Денис Джъд
Историята на Дългия Джон Силвър (9)

Глава IX
Адмиралтейският съд

— И тъй, ваше благородие — заключил Дженкинс и гласът му минал в смешен фалцет от усилието да убеди съда, — безсилен бях да предотвратя страшните събития, които ви описах. Бях свален, окован и отхвърлен от всички, освен от една малка част от екипажа, останала ми вярна, и бях нещастен свидетел на измяна и насилие, които възмущават всяка християнска душа!

Вицеадмирал сър Ричард Скаризбрук, председател на адмиралтейския съд на остров Барбадос и островите Лийуард и Уиндуард, преместил погледа си от изпотения Дженкинс към десетината моряци на подсъдимата скамейка пред него.

— Обвиняеми — рекъл той достатъчно вежливо, но с нотка на укор в гласа си, — какво ще кажете за тези обвинения срещу вас, направени от първия помощник господин Дженкинс. Говорете поотделно, моля. Кажете признавате ли се за виновни, или не? Секретарят на съда ще прочете имената ви.

От двете страни на червендалестия и възпълен Скаризбрук стояли другите съдии. Отдясно били сър Хенри Уилис, секретар на кралската колония в Барбадос, и господин Хенри Додсън, търговец от Бриджтаун; отляво се намирали капитан Фелоус от кралския флот и мистър Майкъл Барнзли, представител на бристолското акционерно дружество, собственик на „Оспри“.

Изпотен от влажния топъл въздух в облицованата с дъбова ламперия съдебна зала, облеченият с черна тога секретар на съда станал на крака. Прочел имената от един свитък с печат на адмиралтейството.

— Гейбриъл Пю?

— Не се признавам за виновен — отговорил той и след това измърморил: — Да ви вземат мътните!

— Джовани Ривиера?

— Не.

— Запишете: „Не се признава за виновен“ — намесил се председателят на съда с равен глас.

— Джон Силвър?

— Не се признавам за виновен, ваше благородие.

— Джордж Томпсън?

Старецът изгледал кръвнишки Скаризбрук. Пет седмици в затвора на Бриджтаун били превърнали обветреното му лице в една бледа маска, но сред тази маска очите му горели от омраза и презрение — омраза към Дженкинс за обвинението срещу него и останалите в убийства, бунт и опит да се отдадат на пиратство и презрение към капана, в който били попаднали.

— Джордж Томпсън — повторил секретарят.

— Отговаряй, човече — рекъл Скаризбрук все още учтиво, но с леко заплашителен тон.

Томпсън се навел над перилото, което отделяло обвиняемите от съда и плюл. Плюнката се лепнала на тогата на секретаря и последният рязко се дръпнал назад.

— Обвиняеми — казал председателят посред врявата, — задължен сте да отговаряте на въпросите на съда. В противен случай съдът ще вземе мерки да ви принуди да отговорите.

— Няма да отговоря, сър — казал Томпсън с дрезгавия си глас, — днес тука никой не изрече думичка истина. По-скоро ще умра, отколкото да падна толкова ниско. Честен човек съм аз, не като някой друг, чието име бих могъл да посоча.

Председателят започнал да се съвещава с останалите съдии: в съдебната зала се понесъл шепот и се чули възклицания на изненада. Най-сетне Скаризбрук казал нещо на присъствуващия полицай, който излязъл от съда, шумно тропайки с ботушите си. След десет минути той се върнал с един скромен на вид мъж с кожена престилка, която се спущала до коленете му.

Председателят отново се обърнал към Томпсън.

— Обвиняеми, ако не кажете дали се признавате за виновен по обвиненията, които се предявяват срещу вас, палачът ще ви счупи палците.

Томпсън стоял блед и мълчалив на подсъдимата скамейка. Палачът и полицаят го сграбчили и го довлекли пред масата на съдиите, след което, за ужас на останалите му другари, здраво завързали палците му с едно конопено въже и бавно започнали да дърпат, докато най-напред едната, а после другата кост се счупили. Томпсън викал от болка, докато продължавало това варварско мъчение, но все пак отказал да говори.

Най-после председателят наредил да отведат изтощения, но непобеден старец. Задали същия въпрос на останалите моряци, които до един не се признали за виновни. След това съдът закрил заседанието за следващия ден.

Силвър бил отвратен от мъчението, на което бил подложен Томпсън, потресен и възмутен от отправените срещу него и останалите му другари обвинения от страна на Дженкинс, обвинения, които съдът не им дал възможност да опровергаят. С явно пристрастие и открита бруталност съдът, подкрепен с авторитета на короната, му се виждал просто една комедия, с която богатите и влиятелни хора смазват съпротивата на всекиго, за когото смятат, че се е опълчил срещу тях.

На следния ден заседанието на съда потвърдило предположенията му.

Скаризбрук спокойно обявил, че Томпсън бил умрял от мъченията през нощта. Вързали били стареца в една мръсна килия и натрупали върху него камъни и желязо, но въпреки това той отказал да проговори. Прибавяли още тежести на гърдите и стомаха му и отказвали да му дават вода, докато най-сетне призори Томпсън издъхнал.

Когато чул това, Дженкинс смутено облизал дебелите си устни, но продължил все така усърдно да играе ролята на пострадала страна. Повторил лъжливите си обвинения срещу подсъдимите, посочил за свидетели онези моряци, които предварително бил посветил в замисъла си, въздишал и се пъчел, изпълнен с благородно възмущение от въображаемите си страдания.

След като оставили Дженкинс да говори надълго и съдиите подробно го разпитали, дали думата на обвиняемите да отговорят на обвиненията. Скаризбрук, който забелязал, че Силвър бил твърде умен, бил доста склонен да повярва на енергичните му опровержения, но другите обвиняеми — една жалка сбирщина, неспособна да каже две свързани думи — били дотолкова смутени и объркани, че се оказали твърде лоши свидетели.

Не било трудно да се предвиди присъдата. Дженкинс бил все пак благородник, а и имал свидетели в подкрепа на твърденията си. Освен това съдиите, като представители на короната, на кралския флот, на колониалните и търговски интереси, имали всички основания да искат да смажат и най-малкия опит за бунт и пиратство.

— Обвиняеми — започнал напевно Скаризбрук, — обвинявате се в подъл заговор да убиете офицерите и началниците си и в изпълнение на този пъклен план в действителност сте убили по гнусен начин капитан Грирсън, господин Харисън, господин Маркам и редица други. Също така се обвинявате в заговор, открито нарушавайки законите на страната, да завладеете плавателния съд на име „Оспри“ и да използувате същия за пиратски действия и грабежи на корабите и имуществата на поданиците на негово величество и тези на други търговски народи. Следователно всеки един от вас е признат за виновен и всички се осъждате да бъдете отведени обратно в затвора, откъдето сте доведени, и оттам на мястото на екзекуцията, където да бъдете обесени. След като умрете, всеки от вас ще бъде смъкнат и труповете ви ще бъдат провесени във вериги.

Когато произнесли присъдата, Пю изръмжал, а Ривиера и останалите смаяно загледали председателя на съда. Но макар и да бил най-младият от всички, Силвър се държал смело като лъв.

— Ваше благородие — казал той, — чух всичко, казано в съда от вас, от господин Дженкинс и останалите, и трябва да кажа две неща: първото е, че днес е твърде тъжен ден за Англия и за самия крал Джордж, бог да го благослови, тъй като невинни хора като нас, които единствено са изпълнявали дълга си, ги влачат пред господа като вас и ги обвиняват, като вярват само на думите на хора, с нищо не по-добри от нас, нито по-честни. Ако на това му казвате правосъдие, тогава да върви по дяволите вашето правосъдие, казвам аз. Да живее пиратският флаг! Дано негрите се надигнат да прережат гърлата ви и изнасилят жените ви. Дано душите ви горят в ада! Второто, ваше благородие, е следното: нямате право да ме обесите, защото мога да чета като образован човек. Зная си правата и настоявам да бъда съден от духовен съд, така че оправяйте се както знаете и вървете по дяволите!

Настъпило пълно мълчание, след което почнала врява. Обхванат от панически страх, Силвър напрягал паметта си. Ами ако не е прав? Ще го заключат в лудницата, ей така. Не, прав е! Уверен е в това, баща му доста често говорел за тази привилегия — правото на духовен съд за онези, които, подобно на духовниците, можели да четат. Такива щастливци имали право да искат да бъдат съдени от друг съд. Някога, много отдавна, духовният съд имал такова право. Духовният съд издавал по-меки присъди. Вместо смърт — бичуване или жигосване. Той все още имал това право. Уверен бил в това. Сигурно ще го накарат да прочете един пасаж от библията. Ами ако бъде петдесет и първия псалм? Това ще го спаси от обесване.

Шумът в залата стихнал.

— Дайте на подсъдимия една библия — казал привидно невъзмутимият Скаризбрук. — Сега, приятелю — продължил председателят на съда, — моля, прочети ми от Исаия, глава единайсета.

Силвър обърнал страниците на книгата, изкашлял се и започнал, като се запъвал:

И ще покара младочка от Иесеевия пън,

и клон ще израсне от неговия корен;

и ще почива върху него Дух Господен,

дух на премъдрост и разум, дух на

съвет и крепкост, дух на знание и благочестие;

ще се изпълни със страх Господен, и

ще съди, не според както очите Му гледат,

и ще решава делата, не според както

ушите му слушат.

Силвър продължил да чете все по-уверено, докато председателят на съда го прекъснал и рязко му казал да спре.

— И тъй, обвиняеми — казал Скаризбрук, — предявявате древното право на духовен съд, така ли? Добре, това право все още се признава тук, в Барбадос. Може ли някой друг от вас, негодници, да чете? А?

Осъдените измърморили нещо и се размърдали, но нито един от тях не можел да прочете написаните думи.

— Отлично — продължил председателят. — Вие, Джон Силвър, няма да бъдете обесен. Съдът отменя присъдата си, но тук нямаме духовен съд, пред който да бъдете изправен. Законът изисква обаче някакво възмездие да бъде наложено за долните ви деяния и кроежи и затова сте осъден да бъдете отведен от тази съдебна зала на подходящо място и продаден в робство за цял живот. Може би предпочитате бавна смърт пред бързата смърт. Сега съдът закрива заседанието си.

Треперещ след своя отчаян опит да спаси живота си, Силвър бил отделен от другите и отведен в една задушна килия, където щял да изчака унижението да бъде заведен на пазара за роби.