Денис Джъд
Историята на Дългия Джон Силвър (16)

Глава XVI
Завръщане в Ню Провидънс

Боунс вдигнал поглед от торбите с жълтици, струпани на пода в каютата на капитан Ингланд, и се изсмял грубо.

— Май сме задигнали злато и сребро на стойност към сто и двадесет хиляди английски лири — казал той. — А като прибавим плячката от корабите на богомолците и от онези кораби, дето ги обрахме покрай Западния бряг на Африка, трябва да имаме към сто и четиридесет хиляди лири на борда. Толкова ли излиза, Гомеш?

— Да, вярно. Толкова излиза и моя сметка — отговорил Гомеш, като се усмихнал, нещо рядко за него, и в устата му проблеснали златни зъби.

Джон Силвър бързо пресметнал своя дял. Като един от лордовете, той имал право на един път и половина повече от дела на обикновения моряк, та общо взето това щяло да излезе някъде към три хиляди лири! Той бил изумен от размера на сумата. Това било невиждано количество пари, то стигало да се установи някъде, да заживее охолно и дори да си купи място в парламента, ако реши.

— Господа — казал капитан Ингланд, като говорел с изискания тон, към който понякога прибягвал, — пипнахме горе-долу добра плячка. Но може да изкараме повече. Предлагам да се отправим на северозапад и да оплячкосаме корабите, които минават през Аденския залив.

Силвър се размърдал разтревожено.

— Не ни трябва повече плячка — казал той. — Червиви сме с пари, всеки от нас има достатъчно. Предлагам да се приберем спокойно. По пътя може да попаднем на един-два кораба. Дори ако това не стане, все пак моряшките ни сандъци са натъпкани с жълтици.

— Аз подкрепям Джон — бързо казал Боунс. — Да се върнем в Карибско море и да изхарчим тези пари. Ще сложим нови оръдия на старата „Касандра“, а може и да си отдъхнем малко.

— Не — казал Ингланд буйно, — направо грешите. Не виждате по-далече от носа си! Може да се приберем с три пъти повече плячка, само ако ме послушате. Зная, че Ван дер Велде мисли като мен.

— Най-добре е момчетата да решат сами, капитане — казал Силвър тактично. — Така е възприето, ако не греша.

Събранието, което последвало, било бурно и все пак достатъчно сериозно, а представените доводи били посвоему убедителни. В края на краищата само шестима подкрепили Ингланд, между тях и главният топчия Ван дер Велде. Ясно станало, че властта се е изплъзнала от ръцете на Ингланд и нямало друг изход, освен да го свалят начаса. Силвър и Боунс отишли да му предадат лошите вести.

Боунс заговорил пръв и американският му акцент бил по-силен от всякога, може би защото съзнавал важността на мисията си.

— Хората гласуваха да те свалят, капитан Ингланд. Избраха мене на твое място. Ще бъдеш така добър да приемеш решението им.

Ингланд вдигнал елегантно рамене, но неговите дълги пръсти нервно барабанели по кутията за емфие. Силвър заговорил след това:

— Не сме лоши хора, капитане — рекъл той. — Никой не иска кръвопролитие. Да речем, че това е „Нашата славна безкръвна революция“, така както холандецът Уилям свали онази папска свиня крал Джеймс през осемдесет и осма година.

— И какво смятате да правите? — запитал Ингланд уморено.

— Отплаваме към Мадагаскар — отговорил Боунс, — но преди да стигнем там, ще свалим тебе и приятелите ти на остров Мавриций. Ако това не те задоволява, трябва да избираш между прекарване под кила и разходка отвъд края на дъската.

— Ще ти оставим храна и оръжия — прекъснал го Силвър. — Да ме вземат дяволите, ако момчетата не се съгласиха да ти дадат и светата книга, което е направо щедро от тяхна страна. Там ще бъдеш в безопасност, което не може да се каже за нас по дългия път до Ню Провидънс.

— Излиза, че ми предлагате много изгодна сделка — отвърнал Ингланд иронично. — Тъй да бъде.

— Джон забрави да ти каже още нещо — рекъл Боунс, — за да запазим теб, онзи холандец, топчията и няколкото гадини, дето те подкрепят, ще ви заключим в твоята каюта, докато стигнем Мавриций. Да не би някой на шега да ти пререже гърлото, нали така?

И тъй, смъкнали капитан Ингланд, но без никакво насилие, до което иначе пиратите често прибягвали в подобни случаи. След две седмици го оставили заедно с другарите му на острова, на седемстотин мили западно от Мадагаскар. Свалянето на Ингланд било извършено достатъчно вежливо, като и двете страни били сдържани; само топчията Ван дер Велде, холандецът, размахвал юмрук заканително и така високо ругаел, че щял да проглуши ушите и на самия бог и ангелите му, когато лодката се откъснала от брега и се насочила към „Касандра“.

„Тъй като френски кораби, които пътуват за Индия, спират на остров Мавриций, за да се запасят с прясна вода — мислел си Силвър, — все някой от тях ще вземе капитан Ингланд.“ И затова бил изненадан, когато няколко години по-късно узнал, че оставени на острова, Ингланд и другарите му си направили лодка от дъски и успели да стигнат до остров Мадагаскар. Тук те преживявали от подаянията на своите събратя пирати, които нямали нищо против тях.

Естествено „Касандра“ стигнала до Мадагаскар много по-бързо от капитан Ингланд. Тук екипажът натоварил нови припаси и известно време живял царски. Всичките им събратя на острова им завиждали и се погрижили с всички средства да ги освободят от богатствата им.

Някои от пиратите проиграли цялото си богатство само с едно хвърляне на заровете, други го изхарчили по жени и го изпили, а най-малко трима били убити заради златото им.

В Мадагаскар Силвър получил добър урок, защото само след месец му останали едва хиляда и двеста лири. Може да се помисли, че на човек с неговия предпазлив характер не подхожда да играе на комар; макар и да бил готов да рискува живота си, след като внимателно преценявал вероятностите за успех, все пак в играта на комар имало решително по-големи изгледи за успех. И въпреки всичко той играл на комар, сякаш за да задоволи някаква страст, но щом му минало, спрял да играе и си прибрал кесията.

Най-сетне „Касандра“ напуснала Мадагаскар, значително облекчена от съкровища, но натоварена с припаси и търсени стоки като корали и амбра. Освен това била натъпкана догоре с хора, защото пиратите от Мадагаскар се надпреварвали да бъдат приети на кораб, който има такъв късмет и носи такива печалби. Измежду новопостъпилите бил и новият главен топчия на име Изреиъл Хандс, който заместил оставения на острова холандец; той бил широкоплещест, със сини петна по брадичката и огромни уши; макар умът му да не бил много пъргав, той бил търпелив и отличен мерач, така че можело да се разчита всеки негов изстрел да свърши работа.

Тъй като Боунс станал капитан след свалянето на Ингланд, Коща станал първи помощник, а Джон Силвър поел длъжността на квартирмайстор, която много подхождала на многостранната му природа.

Седем месеца по-късно „Касандра“ отново се завърнала в Ню Провидънс, посрещната с див възторг и радост. Силвър и Анет отново се събрали и за негова изненада тя му подала двегодишния му син!

Той дълго и втренчено гледал своя наследник.

— Никак не прилича на мен, скъпа Анет — заключил той.

— Глупости — казала Анет, — рус е като тебе, Джони, и е своенравен също, като тебе. Така или иначе, аз по-добре зная чий син е.

Силвър с изненада забелязал, че докато той отсъствувал, Анет била станала по-самостоятелна. Може би това, че имала дете, придавало нов смисъл на живота й. И както постепенно привиквал с мисълта, че е баща, Силвър също си дал сметка, че трябва да се съобрази с настояването на Анет и да се преместят в по-прилично селище от Ню Провидънс, което било напълно възможно, тъй като сега той притежавал повече от хиляда лири.

— Не се съмнявам — рекла тя, — че след някой и друг месец пак ще заминеш. А какво ще правим аз и синът ти? Не можем да останем тук завинаги. Жените тук са противни, пък и всеки момент това селище може да бъде унищожено.

Джон умеел в един миг да смрази от страх човека и в следния да придума птиците да слязат от дърветата, но наумяла ли си жена му нещо, той не можел да й излезе наглава. Във всеки случай Силвър скоро си дал сметка, че е по-добре Анет да се грижи за парите му, отколкото да гние и да се измъчва в Ню Провидънс. И така те отплавали за Ямайка на една шхуна, която се занимавала с горе-долу законна търговия между двата острова. Тук Джон настанил Анет и малкия Джон в Монтагю Бей, където закупил една малка кръчма, наречена „Порто Бело“, и внесъл деветстотин лири в Кралската банка в Ямайка.

В продължение на около три години Джон живял в Монтагю Бей, пушел си лулата и се радвал на отлична храна. Тук му се родил още един син, когото кръстили Филип — на името на покойния баща на Анет.

Но този живот не го задоволявал. Започнал да търси компанията на моряци по разни кръчми из града, слушал истории за изгубени и намерени съкровища и за нещастни познайници, увиснали на бесилката.

С една дума, нищо чудно, че Силвър се върнал към пиратството. Само една малка крачка дели онзи, който има съзнанието на пират, до това отново да се отдаде на пиратства.

Една вечер, както си седял спокойно в своята кръчма и се наслаждавал на разпуснатите моряшки разговори, Джон усетил нещо като меча лапа да го сграбчва за рамото и чул един подигравателен глас да казва:

— Та ето го нашия Дълъг Джон, макар и да е понапълнял откакто плаваше на стария „Осдри“.

Силвър скочил на крака.

— Пю! — извикал той. — Гейби Пю, бога ми, самият той!

— Същият — казал Пю, като го изгледал с острия си поглед — и нищо му няма, откакто тебе те изкараха от затвора в Бриджтаун преди известно време.

— Чух, Гейби, че бързо-бързо си се измъкнал от затвора — казал Силвър.

— Е — отвърнал Пю, — за мен никога не е било пречка да пролея кръвта на някой мръсник. Но това е друг въпрос. — Той седнал до Силвър и му казал дружелюбно: — Аз добре я карам, Джон, а ти как си? Чух, че си вдигнал котва от Ню Провидънс, след като двамата с Били Боунс сте се върнали от Източна Индия преди три-четири години.

Силвър му отвърнал веднага, сякаш бързал да каже каквото мисли:

— И никога в живота си не съм постъпвал по-умно, нито преди това, нито оттогава насам. Не минаха и шест месеца от нашето заминаване и бога ми, ето че цялото селище изгоряло като сламено чучело в деня на Гай Фокс.

— Е, чухме и за това, Джон. Наистина грозна история.

— Кралският флот свърши тази работа, Гейби. Цяла ескадра пристигнала неканена, така да се каже. Потопили старата „Касандра“, както си била на котва в залива и едва ли имало някого на нея. След това опожарили всички барачки и постройки по брега. Които от братята не били убити или заловени, побягнали и се скрили в пущинаците. И Бил Боунс бил един от тях, макар че, да ме убиеш, не зная къде се намира сега.

— Слушай, Джон, изглежда, знам повече от теб. Ще ти кажа, макар и да позеленееш от завист. Ескадрата напуснала Ню Провидънс след три седмици. Сметнали, че са опушили гнездото на осите веднъж завинаги. Е, какво мислиш, че става след това? Ето че се задава с издути платна не друг, а нашият приятел Флинт, с трюм, пълен с плячка. След време Бил и другите започват да се измъкват от горите — целите в парцали и полумъртви от глад. И тичат при Флинт като просяци при някой богат благодетел.

— Флинт не ми е особено близък приятел — казал Силвър.

— Е, жесток си е, така е — отвърнал Пю, — ама и майстор е да надуши къде има истинско злато, бива си го за това Флинт. Както и да е, ето ти го, слиза на брега, вика на Бил Боунс, Изреиъл Хандс, Андерсън и мнозина от онези, дето бяха на „Касандра“: „Момчета, ще ви взема със себе си, няма да съжалявате.“ И не ги излъга. Аз постъпих след четири месеца, когато „Уолръс“ пусна котва в Сейнт Китс. И оттогава се върнаха славните стари времена, Джон, макар и един-два пъти да си помислих, че ще свършим с примка на шията.

— Това са само приказки, Гейби — казал Силвър хладно. — Подочух нещо за тази работа. — Е, сега зная, че Бил и останалите са с Флинт. Какво ме засяга това?

— Само това, Джон — рекъл Пю, — че корабът на Флинт, „Уолръс“, е на котва в залива и самият Флинт е някъде тук сигурно мъртво пиян. Страшно ни трябва квартирмайстор, последният нещо се скара с Флинт и се намери в трюма с разпран корем. Освен това ни трябва някой със здрава ръка като твоята, защото Флинт прекалено много пие и горкият Бил май поема по същия път. Аз съм боцман на „Уолръс“ и ще те подкрепя. Хайде, ела с нас, Джон, славни дни ни очакват!

За миг Силвър се поколебал, докато преценил доводите за и против. Той съзнавал, че Флинт не го обича, и въпреки това решил да замине. Хладнокръвно издържал бесния гняв на Анет в продължение на цял час, после извадил чифт пищови и сложил кесия с пари в набързо приготвения си моряшки сандък. Малко след това той, Пю и още неколцина други гребели в лодката и се насочвали към „Уолръс“, който, невидим в мрака, бил пуснал котва в залива.