Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Adventures of Long John Silver, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2013)

Издание:

Денис Джъд. Историята на Дългия Джон Силвър.

Издателство „Отечество“, София, 1986

Редактор: Александър Бояджиев

Редактор на издателството: Огняна Иванова

Художник: Христо Жаблянов

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Цветелина Нецова

История

  1. — Добавяне

Глава XIII
Капитан Ингланд

Единственото, което Силвър можел да направи, като носел Анет на ръце, било да следва пиратите, които се точели надолу към заливчето Спайкс. Не било особено трудно да види накъде вървят, защото те шумно разговаряли, пеели и викали така свободно, като че ли се намирали на панаир в Уидекъм. Пътеката обаче била тясна и на места стръмна и когато от време на време Силвър загубвал от погледа си човека, който светел с факел отпред, трябвало наистина много да внимава къде стъпва.

Най-после стигнал до плажа на малкия залив и се доближил до застаналите на брега пирати. Видял, че те чакали да ги превозят заедно с плячката до кораба, пуснал котва по-навътре в морето. Корабните лодки правели рейс след рейс през тихото море под обсипаното с ярки звезди черно небе.

Силвър се обърнал към онзи, когото наричали Боунс, който гледал, втренчено към кораба. До него стоял Флинт и гладел тънките си черни мустаци.

— Надявам се, че ще удържите на думата си, сър — казал Силвър на Боунс. — Нали казахте, че ще се погрижете за мен. Ще ни вземете ли на борда?

Боунс се обърнал да види кой говори, но преди да успее да отвърне, Флинт казал подигравателно:

— Виж какво вързано пиле измъкнахме от кокошарника. И да не ми викат Флинт, ако не иска да вземе със себе си и малко повече багаж от позволеното. Слушай, приятелю — обърнал се той злобно към Силвър, — капитан Ингланд, като истински пират, не взима жени на борда, защото това води до разправии и добри момчета си разбиват главите заради тях. Така че остави я на брега, а за тебе можем да намерим място, макар че ако мен ме питат, може да си останеш тук и да те обесят!

— Хей, Флинт — казал Бил Боунс, — не знаех, че капитан Ингланд се е отказал от командуването и ти си му заел мястото! Досега беше само квартирмайстор, а ако има промяна, ще ти бъда благодарен да ми кажеш направо. — Мургавото лице на Флинт потъмняло от гняв, а Бил Боунс продължил весело, като че ли нищо не забелязва. — Но ако, както ми се струва, още не си капитан и аз съм все още първи помощник, аз ще реша, ако нямаш нищо против. — След това се обърнал към Силвър: — Ще се качите на борда заедно с мене, приятелю, и капитан Ингланд ще реши какво да се прави. По-добре си вземете и момичето, макар че Флинт е прав, като казва, че между джентълмени като нас няма място за жени. Обаче на старата „Касандра“ вече качихме десетина хубави негърки, така че, предполагам, едно мургаво момиче повече няма да има голямо значение.

И тъй половин час по-късно Джон Силвър се намерил на борда на „Касандра“, а в това време пиратите около него били заети да подредят плячката си в трюма и да подготвят кораба за отплаване.

Силвър стоял в средата на палубата, обгърнал с ръка Анет. Тя дошла в съзнание още в лодката и се изкачила пъргаво на борда, — когато Боунс го докоснал по рамото и му казал да го последва. Завел Силвър и Анет в капитанската каюта на кърмата на „Касандра“. Тук пред една очукана махагонова маса седял капитан Ингланд, който смъркал големи дози емфие и навъсено разглеждал една карта. Изведнъж Силвър се почувствувал уязвим и разтревожен. Анет стояла до него със затаен дъх.

Като видял Анет, капитал Ингланд галантно станал, поканил я да седне и започнал да се суети, а Боунс в това време придърпал напред един стол, който, когато е бил нов, би правил чест на всеки губернаторски дворец в Западна Индия. Съвсем накратко Боунс обяснил положението.

— Да, да — казал капитан Ингланд вежливо, — един нов член на славния ми екипаж е винаги добре дошъл, мистър Силвър. Особено когато е як като вас. Но обикновено на „Касандра“ не вземаме дами, макар че, струва ми се, имаме няколко млади негърки, скрити в трюма за развлечение от време на време. Но офицерите ми могат да се засегнат, ако наруша правилника заради вас. — Той млъкнал за момент, извадил още малко емфие от сребърната си кутийка и продължил: — Мистър Силвър, предполагам, че действително държите да станете член на екипажа ми? Ако не можете поради морални съображения, нямам нищо против да ви оставя като избягал роб на някое скалисто островче или да ви предам на кралските съдии при първата възможност.

Силвър започнал разпалено да уверява капитана, че има искрено й силно желание да постъпи на служба при него, но Ингланд го прекъснал:

— Разбира се, естествено, вие сте добре дошъл на борда на „Касандра“. Но с това момиче ще имаме трудности. Ингланд отново замълчал. — Ами да, разбира се. Тогава ей сега ще ви оженя тук и ще можете да я оставите в Ню Провидънс, където живеят жените и децата на господа като нас. И така това е уредено. Отлично. Мистър Боунс, моля извикайте Изреиъл Уинтроп и му кажете да дойде незабавно, ако обичате.

Боунс излязъл от каютата. Силвър останал безмълвен, но Анет вдигнала глава и му се усмихнала. Усмивка на съгласие, примесена със сълзи на угризение, както се сторило на Силвър. Нямало как. Налагало се така да се решат нещата. Капитан Ингланд отново се обърнал към тях:

— Нашият проповедник Уинтроп е истински служител на расото, приятелю, но дрехата му е малко поизтъняла. Позакъсал го беше Уинтроп в Масачузетс — подгонили го, защото държал сестрата на жена си като наложница. Струва ми се, че беше нещо подобно, но това няма значение, защото той може да разказва Светото писание от сутрин до вечер, стига да поиска.

В този момент Боунс се появил с провинилия се свещеник. Очите на Изреиъл Уинтроп били зачервени от пиене. Облечен бил в тъмна дреха, мръсни оранжеви панталони и износени ботуши. В пояса си носел кремъклия пищов. Като видял Анет, той се захилил неприлично и й кимнал.

— Ей, Уинтроп — казал Ингланд, — венчай тия двамата влюбени, и то бързо.

— Е, слава богу, капитан Ингланд! — извикал Уинтроп високо с носовия си глас. — За мен винаги има работа. Но бог в своята премъдрост съвсем е забравил да ми осигури молитвеник!

Потупал се по джобовете и вдигнал очи към небето в престорено отчаяние, като че ли търсел молитвеника си по гредите на тавана на каютата.

— Чакай, Уинтроп — казал Ингланд безцеремонно, — нямаме време за дълги проповеди, особено сега, когато момчетата се готвят да вдигнат котва. Не е ли все едно коя книга ще прочетеш? Вярвам, че и това ще свърши работа!

И като отворил вратата на един шкаф наблизо, той измъкнал оттам една малка книга и я подхвърлил на Уинтроп.

— А — казал Уинтроп, като премигнал и разглеждал книгата, — Бъниан. Винаги съм казвал, че няма нищо по-вълнуващо от „Странствуването на поклонника“. — Той попрелистил страниците и най-после казал: — Е, май това подхожда за онези, дето се готвят да предприемат дългото пътешествие на брака. Станете, чеда мои!

След това хлъцнал и започнал да чете напевно, като непрестанно хвърлял погледи към бюста на Анет.

— Чии са тези прекрасни планини? И чии са тези стада, дето тук пасат?

Овчарят:

— На Емануел са тези планини. От тях се вижда неговият град. И негово е стадото, за него живота свой е дал.

Християнинът:

Оттук ли се минава за небесния град?

Овчарят:

Точно този е пътят.

Християнинът:

И колко път има дотам?

Овчарят:

Твърде далеч, освен за онези, които действително ще стигнат.

silver15.png

Хванал Анет под ръка, Силвър слушал смаяно пиянското четене на Уинтроп за странствуването на поклонника към прекрасните планини. И тогава от носа на кораба прозвучала песента на моряците, които въртели шпила, за да вдигнат котва. Песента била дива, прекъсвана от кикот и пиянски ругатни:

Петнайсет души във ковчега на мъртвеца.

Йо-хо-хо и бутилка ром.

Пийни и всичко друго дяволът ще свърши.

Йо-хо-хо и бутилка ром!

Каютата се изпълнила със страшна какофония — напевният глас на Уинтроп се смесвал с безумната моряшка песен на екипажа. Анет потреперила, а Боунс мрачно се усмихнал.

Внезапно капитан Ингланд тропнал с юмрук по махагоновата маса.

— Достатъчно, Уинтроп! — изревал той. — Това е венчило, а не церемония за запопване! Свършвай, че имам работа. — На Силвър и Анет той казал достатъчно вежливо: — Обявявам ви за венчани. Не е точно по божиите закони, но е напълно достатъчно за пиратите от Ню Провидънс, закъдето ще отплаваме. — Ингланд станал. — Заповядайте в лазарета за брачната нощ — казал той на Силвър. — И на ваше място бих държал жена си под ключ, докато стигнем Бахамските острови. Има колкото си искате между моряците, които са готови да бръкнат в чуждо гърне с мед, в това число и нашият свят приятел пасторът. Уинтроп — извикал Ингланд на разпопения духовник, — излез! Мистър Боунс, елате с мен. — И излязъл от каютата си, защото бързал да помирише бриза и да даде курс на кораба.

Така Силвър попаднал сред „крайбрежното братство“, както пиратите в Карибско море често наричали себе си, а при това се сдобил със съпруга. Аз бях особено изненадан, когато разбрах, че „старата негърка“, „госпожата“, за която от време на време той споменаваше на „Испаньола“, била не друга, а Анет Дюбоа. Но от друга страна, това беше толкова много години след описаните събития. Разбира се, Анет имала наполовина негърска кръв, но Силвър не давал пет пари дали кръвта на Анет била смесена с живак или врящо олово, защото той я обичал искрено и повече от всяко човешко същество. Всъщност драматичното им бягство от имението на Дюбоа и техният набързо сключен брак на борда на „Касандра“ ги свързали така здраво, че връзката им се оказала по-силна от всякакви по-късни изпитания и беди.

Но основната грижа на Силвър, докато „Касандра“ се носела на северозапад към Бахамските острови, била да спечели благоразположението на капитан Ингланд и неговите хора. Това не било особено трудно: Джон умеел да спечелва хората и бил първокласен моряк, а изглеждало, че и капитанът бил добре настроен към него. Освен това умеел да се ориентира бързо. Начаса разбрал, че положението на капитан Ингланд зависело от умението му да води хората си към достатъчна плячка. Ако не умеел да подушва тлъстата плячка, моряците щели да го свалят и да издигнат друг на негово място. А при подозрение в измяна, пиратите щели да му дадат черния знак, след което му оставало само да си прочете молитвата!

Бил Боунс бил първият помощник на капитан Ингланд и негов щурман. Преди да се отдаде на пиратството, Бил избягал от дома си в Кънектикът и плавал с един капитан, който се занимавал с контрабанда между Нова Англия и испанските владения в Карибско Море. Разбирал доста от навигация и четене на карти, но щастието му изневерило: британските власти заловили кораба северно от Ямайка и го изпратили на каторга в Джорджия за двадесет години. След шест години обаче той успял да подкупи стражата и да избяга. След това се отправил към Ню Провидънс, където се запознал с Ингланд. Двамата се разбирали отлично, може би поради сродната си съдба по море: Ингланд по-рано бил помощник на един малък стражеви кораб от Ямайка и когато пирати пленили кораба му, той преминал на тяхна страна.

Следващият в йерархията бил Джетроу Флинт, квартирмайстор, отговорен за дисциплината на екипажа и подялбата на плячката. Флинт бил син на един противник на официалната църква от Уелс, който избягал в Роуд Айланд, за да живее свободно, впоследствие се преместил в Сейнт Китс в Карибско море. Старият Флинт загинал при едно нападение на френски корсари, но на сина му Джетроу се удало да се измъкне и той попаднал в компанията на пирати на островите Лийуард. Флинт бил жесток, студен, безжалостен човек, който обичал да измъчва пленниците си за удоволствие — нещо, което капитан Ингланд не можел да понася и поради което между двамата често избухвали спречквания. Ненавиждал жените и Силвър се кълнеше, че през всичкото време, през което го познавал, не го бил виждал да посегне на жена, освен когато го хващал бяс; но най-много мразел французите, които били убили баща му, и испанците — идалговците, — които свързвал с папски заговори и религиозна тирания.

След квартирмайстора идвали главният топчия, боцманът, кормчията й дърводелецът, както и разните оръжейници. От хората на Ингланд само дърводелецът, един бавен, рошав моряк на име Том Морган, и Джоуб Андерсън, боцманът, били служили с Флинт и след това плавали с „Испаньола“. От капитана до оръжейниците всички били известни като „лордовете“ и имали право на по-голям дял от плячката от обикновените моряци. Не че имало някаква бездна между двете групи, но все пак „лордовете“, общо взето, били по-опитни в морските работи. Но ако главатарите на един пиратски кораб проявявали нерешителност, в такъв случай вероятно обикновените моряци щели да се опитат да свалят лордовете.

Силвър в скоро време разбрал, че дисциплината на „Касандра“ зависела от непрекъснатия успех в нападенията, подсилен от силна ръка и остър език. Докато продължавало дългото плаване към Ню Провидънс, Силвър — един от моряците, натоварени с марсовата площадка на предната мачта — пъргаво се катерел по вантите, за да оправя ветрилата и такелажа. На обикновените моряци се понравил, а капитан Ингланд и Боунс също го хвалели за усърдието и здравата му работа.

За Анет плаването било смесица от радост и неприятности. Била щастлива, когато можела да остане заедно с Джон, но вестта за смъртта на баща си понесла тежко, като жена със страстна натура. Макар че Силвър благоразумно скрил от нея подробностите по убийството на Дюбоа, Анет се досещала, че това е работа на Флинт, и затова дълбоко го ненавиждала. Флинт пък гледал на нея като на същински албатрос, т.е. като на предвестница на нещастие за кораба, и затова двамата взаимно изпитвали силна неприязън един към друг. Тази враждебност се пренесла между Флинт и Силвър и последният неведнъж имал случаи да изпита последиците й.

Затова Джон Силвър с облекчение видял как остров Ню Провидънс изниква на хоризонта — един зелен хълм сред искрящото море. В града спирали, както му било известно, някои от най-страшните главорези на Карибско море. Но все пак той идвал в това гнездо на оси като свободен човек.