Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Професор Томаш Нороня (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Formula de Deus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2021)

Издание:

Жозе Родригеш душ Сантуш. Божията формула

Португалска. Първо издание

ИК „Хермес“, София, 2010

Художествено оформление на корицата — Георги Атанасов Станков

Отговорен редактор — Даниела Атанасова

Стилов редактор — Димитрина Ковалакова

Компютърна обработка — Ана Андонова

Коректор — Здравка Петрова

ISBN: 978-954-26-0867-7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки, номерацията на главите, слепени параграфи и др.
  3. — Корекция

XXV

Амфитеатърът гъмжеше от студенти, които търсеха места, оставяха книги и разговаряха оживено. Пространството в партера на факултета по физика беше изпълнено до краен предел. Явно лекцията щеше да е специална и това бе привлякло студенти от целия университет в Коимбра. Но онова, което най-вече изпълваше с живот голямата аула, беше леещият се поток от гласове, който наподобяваше несекващ прибой на морските вълни. Само дрезгава кашлица нарушаваше монотонната глъчка — като крясък на чайка над плисъка на вълните.

Смесвайки се с рояка от студенти, Томаш Нороня се отправи към най-отдалечения край на амфитеатъра и се настани на едно от крайните места. От доста време не беше виждал аулата от тази перспектива, гледайки студентите откъм тила. Искаше да е по-дискретен и дъното на амфитеатъра се оказа най-доброто място за наблюдение. Чувстваше се неудобно от разликата във възрастта — беше на четиридесет и две — и се питаше дали бе постъпил правилно, като дойде тук. За първи път лекция по предмета на професор Сиза щеше да бъде представена от друг и подобно на студентите, дошли от други катедри, той не искаше да пропусне събитието.

След изчезването на професор Сиза университетът беше преустановил временно лекциите по астрофизика, но прекъсването не можеше да трае вечно, още повече че предметът бе основен за специалността. Когато се разбра, че проблемът с местонахождението на Аугущо Сиза няма да бъде решен толкова лесно, университетската управа възложи часовете на главния асистент на професора — д-р Луиш Роша, до второ нареждане.

Томаш искаше да се запознае с професор Роша. Баща му беше споменал, че сътрудникът на Сиза се измъчвал и станал доста неспокоен след изчезването на своя ментор, което беше напълно разбираемо. Общоизвестен факт беше обаче, че математиците и физиците се държат доста екстравагантно и Луиш Роша, доколкото Томаш беше подочул, не правеше изключение. Баща му беше казал, че асистентът станал почти параноичен след изчезването на Сиза. Дни наред стоял затворен вкъщи и се наложило колегите да му пазаруват и да се грижат за него.

Но явно Луиш Роша беше преодолял параноята си дотам, че да приеме да води лекциите по предмета на своя ментор. Нещо катарзисно имаше в това, несъмнено. С тази лекция асистентът се възприемаше като естествен наследник на професора и в същото време помагаше в прогонването на злите духове, развихрили се след внезапното и необяснимо изчезване.

За Томаш лекцията беше най-вече начин да добие представа за човека, с когото искаше да се запознае. За историка беше важно да поговори със сътрудника на професор Сиза, не защото Луиш Роша би могъл да знае нещо относно изчезването на професора, а защото познаваше начина му на мислене, изследванията и проектите му, а тези подробности биха могли да го насочат към ценни следи. Томаш поклати глава. Добре направи, че реши да присъства на встъпителната лекция.

Погледна часовника си. Вече бяха минали четиринадесет минути след единадесет, обявения начален час за лекцията. Явно и тук спазваха «академичния» четвърт час закъснение, нещо обикновено при започването на учебните часове в Коимбра. Загледа се в празния подиум, където имаше чиста бяла дъска и бюро за професора, и отново леко поклати глава. Да, повторно си каза той, добре направи, че дойде.

Не беше лошо и Луиш Роша да се появи.

 

 

С влизането на преподавателя настъпи тишина, нарушавана само от леките му стъпки. Тишината продължи няколко секунди, след което бърборенето се поднови, но вече във формата на шепот. Студентите заприличаха на шушукащи старици, опрели гръб на прозореца, които обсъждаха новата съседка и по външния вид и изражението на лицето се опитваха да отгатнат слабите й места.

Луиш Роша беше висок мъж; личеше му, че някога е бил слаб, но сега си беше докарал шкембенце, било заради бирата, било от тежките обеди в добрите ресторанти на града. Косата му беше оредяла по темето, а онова, което беше останало от нея, преждевременно беше посивяло. Изглеждаше кротък човек, даже флегматичен, но Томаш подозираше, че това беше само привидно и че под външното спокойствие се крие метежен дух.

Професорът остана за момент седнал на бюрото, преглеждайки записките си, после стана и впери поглед в студентите. Погледна към едната половина на залата, после към другата и присви очи в нервен тик.

— Добро утро — поздрави той.

Присъстващите отговориха нестройно с «добро утро».

— Както знаете, замествам професор Сиза, който… е възпрепятстван и не може да присъства. И тъй като това е първият ни час по астрофизика този семестър, реших, че може би е по-добре, ако направим един синтезиран преглед на най-важното по два основни въпроса — за Алфата и Омегата. Уравненията и изчисленията ще оставим за по-късно. Какво ще кажете?

Студентите останаха в мълчаливо очакване. Само две момичета от първия ред, притеснени от това, че професорът би могъл да остане без отговор, поклатиха утвърдително глави.

— И така… кой може да ми каже какво представляват Алфата и Омегата?

Освен че нямаше опит в преподаването, Луиш Роша беше и забележителен инат, констатира Томаш. Аудиторията изглеждаше пасивна, било от уважение към отсъстващия Аугущо Сиза, било защото усещаше неопитността на Луиш Роша, но професорът упорстваше и продължаваше да се обръща с въпроси към студентите. Макар да беше най-правилният педагогически похват, подобно поведение в настоящия контекст носеше излишен риск.

Въпросът на преподавателя бе посрещнат с мълчание.

— Е?

Тишина.

Лекцията започваше зле и положението ставаше все по-неловко, но Луиш Роша не смяташе да се предава. Той се обърна към един студент с брада.

— Какво знаете за точката Алфа?

Студентът трепна. До този момент се беше наслаждавал спокойно на спектакъла и не беше очаквал, че ще му зададат въпрос.

— Ами… мм… мисля, че е първата буква от гръцката азбука — възкликна той с усмивка, явно доволен от изказването си.

— Как се казвате?

— Нелсън Карнейро.

— Нелсън, това не е час по езикознание, нито по история. Не очаквайте, че с такива отговори ще си вземете изпита.

Нелсън се изчерви, но професорът го лиши от внимание и се обърна към цялата група.

— Чуйте ме добре — каза той. — Склонен съм да поощрявам онези от вас, които участват в часа и показват интерес. Искам мислещи глави, активни мозъци, а не мъртви души, разбрахме ли се? — Веднага посочи един студент от другата половина, едро и пълно момче. — Какво означава точката Алфа в астрофизиката?

— Началото на Вселената, господин професоре — отвърна шишкото в скоропоговорка, попарен от случилото се миг преди това с Нелсън.

— А точката Омега?

— Краят на Вселената, господин професоре.

Луиш Роша потри ръце и Томаш, наблюдавайки го от дъното на амфитеатъра, си помисли, че се е излъгал — всъщност професорът не беше неопитен. Само с няколко изречения, в които заплаши един студент със скъсване и поощри другите да бъдат по-активни, той беше поел контрола над цялата аудитория.

— Алфата и Омегата, началото и краят, раждането и смъртта на Вселената — съобщи той. — Ето темата на нашата лекция днес. — Направи две крачки встрани. — Въпросът ми е: защо Вселената трябва да има начало и край? Защо Вселената не е вечна? Възможно ли е да е вечна?

Групата остана смълчана, все още нагаждайки се към новите методи.

— Вие там, какъв е отговорът?

Посочи към очилата студентка, която в същия миг се обля в червенина.

— Ами… не знам, господин професоре.

— Нито вие знаете, нито който и да било друг — обяви професорът. — Но тази хипотеза може да бъде разгледана, нали? Една вечна Вселена, без начало и без край, Вселена, която винаги е съществувала и ще продължава да съществува. А сега ми отговорете: как мислите, че реагира църквата на подобни теории?

Студентите се спогледаха озадачени, някои дори не вярваха, че са чули добре въпроса на професора.

— Църквата ли? — учуди се един от тях. — Какво общо има църквата с това, професоре?

— Всичко и нищо — отвърна Луиш Роша. — Въпросът за началото и края на Вселената не е единствено ексклузивна научна тема, това е и теологичен проблем. Като фундаментален въпрос той прекрачва границите на физиката и навлиза, по-скоро е навлязъл, в метафизиката. Имало ли е, или не Сътворение? — Остави въпроса да се носи над смълчаните студенти в амфитеатъра. — Като се основава на Светото писание, църквата винаги е проповядвала, че има едно начало и един край, Генезис и Апокалипсис, Алфа и Омега. Но в един момент науката излязла с различен отговор. Вследствие на откритията на Коперник, Галилей и Нютон учените започнали да мислят, че хипотезата за вечно съществуващата Вселена е по-приемлива. От една страна, въпросът за Сътворението ни препраща към въпроса за Създателя, защото ако няма Сътворение, не би имало нужда от Създател. От друга страна, наблюдението на Вселената като че разкрива константен механизъм, който ни приближава до идеята за вечно съществуващия универсум. Така че въпросът изглежда разрешен, не мислите ли? — Замълча в очакване на отговор, но никой не помръдна. Професорът се върна на бюрото си, взе записките си и се отправи към изхода. — Добре, щом смятате, че въпросът е приключен, няма защо да продължаваме с лекцията, нали? Щом Вселената е вечна, въпросът за Алфата и Омегата не стои пред нас. А тъй като тази лекция е посветена на тези два проблема, които вече са разрешени, не ни остава нищо друго, освен да си кажем довиждане. — Кимна. — И така, до следващата седмица.

Студентите го гледаха смаяни.

— Довиждане — повтори професорът.

— Но, господин професоре, нима вече си тръгвате? — попита разочаровано една студентка.

— Да — отвърна той, без да се отделя от вратата. — Изглежда, ви удовлетворява теорията за вечната Вселена…

— А може ли да се докаже обратното?

— А! — възкликна Луиш Роша, сякаш най-сетне беше чул аргумент, заради който си струваше да продължи лекцията. — Ето една интересна възможност. — Обърна се и закрачи обратно към бюрото, след като постави отново книжата си върху него. — Значи все пак лекцията не е приключила. Имаме една малка подробност за изясняване. Дали би било възможно да се докаже, че Вселената не е вечна? Всъщност този въпрос ни препраща към един основен проблем, а именно: наблюденията противоречат на теорията. — Потри ръце. — Някой тук знае ли за какви противоречия става въпрос?

Никой не знаеше.

— Добре, първото противоречие се проявява в Библията, макар че това няма голямо значение за физиката, разбира се. Но все пак е любопитен факт, който си заслужава да разгледаме. Според онова, което се казва в Стария завет, Господ създал света чрез първичната експлозия на светлината. Макар това да е основен постулат за юдаизма, християнството и исляма, науката го подлага на съмнение. Библията все пак не е научен текст, нали? Тезата за вечната Вселена е, както ви казах, общоприето обяснение, поради вече посочените причини. — Направи драматичен жест. — Но през XIX век било направено много важно откритие, едно от най-забележителните открития в науката изобщо, което поставило под съмнение идеята за вечната Вселена. — Изгледа групата. — Някой досеща ли се за какво откритие става дума?

Всички мълчаха.

Професорът взе черен маркер и написа на дъската едно уравнение.

uravnenie.png

— Знаете ли какво е това?

Студентите впиха поглед в дъската.

— Това не е ли Вторият закон на термодинамиката? — попита едно слабо, рошаво момче с очила, вероятно отличникът на курса.

— Точно така — възкликна Луиш Роша. — Вторият закон на термодинамиката. — Посочи всеки елемент от нахвърляното на дъската уравнение. — Триъгълникът означава изменението, S — ентропията, знакът > означава, както знаете, по-голямо и 0 си е нула. С други думи, това уравнение ни доказва, че промяната на ентропията във Вселената е винаги по-голяма от нула. — Посочи дъската с маркера. — Вторият закон на термодинамиката. — Кимна към студента, който се беше обадил преди това. — Кой го е формулирал?

— Клаузиус, професоре. През 1861 г., ако не се лъжа.

— Рудолф Юлиус Емануел Клаузиус — напевно произнесе професорът, явно изцяло погълнат от материята. — Клаузиус вече бил формулирал Закона за запазването на енергията, според който енергията във Вселената е константа, не може да бъде създадена, нито унищожена, само преобразувана. После решил да предложи понятието ентропия, което обхваща всички форми на енергия, вярвайки, че тя също е константа. Ако Вселената е вечна, следователно и енергията би трябвало да е вечна, както и ентропията. Но когато започнал да прави изчисления, той открил шокиран, че загубата на топлина при една машина превишава винаги извършената работа, водейки до неефективност. Клаузиус отказал да приеме този резултат, започнал да изучава природните феномени и живите организми, в това число и човека, и стигнал до заключението, че явлението се проявява навсякъде. След многобройни опити той се предал пред очебийните факти. Ентропията не била константа, а непрекъснато нараствала. Непрекъснато. Така се родил Вторият закон на термодинамиката. Клаузиус открил действието на този закон при термодинамичните процеси, но теорията за ентропията бързо се разпростряла върху всички природни явления. Установено било, че ентропия съществува в цялата Вселена. — Вгледа се в студентите. — Какви са последиците от това откритие?

— Нещата стареят — каза студентът с очилата.

— Нещата стареят — потвърди професорът. — От Втория закон на термодинамиката произтичат три важни следствия. Първо, всички неща стареят, следователно идва време, когато ще умрат. Това ще стане, когато ентропията достигне максималната си точка, в момента, в който температурата в цялата Вселена се изравни. На второ място, доказва се съществуването на «стрела на времето». Тоест Вселената може да е детерминирана и цялата й история вече да съществува, но еволюцията й е винаги с посока от минало към бъдеще. Този закон постановява, че всичко еволюира с времето. И последно, Вторият закон на термодинамиката доказва, че ако всичко старее, то е, защото в някакъв момент всичко е било младо. Имало е момент, в който ентропията е била минимална. Моментът на раждането. — Направи драматична пауза. — Клаузиус показал, че съществува момент, в който Вселената се е родила.

— Професоре, нима искате да кажете, че още през XIX век се е знаело, че Вселената не е вечна?

— Да. Когато бил формулиран и демонстриран Вторият закон на термодинамиката, учените веднага разбрали, че идеята за вечна Вселена е несъвместима със съществуващите необратими физични закони. Вселената еволюира към състояние на термодинамично равновесие, при което престават да се наблюдават студени и топли зони и се установява една постоянна температура навсякъде, което предполага глобална ентропия, или абсолютен хаос. С други думи, Вселената тръгва от абсолютен ред, за да свърши с абсолютен хаос. И този хаос е съпроводен от появата на други признаци. Някой да е чувал за Парадокса на Олберс?

Тишина.

— Парадоксът на Олберс е свързан с нощното небе. Ако Вселената е безкрайна и вечна, не би следвало небето да е тъмно през нощта, а да бъде залято от светлината на безброй звезди, нали? Но мракът съществува. Този парадокс може да се разреши само ако приемем, че Вселената има възраст и ако допуснем, че Земята получава само светлината, която е имала време да стигне до нея от раждането на Вселената. Това е единственият възможен начин да си обясним защо е тъмно нощем.

— Значи наистина е имало точка Алфа, така ли? — попита един студент.

— Точно така. Но възникнал и още един проблем за разрешаване, свързан със земното притегляне. Учените предполагали, че Вселената, бидейки вечна, е статична. На това предположение се гради цялата физика на Нютон. Самият Нютон обаче разбрал, че в резултат на закона за гравитацията, според който материята привлича материя, цялата Вселена би се сляла в една огромна маса. И все пак, достатъчно е да погледнем към небето, за да се уверим, че това не се случва, нали? Материята е разделена. Как да обясним това явление?

— Нали Нютон въвежда понятието «безкрайност»?

— Да, според Нютон фактът, че Вселената е безкрайна, не позволява на материята да се слее. Но истинският отговор е даден от Хъбъл.

— Телескопът или астрономът?

— Астрономът, разбира се. През двайсетте години на миналия век Едуин Хъбъл потвърдил съществуването на галактики отвъд Млечния път и когато се заел да изучава спектъра им на излъчване, разбрал, че всички те се отдалечават от нас. Нещо повече, установил, че колкото по-далече се намира дадена галактика, толкова по-бързо се отдалечава. По този начин се стигнало до истинската причина, поради която вселенската материя, въпреки закона за гравитацията, не се слива в една огромна маса. Станало ясно, че Вселената се разширява. — Професорът застана неподвижен насред подиума, вглеждайки се в студентите. — И сега ви питам: какво е значението на това откритие за проблема с точката Алфа?

— Много просто — каза студентът с очилата, размърдвайки се неспокойно на мястото си. — Ако материалните обекти във Вселената се отдалечават едни от други, то е, защото в миналото са били съединени.

— Абсолютно вярно. Откритието, че Вселената се разширява, предполага, че отначало всичко е било събрано и е било изхвърлено във всички посоки. Всъщност това съответства на Общата теория на относителността, която допуска понятието «динамична Вселена». И така, въз основа на всички тези открития един белгийски свещеник на име Жорж Льометр предложил нова теория през двайсетте години на двадесети век.

Обърна се към дъската и написа две думи на английски.

big.png

— Големият взрив. — Обърна се да погледне студентите. — Льометр предположил, че Вселената се е родила след могъща първична експлозия. Идеята била необикновена и с един удар разрешила всички съществуващи проблеми около понятието за вечна и статична Вселена. Големият взрив потвърдил Втория закон на термодинамиката, разрешил Парадокса на Олберс, обяснил днешната конфигурация на Вселената съгласно закона за гравитацията на Нютон и не противоречал на теориите на относителността на Айнщайн. Вселената се родила след внезапна мощна експлозия… макар че това не е най-точният израз, по-скоро «експанзия».

— Господин професоре, а преди тази… ъъ… експанзия какво е имало? — попита една студентка, доста приятна на вид. — Само вакуум ли?

— Не е имало «преди». Вселената започва с Големия взрив.

Студентката изглеждаше объркана.

— Да, но… какво е имало преди експанзията? Все нещо трябва да е имало?

— Точно това ви казвам — настоя Луиш Роша. — Не е имало «преди». Не е съществувало пространство, което първоначално е било празно и е започнало да се изпълва. Големият взрив предполага липсата на пространство. Пространството се е появило с внезапната и могъща експанзия. А според Теорията на относителността пространство и време са двете лица на една и съща монета, нали? В такъв случай заключението е логично. Щом пространството се е появило с Големия взрив, времето също се е родило с това първично събитие. Не е имало «преди», защото времето не е съществувало. Времето се появява с пространството, което се появява с Големия взрив. Да питаме какво е имало, преди да има време, е все едно да питаме какво съществува на север от Северния полюс. Няма смисъл, нали разбирате?

Студентката поклати глава утвърдително, но беше явно, че идеята й се струва странна.

— Всъщност въпросът за началния момент е най-сложният в цялата теория — изтъкна професорът, давайки си сметка за странната ситуация, която се опитваше да обясни. — Наричат го сингулярност. Смята се, че цялата Вселена е била събрана в една безкрайно малка точка с безкрайна плътност, която експлодирала и този взрив поставил началото на материята, пространството, времето и законите на Вселената.

— Но какво е довело до този взрив? — попита студентът с очилата, без да изпуска нито една подробност.

Лицето на Луиш Роша се разкриви от поредния нервен тик. Това бе най-деликатният момент в цялата теория. Нещата бяха извънредно трудни за обяснение не само защото обясненията противоречаха на интуицията, но и защото самите учени изглеждаха доста объркани от проблема.

— Да кажем, че това е точката, в която причинно-следственият механизъм е неприложим — поясни той.

— Как така неприложим? — настоя студентът. — Нима искате да кажете, че не е имало причина?

— В известен смисъл, да. Вижте, знам, че всичко това ви се струва доста странно, но продължавайте да следите мисълта ми. Всички събития имат своите причини и следствия и стават причина за следващи събития. Нали? — Няколко глави кимнаха в съгласие, това беше очевиден факт. — Добре, процесът причина-следствие-причина предполага хронология, нали? Първо се появява причината, после следствието. — Вдигна ръка, опитвайки се да подсили онова, което смяташе да каже. — А сега обърнете внимание: щом времето още не е съществувало в онази безкрайно малка точка, как би могло едно събитие да доведе до друго? Не е имало нито «преди», нито «след». Не е имало причини, нито следствия, защото едно събитие не е могло да предшества друго.

— Професоре, не смятате ли това обяснение за неудовлетворително? — попита студентът с очилата.

— Не, но не го намирам и за удовлетворително. Само се опитвам да ви обясня теорията за Големия взрив въз основа на данните, с които разполагаме днес. Факт е, че ако се абстрахираме от проблема за първичната сингулярност, тази теория наистина разрешава парадоксите, породени от хипотезата за вечната Вселена. Но някои учени, както и вие сега, останали неудовлетворени от теорията за Големия взрив и потърсили друго, алтернативно обяснение. Най-интересна е теорията за устойчивото състояние, която се основава на идеята, че материята с ниска ентропия се намира в постоянен процес на създаване. Вместо да се появи цялата материя след огромен първоначален взрив, тя се създава постепенно, в резултат на малки взривове, в някакъв период от време, с което се компенсира онази част от материята, която загива при достигането на максимална ентропия. В този смисъл Вселената е вечна. Науката разглежда съвсем сериозно теорията за устойчивото състояние и дълго време я поставя до теорията за Големия взрив.

— А защо двете теории вече не се разглеждат заедно?

— Заради едно предвиждане на теорията за Големия взрив. Ако действително е имало голяма първична експанзия, то тогава, както си дали сметка учените, би трябвало да съществува съпътстващо космическо лъчение, нещо като ехо на първичния взрив. Съществуването на тази фонова радиация било предвидено през 1948 година, както и нейната температура — около пет градуса по Келвин, тоест пет градуса над абсолютната нула. Но къде, по дяволите, се дянало това ехо? — Роша наклони глава с широко отворени очи и разпери ръце. — Колкото и да го търсели, нищо не откривали. Докато най-сетне през 1965 г. двама американски астрофизици, които провеждали експерименти с голяма комуникационна антена в Ню Джърси, не се сблъскали с дразнещ фонов шум, нещо като изсвирване под налягане на па̀ра. Шумът бил изнервящ и сякаш идвал от всички страни на небето. Колкото и да въртели антената в посока на една или друга звезда или галактика, към празното пространство или далечна мъглявина, звукът не изчезвал. Почти година се мъчили да го изчистят. Проверили електрическите кабели, потърсили друг източник, който да е причина за аварията, изолирали всички странични фактори, но не успели да локализират проблема, който пораждал онзи нетърпим шум. Отчаяни, решили да се свържат с учени от университета в Принстън, на които разказали за случилото се и помолили за обяснение. И обяснението дошло. Било ехото от Големия взрив.

— Как така ехо? — учуди се студентът с очилата. — Доколкото знам, в пространството няма звук…

— «Ехо» е само метафора, разбира се. Онова, което всъщност те доловили, било най-древната светлина, дошла до нас, светлина, която времето било преобразувало в микровълни. Нарича се фонова космическа радиация и според термичните измервания температурата й е три градуса по Келвин, много близко до предположенията, направени през 1948 г. — Махна припряно с ръка. — Вижте, никога ли не ви се е случвало да включите телевизора на честота, на която няма предаване? Какво виждате?

— Статична картина.

— Шум. Виждаме всички онези точици, които играят по екрана, и чуваме дразнещ шум, нещо като крррррр, нали? Трябва да знаете, че един процент от него се дължи на това ехо. — Роша се усмихна. — Ако някой ден гледате телевизия и ви доскучае, предлагам да включите канал без програма, за да видите раждането на Вселената. Няма по-добро риалити шоу от това.

— А този първичен взрив, професоре, би ли могъл да бъде изразен математически?

— Да. Всъщност Пенроуз и Хокинг доказали поредица от теореми, с които демонстрирали, че Големият взрив е бил неизбежен. — Махна към дъската. — В някой от следващите часове ще се запознаем с тези теореми.

— Но, господин професоре, обяснете ни малко по-подробно какво точно е станало след Големия взрив. Звезди ли са се образували?

— Всичко станало някъде преди десет или двадесет милиарда години, навярно преди петнадесет милиарда години. Енергията е била съсредоточена в една точка и се пръснала след чудовищна експлозия.

Обърна се към дъската и надраска набързо прословутото уравнение на Айнщайн.

ainstain.png

— Както се вижда от това уравнение, енергията е равна на масата, умножена по скоростта на светлината на квадрат. Онова, което е станало, е именно трансформирането на енергията в материя. В първия миг се появило пространството, което веднага се разширило. В този начален миг се появила една суперсила и всички закони. Температурата била неимоверно висока, няколко десетки хиляди милиони градуса. Суперсилата се разделила на различни сили. Започнали първите ядрени реакции, които създали ядрата на по-леките елементи като водород и хелий и малко литий. За три минути била сътворена деветдесет и осем процента от материята, която съществува или някога ще съществува.

— Атомите, които са част от нашето тяло, са възникнали в този момент, така ли?

— Да. Деветдесет и осем процента от материята, която съществува, била образувана след енергийното изригване, наречено Големия взрив. Това означава, че почти всички атоми, които се намират в нашето тяло, вече са преминали през различни звезди и са изграждали хиляди организми, преди да достигнат до нас. А според изчисленията всеки един от нас притежава поне един милион атоми, които вече са принадлежали на някого, живял преди много време. — Повдигна вежди. — Това означава, скъпи мои, че всеки един от нас има много атоми, които вече са били в телата на Авраам, Моисей, Исус Христос, Буда или Мохамед.

В залата се надигна глъч.

— Но нека се върнем на Големия взрив — каза Луиш Роша, опитвайки се да надвика смаяните възклицания на студентите. — След първоначалното избухване Вселената започнала автоматично да се организира в структури, следвайки създадените още в първите мигове закони. С времето температурите спаднали до критична точка, в която суперсилата се разпаднала на четири сили: първо силата на гравитацията, после силното ядрено взаимодействие, електромагнитната сила и слабото ядрено взаимодействие. Гравитационната сила организирала материята в определени групи. След двеста милиони години грейнали първите звезди. Родили се планетарните системи, галактиките и галактическите купове. Планетите били отначало малки нажежени тела, които кръжали в орбита около звездите като малки звезди. Тези тела изстинали до точката, в която се превърнали в твърди тела, както станало със Земята. — Роша разтвори ръце и се усмихна. — И ето ни нас.

— Господин професоре, вие казахте преди малко, че планетите приличали на малки звезди, които се превърнали в твърди тела. Това означава ли, че и Слънцето ще се превърне в твърдо тяло?

Луиш Роша се намръщи.

— О, не ми разваляйте предобеда, като ме карате да мисля за това.

Аудиторията се разсмя.

— Но ще се случи, нали? — настоя студентката.

— Нали виждате колко е приятно да си говорим за раждането? Всеки се радва на новородените. — Махна с ръка. — Но да говорим сега за смъртта… хм, това вече е друг въпрос. Всъщност първо ще загине Земята, после Слънцето, после Галактиката и накрая Вселената. Тази последователност е неизбежна според Втория закон на термодинамиката. Вселената върви към пълна ентропия. — Направи театрален жест. — Всичко, което се ражда, умира. Което ни препраща направо от точка Алфа към точка Омега.

— Краят на Вселената.

— Да, краят на Вселената. — Професорът вдигна два пръста пред студентите. — Всичко ни води до мисълта, че пред нас има две възможности.

Обърна се към дъската и написа нещо на английски.

smart.png

— Първата е така наречената Топлинна смърт. Отнася се за последното следствие от Втория закон на термодинамиката. С нарастването на ентропията светлината постепенно ще започне да гасне, докато се установи еднаква температура навсякъде, превръщайки Вселената в огромно и ледено галактическо гробище.

— Няма да се случи утре, нали? — пошегува се студент.

Смях в аулата.

— Според пресмятанията ще стане най-рано след около сто милиарда години. Знам, че тези стойности са прекалено големи, за да ви говорят нещо, затова е по-добре да ви представя нещата разбираемо. Да си представим, че Вселената е човек, който ще умре на сто и двадесет години. Слънцето се е появило, когато е бил на десет години, а сега той е на петнадесет години. Това означава, че му остават още сто и пет години живот. Не е толкова зле, нали?

Аудиторията, изглежда, се съгласи с това и Луиш Роша се обърна към дъската.

— Добре, нека да видим сега и втория сценарий за точката Омега.

Нахвърли с черния маркер още един израз върху гладката повърхност на дъската.

toplinna.png

— Втората възможност е Големият срив — съобщи той и впери поглед в студентите. — Разширяването на Вселената затихва и идва момент, когато започва обратният процес. — Изви ръце, сякаш обгръщаше гигантски балон, който започва да се свива. — В резултат на силата на гравитацията пространството, времето и материята ще се устремят към един и същи фокус, докато се слеят в безкрайно малка енергийна точка. — Дланите на ръцете му се събраха. — Големият срив, или ако щете, Големият взрив с обратен знак.

— Като балон, който се издува и спада?

— Правилно. Свиването, обаче, не се дължи на някакво изпразване, а по-скоро на въздействието на гравитацията. — Луиш Роша пъхна ръка в джоба и извади една монета. — Като тази монета, виждате ли я? — Хвърли монетата във въздуха, монетата излетя на метър височина и отново тупна в ръката му. — Видяхте ли? Монетата литна нагоре, спря възхода си и слезе, връщайки се в изходна позиция. Първо преодоля гравитацията, а после сама бе надвита от нея.

Един студент вдигна ръка и професорът му кимна да говори.

— Професоре, кой от тези сценарии за гибелта на Вселената е по-вероятен?

Луиш Роша посочи с маркера първата точка.

— Астрофизиците са по-склонни да предположат, че това е Топлинната смърт.

— Защо?

— Поради две причини. И двете са формулирани в резултат на астрономически наблюдения. Първо, Големият срив изисква много повече материя от тази, която наблюдаваме във Вселената. Откритата материя не достига, за да се осъществи подобно свиване на Вселената под въздействието на гравитацията. За да разрешат този проблем, учените издигнаха хипотезата за съществуването на тъмна материя, тоест материя, която остава невидима за нашите очи. Тази тъмна материя вероятно представлява деветдесет процента от съществуващата материя във Вселената. Проблемът е, че е трудно да се открие. Освен това, ако тя наистина съществува, нима би била в достатъчно количество, за да спре разширяването? — Сви рамене. — На второ място, Топлинната смърт изглежда по-вероятна от гледна точка на новите наблюдения във връзка с разширяването на Вселената. През 1998 г. науката откри, че скоростта, с която галактиките се отдалечават, нараства. Повтарям, нараства. Навярно това се дължи на една нова сила, непозната досега, предсказана от Айнщайн, така наречената «антигравитация». Но Големият срив изисква скоростта на експанзията да намалее до абсолютен застой, за да започне процес на свиване, нали? А след като скоростта на разширяване на Вселената нараства, то заключението може да бъде само едно. — Изгледа групата студенти. — Някой може ли да ми каже какво е това заключение?

Студентът с очилата вдигна ръка.

— Вселената върви към Топлинна смърт.

Професорът разтвори ръце и се усмихна.

— Бинго.