Жозе Родригеш душ Сантуш
Божията формула (31)

XXX

Стаята беше тъмна и студена, само с едно прозорче с решетка и дебело матово стъкло. Тесният отвор беше единственият източник на светлина в малкото помещение. От тавана висеше малка гола крушка, като сълза, увиснала на нишка, но Томаш още не я беше виждал да свети и предполагаше, че едва привечер щеше да наблюдава бледото й мъждукане.

Тясното затворено пространство, в което се намираше, трудно можеше да бъде наречено стая. Беше нещо като мазе, а в неговия случай най-подходяща му се струваше думата килия. Томаш беше затворен в импровизирана килия. На каменния студен под беше хвърлено шарено тибетско одеяло, имаше кофа за физиологични нужди и кана с вода.

Нищо повече.

Но комфортът беше последната му грижа в този момент. Основният проблем се свеждаше до това, че отново бе арестант. Седна по турски на одеялото, опитвайки се да осмисли случилото се. Беше попаднал в ръцете на иранците, които се опитваха да разбулят тайната около ръкописа на Айнщайн. И за капак на всичко, като гнила черешка върху тортата от нещастия, се беше появила Ариана.

Беше му трудно да повярва, но с очите си беше видял Ариана в компанията на иранския полковник, беше я видял да седи в колата, с която го бяха отвлекли. Нима е възможно? Ариана срещу него? Не спираше да се терзае от съмнения. Нима през цялото време е била срещу него? Нима през цялото време го е мамила? Какъв глупак беше! Глупак, глупак, глупак! Но, запита се той, каква бе целта на всичко това? Защо бе нужно да разиграва целия онзи театър в Техеран? Не, каза си Томаш, поклащайки глава. Не беше възможно. Ариана не би могла да играе двойна игра. Не. Сигурно имаше някакво друго обяснение. Помъчи се да намери алтернативи, оправдания, да тръгне по друг, различен път. Може би са я принудили? Разбрали са, че му помага, и са я заплашили? Но след като я грозеше опасност, защо я бяха оставили да дойде чак до Тибет?

Часове наред прекара в терзания, опитвайки се да намери обяснение за необяснимото, приемливо оправдание за неприемливото. Но горчивият вкус на предателството не го напускаше, следваше като сянка всяка негова мисъл, играеше си с чувствата му и го гнетеше повече от всичко друго.

Шум на приближаващи стъпки прекъсна мъчителната нишка на разсъжденията му. Томаш затаи дъх. Дочу гласове, съпровождащи стъпките, после стъпките утихнаха и чу металния звук на превъртащ се ключ в ключалката на вратата на стаичката.

Вратата се отвори и едрото тяло на полковника изпълни тясното помещение. Носеше столче, а зад него идваше още някой. Томаш обърна глава и видя Ариана.

— Е, как е, професоре? — попита офицерът от ВЕВАК с дружелюбен тон. — Готови ли сме да говорим?

Каземи пусна Ариана да мине напред и заключи вратата зад себе си. После остави столчето на земята, седна и се вторачи в Томаш. Затворникът се надигна от тибетското одеяло и изгледа първо Каземи, после Ариана.

— Какво искате от мен?

— Вие знаете… — усмихна се Каземи снизходително.

Томаш се взираше в Ариана, забравил за присъствието му.

— Как можахте да ми сторите това?

Иранката избягна погледа му.

— Доктор Пахраван не е длъжна да ви дава обяснения — изръмжа Каземи. — Да минем на въпроса, който ни интересува.

— Кажете, моля ви — настоя Томаш, без да откъсва очи от Ариана, — какво става тук?

— Предупреждавам ви, професоре — повиши глас полковникът. — Доктор Пахраван не е длъжна да ви дава обяснения. Вие би трябвало да ни поясните нещо.

Томаш не даде вид, че е чул човека от ВЕВАК, и продължи да се взира в Ариана.

— Кажете ми, че всичко е било лъжа. Кажете ми нещо, каквото и да е.

Каземи скочи от столчето, хвана Томаш за яката и вдигна ръка, готов да го удари.

— Млъкни, идиот такъв!

Ариана извика нещо на фарси и полковникът застина с ръка във въздуха. Неохотно пусна Томаш и се върна на столчето с явно презрение, изписано на лицето.

— Е? — настоя затворникът със същия предизвикателен тон. — Как ще обясните всичко това?

Ариана замълча за секунда, но веднага след това погледна полковника и отново заговори на фарси. След като размениха няколко неразбираеми реплики, Каземи кимна ядосано и се обърна към Томаш.

— Какво искате да знаете?

— Искам да знам доколко доктор… доктор Пахраван е замесена в тази история?

Офицерът от ВЕВАК се усмихна язвително.

— Горкият — каза. — Нима наистина мислите, че е толкова лесно да се избяга от «Евин»?

— Какво искате да кажете с това?

— Онова, което искам да кажа, е, че не вие сте успели да избягате, чухте ли? Ние ви оставихме да избягате.

— Как така?

— Прехвърлянето ви от «Евин» в Затвор 59 беше само претекст за улесняване на бягството ви.

Томаш изгледа Ариана, не вярвайки на ушите си.

— Вярно ли е това?

Иранката остана безмълвна.

— Доктор Пахраван замисли всичко — разкри полковникът, сякаш говореше вместо нея. — Прехвърлянето ви, театърът насред улицата, за да ви убеди, че ви спасяват, всичко.

Арестантът, зашеметен, задържа погледа си на Ариана.

— Значи всичко е било само театър…

— Всичко — повтори Каземи. — Нима си въобразявахте, че толкова лесно можете да ни се изплъзнете? — Усмихна се със сарказъм. — Избягахте, защото ние искахме да избягате. Разбрахте ли?

Томаш смаяно гледаше ту единия, ту другия иранец.

— Но… с каква цел? Защо е всичко това?

Полковникът въздъхна.

— Как защо? — попита с презрение той. — Защото бързахме, разбира се. Защото искахме да ни отведете до тайната, без да губим излишно време. — Настани се по-удобно на табуретката. — Бъдете сигурен, че щяхте да пропеете като канарче, ако ви бяхме откарали в Затвор 59.

— Но защо не ме задържахте?

— Защото не сме глупави. Когато ви заловихме в Министерството на науката да крадете ръкопис, свързан с ядрената ни програма, беше ясно за всички, че не сте го направили, защото така ви е хрумнало. Направили сте го за ЦРУ или за някоя друга американска служба. А ако сте обвързан с ЦРУ, никога няма да си признаете това. — Сви рамене. — Тоест, щяхте да признаете, но щеше да отнеме месеци. А ние не разполагаме с месеци.

— И тогава?

— И тогава доктор Пахраван ни предложи решение на въпроса. Оставяме ви да избягате, а после ви следваме по петите. Сега разбрахте ли?

Томаш отново изгледа Ариана.

— Значи всичко е било само инсценировка.

— Холивуд — каза Каземи, — при това първокласен. Държахме ви под наблюдение. Само трябваше да ви проследим и да видим къде ще ни отведете.

— Но какво ви е накарало да мислите, че ще продължа издирването си? Все пак ръкописът беше в Техеран.

Полковникът се разсмя.

— Драги ми професоре, не ме разбрахте добре. Ясно е, че нямаше да се върнете за документа. Вие щяхте да се насочите към изследванията на професор Сиза.

— А! — възкликна Томаш. — Професор Сиза. Какво сте му направили?

Каземи се прокашля.

— Ами… случи се малък инцидент.

— Какво значи малък инцидент?

— Професор Сиза беше наш гост в Техеран.

— Гост ли? Нима имате навика да нахълтвате като бандити в дома на поканените от вас хора и да обръщате кабинетите им с главата надолу?

Офицерът се усмихна.

— Да кажем, че професор Сиза имаше нужда да бъде… хм… убеден, за да реши да ни посети.

— И какво му се случи?

— Ами, може би е по-добре да започнем отначало — каза Каземи. — Миналата година един от нашите учени, който работи в централата в Натанц, се завърна от конференция на физиците в Париж с много интересна информация. Каза ни, че е дочул разговор между физици, в който един от тях споделил, че притежава неизвестен за науката ръкопис, който съдържал формула за небивала експлозия, и почти приключил изследванията, потвърждаващи откритията, изложени в документа. Нашият човек ни даде името на учения, който пазел тайния ръкопис. Някой си професор Аугущо Сиза от Университета в Коимбра.

— Значи така сте разбрали за съществуването на Божията формула?

— Да. След като узнахме за това, планирахме операция, която трябваше да ни осигури въпросния таен документ. Както знаете, същата година ни беше оказан силен международен натиск заради нашата ядрена програма със завоалирани и открити заплахи за сурови санкции. Предвид това, правителството реши да ускори изследванията, за да направи нашата позиция… хм… неуязвима.

— Искате да развиете производството на ядрени оръжия.

— Разбира се. Ако постигнем целта си, никой не би се осмелил да ни нападне, нали? Вижте Северна Корея. — Вдигна вежди, за да подчертае мисълта си. — Затова решихме да предприемем стъпки в тази насока. С помощта на наши ливански приятели отидохме до Коимбра, намерихме професор Сиза, убедихме го да ни покаже къде се намира ръкописът и разбира се, го поканихме да дойде с нас в Техеран. Проведохме добросърдечен разговор, но той склони едва след като носът му пое убедителна доза хлороформ. — Усмихна се, видимо доволен от начина, по който беше представил положението. — Когато пристигнахме в Техеран, веднага се заехме да четем ръкописа на Айнщайн, но някои неща… мм… ни се сториха не съвсем ясни. Наложи се да зададем някои въпроси на професора. Отначало бяхме достатъчно любезни, но той реши да упорства и дума не обели. Заинати се като магаре. Ето защо трябваше да прибегнем до силови мерки.

— Какво сте му направили?

— Изпратихме го в Затвор 59.

— В Затвор 59? С какво обвинение?

Каземи се разсмя.

— Не са необходими обвинения, за да пратим някого в Затвор 59. Спомнете си, че официално Затвор 59 не съществува и че формално погледнато, професор Сиза не е посещавал Иран.

— Ах, да.

— Настанихме го в стая с пет звезди.

— И после?

— Проведохме разпит. Започнахме меко, но той отново отказа да сътрудничи. Правеше се на глупак, за да ни заблуди. И тогава се наложи да вземем по-сериозни мерки.

— Сериозни мерки?

— Да. Но нещата не се развиха добре. Професорът явно е имал сърдечни проблеми, за които не бяхме уведомени навреме.

— Какво се случи?

— Умря.

— Какво?

— Умря по време на разпит. Бяхме го обесили с главата надолу и го налагахме с пръчки, но в един момент престана да реагира. Помислихме си, че е изгубил съзнание, и се опитахме да го свестим, но той не дойде на себе си. Лекарят установи, че е мъртъв.

— Копелета.

— Доста неприятно, наистина — отсъди Каземи. — Старецът се спомина, преди да ни каже каквото и да било. Това обърка нещата, както навярно се досещате.

— Какво очаквахте да ви разкрие?

— Как да тълкуваме ръкописа на Айнщайн, разбира се. Ръкописът съдържаше загадки, а човекът, който можеше да ни ги разтълкува, беше умрял. Имахме сериозен проблем. Щяха да хвърчат глави. — Прокара ръка през гърлото с красноречив жест, сякаш неговата глава беше една от тях. — Имахме късмет, че нашите служби от ВЕВАК бяха направили списък на близките до професор Сиза хора. И така разбрахме, че той имал приятел математик… мм… еди-кой си Нороня.

Томаш зяпна ужасен.

— Баща ми.

— Човек, с когото явно професор Сиза доста е разговарял. — Каземи се наведе с почти заговорническо изражение в очите. — За нас беше важно да узнаем дали, докато са си бъбрели по приятелски, покойният не е разкрил някоя от тайните от ръкописа на Айнщайн пред видния математик. Разбирате ли? Значи, достатъчно беше да зададем няколко въпроса на математика. — Сви рамене. — Но впоследствие разбрахме, че математикът е тежко болен. И дума не можеше да става да повторим номера, който бяхме скроили на професор Сиза. Нещата щяха отново да свършат зле и щяхме да привлечем ненужно внимание. Но ние трябваше да намерим отговор на нашия въпрос, нали така? Какво да правим? — Направи драматична пауза. — Тогава открихме, че въпросният математик има син, който е криптоаналитик. Нещата се подреждаха отлично. Щяхме да доведем сина тук и той щеше да ни помогне да дешифрираме ребусите от ръкописа. Предположихме, че ако не успеете, вероятно сам ще потърсите помощ от баща си, знаейки за близкото му приятелство с професор Сиза. Изглеждаше перфектно.

— Разбирам.

— Нещата потръгнаха добре. Дойдохте в Техеран, видяхте ребусите и започнахте да работите върху тях. Доктор Пахраван много ви хвалеше в докладите си, съобщи ни, че сте постигнали голям напредък в разгадаването на първия ребус, този в стиховете. Всички бяхме много доволни. Но възникна проблемът с взлома в Министерството на науката. И тук вече нещата излязоха извън контрол. Когато ни информираха, че сте били задържан при тези обстоятелства, веднага разбрахме, че ЦРУ е замесено в случая. А това, както можете да предположите, ужасно усложняваше положението.

— Да, разбира се — иронично подхвърли Томаш. — Сигурно съм ви провалил вечерта.

— Напълно — потвърди Каземи. — Най-напред мислехме да ви изтръгнем информацията насила, но веднага стана ясно, че не знаете всичко. Доктор Пахраван ни обърна внимание, че дори не сте имали време да разпитате баща си. И така, трябваше да създадем условия за това, нали? Да ви оставим да си поприказвате с татенцето, а после да ви проследим и да видим къде ще ни заведете.

— Наистина ли вярвате, че баща ми знае нещо?

Полковникът повдигна рамене.

— Това беше една възможност.

— И какво би могъл да знае?

— Би могъл да знае например къде е скрит вторият ръкопис.

— Какъв втори ръкопис?

— Ами втората част на Die Gottesformel.

— Каква втора част? За какво говорите, по дяволите?

Каземи въздъхна, сякаш говореше с дете.

— Има и втора част на ръкописа. Документът, който занесохме в Техеран, е непълен. Къде е втората част? Ето това попитахме професор Сиза. Къде е втората част? Той не отговори.

— Но откъде знаете, че има и втора част?

— От шифъра.

— Какъв шифър?

— Шифърът в ръкописа. — Намести се на табуретката. — Знам, че нямахте възможност да прочетете Die Gottesformel, затова ще ви обясня. В края на текста Айнщайн е написал, че е открил формула, която може да доведе до невиждана експлозия и че въпросната формула е написана на друго място. После добавя see sign (виж знака) и шифъра. Смятаме, че това е ключът за откриването на втората част на ръкописа.

— Но къде е тази втора част?

Каземи въздъхна отново. Томаш усещаше, че агресивното му поведение е отдушник за огромното вътрешно напрежение.

— Не знам — възкликна той. — Вие ми кажете.

— Аз? Но какво бих могъл да ви кажа? Нямам и най-малка представа къде би могла да се намира тази… тази втора част. Всъщност едва сега научавам, че има и втора част на ръкописа.

— Я не се правете на глупак — изръмжа иранецът. — Не питам за това.

— А какво?

— Искам да знам какво ви разкри баща ви.

— Баща ми? Нищо не ми е разкривал.

— Искате да ме убедите, че не сте разговаряли?

— Разбира се, че говорихме — каза Томаш. — Но не и върху ръкописа на Айнщайн.

— А върху изследванията на професор Сиза?

— Също. Дори и през ум не ми е минавало, че той би могъл да знае нещо важно по случая.

По лицето на Каземи се изписа нетърпение.

— Вижте, съветвам ви да не си играете с мен.

— Не си играя с вас. Доколкото знам, единствените, които си играят с някого тук, това сте вие!

— Тогава какво правите тук?

— Аз ли? Тук съм, защото ме отвлякохте! Всъщност, настоявам незабавно…

— Какво търсите в Тибет? — прекъсна го иранецът, уточнявайки въпроса си.

— А — разбра Томаш. — Ами… мм… дойдох да търся някаква следа от професор Сиза, разбира се. — Замълча унило. — Но щом е мъртъв, няма какво повече да диря.

— И сте дошли чак в Тибет да издирвате професор Сиза? Защо в Тибет?

Томаш се поколеба, питайки се какво би могъл да каже на човека от ВЕВАК.

— Защото… защото разбрах, че е поддържал контакти с Тибет.

— Какви контакти?

— Уф… не знам.

— Лъжете. Какви контакти?

— Не знам, вече ви казах. Опитвам се да открия.

— И какво ще правите?

— Аз ли? Нищо. Доколкото разбрах, професор Сиза е мъртъв.

— Да, но къде щяхте да се опитате да го намерите?

— Вече опитах.

— Къде?

— В Потала, малко преди вие да ме отвлечете.

— Защо в Потала?

— Защото… мм… защото намерих в дома му картичка от Тибет с изглед от двореца Потала.

— Къде е тази картичка?

— Оставих я… оставих я в Коимбра.

Това беше лъжа, разбира се. Беше я донесъл в Тибет, но за късмет картичката беше останала у Жинпа, когато отиде да го посети в храма «Джоханг».

— И кой му е изпратил тази картичка?

— Не знам — излъга отново. — На картичката нямаше текст.

Объркан, полковникът впи очи в него.

— Но в такъв случай защо решихте, че картичката има някаква връзка с местонахождението на професора?

— Фактът, че идва от Тибет. Стори ми се странно, само това. И понеже не разполагах с друга следа, реших, че си струва да проуча тази.

— Хм — промърмори Каземи, опитвайки се да сглоби частите от пъзела. — Не можете да ме убедите. Никой не тръгва за такова отдалечено и недостъпно място като Тибет само защото има някакво неясно усещане, нали?

Арестантът обърна очи с досада и си пое дълбоко въздух, сякаш търпението му се беше изчерпало.

— Чуйте, не мислите ли, че вече е време да приключим с този глупав театър?

— Какво искате да кажете с това?

— Искам да кажа, че трябва да стъпите на земята.

Иранецът го изгледа, без да разбира.

— Как така?

— Ръкописът на Айнщайн. Нима все още не сте разбрали, че той не е това, което си мислите?

— Не е ли? И какво е тогава?

— Ръкописът няма нищо общо с атомните оръжия.

— А с какво друго?

Томаш се опъна по гръб на тибетския килим и положи глава на преплетените си зад главата ръце, сякаш се беше излегнал да се попече на слънце. Притвори клепачи, като че ли се наслаждаваше на въображаема топлина, и за първи път широка усмивка грейна на лицето му.

— С нещо далеч по-важно от това.