Денис Джъд
Историята на Дългия Джон Силвър (3)

Глава III
Бягството

Кариерата на Силвър като контрабандист свършила внезапно след десет месеца. И било чудо, че с нея не завършил и животът му.

Стечението на две обстоятелства застрашило живота му. Първо, Питър Дуган си счупил глезена, когато се подхлъзнал и паднал от скала, висока двадесет стъпки. Така бандата се лишила от наистина хитрия си и предпазлив главатар. Второто събитие било, че по една крайбрежна ивица, където дотогава нямало митнически пост, се появили двама особено дейни и смели митничари.

Останалата без главатар банда намислила да нападне един митнически пост. Изобщо, да се нападне митнически пост в Англия било страхотна глупост. Съвсем друга работа било да си направиш това удоволствие на някой брулен от ветровете остров в Карибско море или из пустите места около Пенсилвания или Ню Йорк.

Най-напред всичко вървяло добре. Вмъкнали се в митницата и митничарите, които я пазели, били надхитрени лесно от дръзките глупаци. Бандата задигнала чай на стойност две хиляди лири и малко пари. Когато се канели да офейкат, се появили Джаксън и Пейн, двамата нови митничари. Те успели да заловят Саймън Къртис, един бавен, едър и тромав човек, и да го закарат при местния мирови съдия майор Ротси.

Останалите от бандата успели да се измъкнат безнаказано. Но докога? И какво да правят?

— Да се разпръснем — чул се гласът на Силвър измежду спорещите. — И да разпуснем бандата. Може и за два месеца, а може би завинаги.

Но тази нощ никой не обърнал внимание на младия Силвър. Надделяло по-безразсъдното мнение, което поддържал един главорез с бледожълто лице на име Джонатан Търнър.

— Момчета — рекъл Търнър, — въпросът е кой кого, бас държа, че е така. До една седмица тия копелета Джаксън и Пейн ще ни навлекат оковите. Око за око — ето моят съвет. Да им дадем такъв урок, че и през ум да не им мине да стават свидетели.

Три четвърти от членовете на бандата гласували за предложението на Търнър, тъй като много се страхували да не ги заловят и осъдят. Всъщност те от край време били една тъпа и жестока шайка.

Същата нощ Търнър повел хората си към квартирата на митничарите. Силвър ги последвал, едновременно уплашен и опиянен. Двамата митничари Джаксън и Пейн спели в леглата си, когато бандата ги заловила.

Вързали ги на един и същ кон — Джаксън отгоре, Пейн провесен под корема на животното.

— Удряйте с бича! На парчета ги нарежете! Извадете им очите! — крещял пронизително Търнър. Хората му наобиколили коня и започнали да бият и да ритат двамата нещастници.

Повече от миля жалкото шествие си проправяло път през трънаците и орловата папрат по скалите. Докато стигнали до странноприемницата „Делфин“, която принадлежала на един от бандата, двамата митничари вече били целите в кръв и молели за милост. В двора на странноприемницата ги отвързали от коня, но Джаксън се строполил на калдъръма с главата надолу и останал неподвижен, като мъртъв.

Силвър, едва четиринадесетгодишен, бил отвратен от тази жестокост, но ако протестирал, с него можели да постъпят по същия начин. Бандитите пили много ром и джин и това усилило тяхното настървение и дързост.

Най-сетне повлекли двамата митничари към една близка нива. Там изкопали дълбока яма за Джаксън и с отвратителни ругатни и богохулства го хвърлили вътре. Силвър бил уверен, че Джаксън още дишал, когато буците пръст започнали да се сипят по окървавената му глава. Тъй или иначе, нещастният митничар намерил там вечното си жилище.

Още по-ужасна съдба очаквала Пейн. Пиян от рома и възбуден от новата си власт, Търнър произнесъл присъдата. Като принудил Пейн да коленичи на тревата, той отворил сгъваемия си нож и рекъл:

— Кажи си молитвата, сополиво куче, защото сега ще ти тегля ножа.

Горкият Пейн започнал да се моли, доколкото пресъхналото гърло и наранените устни му позволявали това. Още неизрекъл молитвата си към Спасителя, и Търнър го грабнал за косата и започнал да го мъчи, като му нанасял удари с ножа по челото, очите и носа, докато останалите се струпали и заритали жертвата в гърба. Най-сетне уморени от развлечението, контрабандистите отново завързали за коня пребития нещастник и тръгнали да го пускат в кладенеца на Джона, който бил недалече.

Когато стигнали до него, накарали Пейн да пропълзи под една ограда до ръба му. След това с крясъци и радостни викове те го хвърлили вътре в кладенеца, дълбок тридесет стъпки. И тъй като нещастникът продължавал да стене на дъното, контрабандистите събрали големи и малки камъни и ги хвърлили върху него. Най-сетне гласът на Пейн стихнал.

— Свърши, момчета! — извикал Търнър тържествуващ.

Плувнал в пот, разтреперан от страх и измъчван от чувство за вина, Силвър избягал още преди да свършат тези ужаси.

Няколко дни по-късно той потърсил Джошуа Тейлър — друг член на бандата, седемнадесетгодишен младеж с груби черти на лицето, който живеел през няколко улици.

— Джош — рекъл му Силвър, — поболях се от страх, наистина се поболях. Никога не съм искал да се замесвам в убийства и тям подобни. Не съм негодник като някои други.

Тейлър замислено смучел глинената си лула.

— Ето как виждам нещата, Джон — рекъл той най-сетне. — Нашият приятел Търнър просто се отърва от всички свидетели. Да не се казвам Джош, ако не е заклал и стария кон, дето пренесе Пейн, не е нарязал кожата му на парчета и не ги е пръснал. Никога няма да стигнат до нас.

— Прекалено си самоуверен, Джош — възразил Силвър припряно. — Някой може да се изпусне и тогава всички сме вътре. Нещо ми е страшно притеснено. Иде ми да кажа на майка си, ама наистина.

— А така! — отвърнал Тейлър подигравателно. — Тичай при майка си. Бях забравил, че ти просто си едно малко момче, макар й да си израснал като истински мъж. Нищо чудно до утре цял Бристол да узнае!

— Не, не — отчаяно рекъл младият Силвър. — Друго имам предвид. Просто ми се иска да можех да изтрия всичко по някакъв магически начин и да започна нов живот. Друг път наистина ще се вслушвам в думите на баща си.

— Е, Джон, магия не можеш да направиш — казал му хладно Тейлър. — Стореното — сторено. Или ще си затваряш устата, или ще ти доведа нашия приятел Търнър някой ден. Нищо няма да го спре да пролее още малко кръв, може да си сигурен в това!

И така Силвър се прибрал крадешком у дома, уплашен и изпълнен с угризения. Всяка вечер се молел за своето избавление с усърдие, което радвало майка му и забавлявало баща му.

Но само след месец всичко за него се променило. Един от контрабандистите, уверен, че митничарите са на път да го уловят всеки момент, се предал на властите, като предложил да стане прокурорски свидетел и направил пълни признания, за да бъде помилван. До няколко седмици Търнър и главните му помощници били арестувани. Когато започнали да търсят съучастниците, Силвър бил също заловен и, за ужас на цялото семейство, отведен в затвора.

Дали гласност на процеса, за да сплаши хората и да стресне всеки, комуто би се искало да подражава на осъдените. Свикан бил специален съд от трима съдии, които заедно с кмета и общинските съветници присъствували на литургията в бристолската катедрала в неделята преди процеса. Областният първосвещеник, изпълнен с праведно възмущение, държал проповед и призовал към възмездие. Самият процес бил кратък и без излишни приказки. След като трима от контрабандистите станали прокурорски свидетели, на Търнър и другарите му станало ясно, че не могат да си спасят главите. Търнър се държал дръзко от край до край. Нагъл бил до безразсъдство и дори заявил с гръмлив глас, че пет пари не дава дали ще го обесят, което и така, и така го очаквало.

Силвър бил съден заедно с останалите, но го оправдали по обвинението в убийство заради свидетелството на някои от подсъдимите, които нямали такъв късмет. Прочели присъдата на третия ден на процеса. Смърт очаквала Търнър й седмина от другарите му. Петима, включително и Силвър, били осъдени на затвор. Големи тълпи се събрали на публичното обесване на Търнър и продавачите на банички и питки събрали хубава пара. Провесили телата на обесените, оковани във вериги, близо до предишните им домове. Когато съдията произнесъл присъдата, Търнър заявил:

— Е, бога ми, аз ще си вися на чист въздух, докато вие, господа, един ден ще гниете под земята.

И той действително висял дълго на чист въздух, докато гарваните кълвали очите му и червеи плъзнали по разложената му плът.

Положението на Силвър наистина било по-добро: не го обесили, но мръсотията в затвора и отчаянието при мисълта за изгубената свобода му стигали.

Скоро след произнасянето на присъдата майка му и баща му го посетили в затвора. Той едва могъл да понесе скръбта на своята майка.

— Джон — казала Мери Силвър накрая, — уверена съм, че лоши хора са виновни, за да попаднеш тук; хора, които си заслужиха най-ужасното наказание. Но законът си е закон и ако си го нарушил, трябва да понесеш последиците. Ще се моля за теб и се надявам, че това ще ти послужи за добър урок. Като допълнително наказание баща ти ми забрани да те посещавам в това позорно място.

Тя си тръгнала, придружена от баща му, който през цялото време стоял настрани и мълчал. Отчаян, Силвър навел глава. Той съзнавал, че го чакат дълги години затвор, и то без подкрепата на семейството му.

Нещо повече: заслужавал си наказанието и майка му направо му го казала. Тогава решил да се държи като примерен затворник, като се надявал да намери в това утеха и може би дори избавление.

Предполагам, че до зряла възраст щял да остане в затвора, ако не била една щастлива случайност и изключителната му смелост.

Две години по-късно щастието му се усмихнало, когато го премествали заедно с десетина затворници от едно крило на затвора в друго. Тъмничарите ги подкарали, като внимателно заключвали всяка врата след себе си, преди да отключат следващата. В един миг Силвър се озовал в средата на коридор, чиито врати в двата края били заключени и затворени с резета.

Тогава за своя голяма изненада видял, че ще може да мине през един отворен прозорец, оставен така донякъде поради небрежност, но най-вече защото рядко прекарвали затворници по този път. Въпреки ръста и силата си, няколкото крачки, които го отделяли от рамката, му се сторили цели мили. Изведнъж достигнал прозореца! Силвър скочил към долния край на перваза, хванал се, издигнал се на ръце и прехвърлил краката си от другата страна.

Без да обръща внимание на врявата, която се вдигнала, той видял, че улицата е само на десетина стъпки по-долу. Скочил! Както той самият ми каза, този скок бил най-щастливият в младостта му.

— Не беше толкова високо, Джим, че да се хваля. Ами че толкова пъти съм скачал от дървета и могили и съм рискувал много повече. Но с този скок, именно с този скок, казвам ти, като че ли отново настигах избягалия живот. Скок към светлината, както и към гроба, по дяволите!

Проснал се на земята сред смаяните минувачи, засмян до уши от радост! Един тъмничар, обезумял от бягството, се покатерил на перваза и се прицелил с пищова си. Но тъй като се страхувал да не улучи някой невинен свидетел, трябвало да скочи на улицата след Силвър, а дотогава младежът имал достатъчна преднина.

Той отлично познавал бристолските улици, улички и вътрешните дворове, с обори. Бягал на зигзаг, връщал се обратно, като дори веднъж минал под самия прозорец, благодарение на който се бил измъкнал. Когато се стъмнило, той се скрил сред сандъците, стоварени на кея, решен да напусне Бристол и Англия при първия сгоден случай.