Жозе Родригеш душ Сантуш
Божията формула (42)

XLI

Изписаният с криволици текст в Техеран беше изпомачкан, оръфан по краищата и дори прозираше на места след дългата обиколка из всички джобове на саката на Томаш. Но състоянието на хартията не беше от значение. Това беше просто един лист А4, изваден от топче хартия в иранското Министерство на науката. Не листът имаше някаква стойност, а непохватно нахвърляните букви. Все пак това бе единственото копие на посланието, което Айнщайн беше шифровал около 1955 година, когато беше написал документа, същия загадъчен ръкопис, който неговите ученици бяха държали в тайна и който в момента се намираше скрит някъде в Иран.

Седнал в кабинета на Катедрата по физика към Университета в Коимбра, Томаш стоеше приведен над бюрото, опрял чело на ръката си, без да откъсва очи от ребуса, а умът му се луташе в търсене на някаква стратегия, която да разбие шифъра. Вратата на кабинета се отвори.

— Вечеря — съобщи Луиш Роша, носейки сандвичи и бутилки със сок. — На гладен стомах не се работи.

Физикът седна до бюрото и подаде сандвич и сок на своя гост.

— Какво е това? — попита Томаш, разглеждайки сандвича, завит в оризова хартия.

— Сандвич с риба тон. Взех го от машината.

Историкът отхапа едно парченце и кимна одобрително.

— Мм — измърмори доволно той, докато дъвчеше. — Вече бях изгладнял.

— Как няма да сте гладен? — засмя се Луиш Роша и разопакова своя сандвич. — Единадесет часът вечерта е, дяволите да го вземат. Вече ме болеше корем от глад…

— Единадесет вечерта?

— Да, вие какво си мислите? Късно е.

Усещайки как го обзема паника, Томаш погледна часовника, за да се увери.

— Господи! Остават ми само девет часа.

— Девет часа ли? За какво?

— За дешифроването на ребуса. — Остави сандвича върху бюрото и се съсредоточи върху омачкания лист. — Трябва да работя.

— Спокойно! Хапнете преди това.

— Не мога. Вече изгубих много време.

Историкът се захвана отново с шифъра, въпреки че в устата му все още имаше хапка от сандвич. Колегата му също започна да си хапва, примъквайки стола си до него, за да може и той да надникне в листа.

— Това ли е шифрованото послание?

— Да.

— Как се дешифрира това?

— Не знам, трябва да прочета документа. Вие чели ли сте го?

— Да, професор Сиза ми го показа.

— А даде ли ви някакво указание как да се дешифрира?

— Не. Каза ми само, че има връзка между шифъра и името на Айнщайн.

Томаш въздъхна.

— Същото ми каза и Тензин. — Почеса се по главата. — Това означава, че името на Айнщайн може да бъде… хм… може да бъде ключовата дума от шифровата азбука. Може би е използвал Цезаровия шифър със своето име. — Взе писалката и придърпа един бял лист към себе си. — Хайде да видим.

Нахвърли шифровата азбука с името на Айнщайн.

— Не разбирам — каза Луиш Роша, без да откъсва очи от изписания ред.

— Това е Цезаров шифър с името на Айнщайн отпред — поясни Томаш. — Виждате ли? Идеята е да се напише ключовата дума в самото начало, в този случай Einstein, като махнем повтарящите се букви, тоест крайното ein. След това изписваме останалата част от азбуката в естествения й ред, като прескачаме буквите, които вече сме употребили в ключовата дума einst. Разбирате ли?

— Да. И какво ще правим сега?

— Сега ли? Сега ще поставим нормалната азбука под шифровата азбука и ще видим дали буквите отговарят на някакво послание.

Написа обикновената азбука под тази на шифъра.

— Нека да видим сега на какво отговаря това ya ovqo, което се намира на втория ред на ребуса. — Погледът му заснова между двата азбучни реда. Y си остава y, a става e, o става p, v си остава v, q става p.

Написа решението.

И двамата се заеха да анализират резултата.

— Ye pvrp? — прошепна Луиш Роша. — Какво означава това?

— Означава, че това не е решението — въздъхна Томаш. — Означава, че трябва да потърсим друг път. — Почеса се замислено по брадичката. — По дяволите, какъв може да е този шифър, включващ името на Айнщайн?

Историкът опита още няколко варианта, но към полунощ се оказа в сляпа улица. Не успяваше да получи шифрова азбука с името на Айнщайн, която да проработи. Отчаян и изморен, той се отпусна на стола и притвори очи.

— Не мога — прошепна обезсърчен. — Както и да опитвам, не става.

— Отказвате ли се?

Томаш изгледа физика и като марионетка, внезапно изпълнена с енергия, бързо се надигна и сграбчи листа.

— Не мога — възкликна той. — Трябва да продължа да опитвам.

— Какво смятате да правите в такъв случай?

— Добър въпрос. — След като вариантите с името на Айнщайн не проработиха, какво би могъл да направи? — Засега може би е по-добре да забравим този втори ред, а? — Томаш сви устни. — Я по-добре да се опитаме с този. — Посочи първия ред. — Виждате ли това? Тук се казва see sign, тоест виж знака. — Вдигна глава от листа и внимателно се вгледа в своя събеседник. — Докато четохте ръкописа, не забелязахте ли някакъв странен знак?

Физикът се замисли.

— Доколкото знам, не. Нищо не съм забелязал.

— Тогава какъв, по дяволите, е този знак, за който се споменава в криптограмата?

И двамата останаха загледани в думите see sign.

— А може би самата фраза е някакъв знак? — попита Луиш Роша.

Томаш повдигна вежди.

— Фразата да е всъщност знакът?

— Забравете, идеята е глупава.

— Не, не. Нека да помислим. — Пое си дълбоко дъх. — Как тази фраза сама по себе си може да бъде знак? Ами… ако е анаграма?

— Анаграма ли?

— Да, защо не? Да видим какво ще стане, ако разместим буквите. — Наведе се над листа и се зае да пробва разни комбинации. — Нека да свържем съгласни с гласни. Да видим. Съгласните са s, g и n, а гласните са e и i. Нека да започнем с n.

Опита различни съчетания, като използваше буквите, включени в думите see sign.

— Не, нищо не излиза — установи криптоаналитикът. — Може би е по-добре да опитаме с g.

Застина.

Взря се смаян в последния ред, с полуотворена като на риба уста. Дълго остана безмълвен, забил поглед в думата, която най-неочаквано се беше появила на листа, докато най-сетне изрече като сомнамбул скритото послание в анаграмата.

— Genesis. Битие.

В неудържима възбуда, почти в треска, прекараха следващия час, ровейки из Библията, която бяха издърпали нетърпеливо от ръцете на сънения свещеник, на чиято врата бяха похлопали в църквата «Сан Мигел». Томаш четеше и препрочиташе Петокнижието, търсейки някакъв знак, който да се появи в текста като спасителното «Сезам, отвори се!».

— В начало Бог сътвори небето и земята — прочете на глас за трети път. — А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната и Дух Божий се носеше над водата. Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина. Видя Бог, че светлината е добро нещо, и отдели Бог светлината от тъмнината. Светлината Бог нарече ден, а тъмнината — нощ. Биде вечер, биде утро — ден един. И рече Бог: да има твърд посред…

— Чуйте — запротестира Луиш Роша, явно възбудата постепенно беше започнала да отстъпва пред умората. — Нали няма пак да четете всичко това отначало?

Томаш се поколеба.

— Трябва да чета. Иначе как ще открия знака?

— Но дали знакът наистина е тук?

Историкът размаха омачкания лист със записките.

— Нима не видяхте шифрованото послание от Айнщайн? От See sign получихме Genesis. Доколкото разбирам, това има едно-единствено тълкуване. Става въпрос за холографско послание, при което шифърът и шифрованото послание се допълват. Не виждате ли? See sign дава Genesis. Всъщност Айнщайн е искал да ни каже: See the sign in Genesis — Виж знака в Битие.

— Но какъв знак?

Томаш погледна към големия том на Библията, който седеше разтворен на бюрото.

— Не знам. Нали това трябва да открия?

— И ще го откриеш, като прочетеш триста пъти Битие?

— Ако се наложи — каза Томаш. — Ще го прочета толкова пъти, колкото е нужно, за да проумея кой е знакът, за който говори Айнщайн. Да виждате друга алтернатива?

Луиш Роша посочи към втория ред на шифрованото послание.

— Алтернативата е да се опитаме да дешифрираме това последно послание. Това !ya ovqo.

— Но аз не мога да разбия този шифър…

— Извинете, но вече ви видях да разбивате шифъра на първия ред.

— Беше анаграма, доста по-лесно нещо.

— Няма значение. Щом успяхте да дешифрирате първия ред, ще успеете да дешифрирате и втория.

— Вижте, вие не разбирате. Вторият ред е безкрайно по-труден от…

Мобилният му телефон иззвъня.

Томаш се поколеба, премисляйки възможността да го изключи. Нуждаеше се от пълна концентрация, за да разбие шифъра и да разкрие тайната преди осем часа сутринта. Ако не успееше да се справи, щяха да върнат Ариана в Иран, а той не можеше да го допусне. Трябваше да разбие последния шифър, а за целта му беше необходима пълна концентрация. Май беше по-добре да изключи мобилния.

Телефонът продължаваше да звъни.

— Ало?

Беше решил да се обади, това нямаше да го разсее чак толкова, нали? Освен това можеше да е Грег с новини от Ариана.

— Професор Нороня?

Не беше Грег.

— Да, аз съм. Кой се обажда?

— Обажда се Говея, от университетската болница.

Беше лекарят на баща му.

— А, доктор Говея. Разговаряхме наскоро. Как сте?

— Професор Нороня, трябва незабавно да дойдете тук.

— Къде? В болницата ли?

— Да.

— Баща ми добре ли е?

— Не, професор Нороня. Баща ви не е добре.

— Какво става?

— Елате, моля ви.

— Но какво става, за Бога?

За момент телефонът остана безмълвен.

— Баща ви няма да преживее нощта.