Жозе Родригеш душ Сантуш
Божията формула (19)

XVIII

Звукът на ключ, който се превърта в ключалката, изтръгна Томаш от дълбокото вцепенение. Чуха се няколко щраквания в резето, вратата се отвори и се появи нисък мъж със заострена брада, който се взря в затворника.

— Облечете това — каза иранецът и подхвърли син найлонов плик на пода на миниатюрната килия.

Историкът клекна и отвори плика. Вътре бяха дрехите му, смачкани и натъпкани безредно една върху друга. През полуотворената врата, за първи път от много време насам, в килията му проникна лъч дневна светлина; прииска му се да се затича навън, да прегърне слънцето, да напълни гърдите си с въздух и да се порадва на деня в цялото му великолепие.

— Бързо — сърдито подвикна мъжът, когато забеляза замечтаното изражение, с което Томаш съзерцаваше дневната светлина, нахлуваща в коридора отвън. — Побързайте.

— Да, добре, идвам.

Историкът се облече и обу за две минути, тръпнещ от желание и страх да не би да изпусне безценната възможност да излезе от «ковчега» и да подиша чист въздух. Дори и да го извеждаха за тежък разпит, дори да го подложеха на пилешки кебап, за който му беше говорил старият затворник в «Евин», щеше да е по-добре от всеки прекаран час на това ужасно място, дори най-ужасното изтезание беше за предпочитане пред това да се чувства жив погребан.

Когато се облече и се изправи на крака, тръпнейки от възбуда, иранецът извади кърпа от джоба си и направи въртеливо движение с ръката.

— Обърнете се.

— Какво?

— Обърнете се.

Томаш се обърна с гръб към вратата и иранецът му върза очите. После изви ръцете му назад и ги заключи с белезници на гърба.

— Да тръгваме — каза той, дръпвайки го за ръката.

Затворникът се спъна и едва не падна, но се блъсна в някаква стена и успя да се задържи, оставяйки на тъмничаря да го повлече.

— Къде ме водите?

— Млъкнете.

Тъмничарят го поведе по дълъг коридор, после започнаха да се качват по някакви стълби. На път за «ковчега» Томаш беше останал с впечатлението, че неговото крило в секция 209 се намира в подземие, което се потвърди сега, когато излизаше оттам. Пресякоха още коридори и влязоха в нещо, подобно на зала, където го накараха да седне на стол. Томаш се размърда и усети масичката, прикачена към седалката на стола, беше училищен чин, досущ като онзи от първия разпит, може би беше същият стол и същата зала.

— Е, как е? — попита познат глас. — Доста ли се позабавлявахте в енферади?

Беше полковник Салман Каземи.

— Къде?

— В енферади. Изолаторът.

— Настоявам да говоря с дипломат на Европейския съюз.

Офицерът се разсмя.

— Пак ли? — възкликна той. — Няма ли да престанете с това?

— Имам право да говоря с дипломат.

— Имате право да си признаете всичко. След три дни в енферади навярно сте готов да говорите.

— Три дни? Изминали са три дни?

— Да. Някои смятат, че три дни в «ковчега» им стигат. Достатъчно ли ви беше?

— Искам да говоря с европейски дипломат.

Настъпи тишина. Полковникът въздъхна отегчено, явно търпението му беше на изчерпване.

— Виждам, че не ви е било достатъчно — каза с тон, с който обикновено се говори на непослушните деца. — Знаете ли, смятам, че тук, в «Евин», сме твърде меки. Дори прекалено меки. Толкова сме сантиментални и толкова държим да зачитаме правата на негодници като вас. — Въздъхна отново. — Както и да е. — Чу се звук, сякаш някой пишеше с писалка. — Току-що подписах заповед за освобождаването ви — съобщи полковникът. — Марш навън.

Томаш не можеше да повярва на ушите си.

— Ще ме освободите?

Каземи звучно се изсмя.

— Разбира се. Всъщност вече го направих.

— Мога ли да изляза?

— Не само можете, но сте длъжен да го направите. От този момент нататък вие не принадлежите на «Евин». Марш навън.

Историкът се изправи невярващ, но обнадежден.

— Тогава защо не махнете това от очите ми?

— А, това ли? Няма да го махаме.

— Защо?

— Много просто. Току-що разписах заповедта за освобождаването ви. От този момент нататък вие вече не сте под надзора на затвора «Евин». Не носим отговорност за нищо, което ще ви се случи, след като прекрачите прага на затвора.

— Какво искате да кажете с това?

Някакви ръце дръпнаха грубо Томаш и го повлякоха извън залата с превръзката на очите и заключените в белезници ръце. Вече в коридора, той чу саркастичния отговор на последния си въпрос.

— Забавлявайте се в Затвор 59.

 

 

Някаква ръка натисна главата на Томаш надолу и историкът беше натикан в автомобил с белезниците, пристягащи ръцете зад гърба му. По разположението на седалките предположи, че се намира на задната, но почти веднага непознатите го избутаха на пода, за да се настанят самите те на седалките, стъпили върху него, както ловци стъпват върху убития дивеч.

Колата пое из заплетените улици на Техеран. Томаш усети слънцето да сгрява тила му и чу оркестъра от клаксони и мотори на хаотичното градско движение. Автомобилът завиваше ту наляво, ту надясно, разтърсвайки го като чувал с картофи в неудобната му и унизителна поза. Историкът едва сподави хълцането си, не виждаше как би могъл да се измъкне от този ад. Живото присъствие на градските шумове го изпълваше с носталгия по изгубената свобода и положението, в което се намираше, му се струваше още по-непоносимо.

Колко съм глупав, мислеше си той, докато внезапните спирания на колата подхвърляха безпомощното му тяло. Трябва да е бил луд, когато се остави да го подведе американецът от посолството и прие да участва в тази ужасяваща бъркотия. Ако му го предложеха днес, мислеше си Томаш, щеше да отхвърли предложението на американеца, без да се колебае, а след това щеше да откаже и на иранците. Американците трябваше да си търсят друг идиот да спасява света, а иранците да наемат друг малоумник да дешифрира ребусите на Айнщайн. Но вече беше прекалено късно за самосъжаление и Томаш го знаеше. Освен това, когато вземаме решение, никога не сме осведомени за нещата, с които можем да се сблъскаме един ден; решаваме на момента, на базата на обичайните си представи и критерии. От друга страна, размисли той, може би най-важното беше…

Иииииииии.

Рязкото натискане на спирачките прекъсна мислите му.

Колата спря и се разнесоха викове; шофьорът псуваше на фарси, мъжете тъпчеха Томаш и бълваха неразбираеми инструкции. Свит под седалката, историкът чу и други спирачки и глухо блъскане на врати отвън. Внезапно задната врата на автомобила, в който беше, се отвори и чу глас да пита нещо на фарси. Тъмничарите отговориха тихо, изплашени, както се стори на Томаш, и това го изненада. Още по-озадачен остана, когато веднага след това някаква ръка смъкна превръзката от очите му и дневната светлина изпълни сетивата му.

— Бързо — каза нечий глас на английски с ирански акцент. — Нямаме много време.

— Какво… какво става?

Някой се зае с белезниците на Томаш. Най-напред му се стори, че въртят металните халки, но после схвана, че са пъхнали ключ в белезниците; миг след това усети, че ръцете му са свободни.

— Елате — нареди му същият глас. — Бързо, бързо.

Томаш вдигна глава и видя мъж с чорап, нахлузен на главата, с две дупки на мястото на очите, който го издърпваше от колата. Мъжът държеше пистолет в едната си ръка и блъсна Томаш в малка бяла кола, паркирана до тях. Движението беше спряло, разнасяха се клаксони от всички страни, други въоръжени и закачулени мъже охраняваха пространството около колата, от която беше измъкнат арестантът. Веднага щом Томаш беше настанен на задната седалка, вратата се затвори с трясък и колата потегли, шмугна се в една от страничните улички и изчезна безследно.

Цялата операция продължи не повече от стотина секунди.

 

 

Шофьорът беше скулест, с широк черен мустак и космати ръце, които стискаха здраво кормилото. Когато сърцето му се поукроти и нещата постепенно започнаха да се нормализират, Томаш се наклони напред и го докосна по рамото.

— Къде отиваме? — заинтересува се той.

Човекът му хвърли бегъл поглед, почти изненадан, че пътникът се е обърнал към него.

— А?

— Къде отиваме?

Иранецът поклати глава.

— Ingilisi balad nistam.

— Не говорите английски?

— Не — потвърди мъжът, доволен, че е бил разбран. — Ingilisi balad nistam.

По дяволите.

Мъжът се тупна силно в гърдите.

— Есман Сабар.

— Какво?

Пак се удари в гърдите.

— Сабар — повтори. — Есман Сабар.

— А, казваш се Сабар? Сабар, нали?

Шофьорът грейна в беззъба усмивка.

— Бале. Сабар.

Колата свръщаше от една улица в друга и Сабар се съсредоточи изцяло върху шофирането. Погледът му шареше неспокойно между пътя и огледалото за обратно виждане, между тротоара и улицата, пресечките и кръстовищата, за да се увери, че не бяха преследвани, нито наблюдавани.

Приближиха се до нещо, което приличаше на автосервиз. Беше пълен с коли, но не се виждаха монтьори. Сабар отби и вкара колата вътре, след което изскочи и затвори вратите, отрязвайки пътя към външния свят. Направи знак на Томаш да излезе и го отведе до стар черен мерцедес, паркиран наблизо. Отвори задната врата на големия автомобил и измъкна отвътре старателно сгънат черен плат, който връчи на историка като някакъв подарък.

— За мен ли е?

— Бале — отвърна Сабар, правейки му знаци да облече дрехата.

Томаш разгъна плата и се усмихна, когато разбра какво беше. Беше чадор. Черен от край до край, той му се стори един от най-консервативните и грозни чадори, които имаше по пазара, с дантела на мястото на лицето.

— Хитреци — коментира той. — Искате да мина за жена, а?

— Бале — настоя шофьорът.

Томаш навлече чадора, спускайки го чак до нозете си, и се обърна към Сабар с ръце на кръста под дрехата.

— Е, как е? Добре ли изглеждам?

Иранецът го огледа от главата до петите и се засмя.

— Khandedar e.

Историкът не разбра, но ако се съдеше по развеселения вид на шофьора, всичко беше наред. Сви се на задната седалка на черния мерцедес. Сабар нахлупи шофьорска фуражка на главата си и се запъти да отвори вратите. Изкара автомобила от гаража, затвори портите зад тях, след което отпраши из улиците на Техеран, сега вече като шофьор на заможна и консервативна достопочтена иранка.

След като колата потегли, Томаш отвори задното стъкло и въздухът нахлу вътре ведно с бълваната от ауспусите смрад. Въпреки че можеше да види света само през гъстата дантела на чадора, Томаш си пое дълбоко въздух и усети прехласнат аромата на свободата. Тази мракобесна дантела би го угнетила при други обстоятелства, би му отнела въздуха, би го накарала да се гърчи задушен, но не и сега, в този момент, след като беше прекарал три дни затворен в циментов ковчег, а последния час и със завързани очи, питайки се дали някога щеше пак да види дневната светлина, дълбокото синьо небе, белите бухнали облаци, забързания ритъм на суетящия се, преливащ от живот град.

Колко сладка беше свободата.

Почувства как тежък товар се свлече от раменете му, гърдите му задишаха свободно и опиянен и възбуден, той се отдаде на насладата от прекрасния миг. Беше свободен. Имаше усещането, че току-що се е събудил от някакъв кошмар, дори му беше трудно да повярва, че всичко това действително му се беше случило, и се питаше дали не бе само лош сън, толкова невероятна и нереална беше преживяната авантюра. Но и кошмар да бе, вече беше буден, а ако бе действителност, той се беше отскубнал от нея. Истината беше, че вдишваше идещия от улицата неприятен мирис на изгорели газове и че никога досега не се бе наслаждавал на толкова отвратителна смрад, сякаш беше деликатно ухаещ парфюм.

 

 

Мерцедесът обикаля из улиците на Техеран още двадесет минути. Мина през зоната на базара и покрай прекрасния комплекс на двореца Голестан с разкошните фасади и извисилите се над тях величествени кули и куполи, чиито основи се губеха сред зеленината на прекрасно поддържана градина.

Дворецът Голестан остана зад тях, после автомобилът заобиколи площад «Имам Хомейни» и свърна по дълъг булевард, отвъд който се простираше огромен парк. Когато стигнаха дъното на парка, завиха надясно и спряха до нов блок. Влязъл в ролята на шофьор, Сабар излезе от колата и отиде отзад да отвори вратата, правейки дълбок поклон при появата на черния силует на почтената иранка.

Шофьорът съпроводи фигурата в чадор до вратата на блока и натисна едно от копчетата на домофона. Прозвуча електронно променен глас, който запита за посетителите, и Сабар се представи. Ключалката прищрака след късо жужене и вратата се отвори. Иранецът погледна Томаш и кимна с глава, сякаш молеше историкът да го последва. Влязоха във фоайето и натиснаха бутона, за да повикат асансьора. Качиха се на втория етаж.

Пълничка иранка, облечена с тънки златисти шалвари, ги очакваше на вратата на асансьора.

— Добре дошъл, професоре — поздрави тя. — Радвам се да ви видя свободен.

— Сигурно не повече от мен самия.

Жената се усмихна.

— Представям си.

Въведоха го в един апартамент и Сабар изчезна в коридора. Закръглената иранка покани Томаш в хола и се настани на дивана.

— Можете да си махнете чадора, ако искате — каза тя.

— Разбира се, че искам — възкликна Томаш.

Приведе се и отметна дългия черен плат, оставайки гологлав, с разрошени кестеняви коси, но вече без смущаващата дреха.

— По-добре ли се чувствате?

— Много по-добре — въздъхна историкът. Отпусна се на дивана и се опита да се освободи от напрежението. — Къде сме?

— В центъра на Техеран. Близо до парка Шахр.

Погледна през прозореца. Дърветата бяха на няколкостотин метра разстояние и зелената стена, образувана от короните им, контрастираше на отблъскващата мръсносива агресия на града.

— Бихте ли ми обяснили какво става? Кои сте вие?

Иранката добродушно се усмихна.

— Казвам се Хамиде, но се опасявам, че нямам право да ви обясня каквото и да било. Сега ще дойде човекът, който ще отговори на въпросите ви.

— Кой?

— Имайте малко търпение — каза тя, свеждайки очи. — Искате ли да пийнете нещо?

— Шегувате ли се? Разбира се, че искам. Освен това умирам от глад — възкликна той. — Какво можете да ми предложите?

— Ами… трябва да помисля. Имаме гурме сабзи.

— Става ли за ядене?

— Да, разбира се.

— Тогава донесете всичко. Всичко.

Хамиде стана и изчезна нейде из коридора, оставяйки Томаш сам в хола. Историкът се чувстваше изтощен и притвори очи.

Зъннннн.

Неочакван звук го разбуди на мига. Някой беше позвънил.

Зъннннн.

Звънеше втори път.

Чуха се тежки стъпки откъм коридора. Томаш видя Хамиде, която се появи в антрето и грабна слушалката на домофона. Размени няколко думи на фарси, след което остави слушалката и обърна глава към Томаш.

— Идва човекът, който ще ви обясни всичко.

Хамиде махна предпазната верига, отвори вратата и се скри в кухнята, за да приготви обещаната гозба.

Томаш седеше в очакване на дивана, вперил поглед в полуотворената врата, целият в слух да разбере какво се случва отвъд нея. Чу асансьора да слиза, да спира и отново да се качва. Зърна проблясването на светлината на асансьора, който постепенно изпълни втория етаж, чу кабината да спира след леко разтърсване, а след това и звука от отварянето на вратата. Човекът, който щеше да обясни всичко, се показа отначало като силует, като сянка, но контурите му постепенно придобиха плът.

Погледите им се срещнаха.

Това, което най-много изненада Томаш, не беше фактът, че я вижда, а това, че никак не е изненадан от появата й. Сякаш винаги е знаел, че ще стане така, сякаш въжделенията му се бяха сбъднали, сякаш кошмарът се беше превърнал в блян, сякаш това беше естествена развръзка на всичко, което беше преживял, премислил и изстрадал през тази последна седмица.

С плувнали във влага зелени очи Томаш се взираше във високата и стройна фигура, открояваща се на вратата. Впиха очи един в друг; пълните й устни бяха полуотворени, черни немирни кичури падаха на нежнобялото чело, красивите й медени очи го гледаха с тревога, загриженост и облекчение.

С копнеж.

— Ариана.