Денис Джъд
Историята на Дългия Джон Силвър (2)

Глава II
Чиракът контрабандист

Когато посетих Силвър на следния ден в шест и половина вечерта, той изглеждаше в добро настроение. Гърдите му все още се раздираха от ужасни пристъпи на кашлица и понякога дишаше трудно, но въпреки това той беше бодър и енергичен, доколкото състоянието му позволяваше. Настоя да хапнем, преди да започне да разправя за приключенията си, и докато вечеряхме, той се развесели.

Когато привършвахме, самият аз вече бях в отлично настроение, защото храната беше добре приготвена и малко лютива, както подобава на един домакин с голям опит от Западна Индия. Тъмнокожият слуга на Силвър ни прислужваше старателно, като се стараеше да бъде внимателен и чевръсто и безшумно се движеше по настлания с плочи под. Преди Силвър да насочи разговора към себе си, изпихме бутилка и половина червено вино и отпихме по глътка превъзходен ароматичен портвайн.

— Е, Джим, службата си е служба — рече той. — Предполагам, че искаш да узнаеш малко повече за стария Джон, преди да продължим по-нататък. — Той посегна към лулата и тютюна си, но като забеляза как изведнъж се намръщих, се престори, че иска да барабани с големите си четвъртити пръсти по страничната облегалка на стола. — Ще започнем с Бристол — каза той най-сетне, като се съсредоточи. — Бристол е родният ми град, Джим, там са родени и баща ми, и дядо ми. Великолепен град е, ти самият го знаеш, макар че често съм чувал да казват, че ония чудесни богати къщи и високи кантори на корабни агенти са построени с кръвта на черни роби, така да се каже. Защото — продължи той — Бристол не само е пълен с прекрасни сгради, а е и жесток град, Джим. Виждал съм как жени ридаят и се вайкат по кея, когато научат, че любимите им гният под африканското слънце или са отнесени от вълните при някоя страшна буря, каквито ги има в Карибско море. Мнозина се връщат в Бристол със сто гвинеи в джоба, но има и такива, дето са благодарни, че изобщо се завръщат, след като са се спасили от корабокрушение, бунт, жълта треска, точно така си е!

Сега той беше тъй възбуден, както когато го видях за пръв път в странноприемницата „Далекогледа“ — подскачаше из кръчмата, удряше по масите с тежък юмрук и ругаеше Том Морган, загдето има работа с Черното куче. Спомените толкова го развълнуваха, че на мен не ми оставаше друго, освен да слушам пороя от думи, сред които изобилствуваха избрани ругатни и богохулства. Добре запомням думи и тактично умея да отминавам ругатните и богохулствата. Онова, което сега излагам, е струва ми се изчерпателно и благопристойно описание на живота на Джон Силвър.

Родил се в Бристол в лето господне 1716, едва шест месеца след потушаването на бунта на Якобитите срещу Хановерската династия, когато претендентът за престола след кратко и безславно „царуване“ като Джеймс III английски и Джеймс VIII шотландски побързал да избяга обратно във Франция.

В дома на Силвър не им било до някакъв си католически претендент за престола, който живее във Франция. Главата на семейството, Майкъл Джоузеф Силвър бил конгрегационалист^[1] по вяра и обущар по занаят. Страстно ненавиждал французите, благородниците и попщината, и то в изброения ред.

Дългия Джон си спомняше как баща му мърморел и ругаел както си работел, приведен над обущарския тезгях, съпровождал всеки удар на чукчето с един революционен лозунг. „На! — и тряс с обущарския чук. — На! Така им се пада на французите! На! — тряс с чука. — Да се продъни Камарата на лордовете. На! — тряс с чука. — Един ритник по задника на папата! На! А това за всички епископи, дано пукнат, както беше по времето на Кромуел!“

Колкото и да е странно, Майкъл Силвър, човек, който въздишал по славните години на пуританската революция и с усилие четял стиховете на Милтън и прозата на Бъниан на светлината на свещ, се оженил за момиче от англиканско^[2] семейство. Трябва да се каже, че това било донякъде брак по сметка. Работата свързала Майкъл с Хенри Бродриб от Бат, собственик на магазин за обувки, едър мъж със страшен апетит, който не бил особено ревностен член на англиканската църква. Старият Бродриб имал две дъщери за женене и тъй като виждал изгода за търговията си в сродяването с един сръчен обущар, настоял Майкъл Силвър да се ожени за по-голямата му дъщеря Мери Хана.

Мери Бродриб била млада, енергична, висока и русокоса жена и в началото Майкъл Силвър, блед и донякъде прегърбен по причина на занаята си, смятал, че имал късмет да се ожени за нея. Двамата превърнали стаите зад обущарската работилница на улица Шийп в достатъчно удобен дом. Имали три деца: Джон и двете му сестри.

И тъй, Джон Силвър израснал в един дом, където не липсвало нищо, освен по-голям сговор между родителите му. Често, когато Майкъл Силвър и жена му седели вечер в кухнята пред разпаления огън, стаята се разтърсвала от спорове — възгледите им за света били твърде различни. Джон си спомняше един такъв спор, който се бе запечатал в паметта му от времето, когато бил едва десетгодишен.

— Е, жено — рекъл Майкъл внезапно, — какви католически глупости тъпка в главата на младия Джон днес? Сигурно му приказваш още глупости за мъченичеството на Чарлс I?

— Шшшт, Майкъл — отговорила Мери, която държала най-малката си дъщеря в скута си и я приспивала, — не съм привърженица на папата, но не биваше да обезглавяват краля преди толкова години, независимо от това какво е направил.

— Не биваше ли? — извикал Майкъл Силвър. — Жалко, че не изловиха цялото Стюартово котило и не ги избиха като плъхове! — Той се обърнал към сина си, който слушал с отворени уста. — Виж какво, Джон, момчето ми. Не бива да смяташ, че светът трябва винаги да бъде същият, какъвто го намираш сега. Хората може и да се издигнат. Могат и да подобрят положението си с перо или меч. Конницата на Кромуел срази богопомазания Чарлс при Нейсби, а малко преди да се родиш, прогонихме Джеймс Стюарт, пофренчения претендент за английския престол!

— Може и да е така — бързо отвърнала Мери Силвър, — но за хората редът и традициите са по-важни от завистта и бунтовете. Трябва да усещаме връзката с някогашните неща, с миналото, с църквата основана още от Свети Петър, моята църква, Майкъл, а не твоята.

— И с какво още, моля? — запитал подигравателно Майкъл. — Може би с Камарата на лордовете? Онези тлъсти, тъпи благородници? И с безделниците епископи? Или с пияниците мирови съдии? Да вървят по дяволите, така мисля аз!

— Дългът, Майкъл — спокойно отговорила Мери, — чувството за дълг осмисля целия ни живот. Чувството за дълг и ред. Изгубим ли ги, не ни остава нищо, освен пустош и пъкъл.

— Чувството за дълг! — рекъл Майкъл с насмешка. — По-скоро това са веригите и оковите. Но като виждам как държиш на чувството дълг, нека се заемем с единствения ни син, дето седи пред нас и ни гледа с ококорени очи. Е, умен е, казваш, и благодарение на тебе може да чете, като че е роден благородник. Но ми се струва, че е време да научи дълга си край мен, на обущарското столче. Момче, ти ще чиракуваш, та да изучиш благородния обущарски занаят — само така можеш да изпълниш дълга си. Започваме още утре сутрин, точно в шест часа, затова марш в леглото и двамата, веднага!

И тъй, Дългия Джон изучил занаята на баща си. Обущарството много не му се нравело и часове наред той вътрешно проклинал точността, с която трябвало да реже, крои, пришива и кове. Баща му, затворен в себе си, понякога избухвал и ругаел, но това не помагало на момчето да се примири с работата си. Той виждал какво мрачно бъдеще го очаква: щял да прекара живота си сред миризмата на кожа, щял да бъде изложен на прищевките и укорите на неблагодарни клиенти.

Понякога, както работели заедно, той разговарял с баща си.

— Татко — запитвал го той, — нали има и други занаяти, освен този?

— Да, момчето ми, но малко занаяти привикват окото и ръката на точност. Обущарството развива ума, подвежда мислите, научава те на ред.

— Но като работиш този занаят, татко, все си затворен в обущарницата. Това не е като живота на моряка. Няма слънце, все си в тъмния дюкян, като мишка в дупката си. Точно така си е.

— Тоя занаят носи пари. Е, не много, но достатъчно, за да не зависиш от ония земевладелци и благородници, дето ни учат как да живеем. Свободен си, вечер можеш да четеш, да разговаряш, да размишляваш, сам да намериш своя бог и да си живееш живота така, както ти се иска!

При тези думи Джон млъквал. Той съзнавал, че думите на баща му са разумни, и все пак не бил доволен.

И нищо чудно, че когато станал на тринадесет години, Джон Силвър бил готов да отхвърли ограниченията на занаятчийския живот. Скоро се явил сгоден случай. Всичко започнало от случаен разговор с един от редовните клиенти на баща му на име Питър Дуган. Той бил на средна възраст, съвсем слаб, направо мършав и често от него лъхала миризма на бренди.

Понякога си поръчвал чифт здрави моряшки ботуши или пък отнасял елегантни дамски обувки за някоя своя приятелка. Държал се самоуверено, но сдържано, сякаш бил посветен в страшно интересни тайни и съзнанието за това го изпълвало с вътрешно задоволство. Дуган винаги плащал в брой, и добре плащал.

Младият Силвър се заинтересувал от този потаен и елегантно облечен, приличен на скелет човек. Един ден обичайните им шеговити закачки станали по-остри. Дуган му подхвърлил, че да си прикован от сутрин до вечер на обущарското столче, не е кой знае какъв живот, и Силвър троснато отвърнал, че този занаят поне бил почтен, а Дуган как ли си изкарвал парите? Навярно като прерязва гърлата на нещастните хора, които обира.

При тези думи Дуган протегнал кокалестата си ръка през тезгяха и хванал Джон за яката.

— Кожарски плъх такъв! — изсъскал той. — Да имаше половината от моя ум, щеше да си играеш с пари и нямаше да се кланяш и подмазваш на дебелите жени на бакалите, когато идват да купят скъпоценните ти обувки. Но ти приличаш на баща си — само приказваш и нищо не вършиш.

Джон Силвър бил едър и силен за своите тринадесет години. Той здраво сграбчил тънката ръка на Дуган и така я стиснал, че по-възрастният Питър Дуган извикал от болка. Двамата се пуснали.

Когато Дуган избърсал потта от продълговатото си лице, Силвър му извикал:

— Тогава ми кажи как си изкарваш парите!

— Отде да знам дали мога да ти се доверя, момчето ми?

— Та аз съм вече мъж не по-малко от тебе.

„Боже господи, оплесках я — помислил си Силвър. — Сега ще извади ножа си и ще ме заколи като прасе.“ И при все това бил странно спокоен.

Известно време, което на Силвър се сторило цяла вечност, Дуган го гледал изпитателно. След това се разсмял с пискливия си глас и като прегърнал Силвър през рамо, го извел от обущарницата.

Завел го в една кръчма на бристолското пристанище. Тук, сред миризмата на тютюн, бира и ром, той разкрил на младия Джон някои от тайните си. Бил главатар на банда контрабандисти, която действувала предимно в залива на Бристол, но понякога стигала чак до Корнуол и Хампширския бряг. Пренасяли чай, френски коняк, джин и скъпи копринени платове.

Печалбата, рекъл Дуган, била огромна. Понякога разреждали наполовина и повече бъчвите с алкохол и въпреки това лесно ги продавали. Митничарите не били сериозна опасност и ако случайно хванели бандата на местопрестъплението, контрабандистите често успявали да ги подкупят.

— Е, млади приятелю Джон — запитал Дуган най-накрая, — искаш ли да се присъединиш към нас? Един младеж с почтена външност ще ми свърши работа — можеш да изпълняваш поръчки. Имаш лице на младо попче, което приказва с ангелите!

Силвър се поколебал: това едновременно го привличало и го плашело. Най-сетне изтърсил смутено:

— Тая работа трябва да е опасна, да се занимаваш с контрабанда и тям подобни. Не бих искал да ме хванат. А майка ми тежко ще го понесе! — И замълчал с чувството, че е изтърсил нещо глупаво.

Дуган се усмихнал.

— Е, разбира се, ако си мамино детенце, няма какво повече да говорим. Бягай си у дома, мамино детенце!

— Не! — извикал Джон. — Не е там работата. Грехота е да се крадат неща, които принадлежат другиму!

Щом изрекъл тези думи, той отново усетил колко глупаво и някак неуместно прозвучали те.

— Грехота ли?! — изсмял се Дуган. — Грехота било да се отнеме малко от ония, дето имат прекалено много? Грехота било да вземеш от труфилата и напитките на тия важни дами и господа? Слушай, моето момче, баща ти много не ги обича тия богаташи и благородници. Представи си, че лишаваш един херцог от една-две бутилки коняк или че задигаш парче коприна от някоя богата графиня. Баща ти ще се гордее с теб и ще ти пожелае успех. И все пак — той се изправил, — ако един момък няма смелостта да преживее малко приключения, нищо не може да се направи. Мислех те за хитро момче, но изглежда съм се излъгал. — Той замълчал. — И все пак, ако премислиш, знаеш къде да ме намериш, може и да не си чак такъв пъзльо. — И като се засмял високо, той оставил Силвър и изчезнал сред минувачите навън.

Младият Джон излязъл от кръчмата. Валял слаб дъждец, но улицата била пълна с хора. Покрай него, проскърцвайки, минала вехтошарска каруца, натоварена с изхвърлени стари боклуци, коларят не преставал да се оглежда и сегиз-тогиз дрънкал медната си камбанка. Искри излизали изпод колелото на един тъмнокос точилар, погълнат от работата си, която не му пречела да се усмихва на застаналата до него прислужница, стиснала в ръка ножовете на господарката си, сякаш били стрели в колчан. Клатушкайки се, минал продавач на меденки. Опрял таблата на корема си, той си проправял път сред тълпата подобно на тежко натоварен кораб със стоки от Индия.

Силвър внимателно прекрачил вадичката в канавката по средата на калдъръмената улица; калната вода лениво се стичала около островчета мръсотии от развалени карантии, които не могат да се опишат с думи — същинска смет. Отсреща една стара жена седяла сгушена на прага на манифактурен магазин, но без да изпуска нищо от очи; тежката, обкована с желязо и олово фирма на магазина се люлеела шумно над главата й като зле насочена брадва на несръчен палач.

След няколко минути ту тичайки, ту вървешком, той завил по улица Шийп. Ситният дъжд се превърнал в порой и дъждовната вода се леела от улука, украсен със зинала уста и зъби на дракон, който стърчал от покрива на бащината му къща.

Той минал тромаво през вратата и влязъл в работилницата. Вътре било почти тъмно поради бурята, почернелите дъбови греди, поставени, както разправяли, още по времето на Войната между Червената и Бялата роза^[3], сякаш заплашително се надвесвали над главата му.

Баща му, прегърбен на столчето си, внимателно разглеждал подметката на един голям черен ботуш. „Прекалено е стиснат, за да запали свещ“ — помислил си Джон, като се шмугнал на столчето си.

Изведнъж гласът на баща му прозвучал в мрака остро и саркастично.

— Пак си ходил да се молиш, а? Ами как, сигурно е денят на някой от светците на майка ти. Измъкваш се като някой джебчия. Отгоре на това посред бял ден.

Джон мълчал. Вън дъждът шибал по оловните рамки на прозорците.

— Макар че си ми син, ти си ми и чирак. Пише ли някъде в твоя чирашки договор, че можеш да се измъкваш, когато си искаш? Е, момче? Отговаряй!

Джон неохотно отвърнал:

— Не, татко, не пише.

— „Не, татко, не пише“ — повторил Майкъл Силвър подигравателно. — Това, че си млад, не може да ти служи за някакво извинение, нали? Доколкото си спомням, Парламентът още не е гласувал закон, който прави чираците равни на членовете на Камарата на лордовете, нали?

— Не, татко.

— Е, момче, сега обявявам един нов закон специално за тебе. Влиза в сила още веднага, щом ударя с чука си. Аз, Майкъл Силвър, забранявам на своя чирак Джон Силвър да напуска работното си място без мое разрешение. И освен това обявявам седмичната му надница, възлизаща на шилинг и половина, се конфискува отсега нататък! Залавяй се за работа, момче!

Джон стиснал зъби и се помъчил да овладее яростта си. Погледнал оредялата коса по темето на баща си, който отново се бил навел над черния ботуш. Насмалко не му разбил главата! Можел да я смачка като лешник с тежкия си обущарски калъп.

Времето минавало. Повече никой не проронил дума. Джон усетил как постепенно гневът му го напуснал и на негово място се появило учудване от едва сдържания изблик, както и чувство на скрито тържество. Ето какво ще направи: каквото и да става, ще носи съобщения за Дуган. Вечер след седем часа е свободен. Има предостатъчно време! Би могъл също да не се прибира цяла нощ, ако заключва вратата на стаята си и се вмъква вътре преди изгрев. Та нали контрабандата се върши по тъмно?! Дуган ще му плаща. И то много повече от шилинг и половина на седмица! Той взел окончателно решение.

Седмица по-късно Джон Силвър се заклел с една несвързана и богохулна клетва да пази тайна и се присъединил към бандата на Дуган. И започнал да води двойствен живот. Денем шиел и ковял обувки и слушал как баща му ругае якобитите и аристократите, но щом се стъмняло и приключели вечерята, приготвена от майката, той оставял сестрите си да клюкарствуват и да се карат и се измъквал от къщи, за да се срещне с новите си приятели.

За да изпълни своите замисли, Дуган си бил подбрал хубава шайка — бивши затворници, пропили се моряци, груби ратаи. Властвувал тиранично над тази разнородна банда, като разчитал в крайна сметка на юмрука и куршума.

Но както умеел да се налага на хората си, Дуган също така добре замислял и действията си. След време за хитростите му разправяли легенди надлъж и нашир по бреговете на Западна Англия. Веднъж преоблякъл трима от хората си в овчарски дрехи. Така предрешени, те тръгнали по ръба на стръмните варовикови скали край брега и започнали да търсят яйца на морски птици. Двама митничари минали покрай тях, кимнали им приятелски и се усмихнали, защото било нещо обичайно овчарите да оставят стадата на паша и да търсят яйца по гнездата из канарите.

Тримата контрабандисти смело се спуснали по скалите посред бял ден. Когато стигнали крайбрежната ивица, те извадили инструментите изпод премяната си и изсекли във варовика площадка, дълга осем и широка четири стъпки. През нощта една лодка стоварила шестдесет и две бурета отличен френски коняк на площадката. Хората на Дуган често злорадствували при спомена за този успех.

Друг път бандата сполучила да залови един особено деен митничар по прякор Ястребовото око, загдето дебнел и надничал навсякъде. Завързали му очите, завързали му краката и извикали: „Хвърляйте го от скалата, момчета! Давайте!“ Нещастният човек молел за пощада, но те го пуснали през ръба, докато той отчаяно се вкопчил в тясна пукнатина в горната част на скалата.

Петнадесет минути Ястребовото око висял там и викал за помощ. След това пръстите и ръцете му вече не държали и със силен и отчаян писък той паднал. Шегата се криела в това, че тупнал само от три стъпки височина! Разбойниците го били провесили на ръба на една плитка яма в скалите.