Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Професор Томаш Нороня (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Formula de Deus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2021)

Издание:

Жозе Родригеш душ Сантуш. Божията формула

Португалска. Първо издание

ИК „Хермес“, София, 2010

Художествено оформление на корицата — Георги Атанасов Станков

Отговорен редактор — Даниела Атанасова

Стилов редактор — Димитрина Ковалакова

Компютърна обработка — Ана Андонова

Коректор — Здравка Петрова

ISBN: 978-954-26-0867-7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки, номерацията на главите, слепени параграфи и др.
  3. — Корекция

XXXVII

По това време на деня в «Патио дас ишколаш» беше тихо. Виждаше само група студенти да изкачва широкото стълбище по посока на Виа Латина и двама служители да си бъбрят до камбанарията. Томаш премина през старата Порта Фереа и въпреки тревогата си неволно забави крачка, за да се полюбува на невероятната смесица от строго изискани и пищни фасади със седемвековна история. Бившият кралски дворец, обитаван от кралете на първата династия, от векове беше сърцето на академията, където преподаваше баща му. Университетът в Коимбра.

Корпусът от сгради имаше формата на буквата U със занемарена каменна настилка в пространството между тях. Томаш прекоси двора и се отправи към една от крайните постройки, спирайки се пред великолепния вход. Изящната арка беше увенчана с герба на Португалия като с корона. Знаеше, че този правоъгълен блок, малко грубоват отвън, е една от най-красивите библиотеки в света.

Библиотека «Жоанина».

Още с влизането усети мириса на кожата, използвана за подвързия на ръкописите, примесен със сладникавото ухание на стара хартия. Пред него имаше три салона, разделени от позлатени сводове, в същия внушителен стил като този на външната порта. Библиотеката сънливо се беше кротнала сред полусенки и безмълвие. Стените бяха покрити с рафтове от фина дървесина на две нива; виждаха се безкрайни редици от книги, стигащи до рисуваните тавани, хармонично преливащи в златистото и пурпура на декорацията — барокът тук несъмнено достигаше апогея на великолепието си.

— Професор Нороня!

Погледна наляво, по посока на гласа, и видя Луиш Роша да излиза от едно тясно помещение и да се отправя усмихнат към него. Томаш се помъчи да наподоби усмивка, но опитът му не беше особено сполучлив. Устните се разтеглиха в усмивка, но очите му си останаха тъжни и натежали от грижи.

— Как сте, професор Роша? — поздрави Томаш, протягайки ръка.

Поздравиха се.

— Добре дошли в моето любимо кътче в Коимбра — възкликна Луиш и направи жест, с който сякаш му предоставяше безбройните разкошно подвързани книги по рафтовете. — Сто хиляди книги са около нас.

— Чудесно — каза историкът с отнесен вид. Явно не беше настроен да слуша хвалебствия за съкровищата от книги. — Благодаря ви, че се отзовахте на молбата да се срещнем.

— И таз добра, няма за какво да ми благодарите — отвърна физикът непринудено. — Но какъв е този въпрос на живот и смърт, за който споменахте преди малко? Трябва да ви кажа, че ми се сторихте доста напрегнат по телефона…

Томаш въздъхна.

— Не знам откъде да започна — прошепна той. — Само вие можете да ми помогнете.

Луиш Роша го погледна заинтригуван.

— Но какво става?

— Вижте, набърках се в една история, която започна тук, в Коимбра, преди няколко месеца и която донякъде засяга и вас.

— Не може да бъде…

— Да — увери го Томаш. — Това е дълга история, нямаме време за нея. Важното е, че всичко е започнало с едно събитие, чийто свидетел сте били вие.

— Аз ли?

— Изчезването на професор Сиза.

При споменаването на името на наставника му младият физик като че потръпна.

— А! — възкликна той. — Разбирам. — Кимна с глава и лицето му доби суров израз. — Елате, да се махнем оттук.

Луиш отведе Томаш във втория салон и се отправи към огромна маса от екзотична тъмна дървесина, поставена в едно от крилата. По това време библиотеката беше почти безлюдна и нямаше кой да ги безпокои. Забелязваха се само двама посетители, които се любуваха на рафтовете в третия салон, и някакъв служител, който бършеше гръбчетата на книгите от първото ниво във втория салон.

Луиш се настани на мястото си и прехвърли крак връз крак.

— Слушам ви, професоре — заговори пръв. — Какво става?

— Току-що се прибрах от Тибет, където се срещнах с будистки монах на име Тензин Табтен. — Повдигна вежди въпросително. — Предполагам, че името ви е познато…

Физикът се опита да скрие истината, но усилието му го издаде. Беше явно, че познаваше Тензин.

— Ами… да — призна неохотно. — Е, и?

Томаш се изпъна на стола.

— Вижте, професор Роша, може би е по-добре да караме направо — каза набързо, снишавайки тон. — Преди известно време бях нает, за да дешифрирам един мистериозен текст, написан от Алберт Айнщайн. Въпросният ръкопис, озаглавен Божията формула, както вероятно ви е известно, е бил у професор Сиза и е бил откраднат по същото време, в което професорът изчезна. А това, което навярно не знаете, е, че аз попаднах на следите му в Техеран.

Луиш отвори широко очи.

— В Техеран ли?

— Да.

— Но… как?

— Няма значение. Важното е, че го открих.

— Но това е чудесно — възкликна Луиш. — Нима не разбирате? Този ръкопис изчезна заедно с професор Сиза. И следователно, щом като документът е бил намерен в Техеран, възможно е да ни насочи към някаква следа относно местонахождението на професора, нима не разбирате?

— Моля, изчакайте ме да довърша — помоли Томаш нетърпеливо.

— Разбира се.

Томаш направи кратка пауза, преди да продължи.

— И така, разследването ме отведе в Тибет, където намерих Тензин Табтен, който, доколкото разбрах, ви е добре познат.

— Само по име — поясни физикът. — Професор Сиза непрекъснато говореше за него, нали разбирате? Наричаше го Малкия Буда.

Томаш леко се усмихна.

— Малкия Буда? Не е лошо, никак даже. — Усмивката му се стопи и той продължи разказа си. — И така, Тензин ми сподели една много интересна история, която се случила през 1951 г. в Принстън, с участието на Айнщайн, професор Сиза и негова милост. Тензин ми разкри тайните на Божията формула, с изключение на самата формула. Каза ми, че преди известно време професор Сиза се свързал с него и му съобщил, че е открил друг начин да се докаже съществуването на Бог. Доколкото разбрах, това било условие, наложено от Айнщайн, за да се обнародва ръкописът. Както изглежда, професор Сиза е възнамерявал да съобщи за съществуването на ръкописа, както и да изложи второто доказателство, открито от самия него.

Томаш направи пауза и наклони глава въпросително, което, изглежда, притесни събеседника му.

— Хм — промърмори само Луиш.

— Е, какво? Тази история истинска ли е?

— Нищо не мога да ви кажа.

— Нищо ли не можете да ми кажете?

— Не, не мога.

— Но нали бяхте сътрудник на професор Сиза. Трябва да знаете какво е ставало.

Луиш Роша махна ядосано.

— Вижте, изследванията на професор Сиза принадлежат на професор Сиза. Само той може да каже какво е открил.

— Доколкото знам, той именно това е планирал да направи, нали?

— Не мога нищо да ви кажа.

— Готвел се е да го направи, но е бил отвлечен от агенти на «Хизбула» по заповед на Иран.

Физикът се поколеба.

— Какви агенти? — учуди се той. — Това пък какво е?

— Това е една много заплетена история, професор Роша. Явно вашият ментор си е позволил да направи непредпазливи изказвания на някакъв международен симпозиум, които са били чути от недискретни уши и не са били напълно разбрани. Както изглежда, професор Сиза споменал за някаква формула на Айнщайн, която била в основата на технология за производство на евтино ядрено оръжие, и това недоразумение е довело до неговото отвличане.

Луиш Роша го изгледа странно.

— Но откъде, по дяволите, знаете всичко това?

— Да кажем, че… мм… че познавам хора, които искат да открият професор Сиза. Вече ви споменах за това, когато се срещнахме, помните ли?

— Да, но не знаех, че вече сте разкрили толкова неща около изчезването на професора. Значи казвате, че е бил отвлечен и отведен в Иран заради ръкописа на Айнщайн?

— Да.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно.

— Толкова… толкова е странно! — Поклати глава, сякаш се мъчеше да се отърси от някакъв сън. — Направо не е за вярване!

— Не е, но е самата истина.

— Невероятно!

Томаш се приведе на стола си, нетърпелив да получи информацията, която отчаяно търсеше.

— Вижте, професор Роша — каза той. — Какво е това второ доказателство, което професор Сиза е открил?

Физикът все още не беше преглътнал онова, което току-що му бяха разкрили, и го погледна объркано.

— Извинете, но трябва да изчакаме да освободят професор Сиза, за да можем да говорим за това. Както разбирате, става въпрос за научно изследване, извършено от него и… с една дума, нямам право да го разгласявам. Длъжен съм да проявя лоялност. Но както и да е, струва ми се, че е важно…

— Професор Роша.

— … да започнем някакви действия относно изясняването на местонахождението на професор Сиза и…

— Професор Роша.

— … да разсеем това нелепо недоразумение.

Томаш впери поглед в събеседника си.

— Професор Роша, имам една много неприятна новина за вас.

— Да?

— Професор Сиза е мъртъв.

Възцари се смразяваща тишина.

— Какво?

— Професор Сиза е умрял, докато е бил в плен. Издъхнал е по време на разпит. — Сведе глава, съсипан от ролята си на лош вестоносец. — Много съжалявам.

Луиш Роша, шокиран, понечи да каже нещо. После сложи ръка пред устните си и остана така, с широко отворени очи, опитвайки се да осмисли чутото.

— Но това е… просто абсурдно — отрони той, заеквайки. — Как е станало това?

— Починал е по време на разпит.

— Какъв ужас! И кога… искам да кажа, кога тази новина ще бъде… ще бъде огласена?

— Няма нищо за огласяване — каза Томаш. — Тази информация, макар и достоверна, не е официална. Иранците никога няма да си признаят, че са отвлекли професора, да не говорим, че е умрял в ръцете им. Очевидно е, че нищо няма да кажат. Просто професор Сиза никога повече няма да се появи, разбрахте ли?

Физикът поклати разбиращо глава, но явно още не беше успял да асимилира информацията.

— Какъв свят!

Томаш му остави минута, за да осмисли новината за смъртта на своя наставник.

— Вижте, професоре — поде той. — Животът на още един човек е в опасност в този момент заради същия ръкопис и същото недоразумение. Дали ще го спасим, или не, зависи от жизненоважната информация, която трябва да получа. Само вие можете да ми помогнете.

Луиш Роша, вече посъвзел се, отвърна на изпитателния поглед.

— Кажете…

— Трябва да разбера какво е второто доказателство, открито от професор Сиза. Знаете ли за него?

— Разбира се, че знам — отвърна в скоропоговорка физикът, почти засегнат от въпроса. — Професор Сиза и аз се занимавахме само с това в последните години.

— Дали ще можете да ми го обясните?

— Ами, това… мм… как да ви кажа, това е научно изследване, ръководено от професор Сиза и…

— Професор Сиза го няма, не осъзнавате ли? — прекъсна го Томаш, вече изгубил търпение. — А аз трябва да узная това второ доказателство, защото в противен случай друг човек може да умре поради същата причина.

Луиш Роша отново се поколеба.

— Но не мислите ли, че точно сега не е най-подходящият момент да огласявам изследването на професор Сиза?

— Чуйте ме, професор Сиза е мъртъв — настоя Томаш, опитвайки се да събере цялото му останало търпение. — Това сега няма никакво значение, не разбирате ли? Нищо не ви пречи да публикувате статия в някое научно списание или дори книга с всички подробности относно откритието, плюс фрагменти от ръкописа на Айнщайн. Професор Сиза го няма вече, за да направи онова публично огласяване, което самият той е възнамерявал да направи.

— Смятате ли, че аз трябва да го направя?

— Разбира се, как няма да го направите? Едно такова откритие е… сензация, не може да се пази вечно в тайна. Разбира се, че трябва да го огласите. Още повече че такова е било намерението на професор Сиза. Струва ми се очевидно, че ваш дълг е да изпълните последната му воля.

Физикът се замисли над доводите.

— Така е — каза накрая. — Мисля, че сте прав.

— Разбира се, че съм прав. Обективно погледнато, това би означавало, че вашият наставник ще получи признанието, което заслужава. Текстът, който бихте представили, би могъл да е в съавторство с него, знам ли? Всъщност в това е целият смисъл, нали?

— Да, така е — каза Луиш Роша с по-уверен и решителен глас. — Точно така, всичко ще оглася.

Томаш въздъхна, облекчен от тази малка победа, но не остави събеседника си на мира.

— Но преди да предприемете каквото и да било, ще трябва да обясните на мен това ваше второ доказателство. Както ви казах, животът на един човек зависи от тази информация.

Луиш Роша рязко стана от стола.

— Много добре — възкликна той. — Да го направим.

Томаш го изгледа изненадан.

— Къде отивате?

Физикът се устреми нанякъде, като пътьом му хвърли бегъл поглед през рамо.

— Ще отида за две кафета — каза той. — Веднага се връщам.