различно…

— Много различно — потвърди Тензин. — Дисциплината е друга, порядките също. Но най-голямата разлика е в методологията. Когато трябва да се анализира нещо, между нас сякаш има цяла вселена. Открих, че вие, хората от Запада, обичате да разделяте един проблем на други, по-малки, обичате да разделяте и да отделяте, за да тълкувате по-добре. Този метод си има своите преимущества, безспорно, но има и един ужасен недостатък.

— Какъв?

— Създава впечатлението, че действителността е фрагментирана. Ето това открих в Дарджилинг от вашите учители. За вас математиката е едно, химията — друго, физиката — трето, английският, спортът, философията, ботаниката — съвсем друго. Според вашия начин на мислене всички неща са разделени. — Поклати глава. — Това е илюзия, разбира се. Естеството на нещата е в шунята, Великата пустота, а така също в Дхармакая, Същността на мирозданието. Дхармакая се намира във всичките материални неща на Вселената и се отразява в човешкия мозък като бодхи, просветлената мъдрост. Аватамсака сутра, основен текст за махаяна будизма, се основава на идеята, че Дхармакая е във всичко. Всички неща и всички събития са свързани, съединени от невидими нишки. Нещо повече, всички неща и всички събития са израз на едно и също единство. — Пауза. — Всичко е едно.

— Значи сте се сблъскали с два абсолютно различни свята.

— Абсолютно различни — съгласи се бодхисатва. — Единият, който раздробява всичко на късчета, и другият, който обединява всичко.

— Не сте се чувствали добре в Дарджилинг, така ли?

— Напротив. Западната мисъл беше откритие за мен. Аз, който преди плачех, че съм далече от Тибет, прегърнах новия начин на мислене. Освен всичко получих отлични оценки по два предмета — математика и физика. Станах най-добрият ученик в английското училище, по-добър от който и да било англичанин или индиец.

— Докога останахте в Дарджилинг?

— Докато навърших седемнадесет години.

— Тогава ли се завърнахте в Тибет?

— Да. През 1947 г., точно в годината, в която британците напуснаха Индия, аз се върнах в Лхаса. Вече носех вратовръзка и ми беше много трудно да свикна с живота в Тибет. Родината, която преди ми се струваше по-уютна от майчина утроба, ми изглеждаше изостанала, неугледна и провинциална. Единственото нещо, което ме увличаше, беше мистиката, интелектуалната левитация, будисткият дух, търсещ същината на истината. — Настани се по-удобно на гигантската възглавница. — Две години след като се бях завърнал в Тибет, в Китай се случи нещо, което щеше да засегне дълбоко живота ни. Комунистите взеха властта в Пекин. Тибетското правителство прогони всички китайци от страната, но родителите ми бяха по-далновидни. Бяха информирани люде и знаеха за намеренията на Мао Дзедун по отношение на Тибет. Затова решиха отново да ме пратят в Индия. Но Индия вече не беше същата. Благодарение на бившите си учители в Дарджилинг, които знаеха колко добре се справям с математиката и физиката, бях препоръчан за стажант в Колумбийския университет в Ню Йорк.

— Заминали сте от Лхаса за Ню Йорк?

— Представете си — усмихна се Тензин. — От Забранения град до Голямата ябълка, от Потала до Емпайър Стейт Билдинг. — Засмя се. — Беше шок. В един момент се разхождах по «Баркхор», а в следващия вече се намирах насред «Таймс Скуеър».

— Как ви се стори Колумбийският университет?

— Задържах се там кратко време. Само шест месеца.

— Толкова малко?

— Да. Един от моите преподаватели беше ангажиран с проекта «Манхатън», военна програма, която беше събрала най-големите физици на Запада за създаването на първата атомна бомба. Всъщност проектът се казваше «Манхатън» точно защото е бил започнат в Колумбийския университет в Манхатън.

— Не знаех.

— И така, моят преподавател, като професор по физика в Колумбийския университет, работеше по същия проект. Когато се запознахме, той беше толкова впечатлен от способностите ми, че реши да ме препоръча на своя ментор, много известен човек.

— Кой? — попита Томаш.

— Алберт Айнщайн — каза бавно Тензин, убеден, че никой нямаше да остане равнодушен при споменаването на това име. — Айнщайн работеше тогава в Института за авангардни изследвания в Принстън и беше голям почитател на някои аспекти от източната култура като конфуцианството например. Беше 1950 година. Това беше много мрачно време за Тибет. Пекин съобщи още през януари, че смята да освободи страната ни, и веднага китайските военни сили нахлуха в района на Кхам, стигайки до река Яндзъ. Това беше началото на края на нашата независимост. Симпатизирайки на тибетската кауза, Айнщайн ме прие с отворени обятия. Бях много млад, разбира се, само на двадесет години, и новият ми учител реши да ме остави да работя с друг стажант, едно момче, което беше само година по-голямо от мен. — Бодхисатва изви белите си вежди. — Предполагам, че се досещате за кого става въпрос.

— Професор Сиза.

— По онова време не беше професор. Беше само Аугущо. Веднага си допаднахме взаимно и понеже знаех историята за първите европейски пътешественици в Тибет, португалски йезуити, веднага лепнах на новия си приятел прякора Йезуита. — Разсмя се доволно, почти като дете. — О, ако можехте да видите как се сърдеше само! Върна си го, като ме нарече «плешив монах», но това не беше проблем за мен, понеже наистина съм бил монах в «Ронгбук», нали?

— И какво правехте двамата?

— А, много неща. — Пак се разсмя. — Най-вече щуротии и лудории. Вижте, един път изрисувахме малко мустаче като на Хитлер на портрета на Махатма Ганди, който Айнщайн държеше на първия етаж в дома си, на Мърсър стрийт. Ай! Старецът така побесня, че косата му се изправи. Само да го бяхте видели…

— Ама вие двамата не работехте ли?

— Разбира се, че работехме. По онова време Айнщайн работеше върху нещо много сложно и амбициозно. Искаше да разработи Единна теория, теория, която да сведе до една-единствена формула обяснението на гравитацията и електромагнетизма. Беше нещо като Теория на Вселената.

— Да, знам за това — каза Томаш. — Айнщайн е посветил последните дни от живота си на този проект.

— И ни увлече в тази работа. Накара мен и Аугущо да пробваме различни формули. Работихме цяла година върху това, но един ден през 1951 г. Айнщайн ни извика в кабинета и ни изхвърли от проекта.

— И защо?

— Имаше нещо друго за нас. Една или две седмици преди това, не знам точно кога, Айнщайн посрещнал в дома си много важен и високопоставен гост — министър-председателя на Израел. По време на разговора министър-председателят го поставил пред изключително важно предизвикателство. Отначало Айнщайн се възпротивил на идеята да отговори на предизвикателството, но само дни по-късно беше обзет от ентусиазъм и реши да работи заедно с нас. Махна ни от проекта за Теорията на всичко и ни въведе в новия проект, който беше изключително секретен.

Томаш и Ариана се наведоха напред, нетърпеливи да разберат за какво става въпрос.

— Какъв… какъв проект беше този?

— Айнщайн го нарече с кодово име — разкри им Тензин. — Нарече го Божията формула.

В стаята настъпи тишина.

— В какво се състоеше този проект? — попита Ариана, обаждайки се за първи път.

Бодхисатва се размърда на възглавницата, сложи ръка на кръста, сви се и лицето му се изкриви от болка. Огледа се в тъмното помещение, осветено само от свещите от лой от як и от жълтия пламък на печката, и си пое дълбоко дъх.

— Не се ли изморихте да стоите тук затворени?

Двамата посетители бяха на ръба на търпението. Жадуваха да чуят отговора и да разбулят тайната, задушаваха се от терзаещото ги очакване. Бяха стигнали до най-важния момент от диренето, пред тях седеше човекът, който явно разполагаше с всички отговори, разговорът беше стигнал до възловия момент, до преломния миг. А какво правеше Тензин? Оплакваше се, че стоял дълго време затворен в стаичката.

— В какво се състоеше проектът? — настоя Ариана припряно и напрегнато.

Бодхисатва направи спокоен жест.

— Планината си е планина и пътят — все същият, както винаги — напевно изрече той, полагайки длан на гърдите си. — Само сърцето ми вече не е същото.

Настъпи неловка тишина.

— Какво означава това?

— Тази тъмна стая си е същата тъмна стая и истината си е същата, както винаги. Но сърцето ми се измори да е тук. — Направи властно движение към вратата. — Да излезем навън.

— Къде?

— На светло — каза Тензин. — Ще ви просветля за пътя на светъл път.

Бележки

[1] Жажда, породена от новото съществуване; страдание, болка, мъчителна неудовлетвореност. — Б.р.

[2] Философска категория в индуизма и будизма, с която се означава двойствеността в света на феномените; псевдореалност, илюзия. — Б.р.

[3] Незнание, непознаване на истинската реалност, от което произтича обвързването с материалния свят. — Б.р.

[4] Абсолютното тяло на Буда. — Б.пр.