Денис Джъд
Историята на Дългия Джон Силвър (25)

Глава XXV
Кръчмата „Далекогледа“

Въпреки цялото си коварство и низост Силвър беше действително забележителна личност. Само си представете положението му през 1754 година: макар и в разцвета на силите си, той станал инвалид за цял живот, след като положил всички усилия, за да даде възможност на пиратите на Флинт да завладеят испанското съкровище, а сега по-голямата част от среброто и златото били закопани на неизвестно място на остров Кид. Впрочем карта, върху която мястото на заровеното злато било означено, съществувала, но тя била у Бил Боунс. А къде изчезнал Бил? Ето какво се питал Силвър. Да намери Бил, да вземе с добро или със сила картата от него и да се върне, за да прибере плячката — това станало основна цел в живота на Джон Силвър.

Но той не бил човек, който да действува прибързано. Засега външно бил спокоен, дори доволен, въпреки че умът му бил пълен с планове как да се добере до съкровището. Неведнъж пред очите му изплувал споменът за онзи миг, когато бил осакатен, често си спомнял и за долната измяна и коварството на Бил.

Пю, който го придружавал на връщане в Англия, не успял да разбере какво се крие зад привидното му невъзмутимо спокойствие.

След като бури ги люшкали и подхвърляли три седмици и половина, Силвър извел Пю да подиша чист въздух на средната палуба, когато корабът наближавал Бристол.

Гейби Пю въртял глава, жадно вдъхвал лекия вятър и след това протегнал дългата си бледа ръка, сякаш се опитвал да го напипа. Празните очни орбити били засенчени от тъмнозелена козирка, прикрепена към главата му.

— Мирише на Англия, на влага и на студ — промърморил той сърдито. След това отново помирисал въздуха и казал: — Но не мога да подуша къде е Бил, Джон. Май напразно си въобразяваш, че ще успееш да го откриеш.

— Гейби — отвърнал Силвър, — за мен не се тревожи. Не съм дошъл в Бристол, за да измъчвам мисълта си с един глупак като Бил. По дяволите Бил. В моряшкия сандък долу си имам нещичко скътано и съм отделил още малко при госпожата, много отдавна. Не, приятелю, когато слезем, чака ме охолен живот.

— Ще ми се да пипна Бил — казал Пю — и да му извия врата като на пиле. Бога ми, ще го направя!

— Е, Гейби, винаги си си падал по тия работи. Ама сега и ти си богат, имаш си свои пари. Хиляда и двеста лири! Страшни пари са това! Та ти можеш да си живееш като лорд от парламента! — Помълчали известно време, след това Силвър продължил. — Да речем, че след известно време ми домилее да видя стария си приятел Бил. Е, има ли по-добро място от Бристол, за да науча нещо за него? Та Бристол е голям град, нали знаеш, най-големият град след Лондон. Кораби от цял свят пристават един до друг по кейовете. На бас се хващам, че ако само един ден поседя по кейовете, ще чуя нещо за един моряк, когото някога познавах.

— Аз пък се хващам на бас на една от тия нови и смешни банкноти по десет лири, дето разправят, че ги били пуснали, че и шест месеца да висиш по кейовете, няма да чуеш нищо, ни дума за старата банда.

— Гейби — възразил Силвър, — това са празни приказки. Не съм аз човекът, дето ще се побърка заради Бил Боунс. Не. Когато слезем на сушата, ще си спя спокойно и ще ям богато. И ти можеш да си поживееш заможно, приятелю, ако я караш умната.

И докато корабът им плавал нагоре по устието на реката Севърн към родния му град, разположен между зелени хълмове, Силвър започнал оживено да му разправя какво вижда по брега.

Скоро, след като добре се установил в Бристол, Джон Силвър узнал, че родителите му всъщност били умрели преди няколко години. Едната от двете му сестри била умряла при епидемия от едра шарка, а другата се омъжила за дребен чиновник от Източноиндийската компания и се установила с мъжа си във форт Сейнт Джордж близо до Мадрас. Също така с голямо задоволство научил, че благодарение на кратката си служба под командуването на капитан Хок по време на войната за австрийското наследство той попаднал под една кралска амнистия за всякакви престъпления, извършени до започването на войната.

И тъй, успокоен донякъде, той наел една малка и чиста кръчма близо до кейовете, с входове от две улици. Първото нещо, което. Джон направил като стопанин на кръчмата, било да я прекръсти „Далекогледа“ — несъмнено по името на онзи хълм на далечния остров Кид, където, доколкото му било известно, било заровено съкровището на Флинт.

Моряци често посещавали светлата кръчма с нисък таван и добре измит под, тъй като Джон Силвър умеел да готви и за някакви си шест пенса всеки изгладнял посетител можел да се нахрани с телешки котлети, гълъби, аспержи, агнешко, салата, ябълков пай и сладкиши. Не разреждал виното с вода и бирата се точела изобилно. Джон Силвър поддържал безупречна чистота в кръчмата, а зимно време винаги било топло, тъй като си доставял въглища от Съмърсет, които били изкопани от здравеняци, докарани от Нортъмбърланд. В скоро време Джон Силвър си спечелил завидно име на добър, съвестен и работлив кръчмар, поддръжник на торите по време на избори и „Далекогледа“ станал станция за смяна на конете на пощенската кола. С други думи, бившият квартирмайстор на капитан Флинт се превърнал в уважаван местен човек, а кръчмата му станала място, посещавано от хората, които обичали някогашните кръчми, където не мамели посетителите, а ги посрещали добре.

Всичко това служело за целите на Силвър. Основната му задача не била да трупа пари, тъй като за онова време той бил състоятелен човек и бил вложил големи суми както на свое име, така и на името на жена си в редица нови банки, които тогава се откривали в провинциалните градове. Не му трябвали пари, а искал да си извоюва добро име и той преследвал тази цел с присъщата си хитрост и постоянство.

Две години по-късно положението на Джон Силвър в града вече му позволявало предпазливо да се заеме със своя план: да открие Бил Боунс и да увенчае кариерата си, като прибере съкровището, заровено на остров Кид. Затова, докато играел ролята на добродушен, вежлив и усмихнат кръчмар, той постоянно пресявал слуховете и историите, разправяни от клиентите му, и бил нащрек за новини, които биха му помогнали да научи къде се крие Бил.

Скоро неговите хора почнали да обикалят нагоре-надолу из Западна Англия, като се надявали случайно да попаднат на някакви следи, които да ги доведат до Бил Боунс. Междувременно оцелелите моряци на Флинт се събрали около Силвър, който дори взел Пю на служба със задачата да му докладва каквото чуе из града.

Макар Гейби да имал хиляда и двеста лири, когато се завърнал от Савана, за по-малко от година те се стопили: никой мошеник не можел да устои на изкушението да измами един слепец, колкото и свиреп да изглеждал той. Затова Силвър направо измъкнал от калта своя стар изпаднал другар. Иначе Пю щял да стане един нещастен, хленчещ и ругаещ просяк, който проклина целия свят.

Черното куче също обикалял да изпълнява поръчките на Джон и непрекъснато дебнел къде ще се появи Бил Боунс. Том Морган, Изреиъл Хандс, Джоуб Андерсън, Дърк Камбъл и Майкъл О’Брайън идвали от време на време. Дори Джордж Мери се възползувал от гостоприемството на Силвър, макар че понякога изплювал последната глътка бира и заявявал, че тя е просто помия.

И тъй Дългия Джон Силвър подобно на паяк в средата на грижливо и специално изтъканата си паяжина дебнел да хване Бил Боунс. Търпеливо чакал в кръчмата „Далекогледа“, нащрек и с удвоено внимание дебнел да открие следите на Бил. Минавали месеци и години, и търпението му започнало да се изчерпва: мисълта за съкровището го глождела все повече и при спомена за коварството на Бил му било все по-трудно да сдържа гнева си.

Но колкото и да дебнел, почти нищо не узнал, макар и от време на време до него да достигала някоя откъслечна вест, която му се струвало, че дава някаква надежда. Знаел с положителност само това, че след като Бил напуснал Савана, се бил заселил в колонията Мериланд, а след това отплавал от Балтимор за Нова Шотландия. Освен това му било известно, че жертвата му се била появила в Калкута по време на похода на Робърт Клайв срещу набаба на Бенгалия и съюзниците му французите през 1757 година. След това в продължение, на три години не чул нищо повече. През есента на 1760 година боцманът на един пощенски кораб от Ливърпул се кълнял, че един човек, който отговарял на описанието на Бил включително белега на бузата и всички останали особености, бил плавал с него като втори помощник на един кораб за пренасяне на роби от залива на Биафра. Две години по-късно до Силвър дошла вестта, че Бил бил глобен от един съд в Лондон за нарушаване на обществения ред на улица Треднийдъл в пияно състояние. Е, сега поне, след като очевидно не успял да прибере съкровището от остров Кид, Бил Боунс бил в Англия. Три месеца след като Джон Силвър научил това, Майкъл О’Брайън донесъл обнадеждаващи новини. Късно вечерта той шумно влязъл в „Далекогледа“, съборил една свободна пейка и настъпил едно пале на петна, което дремело на постлания с плочи под.

Силвър и общинският глашатай се намирали в една задимена странична стая на кръчмата. Джон тъкмо изричал една буйна тирада срещу разбойниците и крадците, особено срещу ужасния Маклийн и неговия предшественик Дик Търпин, която смаяла събеседника му.

Щом му съобщили, че О’Брайън иска да го види, Силвър изпратил глашатая от стаята, сърдечно се ръкувал с него и му изказал благодарностите си за възвишения разговор.

Онова, което О’Брайън предал на Силвър, го накарало да се намери на седмото небе от радост: от вълнение той сложил и свалил триъгълната си шапка най-малко десет пъти, докато слушал новините. Най-сетне казал:

— Майкъл, цял живот ще те поя с ром, бога ми, цял живот! Значи в кръчмата „Звезда и котва“, а? Един човек на име Боунс! С мръсна коса, вързана на плитка, и с един стар моряшки сандък. Казваш, че току-що слязъл от пощенската кола от Лондон, така ли? Гледай, Майкъл, какво ще направи сега. — И той извадил джобното си ножче, измъкнал къс жълт пергамент от едно чекмедже наблизо и изрязал от него парче във формата на кръг, голям колкото една крона. — Приятелю, иди в кухнята и кажи на госпожата да ти даде мастилница и едно подострено перо. Кажи й, че ми трябват за една работа.

Скоро О’Брайън се върнал. Силвър взел перото и написал нещо на кръглото парче пергамент. След това отишъл до огнището, взел с пръст малко сажди, върнал се на дъбовата пейка и внимателно размазал саждите на гърба на кръга, след което го подал на О’Брайън.

— Иди при нашия приятел Бил и му дай това. Когато го види, той ще разбере какво значи черният знак.

О’Брайън се намръщил, разглеждал кръгчето от двете страни и най-сетне казал със заплашителен глас:

— Тук пише нещо. Какво е това? Дявол го взел, та може и да си написал: „Бил, вземи, та заколи О’Брайън.“ Отде да знам какво още?

— А може и да пише: „Бил, иди да удушиш епископа на Йорк и какво ли не още“ — отвърнал подигравателно Силвър. — Майкъл, глупак си ми ти, глупак и туй то. Прекалено много мислиш, а това е лошо за мозъка ти, гледай да не се побъркаш.

О’Брайън ядосано почнал да сумти, но Силвър продължил спокойно:

— Така или иначе, аз не съм човек, който ще измами собствения си пратеник, момчето ми. Дългия Джон няма да вземе да те лъже. Написал съм: „До обед“ и освен това първите букви на името си „Д. С.“ — Джон Силвър, съвсем ясно. Нищо особено няма да предадеш Майкъл. Но бога ми, горкичкият Бил веднага ще разбере какво значи. Хайде върви! И веднага да се върнеш!

И Джон Силвър седнал да чака връщането на О’Брайън. Никога няма да узнаем какви мрачни мисли изпълвали ума му, докато чакал в страничната стаичка, седнал срещу горящия в огнището огън. Минали пет минути, десет, половин час. Силвър взел бронзовите маши, вдигнал един въглен от огъня, запалил си лулата и смукнал дълбоко.

Изминали четиридесет и пет минути. Петдесет. Цял час. Няколко закъснели коли и карети минали покрай „Далекогледа“, железните шини на колелата им изтракали и подковите на конете изчаткали по калдъръма. Но какво е това? В кръчмата настъпила суматоха, към песните се примесили викове и изведнъж се чули псувни и клетви.

Вратата на страничната стая шумно се отворила. На прага се показала фигурата на Черното куче. Подпухналото му лице било изкривено от страх. Задъханият О’Брайън се бил облегнал на рамото му, а горната му дреха била разкъсана и предницата на ризата му била почервеняла от кръв.

Силвър скочил на крака, докато Черното куче оставил О’Брайън да се свлече на пода с главата напред.

Джон едва успял да промълви:

— Каква е тая работа, глупако?

О’Брайън понечил да изправи глава и погледнал към Дългия Джон Силвър, който бил застанал над него, а на отсрещната стена се виждала огромната му трепкаща сянка. Майкъл заговорил на пресекулки:

— Видях Бил в стаята му. Говорихме. Съвсем приятелски. След това му дадох черния знак. И боже господи, взе, че си извади сабята и ме удари през лявото рамо. Й изведнъж всичко се стъмни като в гроб, бога ми!

Бавно и с известно усилие Силвър казал:

— Мястото ти е в гроба, дявол те взел! Глупак такъв! Изпусна го. Заслужаваш да ти пробия черепа с тая патерица! — При тези думи О’Брайън изстенал и се обърнал на лявата си страна, като хванал главата си с ръце. Без да обръща никакво внимание на това стенание, Джон Силвър добавил: — И когато дойде на себе си, той беше офейкал, а? Така ли? Да те вземат дяволите!

Майкъл само изстенал от пода в знак на потвърждение.

Дългия Джон се обърнал и като блъснал с рамо Черното куче и Джоуб Андерсън, които били неми свидетели на тази сцена, минал по коридора и започнал да се изкачва като старец бавно и уморено по стълбите.

Джон Силвър бил съвсем отчаян от бягството на Бил Боунс от кръчмата „Звезда и котва“ през ноември 1763 година. В продължение на две седмици той просто се затворил в себе си, а заговорел ли някога, бил груб и без настроение. Обхванала го апатия и той умислен седял в ъгъла в кухнята, като едва забелязвал какво става наоколо му. Почнал да пие повече от когато и да било преди. Но алкохолът не го съживявал, а само подсилвал меланхолията му.

Месеците минавали. Джон Силвър си седял на своя стол с висока облегалка и все още нямало никаква вест от Бил Боунс. И ако не били новините, които Черното куче му донесъл през зимата на 1764 година, можело да се предположи, че Бил Боунс се е разболял тежко от някаква болест, например охтика или злокачествена треска, която може да го била вкарала в гроба.

Според Черното куче един негов другар от Плимут чул да разправят за някакъв стар морски капитан, който се бил настанил в един самотен хан на южния бряг на Девън. Разправяли, че тоя стар негодник много обичал да пие ром и когато бил съвсем пиян, почвал да реве най-гръмогласно всякакви моряшки песни, включително и „Петнайсет души на ковчега на мъртвеца“.

Щом чул тези подробности, Силвър извикал Черното куче в кухнята и просто не бил на себе си от възбудата, която се мъчел да прикрие.

— Тук има нещо — рекъл той. — Къде казваш, че се намира тази странноприемница?

— На едно усамотено място — отвърнал Черното куче. — Някаква селска странноприемница, „Адмирал Бенбоу“. Онзи тъп капитан избягвал хора. Особено се страхувал от някакъв еднокрак моряк. Сещаш ли се кой ще е този моряк, Джон?

Джон Силвър се засмял с облекчение и плеснал с ръка дясното си коляно.

— Той е! Бога ми, той е! Бил, момчето ми, най-сетне ти открихме дирите. Сега слушай — продължил той оживено, като изведнъж станал съвсем сериозен. — Тая работа няма да стане така лесно. Черно куче, иди до кантората на мистър Бландли до „Старата котва“ и му кажи, че искам една малка платноходка. Няма значение колко ще струва. Намери ми Пю, Джоуб, Джони, Дърк и останалите от бандата и ми ги доведи тук. И искам да свършиш всичко бързо.

След половин час Черното куче бил събрал пиратите, които Силвър му посочил, и освен тях още четирима. Джон започнал да се разпорежда за всичко.

— Знам мястото. Наоколо няма нищо друго, освен едно селце. Най-добре е да слезете в залива на Кид и да се промъкнете до хана по скришни пътища. След това връчвате черния знак на Бил и когато изтече времето, пребърквате сандъка му и го пращате да върви по дяволите.

— Джон — обадил се плахо Черното куче, — аз няма да предам черния знак на Бил. Само да ме зърне, и ще ми отсече главата още преди черния знак.

— На тебе май са ти сбъркали прякора — отвърнал Силвър презрително. — По ти подхожда да ти викат Жълтото куче.

— Чакай, Шиш — обадил се Пю, наострил уши да не изпусне нито дума. — Нека най-напред Черното куче поговори с Бил и да му обясни, така да се каже, че бърка. Ако това не свърши работа, тогава му прати черния знак.

— И кой от вас ще го стори? — запитал Силвър.

— Аз, Джон — казал Пю, като намествал зелената си козирка. — Не ме е страх от Бил, никога не съм се боял от него. А само като си помисля за всички тия жълтици, дублони и долари, заради които си изгубих зъркелите, и на самия дявол съм готов да връча черния знак, ако се налага.

— Гейби — казал Силвър, — ти си истински мъж!

И така през януари 1765 година цялата банда се отправила в една наета платноходка към залива на Кид. Там, както ви е известно, не им провървяло. Черното куче побягнало, когато Бил Боунс вдигнал сабята си, а Пю бил стъпкан четири дни по-късно от конете на митничаря Данс и неговите другари. Останалите били прекалено глупави или прекалено уплашени, за да претършуват сандъка на Бил Боунс, вместо това се качили обратно на платноходката и се върнали в Бристол.

Дългия Джон Силвър здравата ги наредил, когато те смутени се върнали без картата в кръчмата „Далекогледа“.

— И това ми било пирати! — изревал той. — Та облечени в копринени рокли госпожици щяха да се оправят по-добре от вас! Сред вас имаше един-единствен мъж и при това слепец, дето потропва с бастуна си, а вие, бъзливци такива, се свивахте и треперехте. Горкият Пю! Вие не сте достойни да се докоснете и до крайчеца на дрехата му, тъй да знаете. На раменете ви стоят не глави, а празни кратуни! Ако някога ми се случи да не ми достигнат гюлета, а идалговците ме притиснат, ще пълня оръдията с главите ви и никой няма да забележи разликата!

Джоуб Андерсън стеснително заговорил:

— По-полека, Джон — рекъл той. — Оставяме такива като тебе да мислят, ама съжалявам, че не беше в залива на Кид.

— Съжаляваш ли? — изревал Силвър. — Аз вас ви съжалявам! Та съкровището на остров Кид стига всеки един от нас да живее като индийски набаб! Щяхте да бъдете богати като Робърт Клайв, богати като Крез!

Дърк Камбъл се обадил плахо:

— Джон, аз никога не съм плавал на „Крез“, но има нещо, дето не ни остави да ти кажем.

— Казвай — рекъл заплашително Силвър.

— Когато платноходката потегли от залива на Кид — подел Дърк, — онзи важен началник Данс започна да вика след нас и да ни заплашва: „Скуайър Трелони и шерифът ще ви хванат, негодници такива!“

— Трелони ли рече? — казал Силвър, като се замислил. — Чувал съм това име. — Той подскочил до ъгъла на кухнята, където се намирала клетката на зеления му папагал, малко злобно прекръстен от него „Капитан Флинт“. — А, да — продължил той тихо, като че ли говорел на птицата, — Трелони. Той е един от тукашните едри земевладелци. Мястото му в парламента като кандидат на торите е сигурно, това го знам. Ама, разбира се, той е страшно близък с нашия приятел Бландли, дето има кантора отсреща, макар и Бландли да го мами ужасно, когато има работа с него. — И Дългия Джон Силвър се обърнал към пиратите и се усмихнал: — Момчета, има надежда, не е голяма, но все пак има надежда. Спомням си как веднъж Бландли ми разправяше, че на онова говедо Трелони много му се искало да плава по море. Все разправял: „Благородна е работата на моряка, застанал пред мачтата“, все такива ги приказва. Е, ако той е подушил нещо и се е докопал до картата на Бил, понеже прилича на другите богати земевладелци, което означава, че е също така алчен и твърдоглав, най-вероятно е точно в този миг той да пътува към Бристол! — Тази кратка реч развълнувала пиратите. Силвър продължил: — С тая своя надута съпруга и четири дъщери, дето все му искат пари, Бландли е готов на всичко. Та ще взема да му пусна няколко жълтици и ще го помоля да ми даде знак, ако онова говедо Трелони се домъкне и иска да купува кораб и да наеме екипаж. В такъв случай ще се изтърся пред скуайъра, ще му козирувам почтително, ще му покажа ампутирания си крак, като му разправя как съм бил осакатен по време на войната, когато съм служил на краля, и ще му предложа услугите си. Тогава ще му събера един екипаж за чудо и приказ.

При тези думи той отметнал глава и се засмял звънко и гръмогласно.

— Джон, смяташ ли, че ще стане? — запитал Джоуб Андерсън недоверчиво.

— Питаш дали ще мине? — рекъл Силвър, като бършел сълзите си от смеха. — Да не ме викате Силвър, ако не мине. Момчета, трябва да бъдем търпеливи, ето какво е нужно, а също и да има ум ей тука — и той пипнал челото си. — А сега, глупаци, разкарайте се, имам клиенти в кръчмата и трябва да поддържам доброто си име. Оставете тая работа на мен, момчета, и всичко ще бъде наред, бога ми!

И той си тръгнал, като умело се движел с патерицата, обикалял около клиентите си, добродушно ги потупвал по рамото и се шегувал с тях, като че бил в отлично настроение. И именно в такова настроение го заварих, когато аз, юнгата Джим Хокинс, го видях една сутрин в началото на март 1765 година.