Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Професор Томаш Нороня (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Formula de Deus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2021)

Издание:

Жозе Родригеш душ Сантуш. Божията формула

Португалска. Първо издание

ИК „Хермес“, София, 2010

Художествено оформление на корицата — Георги Атанасов Станков

Отговорен редактор — Даниела Атанасова

Стилов редактор — Димитрина Ковалакова

Компютърна обработка — Ана Андонова

Коректор — Здравка Петрова

ISBN: 978-954-26-0867-7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки, номерацията на главите, слепени параграфи и др.
  3. — Корекция

XXVIII

Кристалночистата светлина на планините нахлу през прозореца на стаята и събуди Томаш. Историкът остана да се излежава, лениво сгушен в топлите завивки, удължавайки сладкия момент на пробуждането, но накрая все пак се надигна и отиде до прозореца да посрещне новия ден. Утрото беше свежо и хладно, с проблясващи слънчеви лъчи по белоснежните върхари наоколо, като втъкани скъпоценни камъни в искрящобялата пелена, опъната върху кафявата скала. Сняг покриваше урвестите планини, които се врязваха в наситеното синьо на небето.

Утро в Лхаса.

Това беше третото му утро в столицата на Тибет. Томаш изпълни гърдите си с въздух и се протегна, усещайки с облекчение, че неразположението му от последните дни е изчезнало.

Малко след като се приземи на летището в Гонгар, той получи главоболие и гадене. Мъчеше го задух, който изсмукваше и последните му сили. През първата нощ не можа да заспи и едва след като повърна, реши да се обади на рецепцията и да помоли за лекар. Нямаше лекар, но човекът от рецепцията, свикнал с подобни симптоми у новодошлите, мигновено постави диагнозата.

Acute Mountain Sickness — каза той, когато дойде в стаята да го види.

— Моля?

— Височинна болест — поясни той. Погледна към куфара, полегнал на килима. — Пристигнали сте със самолет, нали?

— Да.

— Почти всички чужденци, които идват със самолет, страдат от това. Дължи се на бързия преход без възможност за аклиматизация.

— Има ли някакъв проблем заради това?

— Разбира се, че има. Атмосферното налягане тук е доста по-ниско. Това означава, че налягането не е достатъчно, за да изтласка кислород в кръвта, и затова хората започват да се чувстват зле.

Томаш си пое дълбоко въздух, опитвайки се да почувства разликата. Наистина, въздухът изглеждаше по-лек, почти разреден.

— И какво трябва да правя?

— Нищо.

— Нищо ли? Но това не е разрешение…

— Напротив, това е най-доброто разрешение. Стойте си в стаята, почивайте си и лека-полека се приспособявайте към височината. Не правете усилия. Опитвайте се да дишате по-учестено, за да компенсирате липсата на кислород в кръвта. Навярно сърцето ви ще бие по-бързо, затова трябва да си почивате. След няколко дни ще се почувствате по-добре, ще видите. Тогава ще можете да излезете навън. — Човекът вдигна пръст предупредително. — Но ако състоянието ви се влоши, това вече е опасно. Означава, че сте получили белодробни или мозъчни усложнения. В такъв случай, ще се наложи незабавно да си тръгнете от Тибет.

— А ако не си тръгна?

Дръпнатите очи върху мургавото му лице се разшириха от изненада.

— Ще умрете.

 

 

На третия ден наистина се почувства по-добре и доби кураж да излезе на улицата. Разпита за посоките на рецепцията в хотела и бавно се запъти към величествения дворец Потала, минавайки през Бейдзин Гуйлам. Пресече Шол, разположен в полите на прекрасния палат на Далай Лама, и остана шокиран, когато видя, че цялото това пространство е превърнато в китайски град с голям булевард, задръстен от уличното движение.

Пред Потала имаше огромен площад с безвкусна скулптура, пред която се тълпяха китайски туристи, за да се снимат с двореца на заден план. Отвъд площада, по широкия булевард, се редяха модерни заведения, бутици, магазини за спортна екипировка, маркови дрехи и обувки, ресторанти, сладкарници, павилиони, цветарски магазини, аптеки, оптика, всички окичени с цветни неонови светлини, примигващи отвсякъде. Потала се извисяваше над тях като странен тибетски колос, като натрапник сред огромното Китайско море.

След няколко пресечки посетителят зави надясно и най-сетне влезе в тих тибетски квартал. Шмугна се из плетеницата от тесни улички, които се виеха във всички посоки, оградени от старинни бели сгради с черни прозорци. Тук-там насред пътя се виждаха кални локви, над които се носеше отблъскваща воня на изпражнения.

Hello! — поздрави женски глас, идващ отгоре. Беше тибетско девойче, което му махаше от един прозорец. — Tashi deleh! Hello!

Таши делех — каза Томаш, отговаряйки на поздрава с усмивка.

Всички като че намираха време да приветстват странника — с широка усмивка, енергични кимвания, дискретен поклон, с поздрав на английски или с тибетското «таши делех». В тези затънтени ъгълчета, сред малки незабележими улички и далеч от китайското присъствие, се криеше онзи Тибет, какъвто винаги си го беше представял.

Томаш излезе от лабиринта и се оказа на огромен оживен площад. Тълпи от хора сновяха из цялото пространство, виждаха се номади, поклонници от Амдо, монаси, мълвящи мантри, улични въжеиграчи, показващи акробатични номера, сергии с килими и рисунки thangka[1], шапки, дрехи, бидони с гориво, снимки на Далай Лама, дреболии от Катманду, чай от Дарджилинг, шалове от Съчуан, амулети от Дрепунг, коприни от Шигаце, кърпи от Кашмир, билки от Хималаите, стари индийски монети, превърнати в накити, сребърни пръстени с тюркоази, всичко, за което човек можеше да си помисли, беше тук, на продан, във всичките му багри.

Hello? — повика го една продавачка.

Look'ee! Look'ee![2] — провикна се друга, после трета. Показваха религиозни изображения, гравирани върху кост от як. — Cheap'ee, cheap'ee![3]

Гъста тълпа се виеше по пътя през площада; хората редяха напевно мантри и прехвърляха топчетата на молитвените броеници от мед, яспис и сандалово дърво. Голямото религиозно шествие обикаляше храма по свещения път Баркхор. Поклонниците зяпаха акробатите, оглеждаха монасите, надничаха по сергиите или просто следваха вглъбено пътя си.

Сред традиционните тибетски къщи с бели фасади и красиви веранди с изящна дърворезба се виждаха широко отворените порти на храма. Украсяваха ги червени стълбове, върху които се издигаше конструкция, покрита с платно от як, увенчана със златните фигури на два елена, обърнати към Дхарма чакра, Колелото на Дхарма.

Храмът «Джоханг».

Някои от поклонниците се бяха проснали на каменната настилка на «Баркхор», пред храма, припявайки глухо «ооооооооооом» в съзвучие, свещената мантра «Ом мани падме хум», молитвата на Сътворението. Дълбокият и гърлен звук, който според будистите е основният звук на Сътворението, се носеше протяжно над площада, накъсан само от ритмично издишване. Крачките на поклонниците се отмерваха и от острия метален звук на молитвените мелнички, наредени покрай вратата.

Томаш си проби път през множеството и прекрачи прага на храма, пресичайки големия вътрешен двор под открито небе. Неприятна миризма на гранясало масло от як се излъчваше от благочестивите люде, които носеха в «Джоханг» парченца пожълтяла лой и я разнасяха с лъжици из ъгълчетата на святото място. В опит да избегне отвратителната миризма посетителят се спотаи сред пръчиците със запален тамян и се загледа в онова, което ставаше около него. Дворът беше препълнен от поклонници, които бяха изминали стотици километри, за да се съберат тук. Мнозина от тях бяха налягали по земята с долепено до камъка чело и редяха молитви, други въртяха металните кръгове с молитвите, трети разнасяха маслото с отблъскващата воня из олтарите с малки статуи на Буда.

Господин с добродушен вид се приближи до Томаш, с фотоапарат, висящ на врата му.

— Красив спектакъл, нали?

— Да.

Човекът се представи. Казваше се Карлос Рамос и беше мексиканец, който живееше в Испания. След като си размениха обичайните любезности, Карлос погледна към множеството от вярващи и поклати глава.

— След като прочетох много книги, най-накрая разбрах какво е будизмът — каза. — Игра на точки.

— Как така игра на точки?

— Просто е — усмихна се мексиканецът. — Колкото повече заслуги имаме през живота си, толкова по-големи са възможностите ни за едно добро следващо прераждане. Ако съберем малко точки, ще трябва да се преродим като насекоми или гущери например. Но ако сме много благочестиви и постигнем определено ниво, бихме могли да се завърнем отново като човешки същества. И ако сме истински добри… Bueno[4], в този случай ще се върнем като богати хора и дори като Лами. Разбирате ли? То е нещо като компютърна игра. Повече точки сега означават по-добър живот при следващото прераждане.

Томаш се разсмя на простоватия начин, по който туристът си представяше будизма.

— А как се набират тези точки?

Мексиканецът махна към множеството, което изпълваше «Джоханг».

— Просваш се и се молиш, caray[5]! Виждате ли? Колкото повече се молят така, повече точки получават. Някои се просват така по хиляда пъти на ден! — Сбърчи чело. — И право да си кажем, хиляда пъти е много нещо, а? После те боли яко гърбът… Повечето не надвишават сто и осем пъти, казват, че е свещено число и все пак си спестяват малко от усилията, нали така? — Погледна към коза, която някой беше донесъл в храма. — Но има и други начини. Например, като спасиш живота на някое животно. И това носи точки, какво си мислите вие? Или да дадеш просия на някой просяк. И това се пише на сметката за доброто прераждане.

— А който води праведен, безупречен живот?

— Оо, това си е направо джакпотът в будизма! Голямата печалба! Максималният брой точки ни води право към нирвана, не знаехте ли? Нирвана означава, че сме приключили с греховния цикъл на земния живот. Там не се случва нищо! Край на проблемите с прераждането!

— В християнството е същото — отбеляза Томаш. — Колкото по-добри сме, повече точки събираме на небето и толкова по-големи шансове имаме да спечелим място в рая.

Мексиканецът сви рамене.

— Точно това казвам — възкликна той. — Голямата тема на всички религии, в крайна сметка, е събирането на точки.

Томаш се усмихна леко, сбогува се с туриста и влезе в храма.

Вътре цареше полумрак, разсейван от трепкащите светлини на свещите покрай олтарите. Извади листче хартия от джоба си и се опита да прочете името, записано върху него. После прекоси сумрака и излезе в слънчев вътрешен двор. Плешив монах, облечен в аленочервения тасен на ордена «Галупка», изникна от нищото на вратата на параклиса и посетителят се обърна към него.

— Жинпа Кадрома?

Монахът внимателно го измери с поглед от глава до пети. След миг колебание се наведе в учтив поклон и кимна на странника да го последва.

Качиха се на първото ниво на «Джоханг» и свърнаха в закътана странична галерия. В дъното монахът застана неподвижно пред една завеса. Леко повдигна крайчеца и надникна вътре, прошепвайки някакъв въпрос. Миг по-късно монахът вдигна цялата завеса, поклони се на Томаш и го покани да влезе, отново се приведе в поклон и изчезна.

Стаята беше малка и тъмна. На килимчето пред единствения прозорец седеше дебел монах. От снимките, забодени на шкафа, се усмихваха заточеният Далай Лама и покойният Панчен Лама; върху миниатюрната масичка в крехко равновесие се извисяваше огромна камара книги. Монахът държеше малко томче в ръцете си. Затвори го кротко, вдигна глава и прие чужденеца с усмивка.

Таши делех — поздрави той.

Таши делех.

— Аз съм Жинпа Кадрома — съобщи монахът. — Искали сте да говорите с мен.

Томаш се представи и му показа листчето, написано от Грег Съливан в американското посолство в Лисабон.

— Едни приятели ме насочиха към вас. Казаха, че бихте могли да ми помогнете.

— Какви приятели?

— Ами… опасявам се, че не мога да ви кажа. Но са приятели.

Монахът сви дебелите си устни.

— Хм — прошепна той. — И с какво бих могъл да ви помогна?

— Търся един човек.

Томаш извади картичката от джоба си и я подаде на Жинпа. Монахът взе картичката, взря се в снимката на Потала и се зае да чете посланието, изписано на гърба.

— Какво е това?

— Илюстрована картичка, изпратена от Тибет до един мой приятел, който изчезна. Имам основания да смятам, че този тибетец би могъл да ми помогне да разбера какво се е случило с моя приятел. Тибетецът се казва… мм… — Томаш се наведе да види името, надраскано на картичката в ръцете на Жинпа. — Тензин Табтен.

Монахът впери нетрепващ поглед в него, после постави картичката до снимките на Далай Лама.

— Никой не може да получи достъп до Тензин Табтен току-така — каза Жинпа. — Първо ще трябва да проверим някои неща и да поговорим с някои хора.

— Разбира се.

— Утре ще имате отговор. Ако открием нещо подозрително, никога няма да видите човека, когото търсите. Но ако всичко е наред, ще постигнете целта си. — Махна леко с ръка, сякаш се сбогуваше. — Елате точно в десет сутринта пред храма на Ария Локешвара.

Томаш си записа.

— Ария Локешара.

— Локешвара.

Поправи записаното.

— И къде е това?

Жинпа се обърна и кимна по посока на картичката.

— В двореца Потала.

Бележки

[1] Тханка (тибет.) — изображения с религиозен характер, рисувани върху коприна, памучно платно и хартия. Използват се при медитация, в храмовите интериори и домашните олтари. — Б.р.

[2] Неправилен изговор на Look here! (англ.) — Погледнете тук! — Б.пр.

[3] Евтино (англ.). — Б.пр.

[4] Добър, приятен, достоен (исп.). — Б.р.

[5] Възклицание от рода на «карамба» (исп.) — «по дяволите»! — Б.пр.