Денис Джъд
Историята на Дългия Джон Силвър (1)

Глава I
Болният от Тормартин

Нямах намерение да взимам перото, за да описвам наново ужасни и кървави дела, случили се отдавна. Вярвах искрено, че за мен пиратите, заровените съкровища и морските бунтове са вече нещо отминало. Мислех си, че ако някога знамето с череп и кръстосани кости отново се развее, то ще бъде само в най-лошите ми кошмари. Вярно, бях запазил свеж спомена за онзи мазен, жесток, хитър и сладкодумен еднокрак моряк, но смятах, че навярно Джон Силвър Дългия отдавна се е срещнал с разгневения си създател, скоро след 1766 година, когато славният кораб „Испаньола“, натоварен със съкровището, навлезе в пристанището на Бристол.

Но нека разкажа всичко поред. Това се случи в последните години от царуването на нашия добър крал Джордж III. По това време бях селски лекар в Глостършир. Не бях се замогнал особено от професията си, но за клетия ми покоен баща практиката ми из селцата сред хълмистата околност на графството и уважението, което аз и семейството ми бяхме спечелили, щяха да изглеждат достатъчно богатство.

Спомням си, че през един ветровит априлски ден рано следобед спешно ме извикаха при болен. Известието донесе старата мисис Томлин, толкова запъхтяна и задъхана, че имаше вид на човек, който не по-малко се нуждае от грижите ми. Взех чантата си и се запътих към обора да оседлая коня Бен Гън, наречен така за спомен от онези приключения, които съм описал. Търпеливата ми съпруга Хариет ме изпрати, за да седне за кой ли път без мен на масата.

Къщата в Тормартин, където се намираше болният, правеше впечатление с красивите си прозорци в рамка от батски камък. При все че не изглеждаше като богатска къща, тя беше доста представителна и почти във всяко отношение превъзхождаше която и да е фермерска къща в околността. Бях чувал, че някакъв богат господин с обширни имения в Западна Индия живее там като отшелник само с няколко слуги. Отвори ми един мъж с кожа с цвят на кафе, препасан с тъмночервен пояс; с ръкомахания и мимики той ме поведе към тежка тъмна врата, която безшумно се отвори навътре.

На едно канапе край камината, в която пламтеше силен огън, лежеше старец. Когато се доближих до него, той получи пристъп на кашлица и се изхрачи в червена кърпа на петна. „А, приятелю — помислих си аз, — лошо ти се пише с тая кашлица, бога ми, лошо ти се пише.“ А когато поставих чантата си на масичката близо до болния, изведнъж ме побиха тръпки: познах го веднага и за миг ме обзе онази паника, която не бях изпитвал от юношеските си години.

Болният беше еднокрак. Другият му крак беше отрязан догоре! И щом старецът вдигна глава и ме погледна, разбрах, че не се бях припознал. Голямото закръглено лице на Джон Силвър Дългия беше загрубяло от тропическото слънце, набраздено от годините и бог знае от какви други преживявания, но това бе именно той! Беше побелял, косата му беше оредяла. Лявата му буза беше разкривена от белезникав белег на зараснала рана, но сините му очи проблясваха все така властно и лукаво. Той също ме позна и се усмихна.

— Седни, Джим — рече той, като ми посочи един стол до себе си. — Моля за извинение — продължи той, — трябваше да кажа доктор Хокинс. Ама някога служехме на един кораб и сигурно сега няма да гледаш извисоко на стария Джон, нали така?

Той ми намигна и кимна с глава, а противната слуз на болестта се надигна в гърлото, му. Като видя, че съм занемял от смайване, той отново заговори:

— Ето какво, Джим. Откакто се настаних тук преди осем месеца, чакам да ми дойде времето. Лежа си кротко, оглеждам околността и с никого не се виждам. Но не мога да се отърва от тия проклети храчки в гърдите, а и тая кашлица просто ме разкъсва.

Кимнах и той продължи:

— Неотдавна узнах, че ти и аз сме пуснали котва един до друг, така да се каже. Затова те повиках на борда да ме прегледаш и може би да си побъбрим заради старото ни приятелство.

Овладях се и проговорих:

— Мислех, че отдавна си умрял, само не можех да знам дали на бесилката, или от треска в някое блато.

При тези мои думи Силвър отметна глава и се разсмя. Това не беше онзи здрав смях, който познавах, но все пак мислено се върнах за миг в спретнатата кухня на стария кораб „Испаньола“, видях хвърчащите риби и синьото небе, дори мигновено чух как папагалът на капитан Флинт крещи „Песос, песос“ от клетката си в ъгъла.

— Ехе — рече Силвър, когато престана да се смее, — ама го каза! Шегаджия си ти, момчето ми, няма грешка. Дългия Джон е прекалено хитър, за да увисне на въжето като някакво говедо. Но за малко и това не ме сполетя, бога ми, а съм виждал и такива неща, дето ме хваща страх само като си помисля за тях. Виждал съм, и още как, да прекарват под кила моряци и с кореми, разпрани от мидите по обшивката на кораба. Гледал съм как диваците от Гвинейския бряг посичат млади момичета просто за удоволствие. Чума, кървав бунт, човешки жертвоприношения — какво ли не е видял старият Джон и все още е жив да разправи историята си. А защо да я разправя? Защото, ще речеш, е негодник. Аз пък казвам, защото винаги съм знаел кога трябва да кротувам и да преда тънко. Повярвай ми, това е тайната, Джим.

— Може и да е така — отвърнах аз, — но какво ще ми попречи да те предам на следващия съд, за да те прати на бесилката? Порядъчни хора загинаха заради теб, Джон Силвър. Ти ги уби пред очите ми.

За миг погледът на Силвър трепна.

— Джим, ти не си човекът, който ще преследва един сакат старец с единия крак в гроба — рече той. — Дори скуайър Трелони и капитан Смолет не са такива. И двамата са джентълмени и няма да паднат толкова низко. — Той замълча за миг. — Навярно и двамата господа са живи и здрави, Джим?

С няколко думи му казах, че господин Трелони умря преди единадесет години, че малко преди смъртта си бе депутат в парламента и все така ходеше на лов за яребици и ги улучваше с присъщата му точност, докато последната му болест го повали на легло. Капитан Смолет, призован от бойния си дълг, участвува в славната битка на адмирал Родни срещу французите при Сейнтс през 1782 година. Френската ескадра била разпръсната и Западна Индия спасена, но капитан Смолет бил убит от гюле, което го разкъсало на две. Поне беше умрял както беше започнал кариерата си — в служба на своя крал.

При тези мои думи Силвър въздъхна и промърмори нещо в смисъл, че всъщност те винаги са били истински англичани; усетих обаче, че новините, които му разправих, донякъде го зарадваха. В края на краищата той презираше Трелони, а намеренията му да заграби плячката на Флинт от остров Кид се провалиха благодарение на безукорната честност на Александър Смолет.

След като помълча малко, той рече:

— А какво стана с доктор Ливси? Това се казва достоен човек. Да не би и той да е умрял?

Този път вестите ми бяха по-добри. Доктор Ливси беше жив и здрав. Живееше със сестра си в Тонтън, все още работеше като лекар и се радваше на голяма почит в Съмърсет. Тъкмо доктор Ливси вложи скромния ми дял от съкровището на остров Кид и настоя да следвам медицина. До голяма степен дължах сегашното си сигурно положение на него не само във финансово отношение, но и защото той бащински се зае да ми помогне да завърша образованието си и да си уредя живота.

Разговорът за доктор Ливси ми напомни за моето задължение. Обърнах се към Джон Силвър като лекар към своя пациент. Той се надигна, седна на канапето и двамата издърпахме ризата му през главата. Отново ме поразиха широките плещи на Силвър и двата криви белега през ребрата. Видях пак татуировката над лактите: на едната ръка бяха изобразени две сърца, преплетени над името „Анет“, а на другата просто бе изписано „Проклети да са митничарите!“

Но също така видях, че огромният гръден кош на Силвър е хлътнал, а увисналата кожа е бледа и на петна. Внимателен преглед потвърди първоначалната ми диагноза.

— Е, Джон Силвър — казах му аз, — може би си се спасил от въжето на палача и от жълтата треска, но сега имаш охтика и се боя, че няма да изкараш дълго. — Изрекох това, сякаш бях архангел Михаил, но внезапно то ме изпълни със странен и неочакван пристъп на угризение. За да смекча думите си, добавих: — И все пак много хора са се спасявали от охтика, като са се отказвали от пиенето и са се хранили добре. Ако следваш съветите ми, може да живееш още доста години в Глостършир.

Силвър се разтърси като мечка, хваната натясно.

— Слушай, Джим — рече той, — пътник съм за оня свят. Няма защо да ми разправяш тия приказки! Не се страхувам от смъртта. Опасен живот съм живял, добре знаеш това. Но когато можех, живеех кротко и разумно. Аз не съм пияница, о, не! Виж, Флинт и Били Боунс, а и останалите, те бяха нещо друго, това се казва истински пияници. Виждал съм горкия Били така пиян от френски коняк, че не можеше да се помръдне. Флинт пък умря от ром в Савана още през 1754 година. Ще се подчиня и ще изпълнявам каквото ми нареди лекарят, макар и да ми се струва, че е все едно да плюя срещу вятъра.

Отговорът му ме успокои, но не ме изненада, защото си спомних какъв ум и самообладание проявяваше Силвър на борда на „Испаньола“. Да оцелее след толкова много нечувани премеждия, беше доказателство за здравия му разум, както и за лукавството и храбростта му.

И все пак болестта бе разяла дълбоко дробовете му. Когато още веднъж видях как раменете му се разтърсват от ужасната раздираща кашлица, у мен отново се събуди чувство на състрадание, едва ли не на загриженост. Той може да е бил лъжец, пират, убиец, измамник и крадец, но имаше нещо героично в тези престъпления. Сравнени със скучните добродетели на по-незначителни хора, той изпъкваше при всичките си най-кървави злодеяния. „Той винаги е бил човек, с когото трябва да се съобразяваш“ — помислих си аз.

Силвър прекъсна хода на мисълта ми.

— Е, Джим — рече той, — значи ще има почивка за един стар моряк, който е плавал с адмирал Хок, така ли?

— Хайде — казах аз, — нека се разберем. Когато те видях за първи път, ти беше най-обикновен пират. Аз не съм скуайър Трелони, за да ми разправяш врели-некипели как си служил на краля и на Англия през войните с Франция и Испания.

Този мой изблик ми достави странно удоволствие, като ехо за справедливите преценки на капитан Смолет и доктор Ливси. Но Силвър има последната дума.

— Виждам, че много-много ми нямаш вяра, Джим — каза той, — и може би сам съм си виновен за това. Е, понеже виждам, че други са ти разправяли историята преди мен, иска ми се да поправя корабния дневник, така да се каже. Чух, че вече си описал приключенията си на остров Кид и си изкарал добри пари, освен ако криво съм разбрал. Бен Гън, онзи козар, също се разврещял, така ми разправяха, но аз никога не съм му обръщал много внимание, когато плавахме заедно на стария „Уолръс“, пък и сега нямам такова намерение, бога ми! Но както и да е. Миналото е минало, малко ми остава да плавам, инак да не ми викат Дългия Джон Силвър. Кълна се, че това, дето ще ти го разправя, е самата истина или поне както аз виждам истината, което е горе-долу същото. Бога ми, плавал съм с Хок! Сражавал съм се под британски флаг, обикалял съм с кралския флот Карибско море да търсим испански и френски кораби. Момичето ми — тридесет години откак умря — ми роди двама прекрасни сина и жалко, че не бяха повече. Така че просто ме изслушай и не бързай толкова да ме ругаеш и да ме наричаш предател, преди да разбереш кое как е. Е, ясно, че това няма да е цялата история, но съм решил да ти разправя за младостта си, как заровихме онова съкровище на остров Кид и как Били Боунс се измъкна с картата на Флинт, върху която бе отбелязано съкровището. Някой ден, ако се оправя, ще ти разправя как аз виждам онова плаване до острова, а и какво се случи, като избягах от „Испаньола“ на връщане за Англия. Но стига приказки.

Той млъкна, като че ли се бе изтощил. А на мен не ми оставаше друго, освен да се подчиня на искането му. И тъй, уговорихме се да се върна на следната вечер и тогава той да започне да ми разказва за живота си. Трябва да призная, че когато си легнах същата онази нощ, мислите ми се изпълниха с трескави въображаеми сцени на това, което ще ми се наложи да чуя, но ужасът, благородството и тъгата на онова, което впоследствие ми бе разказано, далеч надминаха очакванията ми.