Денис Джъд
Историята на Дългия Джон Силвър (24)

Глава XXIV
Загубата на „Уолръс“

След като групата, натоварена да закопае съкровището, потеглила, те привършили с приготовленията за отплаване и прекарвали времето си, като се излежавали по палубата на „Уолръс“ или скитали из горичките на острова.

Силвър, който нито се отдал на безделие, нито на пиянство, направил няколко обиколки из острова, но все внимавал да не се отдалечава много от мястото, където „Уолръс“ бил закотвен — боял се да не би Флинт да се завърне и да отплава, без да го дочака. Веднъж разгледал издигнатия преди двадесет години дървен форт от хората на Кид. Както дървеното укрепление, така и оградата от колове, която ги заобикаляла, били още в добро състояние. Друг път, придружен от Джоуб Андерсън и почтително държащия се Бен Гън, когото взел, за да носи мускетите и храната, отишъл до връх Далекоглед. Оттук Джон могъл да погледне на юг към нос Холбоулайн и хълма Бизанмачта и на югоизток към Острова на Скелета.

Но мисълта за Флинт и съкровището никога не го напускала. Дали не излязъл глупак, когато се доверил на Флинт и групата пирати, които единствени ще знаят мястото на заровеното съкровище? Е, все пак това, че няколко души придружавали Флинт, било някаква гаранция, че никой няма да се опита да измами другите. Ако шестима души знаят за тайната, не може всички да се наговорят да измамят другарите си. От друга страна обаче, наградата за такава измама била огромна — над седемстотин хиляди лири — и стигала да изкуши и самия кентърбърийски архиепископ.

Той явно забелязал, че и останалите пирати също били угрижени. Бил Боунс се отдал на рома повече от всякога и все си пеел „Петнайсет души на ковчега на мъртвеца“, а уплашените папагали отлитали и надавали разтревожени крясъци. Изреиъл Хандс непрестанно се ослушвал да чуе плясъка на греблата на приближаващата лодка, а Пю непрестанно чупел от безпокойство дългите си бели пръсти.

Най-сетне, пет дена по-късно, към десет часа на палубата на „Уолръс“ настъпила суматоха.

По-малката лодка идвала към кораба. Скоро пиратите видели, че в нея имало само един човек, който гребял тромаво; освен него нямало другиго в лодката.

Всички напрягали очи да разберат кой бил самотният гребец, като си засенчвали очите от силното слънце. Изведнъж Пю извикал:

— Бога ми, та това е Флинт!

— Но къде са другите? — запитал Бил Боунс. Той тежко се облегнал на релинга, сякаш се навеждал да види къде са липсващите пирати.

— Е, несъмнено в скоро време ще разберем това — казал Силвър мрачно. После се обърнал към Боунс: — Бил, Флинт дали има карта на тоя остров? Ако има карта, къде е тя?

— Доколкото знам, няма — отговорил Боунс. — Всичко е в главата му.

— В такъв случай главата му трябва да се запази — рекъл Дългия Джон.

Междувременно Флинт опрял лодката в „Уолръс“. Завързал я с въжето, което Черното куче му хвърлил, и с труд се изкачил на палубата.

Когато Флинт се заклатил по палубата с изкаляни панталони, разкъсана риза и окървавена кърпа, привързана на главата, пиратите го наобиколили.

Джон Силвър смукнал от лулата си и димът от нея се понесъл към олюляващата се пред тях фигура, която приличала най-вече на осъдена душа, току-що избягала от самия ад.

— Е — започнал Джон приятелски, като че ли пита за времето, — къде са останалите, капитане?

Флинт го погледнал кръвнишки. Изпитото му лице било изпълнено с омраза.

— Мъртви! — промърморил той с хрипкавия си глас. — Всички са мъртви, дано горят до един в пъкъла, най-долни предатели такива!

И с тези думи, залитайки, той се отправил към каютата си, последван от Дарби Макгро, който уплашено кудкудякал около него.

Както може да се очаква, Силвър и останалите лордове последвали Макгро. Когато нахлули в каютата, те видели как Флинт рухнал на леглото си. От една огромна рана в черепа му капела кръв.

— Ром, Дарби — едва чуто пошепнал Флинт. — Дай ми ром.

И след това изпаднал в безсъзнание.

Боунс грубо затворил вратата под носа на тълпата пирати, които се били струпали да зърнат капитана.

— Е, приятелчета — казал той, — няма да оставя Флинт да си ми задигне доларите. Този остров е девет мили дълъг и пет мили широк. Ако Флинт хвърли топа, свършени сме. Как ще открием къде е заровено съкровището?

— Спокойно, Бил — казал Джон Силвър. — Всяко нещо по реда си. Службата си е служба. Изреиъл, извикай онзи глупак американския лекар, дето се смята, че много знае. Сигурен съм, че ще изтърси някоя латинска дума, ама може и да пусне малко кръв на Флинт. Боунс, излез на палубата и кажи на оная сган да млъкне. Кажи им, че капитанът вече се оправя. Дай им допълнителна дажба ром, ти знаеш как да се оправиш.

Андерсън тромаво се обърнал, за да излезе от каютата.

— Слушай, Джоуб — извикал Силвър след него, — ако Джордж Мери или някой друг почне да разправя нещо за измами, прати го тук при мен или при Гейби. Сигурно това ще ги накара да си затворят устата.

— Прав си, Шиш — отвърнал Андерсън, — ама Флинт нещо не се оправя. Май ще мре.

— Джоуб — казал Силвър, — моя работа и работа на Бил е да мислим, твоята е да кряскаш. Хайде, хващай се на работа. — След като Андерсън излязъл от каютата, Силвър рекъл на останалите лордове: — Най-добре е да напуснем остров Кид и да се отправим към Ню Провидънс. Кръв ще се пролее тук и момчетата ще вдигнат бунт. Засега ми се струва, че държим положението. Вдигайте котва. Има прилив и попътен вятър. Аз и Бил ще останем да гледаме стария Флинт и да го лекуваме, да го поживи господ. — Пю, Изреиъл, Черното куче, Том Морган и останалите лордове обаче продължили да се въртят из каютата. Ядосан, нещо рядко за него, Силвър се нахвърлил върху им: — Вън, тъпаци такива! Инак ще видя цвета на червата ви! — извикал той. Когато излезли, той се навел, за да разгледа отблизо раните на Флинт. Дарби вече избърсвал кръвта с една кърпа и очите му се напълнили със сълзи. Силвър се изправил. — Бил — рекъл той, — трябва да накараме Флинт да изплюе къде е заровено съкровището. Тебе те бива да чертаеш карти. Нахвърли една скица на острова и когато Флинт дойде в съзнание, той да означи мястото с едно кръстче върху картата, та ти и аз да знаем къде е.

В този момент американският хирург Адамс влязъл в каютата с изящната си походка, натоварен с превръзките, легените, скалпелите и всичките си други инструменти. Дългия Джон, който го наблюдавал внимателно, кимнал към Боунс, когато „Уолръс“ започнал да се поклаща — знак, че корабът е вече в открито море.

Плаването към Ню Провидънс било същински кошмар за Джон Силвър. Флинт беснеел и сипел ругатни, като от време на време по цели дни изпадал в безсъзнание. Както и да се опитвал, Джон не успял да го накара да се съсредоточи достатъчно дълго, та да може да означи мястото, където било заровено съкровището. Впрочем при никакви обстоятелства Флинт нямало така лесно да разкрие тайната си на Силвър. Пиратите на свой ред били твърде неспокойни и раздразнителни. Изпълнявали заповедите неохотно и гледали работата си през пръсти. Те усещали, че се готви някаква измама, че искат да ги лишат от техния дял от испанското съкровище, заровено на остров Кид. Макар и Бил Боунс да им напомнял за огромната плячка и за кюлчетата сребро в трюма, те продължавали да бъдат недоволни.

И нищо чудно, че испанците изненадали пиратския кораб. „Уолръс“, който заобикалял рифовете около Флорида само на двеста и петдесет мили от Ню Провидънс, дръзко бил издигнал „Веселия Роджър“ с черепа и кръстосаните кости. Силвър се намирал в каютата на Флинт, като се опитвал да измъкне някаква смислена дума от него. Откакто напуснали остров Кид, той прекарвал дълги часове в безплодни опити да узнае тайната на Флинт и може би това било първопричината за разхлабването на дисциплината на кораба.

Така или иначе, на кораба нямало наблюдатели, а останалите пирати дремели или играели на комар със зарове по палубата.

Затова кормчията пръв забелязал опасността. Той рязко завъртял кормилото, така че „Уолръс“ завил силно надясно, и изкрещял:

— Откъм левия борд се доближава испански галеон.

Силвър внезапно пуснал ръката на Флинт и кокалчетата на пръстите му изтрополили по пода на каютата. За миг той се озовал на палубата. Бил Боунс веднага доближил далекогледа до окото си.

— Дано не е някой тежковъоръжен галеон, Бил — рекъл Джон. В Карибско море напоследък испанците били заменили много от въоръжените галеони с по-бързите фрегати. В случай, че галеонът, който сега се насочвал към тях, бил леко въоръжен, „Уолръс“ можел и да се измъкне, въпреки плячката в трюма, ако има късмет и маневрира умело.

Боунс изругал:

— Баш си е въоръжен! Два реда оръдия, да го вземат мътните. По четиридесет оръдия на всеки борд.

Изреиъл Хандс се приближил, като поклащал голямата си рошава глава, сякаш се надявал ромът да изтече през ушите му. Той бил доловил последните думи на Боунс.

— Четиридесет оръдия! — казал той тихо. — Направо ще ни издуха от водата, бога ми, направо ще ни свърши!

Джон Силвър го хванал за дясното ухо:

— Я стига с тия приказки, Изреиъл. Може и главата ти да е пълна с ром, ама това няма голямо значение. Отваряй си очите и гледай хубаво да се мериш! Хайде, слизай долу!

Къде се насочвал галеонът? Той променил своя курс, за да пресече пътя на „Уолръс“, и било заради повечето платна, които били издигнати на него, било поради по-благоприятния вятър, разстоянието между двата кораба намалявало непрекъснато.

Пиратите, които били достатъчно трезви да се държат на краката си, вече били изпратени с ритници на постовете си. С най-голяма бързина издигали още платна. Но всичко било напразно. Галеонът неумолимо се приближавал.

Пю нервно облизвал устните си.

— Няма смисъл — казал той на Силвър и за пръв път нямало презрителна нотка в гласа му. — Сякаш грамаден облак затулва слънцето. Свършено е с нас, Джон.

Едно оръдие гръмнало от оръдейната палуба.

— Явно Изреиъл прострелва далекобойното оръдие — забелязал Боунс мрачно. — Като че ли има някакъв смисъл.

Последвали още изстрели. Но галеонът оставал невредим.

— Изчаква да се доближи, за да ни издъни — казал Силвър спокойно и след това изревал на пиратите по палубата. — Момчета, пригответе си сабите, че ей сега ще наскачаме по тоя испански кораб и здрава сеч ще падне, бога ми!

Галеонът се изравнил с „Уолръс“, отворите на оръдията му зеели заплашително.

— Защо не стреля? — изкрещял Пю пронизително.

Като че ли в отговор на въпроса му оръдията на „Уолръс“ дали нестроен и бърз бордов залп отдясно и почти едновременно с това галеонът обърнал десния си борд към „Уолръс“. Четиридесет малки облачета дим се появили оттам и само след няколко секунди върху пиратския кораб се стоварила цялата сила на залпа.

Дим обвил двата кораба. От „Уолръс“ се чул трясък и пукот. Ранените започнали да надават страшни викове и стонове.

Когато димът се разнесъл, оказало се, че палубите са заприличали на същинска касапница, а в десния борд над ватерлинията зеел голям отвор.

С кървяща рана на бузата си, сякаш посечен от удар на сабя, Бил Боунс държал руля, а кормчията лежал мъртъв в краката му.

Вляво от него едно гюле било отнесло парче от релинга, направило част от палубата на трески и паднало в морето. Но като минавало през кораба, същото гюле поразило както Джон Силвър, така и Пю.

Силвър бил в безсъзнание: левият му крак бил смазан малко под таза и бедрото едва се държало само на част от кожата и разкъсания му панталон. На два ярда от него стенел Пю, покрил с ръце очите си, извадени от летящите трески.

Из кораба лежали ранени и убити от картеча и гюлетата, които ги разхвърлили по палубата като кегли. Несъмнено „Уолръс“ не можел да издържи още един залп на галеона. Тайната на остров Кид щяла да изчезне навеки, но събитията не се развили точно така, защото, колкото и тежко да бил пострадал екипажът на Флинт, по чудо такелажът, платната и мачтите на кораба не били особено засегнати. Испанският галеон обаче нямал такъв късмет: залпът на Изреиъл отнесъл предната му мачта и бушприта. Затова, макар че галеонът бил управляем, той почнал да изостава от „Уолръс“.

Бил Боунс насърчавал оцелелите пирати и „Уолръс“ бавно се откъсвал от испанския галеон, чийто капитан сигурно псувал и тропал с крака от безсилна ярост, като виждал как плячката и наградата, която му се падала, му се изплъзвали.

Около четири часа след кратката, но страховита схватка, „Уолръс“ успял да се откъсне от загубилия мачтата си испански галеон. През цялото време Бил Боунс стоял на мястото на кормчията, като суровото му мургаво лице оставало безизразно, сякаш бил изваяна от дъб фигура на носа на кораб. Бил не спадал към тия хора, които често се смеят, а сега съвсем нямал основание да бъде весел, докато насочвал „Уолръс“ на изток към Ню Провидънс. Около стотина пирати били убити или умиращи, което било все едно и също. Едва двадесет и четири-пет души останали незасегнати, а мнозина били сериозно осакатени, както и Силвър и Пю.

Изреиъл Хандс се измъкнал от оръдейната палуба невредим. От време на време той идвал да докладва допълнителни подробности за загубите, понесени от „Уолръс“. Така Боунс узнал, че измежду лордовете Джоуб Андерсън и Том Морган не пострадали особено много, а Черното куче, който загубил само два пръста от едно парче картеч, също бил в състояние да работи, макар и непрекъснато да хленчел и да се оплаквал. От обикновените пирати Джордж Мери, както и преди си се заяждал с всички, а О’Брайън, Дърк Камбъл и Бен Гън били невредими, само дето Бен Гън станал още по-нервен и плах и съвсем необяснимо от време на време говорел само за сирене. Боунс изругал, когато разбрал истинското положение.

— Ей ме на! И земетресение преживях, и жълта треска, какво ли не — казал той, като щракнал с пръсти, — и толкова близо бях до момента да заживея царски, и на, сега едва ли ще се довлечем до Ню Провидънс?

— Е, Бил, аз ще си изпълня дълга — обадил се Изреиъл Хандс.

— Бива те като топчия, Изреиъл — възразил Боунс, — ама много не те бива за моряк. Флинт вика и пее на кърмата, когато не е в несвяст, Пю е изгубил зъркелите си, левият крак на Шиша бил разкъсан, както чувам. Е, в такъв случай по моята сметка излиза, че аз съм капитан, макар че, като виждам какво е положението, няма как да ме избирате.

Изреиъл се обадил:

— Никой на кораба не е против теб, Бил.

— Да — отвърнал, Бил. — Може би никой не е против. Поне засега, понеже Дългия Джон остана с един крак — той присвил очи и се загледал напред. — Изреиъл, откак напуснахме Санта Лена, глътка ром не съм сложил в устата си, а тоя ром ме крепи, бога ми. Но я виж там няма ли някакви кораби откъм десния борд?

Изреиъл се покачил тромаво по вантите на бизанмачтата и погледнал към хоризонта.

— А ти, Бил, просто трябва да си ги подушил! Два кораба в далечината, точно така. Не ми изглеждат опасни.

— Приятелю, имаме всичко на всичко две дузини, дето могат да се хванат на работа. Те не стигат и да свият платната, ако попаднем на лошо време, да не говорим за стрелба с оръдията както трябва. Така че, бога ми, всеки кораб на хоризонта ни е враг. Ония кораби там са на курса ни към Ню Провидънс. Да не съм луд да ги оставя да ме настигнат! Сменям курса. След един час ще се стъмни, тогава лесно ще им се изплъзнем.

— Не можем да обърнем, Бил. Вятърът не е благоприятен. Накъде ще се насочим?

— Към Савана, приятелю. Поемаме направо на север. Пътят е по-дълъг, но безопасен. — И Боунс започнал да изменя курса на кораба, като извиквал заповедите си на шепата пирати на палубата.

Докато „Уолръс“ се носел в мрака на север, американският хирург Адамс трескаво превързвал струпаните в кубрика ранени. Помещението се превърнало в същински ад от стоновете на ранените, които, подмятани от люлеенето на кораба, се търкаляли един върху друг. Онова, което Адамс успявал да направи, било същинско чудо, защото той бил принуден да превързва ранените в този горещ и спарен кубрик при мъждукащата светлина на фенера. Досега пиратите му се надсмивали, подигравали се на превзетите му маниери и му били извадили прякора „госпожицата“, но тази нощ никой и не помислил за това. Адамс по-скоро приличал на месар, отколкото на образован джентълмен: престилката му била окървавена, а от трионите и скалпелите му капела кръв.

Адамс считал Черното куче за леко ранен, който можел да се държи на крака и затова го направил свой асистент, въпреки протестите му. В ушите на всички думата „асистент“ звучала страшно важно, работата едва ли била приятна, защото през повечето време Черното куче вадел трески и парчета картеч от ранени крайници и туловища и шиел зинали рани с груб обущарски конец.

Пю бил измежду първите, за чиито рани Черното куче се погрижил: той боязливо промил одраното чело на Пю и намазал мехлем около празните му орбити. След това превързали очите му с парче плат от една разкъсана синя риза и го положили в единия ъгъл на кубрика, където Пю ту гръмко проклинал нещастието си, ту жално стенел и молел да му дадат нещо за ядене и за пиене.

Адамс не отделил много време за онези пирати, които били тъй тежко осакатени, че нямало вероятност да оживеят до сутринта. Издърпали тези нещастници на предната палуба и ги оставили да умрат сред пръските на вълните и силните пориви на вятъра, който брулел носа на „Уолръс“.

Няколко часа след като „Уолръс“ се измъкнал от испанските фрегати, Адамс се заел с ранения квартирмайстор. Дългия Джон потръпнал, когато хирургът прегледал раздробеното му бедро и го събудил от трескавия сън, който досега притъпявал болките му.

Наведен над потното лице на Силвър, Адамс изискано се обърнал към него с тънкия си глас, в който се усещал акцентът от Нова Англия:

— Мистър Силвър, твърдо съм убеден, че ще трябва да отрежа левия ви крак близо до таза.

Джон поклатил голямата си руса глава.

— Да ми отрежат крака ли? Бога ми, няма да оставя жив човека, който направи това! Не искам да бъда еднокрак просяк, дето моли за комат хляб по улиците! Може пък и да се оправи. Знам ви вас, хирурзите, засипвате човек с латински. И не мирясвате, докато ножът ви не заиграе по някой и друг славен моряк, та да видите какво има в него и дали отговаря на онова, дето го пише в книгите!

Хирургът продължил:

— Ако не го отрежа до една седмица, мистър Силвър, вие ще бъдете труп. Бедрената ви кост е разбита на парчета, а сте загубили и прекалено много кръв. Струва ми се, че вече подушвам миризмата на гангрената! Виждали ли сте някога гангрена, мистър Силвър? В Бостън веднъж извадих цял килограм червеи от крака на един стар негодник, който смяташе, че знае повече от лекарите. Никак не беше приятно да го гледам как умира. Е, мистър Силвър, нямам време да разговарям по въпроса. Или ще живеете, или ще умрете, избирайте.

Силвър го погледнал кръвнишки:

— Режи, Адамс. Не знаех, че можеш да бъдеш толкова красноречив, дума да не става.

Четирима души едва вдигнали огромното тяло на Силвър на окървавената, поставена на магарета дъска, която служела за операционна маса. Изглежда, че тоя хирург не се церемонял много, когато трябвало да ампутира крак. Силвър бил легнал по гръб и му дали да захапе прегънат на две кожен колан. Черното куче пък неохотно го хванал за раменете, за да го прикове към дъската, и Адамс се заловил на работа. Бедрото на Джон дотолкова било раздробено, че едва ли имало нужда Адамс да прибягва до триона. Главната му работа била да среже разкъсаната мускулатура и кожа колкото се можело по-бързо и да спре всеки нов кръвоизлив.

Храбър човек бил Джон Силвър и никога не се показал по-храбър, отколкото в мига, когато усетил как острието на скалпела се забива в крака му — извивал глава на всички страни и стискал големите си ръце, та чак ноктите почнали да нараняват дланите му, но нито веднъж не извикал. И все пак не издържал, когато останалата част от крака била потопена в кипящ катран, за да се дезинфекцира. Тогава чак палубата над него се разтърсила от вика му. Адамс се поусмихнал, с тържествуващ вид казал на Черното куче, който почти припаднал:

— Мистър Куче, вземе ли някой да надава такива викове, това е признак, че ще оздравее. Ако има сили, за да вика така, значи има надежда да се оправи.

И тъй, Джон Силвър изгубил крака си. Трябва да се добави, че за малко не умрял, защото веднага след операцията го хванала треска, по-скоро някаква малария, която така го разтърсвала, та чак зъбите му тракали. Черното куче го гледал, доколкото можел, държал пламналото му потно лице и му наливал ром в гърлото, щом му се удавала такава възможност и когато Адамс не бил наблизо.

Какви ли страшни престъпления и вероломства щяха да бъдат избегнати, ако Джон Силвър беше умрял на „Уолръс“? Несъмнено мнозина достойни хора щяха да са живи, макар че всякакви негодници пак щяха да си живеят както преди и да тормозят обикновените порядъчни хора.

Както и да е, Силвър не умрял, макар че няколко седмици се люшкал между живота и смъртта, слаб като дете и едва съзнаващ къде се намира.

Докато Джон се борел със смъртта, Бил Боунс влязъл в Савана, една новооснована колония в Джорджия. Решението било добре обмислено, тъй като някога в миналото Флинт бил спечелил губернатора, един надут мошеник на име Бондхед, като му дал част от плячката, взета при нападение по бреговете на Флорида. Както и да е, „Уолръс“ се довлякъл до Савана и Бил слязъл на брега с един сандък сребро за Бондхед. Вследствие на това разрешили на „Уолръс“ да пусне котва край Савана и благородният губернатор, който винаги бил готов да приеме подкуп, дори и когато това било за сметка на неговия повелител крал Джордж II, стигнал дотам, че изпратил личния си лекар на борда на кораба.

В продължение на три седмици „Уолръс“ стоял на котва край Савана и приличал най-вече на плаваща болница. В това време повечето от здравите пирати и онези, които оздравели, изчезнали, било като постъпили на други кораби, било опитвайки щастието си в самата колония Савана; който имал малко ум, си взел едно-две сребърни кюлчета, за да се улесни пътят му по-нататък.

И Флинт, така да се каже, също заминал: една вечер той умрял, след като изревал такава ругатня, която можела да стресне и мъртвите, а Бил Боунс бил при него, когато той се отправил към ада. Несъмнено именно тогава Бил узнал мястото на заровеното съкровище на остров Кид, защото, едва поставил по една дребна пара върху очите на Флинт и извикал Том Морган като свидетел, той взел доста голяма част от плячката в трюма и изчезнал.

Същия ден, сякаш усетил коварството на Боунс, Джон Силвър се посъвзел, седнал в леглото си в своята каюта под лота и подробно разпитал Том Морган за случилото се.

— Видях Флинт мъртъв, със собствените си очи го видях, Джон — рекъл му Морган. — Бил ме вкара при него, нали ти казах, както си лежеше.

— Том, а къде е Бил сега? Помисли си. Никой не те кара да бързаш. Знаеш ли, просто ми е приятно да те слушам как изплюваш думите една по една. Когато говориш, звучи просто като музика, грешка няма.

Морган смутено отвърнал:

— Бил не каза къде отива, Джон. Просто стана и вика: „Вдигам котва, приятелю. Кажи на Шиша, ако оживее, че здравата съм го изиграл. Имам си една карта, ама като картинка. Той знае какво искам да кажа.“ Тъй рече.

Силвър съвсем се изправил в леглото.

— „Той знае какво искам да кажа“ ли, негодник такъв! — изревал той. — Наистина знам какво казва. Накарал е Флинт да му издаде къде е скрито съкровището! Трябва да го е означил на картата. Бога ми, имаш късмет, че не беше другар на Бил, щях да те пребия, макар и да съм сакат! — Той замълчал за миг, дишайки тежко. След това добавил по-спокойно. — Том, никога не си имал много ум в главата, ама имаш златни ръце, когато пипнеш някоя дъска. Хайде направи ми патерица, дето да прави чест на всеки джентълмен на сполуката. Доведи ми Гейби Пю, Черното куче и всички останали, които още не са вдигнали котва. Кажи им, че съм се оправил от маларията. Скоро ще почна да излизам. А Бил да внимава, защото ще го открия, дори ако трябва да обиколя света на куция си крак!

На следващата сутрин Силвър поел командуването на останките от екипажа на Флинт и умело си служел с новата патерица. При първия сгоден случай той продал „Уолръс“ на един алчен местен търговец на име Оугълторп и разделил парите и останките от съкровището между пиратите. След това с почти две хиляди лири в джоба и придружен от Гейби Пю, за когото се грижел, той постъпил като готвач на един стражеви кораб за Ямайка.

Вече обмислял по-нататъшните си планове. Ще вземе Анет от Ямайка и ще остави младите си синове да поемат грижата по работите му. Самият той заедно с Анет ще се прибере в Англия. Там ще се настани в някое приятно пристанище, ще вложи парите си и ще наеме някоя къща, а може да се установи в Бристол, макар че вероятно родителите му отдавна са умрели. Оттук ще дебне и слухти, за да открие мястото, където се крие Бил Боунс. А може би рано или късно самият Бил ще се появи в Бристол, нали много бивши моряци се настанявали там. Най-добре е да открие кръчма близо до пристанището. Това ще бъде най-сигурният наблюдателен пост, където идват моряци, разправят преживелиците си и изобщо се отпускат и клюкарствуват.