Денис Джъд
Историята на Дългия Джон Силвър (14)

Глава XIV
Към Малабарските брегове

Капитан Ингланд говорел съвсем просто и ясно на шестдесетимата моряци, седнали пред него встрани от пристанището на Ню Провидънс, но въпреки това Силвър напрягал слух да чуе всяка негова дума.

— Братя — говорел капитан Ингланд, — за известно време смятам да изведа „Касандра“ от Карибско море. Напоследък идалговците са изпратили насам още бойни кораби, а Картахена, Каракас и Хавана направо са настръхнали от оръдия. Не че ме е страх от тия идалговци, нито от франсетата, ни от холандците, мътните ги взели, или пък от корабите на крал Джордж, да вървят по дяволите, мисля аз, но това не значи, че трябва да рискуваме да ни провесят на някоя рея.

За миг Силвър отклонил вниманието си и хвърлил поглед към лицата на пиратите, докато Ингланд им говорел. Бил Боунс кимал замислено, като че ли бил съвсем съгласен с капитана; близо до него бил Андерсън. Том Морган бил вперил безсмислен поглед в ботушите си докато вляво от него обезобразеното лице на Флинт като че ли изразявало недоволство и презрение. Останалите пък представлявали страшна смесица: всякакви англичани, шотландци, уелсци, няколко ирландци, мулати и квартерони, един дезертирал испанец, неколцина снажни холандци, един висок и блед финландец, един разжалван португалски капитан, неколцина френски корсари, няколко янки и един свадлив баптист от Каролина. Повечето от тях следели внимателно думите на капитан Ингланд.

— Последното ни плаване до залива Пария близо до Тринидад за малко не завърши с катастрофа. Идалговците имаха две фрегати, дето дебнеха около Порт ъв Спейн, и трябваше да избягаме, преди да успеем да нанесем удар. И ако не бяхме нападнали Гренада и Барбадос, щяхме да се върнем тук с празни ръце!

„Странно нещо — помислил си Силвър, — възпитаха ме да ненавиждам Испания и папството, а ето че тъкмо тия идалговци били изпратили две фрегати в залива на Пария и това ми спасило живота! Е, боже, пази Негово католическо величество краля, но само заради този случай!“

— И тъй, братя — продължил Ингланд, — предлагам да отплаваме за Източна Индия, към бреговете на Малабар. В Хиндустан има богата плячка, така разправят, защото там всички воюват едни с други — англичани, португалци, французи и дори със самия велик Могол. Можем да награбим колкото си искаме перли, злато и подправки. Можем да нападнем Гоа, Сурат и Бомбай. И ако си опарим пръстите, можем да се отправим към Мадагаскар, където е царството на джентълмени като нас. Момчета — добавил Ингланд, като леко снишил глас, — това плаване може да не е приключение по вкуса на всекиго. Няма да е лесно за някои от вас да се разделят с Ню Провидънс може би за две години. Решавайте сами. Може да натрупате страшни богатства, а може и да пукнете от глад в някоя португалска тъмница. Искам да чуя какво мислите!

Флинт се обадил пръв с тънкия си остър глас:

— Не отричам, че на капитан Ингланд си му сече пипето — казал той. — Но ето как аз виждам нещата. Сигурно няма да мине много време и правителството в Лондон ще се нахвърли върху тия идалговци. Ще вземат зверски да се карат за това, дето идалговците спират и претърсват английски търговски кораби. А като настане подходящо време по Карибско море, ще се регистрираме като редовни корсари и ще викаме: „Да живее крал Джордж!“ и какво ли не! Така или иначе — сега тънките му устни се свили жестоко, — още не съм се наситил да сека испански тикви.

Бил Боунс заговорил след него.

— Всички знаем по какво си пада Флинт — казал той грубо — и нека той си гони испанците. Аз гласувам за капитан Ингланд. Той е прав, по тия места става горещо и не ми се ще да ме сварят жив.

Мнозина от пиратите надали одобрителни викове при тези думи. Флинт, хладен и сдържан, вдигнал рамене.

Предложението на капитан Ингланд завладяло въображението на Силвър. Бреговете на Малабар със своите баснословни богатства, волен живот и възможности да забогатее го примамвали като някоя далечна, загадъчна и съблазнителна ориенталска сирена. Но също трябвало да помисли и за Анет, макар че и други жени оставали по мизерните бараки в Ню Провидънс и щели да й правят компания. Въпросът бил дали тя щяла да му прости, ако я остави сама за две години, а може би и повече? „По дяволите — помислил той, — много бързо ще ми прости, ако се завърна натоварен със злато!“ Биха могли да напуснат Ню Провидънс и да се заселят другаде или дори да се върнат в Англия и да заживеят охолно.

Той се изправил.

— Другари — извикал той, — аз съм за капитан Ингланд и ще ви кажа защо. Защото си глупак, ще речете! Не! Защото онова, което той каза, е съвсем разумно, ето защо. Тук почва да става горещо, идалговците ни зачесаха, а на скъпите ни лордове от адмиралтейството също би им се искало да ни свършат. Вярвайте ми, така е! Ето защо аз съм за бреговете на Малабар и да не ми викат Силвър, ако не донеса обратно мустаците на самия велик Могол в саламура!

Одобрителни викове и смях посрещнали тази шега и доволен от себе си, Силвър седнал. След това капитан Ингланд поставил въпроса на гласуване и около четиридесет души вдигнали ръка в подкрепа на плана му. Станало ясно, че Флинт нямало да дойде с тях. Напротив, в скоро време той започнал да търси поддръжници на идеята за поредица набези по бреговете на Флорида.

Два дни по-късно капитан Ингланд събрал на „Касандра“ онези, които го подкрепили, за да подпишат договора и споразумението. Подписали се в кръг, така че да не може да се разбере редът на полагането на подписите: ако изпаднели в беда, никой не можел да бъде обвинен в това, че е бил предводител. Силвър бил един от малцината, които могли да се подпишат правилно — повечето от пиратите поставили палец или с усилие изписали инициалите си на зацапаната хартия.

Когато приключили тази работа, капитан Ингланд се обърнал към тях, като най-напред щракнал капака на кутийката си за емфие и шумно кихнал.

— Слушайте сега — казал той. — Отплаваме след четири дни, след като натоварим провизиите и проверим в какво състояние е „Касандра“. Вече подписахте договора, но за онези, дето не могат да четат много добре, ще прочета най-важното: при това плаване няма да се взимат жени на борда; не се позволява игра на карти с пари, нито дуели и пиене на алкохол из кораба след полунощ; квартирмайсторът ще разпределя плячката; всякакви спорове ще се представят на лордовете за арбитраж.

Капитан Ингланд продължил и прочел почти петдесет точки, така че на Силвър му се сторило, че нямало много голяма разлика дали плава под пиратското знаме, или под британския флаг! Това не означавало, че Ингланд или който и да е пират някога е вдигал пиратско знаме на мачтата; на „Касандра“ носели флаговете на най-важните морски държави, които вдигали според случая — един ден се представяли за кораб, който плава под червения и златен имперски флаг на Испания, а на следващия ден под флаг с три ивици — червена, бяла и синя, — знамето на Холандската република.

Силвър забелязал колко делови човек бил Ингланд, когато подготвял отплаването на кораба и го уважавал за това. От своя страна очевидно Ингланд вече имал добро мнение за качествата на Силвър като моряк и особено за вещото му познаване на въженото оборудване и стъкмяване на кораба и целия такелаж. И затова му предложил да стане боцман на „Касандра“; назначението на Силвър, както и на останалите офицери, било гласувано от екипажа. Силвър бил избран почти без възражения, нещо, което го изненадало и поласкало. Боунс продължил да бъде първи помощник и навигатор. Главен кормчия станал пълничкият възрастен португалски капитан; Ингланд предполагал, че той ще да бъде много полезен, ако решат да влязат в Гоа или в някоя от факториите на португалците по западния бряг на Индия. Джоуб Андерсън станал главен оръжейник. Том Морган бил избран за дърводелец, а един от холандците — за топчия. Кормчия бил един слаб младеж с права черна коса и толкова тъжен и виновен израз на лицето, че всички просто го знаели като Черното куче.

Сред обикновените пирати имало няколко души, които Силвър тайно си набелязал да държи под око като възможни смутители: единият бил високият жълтоок Джордж Мери — Веселяка, чието име никак не отговаряло на един толкова навъсен грубиянин; другият бил един буен и тромав ирландец на име О’Брайън, изпратен от Донегол в Барбадос като каторжник, след като бил арестуван и осъден за бракониерство.

Щом свършили с избора на екипажа на капитан Ингланд, Силвър бързо се върнал при Анет. Били се настанили в една малка стаичка зад голяма дървена постройка, която служела за склад на пиратите от Ню Провидънс.

Складът бил поверен на една петдесетгодишна възпълна и чевръста жена на име Маргарет Бони. Мъжът й бил заминал преди тринадесет години с един пиратски кораб по североизточното крайбрежие на Бразилия и повече не се върнал. Сега тя живеела тук сама и спяла между чувалите с жито и суха бакла. Ключовете от склада винаги висели на кръста й.

Силвър отворил вратата на тяхната стая. Било късно следобед и вътре било толкова горещо и задушно, че сякаш можело да се отреже от въздуха с нож. Малкият продълговат прозорец с железни пръчки бил покрит с една фуста, закована към грубата дървена рамка. Слънцето прониквало през плата, но за Силвър, който идвал от силната светлина и ярките цветове навън, стаята изглеждала съвсем тъмна.

— Анет — казал тихо той. Може би тя спяла на сламеника в ъгъла, който им служел за брачно ложе.

Да, Анет била там. Когато очите му започнали да привикват със сумрака, той я видял, захлупила лице на сламеника; дългата й черна коса била разпиляна по раменете и стигала до пръстения под, а синята й памучна рокля била дръпната над прасците.

С няколко крачки Силвър пресякъл стаята. Коленичил и нежно я погалил по косата. Рядко се срещат такива жени, няма съмнение. Ръката му се спуснала по нежния й мургав врат.

— Анет — повторил той по-силно, — Анет, тръгвам да натрупам богатства. Събуди се, мила, и чуй добрите новини.

За негова изненада Анет се изправила още преди края на тези думи. Тя не спяла, а плачела, както си личало по лицето й.

— Знам какви новини ми носиш, много добре знам — казала тя ядосано. — Маргарет Бони ми разправи всичко. Никой не може да скрие нещо от нея. Напускаш ме. Отиваш в Източна Индия или някъде другаде. След четири дни заминаваш с капитан Ингланд. Така е, нали? Да не си посмял да ме излъжеш!

— Няма никаква лъжа тук, мила — казал Силвър. — Капитан Ингланд ме назначи боцман на „Касандра“. Отиваме към бреговете на Малабар да натрупаме плячка от бисери и подправки.

— За какво са ми бисери и подправки! Ти ми трябваш, за да ме пазиш и обичаш. Един бог знае какво ще стане с мен, когато заминеш! Как ще живея тук! Глупак такъв! — възкликнала тя почти истерично. — Други мъже навярно ще поискат да ме вземат, когато тръгнеш. Отгде да зная дали ще се върнеш? Мъжът на Маргарет Бони заминал и повече не се върнал. Да не би да искаш да свърша както Маргарет в тая дупка?

Изненадан от буйността й, Силвър се изправил:

— Спокойно. Не е така, съвсем не е така. По-вероятно е да прекараш дните си в такава дупка, ако не тръгна с капитан Ингланд. Та това живот ли е?

— Живот с тебе, не без тебе! — прекъснала го Анет. „Пак ще вземе да се разплаче“ — помислил си Силвър. Преди да успее да отвори уста, тя скочила на крака и му креснала: — Ти ме измъкна от дома ми! Ти помогна да убият баща ми! Ако не беше ти, сега щях да съм щастлива, добре облечена и нахранена. Ти ме направи мръсница! Мразя те!

Силвър изведнъж побеснял от яд, хванал я за раменете и здраво я разтърсил.

— Вещица такава! Всичко разваляш! Появяваш се пълна със зло, без да те викат, също като дявола при молитва! Изпречваш се на пътя ми!

Силвър овладял безумното си желание да разбие главата й в стената, сякаш е парцалена кукла, и след това да стъпи върху нея.

Докато се мъчел да се овладее, изведнъж Анет се намерила в прегръдките му, обгърнала го през кръста, а главата й едва достигала до гърдите му. Целувала го през влажната риза и едновременно ридаела.

— Как ще живея, когато заминеш? Какво ще правя? Свикнала съм с теб, не мога без тебе.

Силвър грубо я отблъснал от себе си.

— Най-добре е тогава да свикнеш с още едно-две неща, благородна мис! На този остров няма човек, който да заповядва на Дългия Джон Силвър какво да прави и какво да не прави! А що се отнася до жените, за нас, рицарите на късмета, те нямат голямо значение, тъй да знаеш. Благодари на съдбата, че те обичам така, както аз обичам! Кой се грижи за храната и покрива ти? Аз. Кой говори с тебе като с равен, без превземки и надуване? Аз. И сега почваш да ми викаш, защото искам да направя така, че да се гордееш с мен, да те направя дама, която не трябва да работи. Май си от тия момичета, дето приемат шепа жълтици от някого и след това се оплакват, че една от тях не била съвсем нова!

Той се спрял и изведнъж осъзнал, че крещи, толкова високо, като че ли дава заповеди по време на ураган. Сякаш малката стая се изпълнила с ехото на гласа му. Анет го гледала втренчено, с отворена от почуда уста. Тя вече била спряла да плаче. Силвър направил една крачка към нея и казал студено и спокойно:

— Мислех те за умна. Умна, не само красива. Може би всъщност ти си само красива и ако наистина е така, върви по дяволите и толкова! Но ако си жена на място, ще останеш тук и ще пазиш гнездото ми, докато се завърна. А ако не можеш да го направиш, тогава, бога ми, продай тялото си и на самия Флинт, макар че не бих искал да си помисля какво би направил той с него!

Когато Анет чула името на Флинт, очите й се разширили от ужас. След това тя бързо се навела, вдигнала едно ниско столче и го запратила със сила в лицето на Силвър.

Той се наклонил встрани, за да избегне столчето, но то го ударило силно над дясното ухо.

Вбесен от болка, Джон Силвър скочил към Анет. Тя се обърнала, обхваната от ужас, спънала се и се проснала на пръстения под. Силвър паднал върху нея, пръстите му се увили в дългата й коса и той извъртял лицето й към себе си. Изведнъж си дал сметка, че Анет е просто една съвсем млада жена — уплашена, унизена и жалка.

Силвър навел лицето си над нейното и целунал устните и очите й. Гневът му се стопил, прогонен от желанието му към нея. Трябва да е луд, за да помисли да я остави дори за един ден! Как би могъл да живее, без да гали гладката й като атлаз кожа, мекия й задник, гърдите й, грациозните й рамене, дори смешно късите пръсти на краката й? Коя друга жена би могла да я замести? Сега Анет почнала да го целува, впила нокти в рамото му, като едновременно плачела и се смеела.

Той я вдигнал и нежно я поставил на сламения дюшек, запретнал полата й над кръста и пред него се показала мургавата плът на голия корем и бедрата. Разкопчал колана си с дясната ръка и се хвърлил до нея. Стаята, която само преди пет минути била мизерна, тясна дупка, се превърнала в същинска луксозна спалня — самото присъствие на Анет го опивало.

След това, както Анет се била сгушила до него, той нежно и внимателно й обяснил какво ще направи, за да бъде тя щастлива и в безопасност до неговото завръщане. Казал й, че тя ще продължи да живее при Маргарет Бони, която ще й бъде приятелка, и как в пиратското селище Ню Провидънс тя щяла да се радва на положението на съпруга на боцмана на капитан Ингланд.

От своя страна, Анет твърде неохотно се примирила да надвие мъката и страховете си. Силвър трябвало да използува цялото си красноречие, докато успее да я склони да се съгласи с него.

Така или иначе, рано в брачния си живот се разбрали, че Джон бил свободен да плава, накъдето посочи съдбата. Но задълженията не били само за нея, защото Силвър се чувствувал задължен при първа възможност да се върне при Анет и когато бил при нея между два пиратски набега, той живеел почтено като градски съветник с жена си. В интерес на истината трябва да се каже, че и за Силвър било много изгодно Анет да му бъде опора и постоянно убежище, защото се оказало, че тя умеела да стопанисва неговото имущество и да пази парите му.

Тъй започнала кариерата на Силвър като пират, след като се разбрал така трудно с току-що намерената си съпруга. Четири дни след подписването на договора той се сбогувал с потъналата в сълзи Анет и отплавал от Ню Провидънс. Когато излизала от пристанището, „Касандра“ представлявала красива гледка с издутите си платна, смело развят по изключение пиратски флаг и блеснала на слънцето позлатена фигура на носа. Тя била голям бриг с допълнителни ветрила и с двадесет и две оръдия. Капитан Ингланд бил особено доволен от бързоходността на своя кораб и мореходните му качества, но Бил Боунс имал съмнения за способностите му да маневрира в плитчини. Потеглили от Ню Провидънс с петдесетина души на борда; макар и твърде много за търговски кораб, този брой не достигал, за да поддържат огъня от двата борда на оръдейната палуба, ако имали нещастието да бъдат нападнати едновременно от две страни.

Плаването с „Касандра“ към Малабарския бряг отворило очите на Силвър за много неща. След като пресекли Атлантика, бригът се насочил към реката Гамбия, на западния бряг на Африка. Тук се запасили с нови провизии като редовен търговски кораб, собственост на Източноиндийската компания, на път за Бомбай.

Но между Гамбия и нос Корсо на Златния бряг капитан Ингланд нападал всеки по-слабо въоръжен кораб. Както трябвало да се очаква, имало малко редовни сражения; в повечето случаи, след като „Касандра“ се доближела под чужд флаг, един залп бил достатъчен, за да превземат кораба и да ограбят всичко по-ценно.

За три месеца капитан Ингланд оплячкосал единадесет кораба, идващи от Брест, Ротердам, Лисабон, Копенхаген, Лондон и Кадис. При тези нападения на „Касандра“ постъпили двадесет нови доброволци, защото на екипажите на пленените кораби предлагали да преминат на страната на пиратите; онези, които отказвали, били оставяни само с една риза на гърба и позволение да продължат плаването на напълно ограбените си кораби.

След като се приближила дръзко до укреплението на нос Корсо, „Касандра“ благоразумно отстъпила при вида на оръдията на Кралската африканска компания и се отправила на юг. Тя следвала курса очертан от Васко де Гама преди два и половина века, и при бурно море заобиколила нос Агуляс, най-южната точка на Африка.

По това време провизиите били намалели и екипажът съвсем не бил в добро настроение, но Ингланд не искал да даде почивка на нос Добра Надежда, защото Холандската източноиндийска компания се разправяла с пиратите по кратката процедура. Поставили въпроса на гласуване и решили да се отправят към Мадагаскар през Мозамбикския проток.

Силвър бил чувал за пиратските поселения по остров Мадагаскар, където капитаните живеели като крале, заобиколени от роби и наложници. Онова, което видял, не отговаряло напълно на историите, които му разправяли; за свое голямо разочарование, Силвър открил, че пиратските вождове не живеели в мраморни дворци с фонтани и пауни. И все пак те успели да си осигурят едно твърде удобно и добре снабдено убежище, откъдето могли да нападат търговските кораби в Индийския океан и дори да опитват късмета си чак до Червено море или Персийския залив.

В Мадагаскар екипажът на „Касандра“ изтеглил кораба на сушата и го килнал, за да остърже дъното му. След това натоварили припаси, нарязали дърва и се запасили с вода. Най-после оставили зад себе си безопасния остров, пиенето и проститутките, капитан Ингланд дал курс на северозапад, заобиколил Сейшелските острови и се отправил към Индия. Когато достигнали Лакадивските острови, пуснали котва край едно красиво островче на Малабарския бряг на около двеста мили от Каликут. Свикал „лордовете“ на съвещание, за да обсъдят следващия ход. Единодушно решили да се отправят към прочутия с подправките си Каликут, за да видят каква плячка или какви опасности ги очакват там.