Денис Джъд
Историята на Дългия Джон Силвър (6)

Глава VI
Бунт

След разпродажбата на робите, като оставил екипажа да си пропие парите и да покрещи из кръчмите на Бриджтаун, Дезмънд Фини натоварил кораба със захар и отплавал за Бристол. Обратният път добавял третата страна на позорния триъгълник на търговията между Англия, Западна Африка и Карибско море. Когато пристигнали, младият Силвър останал на борда и не смеел да се появи в родния си град, нито пък се опитал да се свърже с родителите си; само последния ден, преди да отплават отново към Гвинейския бряг, той изпратил едно кратко и ободрително писмо до обущарницата на улица Шийп, за да им съобщи, че е жив и здрав след бягството си от затвора.

След това Силвър повторно тръгнал с кораба, пренасящ роби, и отново чул как Монго Джак хленчел и се самосъжалявал. Ловът на роби по горното течение на Рио Орто бил същият, с тази разлика, че крал Ома им устроил представление: умилостивил разгневения бог на дъжда с човешки жертви. Заклинателят със страшна маска на лицето и лъвски лапи върху ръцете извел пред множеството десет девици, намазани от главата до краката с бяла глина. След това по знак, даден от краля, главите на нещастните момичета били отсечени и все още потръпващите им тела били насечени на късове. Не се съмнявах, че постепенно, противно на волята си, след като съвсем млад видял дивашките обичаи в Западна Африка и събрал опит на кораб, който пренасял роби, Силвър закоравял дотолкова, че бил готов да отнеме човешки живот. Нима самият аз не бях свидетел как уби честния моряк Том на Остров Кид, без да изпита каквото и да било чувство, сякаш смачка неприятна хлебарка?

И все пак, като си спомняше за ужасите на жертвоприношенията, които толкова отдавна бе видял, готов съм да се закълна, че в сините му очи се мярна нещо, което можеше да мине и за тъга. Но това отмина и отново се появи безцеремонният Шиш с грубите си приказки, който настояваше, че слабите трябва да вървят по дяволите!

Тази нотка на човечност, която се долавяше над ругатните и грубите му думи, ме заинтересува, макар и да не ме изненада съвсем. В края на краищата не бях ли свидетел как на борда на „Испаньола“ Джон Силвър умееше да прикрива коварните си планове със съвсем убедително приятелско държане и добра воля? С една дума, той бе толкова разнолик, че човек трудно можеше да разбере неговия нрав, изменчив като окраската на хамелеона.

Когато за втори път влязъл в Бриджтаун и видял как водят оживелите роби към тържището, Джон Силвър още не знаел, че само няколко месеца го делят от едно събитие, което щяло да му позволи да открие качествата си на водач.

Пътуването му до Англия не било забележително в никакво отношение, само с това, че един ден преди „Оспри“ да отплава, на борда се появила госпожа Фини. Джералдин Фини била дъщеря на плантатор от Барбадос и докато мъжът й се занимавал с търговските си работи, тя прекарвала зимата със семейството си в една солидна къща на острова. Но тя вече искала да има дом в богатата част на Бристол, а на всичко отгоре и по-спокоен живот.

Силвър и другарите му скоро разбрали, че капитанът им бил в по-ниска категория от своята съпруга. Когато госпожа Фини се разгневявала, целият кораб от носа до кърмата си изпащал. Понякога капитан Фини прекъсвал заповедта, която изричал, с думите:

— Господа, засега няма друго.

И слизал в каютата си да види защо жена му така настойчиво го вика.

Веднъж разгневената г-жа Фини грабнала ленената покривка от масата на капитана и заедно с всички чинии и прибори я хвърлила в морето!

Екипажът съвсем не се изненадал, когато отплавали за Западна Африка с нов капитан. Собствениците на „Оспри“ назначили Грирсън на мястото на Фини. Най-напред всичко било наред. Грирсън затегнал дисциплината и карал всички да си гледат съвестно работата. Силвър не бил против това, макар и някои от моряците да се оплаквали, че капитанът ги претоварва с работа и мрачно се заканвали зад гърба му.

Преди „Оспри“ да отплава от Анамбу, натоварен с нов товар роби, Грирсън наел един нов моряк — блед младеж, който говорел на кентски диалект и се държал хладно и презрително към останалите моряци. Оказало се, че бил само с няколко месеца по-голям от осемнадесетгодишния Силвър, който сега бил толкова висок, че другарите му го наричали не само Шиша, но и Дългия Джон.

Силвър се заинтересувал от новодошлия. Харесвала му неговата навъсена самоувереност и той се смеел на жестоките му шеги, макар много от тях да били насочени срещу Грирсън, а някои и към самия Силвър. Малко по малко Гейбриъл Пю (така се казвал новият моряк) спечелил уважението на младия Джон, така както тихият му напевен глас започнал да влияе доста силно върху другарите му.

Запознанството на Силвър с Гейби Пю можело и да завърши още когато последният щял да се измъкне по кея на Бристолското пристанище, махайки с влажната си ръка за сбогом, ако на „Оспри“ не се случило нещастие посред Атлантика. Една рея на бизанмачтата, разхлабена от бурното време, се стоварила върху Грирсън, както стоял сам на юта. Внесли го в капитанската каюта и го положили на леглото му. Челото и темето му били ужасно раздрани, като че ли бил ръфан от някое свирепо животно, и известно време очите му били хлътнали в нараненото и подуто лице.

Изпаднал в безсъзнание в продължение на три дни, Грирсън крещял и стенел. Силвър бил един от тези, които го гледали и превързвали ранената му глава. Когато трескавото бълнуване внезапно престанало, капитанът, макар че едва се държал на краката си, отново поел командуването на кораба. Но ударът предизвикал някаква странна промяна в мозъка му и докато по-рано той бил взискателен, сега станал маниакален педант — строгият поддръжник на дисциплината се превърнал в побеснял тиранин.

Сякаш Грирсън никога не спял. Надничал по най-тъмните ъгълчета на кораба и тормозел целия екипаж със заповеди и разпити. Никой не му убягвал. Карал моряците да носят двойни вахти и ги вдигал от койките им по всяко време на деня или нощта. Настоявал да мият палубите на робите и да ги търкат с четките, а след това отново да грабват кофите и парцалите.

Случвало се Силвър да работи нещо по кораба и фигурата на капитана да се надвеси между него и слънцето.

— Е, господин Силвър, сър — започвал Грирсън със своя глух глас, — така ли работят вагабонтите от Бристол? Е, господин Силвър, скъпи ми господинчо, та тия дъски са целите в мръсотия! Как смееш, мърша такава, негодник такъв, сър, как смееш! Знам те аз тебе, онзи самозвания адвокат, знам те аз!

И с тези думи той ритвал кофата с вода и беснеел над него, докато Силвър не почиствал палубата още веднъж. И дори тогава побърканият капитан се връщал, за да се хване за някоя дреболия и да накаже виновния с намаляване на дажбата му. Никой от моряците не можел да му се измъкне.

След като се държал така четири дни, Грирсън свикал целия екипаж на палубата и се обърнал към тях:

— Е, господа — започнал той, — не си въобразявайте, че съм толкова глупав, та да не виждам, че заговорничите. Виждам всичко, уважаеми господа, виждам всичко. Виждам как шепнете и плюете зад гърба ми. Моите агенти са навсякъде, знам намеренията ви. Но бунтовниците скъпо плащат за глупостта си, господа. Ще ви избеся за това, направо ви го заявявам.

Изненадани и ядосани, моряците започнали да мърморят и Грирсън направил крачка назад, като поставил дясната си ръка върху дръжката на пищова си. От двете му страни били застанали първият и вторият му помощник. Боцманът и квартирмайсторът стояли наблизо. Речта на Грирсън, която не се харесала никому, взела друга насока и почнала да става опасна.

С прегракнал от истерия глас капитанът продължил:

— Господа, подвеждат ви две отровни гадинки на кораба. Две малки паленца са се заклели да ме убият, а вас да пратят на дъното. Единият е Гейбриъл Пю, най-долният убиец, изскочил от калта! Другият е Джон Силвър, съюзникът на Пю. Откритото му лице е само маска, зад която се крие долна измяна, вярвайте ми, уважаеми господа, така е. Но аз ви държа под око и денем, и нощем. На работа! Хайде на работа!

Смаяни и вбесени, моряците се разпръснали. Само няколко минути по-късно свободните от вахта моряци се събрали в кубрика, като поставили постове, да ги предупредят, ако Грирсън се появи.

Пю заговорил пръв и думите му били пълни със злъч.

— Е — започнал Пю подигравателно, — ако не чухме чудесни думи от капитан Грирсън, или по-скоро би трябвало да кажа от капитан Звяр, здраве му кажи. Това копеле е полудяло. И по-големи зверове съм убивал, а тоя ще го удуша в леглото му, преди да успее да ме окове. Помнете ми думите!

— Да, убий го, бога ми, убий го! — възкликнал друг. — Тормози ни и ни товари с работа. Да го хвърлим през борда, та чак акулите да ги заболи коремът!

Предложението било подкрепено и начаса можело да последва нападение върху Грирсън, ако Джон Силвър не се бил намесил.

— Другари! — извикал Силвър, застанал като млад гигант в тесния кубрик, като задържал вратата със силната си ръка. — Другари! Почакайте за миг и ме изслушайте! Храбри сте, това се вижда и с половин око. И не бихте могли да си намерите по-добър водач от Гейби Пю, няма съмнение. Но не е толкова просто да убием един истински капитан, който плава под кралски флаг. Такива са законите, такъв е редът!

Той спрял за момент, изненадан от собственото си красноречие.

— Дяволите да те вземат, Силвър — озъбил се Пю, — мухльо си ти! Така и така ще си увиснеш на бесилката за това и бъзливата ти кожа ще намаже въжето.

— Да, Гейби — отговорил спокойно Силвър, като овладял надигащия се в него гняв. — Бърз си на думи и сигурно си още по-пъргав с ножа, не се съмнявам. Но Грирсън не е единственият офицер на този кораб. Или трябва да избием всички, или да ги спечелим до един. Ако сте съгласни, ще опитам да ги склоня да минат на наша страна. Тогава всичко ще изглежда законно.

Бледото лице на Пю се свило в презрителна гримаса, докато слушал думите на Силвър. Останалите обаче го подкрепили, едни от страх от бесилката, а други, защото били убедени, че предложението му е смислено. Старият моряк Джордж Томпсън и Силвър били упълномощени да убедят първия и втория помощник, боцмана и квартирмайстора да помогнат за свалянето на горкия Грирсън.

Вторият помощник бил млад и уплашен и не било нужно много да го увещават, за да се съгласи с плана. Боцманът, след като се престорил на слисан, също се съгласил. Но квартирмайсторът, един едър, набит мъж, който много-много не говорел, но често раздавал удари, нито се съгласил с плана, нито го отхвърлил. Изглеждало, че и първият помощник щял да постъпи по същия начин. Силвър дълго се мъчел да разколебае твърдостта му, като използувал цялото си сладкодумие, една своя дарба, която току-що бил открил и която в скоро време щяла да се превърне в основното му оръжие.

Дженкинс, първият помощник, бил надут, придирчив и се боял да наруши устава.

— Не може, Силвър — протестирал Дженкинс, — тридесет години плавам по море и не съм участвувал в никакъв бунт.

— Прав сте, сър — рекъл Джон. — Но може би през тези тридесет години не е имало такъв капитан като Грирсън. Щом той сам нарушава устава, ние трябва да го спрем.

— Знаеш ли какво рискуваш? — запелтечил Дженкинс. — Аз трябва да мисля за доброто си име и за бъдещето си. Не, в никакъв случай не съм съгласен.

— Извинете, сър — казал неумолимо Силвър, — какво ли име би ви останало, ако този кораб се запомни с кръвопролитен бой? Бога ми, та момчетата искат вие да бъдете капитан. Просто кротувайте. Нека ние се оправим с Грирсън. И преди да се стъмни, вие ще сте на юта и ще командувате кораба. Можете да разчитате на нас.

— Но да няма никакво кръвопролитие, човече — казал Дженкинс разколебан.

— Единственото, което ще се лее, ще бъде виното в чашите на собствениците на „Оспри“, когато ви поздравят като смел джентълмен — отвърнал ласкателно Силвър. — Аз съм за капитан Дженкинс и не познавам по-смел и по-твърд мъж от него.

Доводите му убедили Дженкинс. Само един час по-късно Грирсън и квартирмайсторът лежали пребити и оковани в задната каюта. Дженкинс поел командуването, надул се и започнал да издава заповед след заповед. Но все повече и повече истинската власт на кораба била у другиго — в подвижния ум и широките плещи на Дългия Джон и в зловещите намерения на Гейбриъл Пю.