Жозе Родригеш душ Сантуш
Божията формула (36)

XXXV

Опашката от пътници, които не бяха граждани на Европейския съюз, беше наистина огромна, но Томаш се надяваше да заобиколи проблема. Остави Ариана да чака и се приближи до гишетата на граничната полиция, опитвайки се да разбере дали задействаните преди заминаването им от Лхаса връзки щяха да доведат до резултат. Не намери човека, когото търсеше, и ядосан извади мобилния си телефон. Наложи се да изчака, докато апаратът намери мрежата, и тъкмо се канеше да набере номера, когато зърна едно познато лице да се подава иззад гишетата.

— Хай, Томаш — поздрави Грег Съливан. Изглеждаше спретнат и зализан, както обикновено, същински мормон. — Тук съм.

Томаш въздъхна с облекчение.

— Здрасти, Грег — възкликна с широка усмивка. — Уреди ли всичко?

Американецът махна на един нисичък мъж с тъмен мустак и заоблено коремче. Двамата прекрачиха митническата бариера и дойдоха при Томаш.

— Това е мистър Морейра, директор на Имиграционната служба на летището — каза Грег, представяйки непознатия.

Морейра премина директно на въпроса.

— Къде е тази госпожа? — попита той, хвърляйки изпитателен поглед към опашката от пътници, които не бяха граждани на Европейския съюз.

Томаш кимна с глава и Ариана излезе от редицата, присъединявайки се към тримата мъже. Представиха ги един на друг и Морейра ги изведе извън митническата зона. Спря пред вратата на кабинета си и покани иранката да влезе. Томаш понечи да я последва, но дребният мъж застана на пътя му.

— Първо трябва да разрешим бюрократичния въпрос с госпожата — каза той любезно, но твърдо. — Вие, господа, можете да изчакате тук.

Томаш остана на вратата и проследи с поглед Ариана, която седна в кабинета и започна да попълва един след друг документите, които Морейра й подаваше.

— Всичко е под контрол — каза Грег. — Relax.^[1]

— Надявам се да е така.

Американецът оправи червената си вратовръзка.

— Томаш, ще ми обясните ли какво всъщност става? — помоли той. — Когато се обадихте от Лхаса, признавам си, не разбрах добре някои неща.

— Не разбрахте, защото не ви казах всичко. Разговорът не е за телефон, нали разбирате?

— Да, естествено. И тъй, какво става?

— Оказва се, че всички търсим нещо, което не съществува.

— Нима? И какво е то?

— Формулата за евтина и лесна за производство атомна бомба. Такава формула не съществува.

— Не съществува? Какво говорите?

— Няма такава формула.

— Ами онзи ръкопис, който толкова притесняваше мистър Белами?

— Това е шифрован научен документ, в който Айнщайн доказва, че в Библията е описана историята на Вселената. И който може би съдържа доказателство за съществуването на Бог.

По лицето на Грег се изписа недоверие.

— Какво говорите?

— Говоря ви за Божията формула. Ръкописът на Айнщайн, с който иранците са се сдобили, не е никакъв документ за ядрени оръжия, както смятахме досега, а по-скоро текст, в който става въпрос за Бог и доказателствата за неговото съществуване, представени в Библията.

Американецът поклати глава, сякаш се опитваше да се отърси от някаква сънливост.

— Sorry, Томаш, но това ми се струва безсмислено. Значи Айнщайн е работил върху някакъв документ, за да каже, че Библията доказва съществуването на Бог? Но това може да ви каже което и да било хлапе от четвърти клас…

— Грег, вие не разбирате — настоя Томаш нетърпеливо и уморено. — Айнщайн е открил, че Библията е изложение на Сътворението на Вселената и съдържа информация, която науката едва сега, въз основа на последните постижения на модерната физика, открива. Библията например установява, че Големият взрив е станал преди петнадесет хиляди милиона години, факт, който едва сега се потвърждава от сателитите, които анализират фоновата космическа радиация. Въпросът е: как авторите на Стария завет са могли да знаят за това преди хиляди години?

Грег запази скептичното си изражение.

— В Библията се казва, че Големият взрив е станал преди петнадесет хиляди милиона години? — учуди се той. — Не съм чувал за това. Доколкото си спомням, Сътворението е продължило шест дни…

Томаш въздъхна с раздразнение.

— Забравете. По-късно ще ви обясня подробно всичко, става ли?

Американецът продължи да се взира в него.

— Хм — промърмори той. — Аз се интересувам от въпроса за атомната бомба. Сигурен ли сте, че в ръкописа на Айнщайн няма формула за леснопроизводима атомна бомба?

— Сигурен съм.

— Видяхте ли ръкописа?

— Разбира се, че го видях. В Техеран.

— Това вече го знам. Онова, което искам да знам, е дали успяхте да го прочетете?

— Не, не съм го чел.

— Тогава как можете да сте сигурен в това, което казвате?

— Разговарях с един тибетец, бивш физик, който е работил с Айнщайн и професор Сиза в Принстън.

— И той ви каза, че ръкописът не се отнася до атомната бомба?

— Да.

— А вие потвърдихте ли тази информация?

— Потвърдих я.

— Как?

Томаш кимна с глава към кабинета на директора на имиграционната служба.

— Ариана е чела оригиналния ръкопис и всичко съвпада.

Грег обърна лице и изгледа иранката, която попълваше имиграционните документи.

— Тя е чела ръкописа, така ли?

— Да.

Аташето остана загледан в Ариана, без да откъсва очи от нея, явно обмисляйки нещо, и накрая взе решение.

— Извинете — каза на Томаш. — Налага се да разреша някои дребни проблеми.

Извади мобилния телефон от джоба си и се отдалечи, изчезвайки в един от коридорите на летището в Лисабон.

 

 

Бюрократичните процедури продължиха цяла вечност — попълване на документите, проверка, обаждания по телефона, събиране на печати. Междувременно Грег се завърна и малко след това беше извикан в кабинета на директора на имиграционната служба. Томаш наблюдаваше разговора им зад стъклото. Най-сетне той и иранката се сбогуваха с Морейра и се отправиха към вратата.

— Сега тя е под наше покровителство — съобщи Грег на излизане от кабинета.

— Как така под ваше покровителство? — учуди се Томаш.

— Искам да кажа, под покровителството на американското посолство.

Историкът втренчи изумен поглед в аташето.

— Не разбирам — възкликна той. — Нали оправиха документите й?

— Оправиха ги, разбира се. Но тя ще остане под наше покровителство. Сега ще отиде в посолството.

Томаш погледна към Ариана, която му се стори изплашена, а после отново към Грег.

— Ще отиде в посолството ли? И защо?

Аташето повдигна рамене.

— Трябва да я разпитаме.

— Но за какво ще я разпитвате?

Грег прехвърли ръка през рамото му с бащински жест.

— Вижте, Томаш. Доктор Ариана Пахраван е отговорна фигура в иранската ядрена програма. Трябва да я поразпитаме, нали разбирате?

— Но какво значи това? Ще поговорите с нея около час?

— Не — каза американецът. — Ще поговорим с нея няколко дни.

Томаш зина от изненада.

— Ще я разпитвате няколко дни? Хич не си го и помисляйте! — Протегна се и хвана Ариана за ръката. — Ела, да си тръгваме!

Опита да си проправи път, но Грег го задържа.

— Томаш, хайде да не го правим по трудния начин, моля те.

Историкът го изгледа ядосан.

— Грег, тук има някакво недоразумение. Опитвате се да направите трудно нещо, което не представлява никаква трудност.

— Чуйте ме, Томаш…

— Не, вие ме чуйте. — Насочи показалеца си към него. — Разбрахме се по телефона, че Ариана може да дойде в Португалия и че вие ще уредите всичко. Разбрахме се, че тя е свободен човек и че ще я защитите от евентуална заплаха от иранска страна. Моля, да си изпълните обещанието.

— Томаш — каза Грег търпеливо, — договорихме се, при условие че вие ни предадете тайната на ръкописа на Айнщайн.

— Вече го направих.

— Тогава каква е Божията формула?

Томаш замръзна, търсейки някакъв отговор из паметта си, но не намери такъв.

— Аз… още работя по разбулването на тайната й.

Лицето на Грег грейна в победоносна усмивка.

— Виждате ли? Вие не сте изпълнили вашата част от обещанието.

— Но ще я изпълня.

— Вярвам ви, вярвам ви. Въпросът е, че още не сте го сторили. А докато не изпълните вашата част от споразумението, не можете нищо да искате от нас, нали така?

Томаш не пускаше ръката на Ариана, която го гледаше с молещи очи.

— Вижте, Грег. Заради тази история прекарах няколко дни в затвора в Техеран и бях отвлечен от онези горили в Лхаса. Фанатиците са по петите ми и повярвай ми, никой не е по-мотивиран от мен да разнищи мистерията и да сложи край на тази безумна история. След като преминах през всичко това, единственото нещо, за което ви моля, е да оставите Ариана да дойде с мен в Коимбра. Нима искам много?

В този момент се появиха двама здравеняци и поздравиха Грег по военному. Явно бяха от охраната на посолството на Съединените щати в Лисабон, извикани да отведат Ариана.

Томаш незабавно прегърна иранката, сякаш искаше да им покаже, че тя е под негова закрила, че е готов да я брани от всички и всичко, което би могло да се случи. Културният аташе изгледа двойката и поклати глава.

— Разбирам всичко, наистина — каза той. — Но съм получил заповеди, които съм длъжен да изпълня. Информирах Ленгли за всичко, което ми казахте преди малко, а Ленгли се свърза с португалските власти и ми даде нови инструкции. Доктор Пахраван е наш гост и ще трябва да ни придружи до посолството.

— Изключено.

— Тя ще дойде с нас — отсече Грег. — За предпочитане — с добро.

Томаш пристисна Ариана още по-силно.

— Не.

Американецът въздъхна.

— Томаш, не усложнявайте нещата.

— Вие сте тези, които всичко усложнявате.

Грег кимна с глава. Двамата охранители хванаха Томаш, извиха ръката му и го дръпнаха, сякаш той не тежеше повече от възглавница. Историкът се сви, опитвайки се да освободи ръката си, но получи удар в тила и падна на земята. Чу Ариана да вика и макар че беше зашеметен, направи опит да се изправи, но една твърда като стомана ръка го задържа и не му позволи да мръдне.

— Томаш, остави — чу я да казва със странно спокоен глас. — Всичко ще е наред с мен, не се притеснявай. — После рязко смени тона и остро подвикна. — Оставете го на мира! Само да сте го пипнали!

— Не се притеснявайте, госпожо. Той ще се оправи. Елате с мен.

— Махнете си ръката от мен. Мога и сама да вървя.

Гласовете постепенно заглъхнаха. Едва тогава охранителят, който притискаше главата му надолу, с лице, залепнало за студената настилка от полиран гранит, го пусна и му позволи да я вдигне. Усети, че му се вие свят, и се опита да се ориентира. Видя пътници с колички и куфари в ръце, които го гледаха укорно, зърна американския охранител да се отдалечава спокойно по коридора, към зоната с лентите за багаж. Огледа се на всички страни, търсейки познатия силует на иранката, но колкото и да се взираше, нищо не забеляза. Едва успя да стане и вече на крака, преодолявайки поредния пристъп на световъртеж, огледа терминала, спирайки поглед тук и там, докато накрая се видя принуден да се примири с фактите.

Ариана беше изчезнала.

 

 

Следващият час литна неусетно в отчаяни опити да намери някакво решение. Говори отново с директора на имиграционната служба, свърза се с посолството на Съединените щати. Опита се да задвижи влиятелни връзки в администрацията на фондация «Гулбенкян» и Нов лисабонски университет, обади се дори в Ленгли с надеждата, че ще открие Франк Белами.

Всичко беше напразно.

Истината беше, че му бяха отнели Ариана и той не можеше да си я върне. Бяха затворили жената, която обичаше, зад дебелите зидове на американското посолство в Лисабон, скрита от света и от него самия.

Седна на една пейка в зоната на пристигащите и прокара длани по лицето си. Чувстваше се безсилен и отчаян. Какво би могъл да направи? Как да пробие стената, която го делеше от Ариана? Как ли се чувстваше тя в момента? Предадена? Премисляше алтернативите отново и отново, но не намираше решение на ситуацията. Ясно му беше само едно. Трябваше да довърши разбулването на тайната на ръкописа на Айнщайн. Нямаше друг избор.

Но какво му оставаше да направи? Добре, от една страна, трябваше да се запознае с второто доказателство, намерено от професор Сиза. От друга, пред него продължаваше да стои все още неразрешеният въпрос с шифрованото послание от документа, в което се криеше хипотетичната Божия формула. Как я беше нарекъл Тензин? Ах, да. Формулата, на която се основава всичко. Формулата, която управлява Вселената, която дава смисъл на съществуването й, която прави от Бог това, което Той е.

Пъхна ръка в джоба и извади листчето, на което в Техеран беше записал шифрованото послание. Най-отгоре бяха дешифрованите стихове. А отдолу, все едно му се присмиваше, дразнещо самодоволен, че бе успял да съхрани странната си тайна, надничаше последният шифър.

Как, по дяволите, да разбие този ребус, питаше се Томаш. Опитваше се да си спомни какво беше казал бодхисатва за начина, по който Айнщайн беше скрил посланието. Тензин му беше споменал за някаква система с двойно шифроване и че авторът е прибягнал до…

Мобилният му телефон позвъни.

Дали усилията му не даваха резултат? Дали някой не беше открил начин, по който да измъкнат Ариана от затвора, в който американците я бяха напъхали?

Почти треперейки от нетърпение, извади телефона от джоба си и натисна зеления клавиш.

— Да, моля?

— Ало? Томаш?

Беше майка му.

— Да, мамо — прошепна, едва прикривайки разочарованието си. — Аз съм.

— Ох, сине. Добре че те намерих! Толкова съм притеснена, не можеш да си представиш…

— Да, тук съм. Какво има?

— Много искам да говоря с теб. Толкова се мъчих да се свържа с теб, а ти все не се обаждаш, нищо не казваш. Направо не е за вярване!

— Мамо, знаеш, че бях в Тибет.

— Можеше поне да се обадиш, нали?

— Нали се обадих.

— Само когато пристигна там. А после и думица не каза.

— Мамо, за Бога, какво искаш да ти кажа? Такава бъркотия беше там, не е разправяне. Истината е, че нямах време да ти звънна. Какво да се прави? Но нали съм вече тук?

— Слава богу, сине. Слава богу!

Дона Граса внезапно захлипа от другата страна на линията и по лицето на Томаш се изписа тревога.

— Мамо? Какво става?

— Баща ти…

— Какво става с татко?

— Баща ти…

— Да?

— Баща ти бе приет в болницата.

— Приет е в болницата?

— Да. Вчера.

— Къде?

— В университетската болница.

Майка му се разплака.

— Мамо, успокой се.

— Казаха ми да съм готова.

— Какво?

— Казаха ми, че ще умре.