Денис Джъд
Историята на Дългия Джон Силвър (11)

Глава XI
Плантацията

Призори Дюбоа дошъл до колибата на Силвър и отворил вратата. Придружавал го стар, съсухрен негър, чиято къдрава коса вече побелявала.

— Ставай! — извикал рязко Дюбоа. — Този човек — той посочил стария негър — се казва Жан-Пиер, надзирател е на робите ми. Той ще ти покаже плантацията, как работим и кога почиваме. Разбираш ли?

Силвър се изправил на крака и погледнал Жан-Пиер, който го гледал лукаво, с присвити очи. Негърът бил облечен в синя памучна риза и измърсени фланелени панталони. В дясната си ръка държал камшик.

— Да, сър — отговорил Силвър бавно. — Разбирам всичко.

— Отлично — казал Дюбоа. — Така, а сега е време за проверка, разбираш, нали? — обърнал се и излязъл от колибата.

Силвър последвал Дюбоа и Жан-Пиер. Първите лъчи на тропическото слънце започнали да пронизват леката хладна мъгла над имението. Обилната влага била неприятна за дишане и Силвър силно се закашлял. Групи от роби започнали да се събират зад Дюбоа и Жан-Пиер.

Когато наближили полетата със захарна тръстика, Жан-Пиер спрял и дочакал Силвър да го настигне. След това се обърнал към него през зъби:

— Как твое име, приятел? Знам Силвър, но как кръщелно име, а?

— Джон — отвърнал Силвър достатъчно вежливо, защото усетил, че ако си навлече омразата на надзирателя, в негово лице ще има непримирим враг.

— Джон! — повторил напевно Жан-Пиер. — Също име като моето, но моето е френско, нали разбира, защо аз някога ме имаше баща на Дюбоа, кога те живее в Мартиник, отдавна. Все едно, ще ти вика Джони, за да не става грешка.

— Добре, Жан-Пиер — казал Силвър, — нямам нищо против. Но как така тоя мръсен французин Дюбоа е попаднал на английски остров като Барбадос?

— Ами ще ти кажа, Джони — отвърнал Жан-Пиер. — Защо да не кажа. Тя дълга история, но mon Dieu^[1], ето че идва самият мосю Дюбоа. По-добре друг път ще разправи.

Дюбоа изникнал пред тях, още преди Жан-Пиер да довърши думите си.

— Слушай, ти — казал той на Силвър, — ако искаш да си спасиш кожата, ще трябва да се научиш да работиш като негър. След това може би ще те оставя да помагаш на Жан-Пиер да наглежда плантацията. Не е загубен тоя Жан-Пиер, никак не е загубен. Един ден той ще иска само да дреме пред колибата си или пък да си гледа прасенцето. Както и да е, добре ми служи. Нямам оплаквания. Но може ти да поискаш да заемеш неговото място. Ако е така, прави каквото ти казва. Жан-Пиер, ти отговаряш за него.

С тези думи той се обърнал и се отправил към къщата сред плантацията.

Сутрешното слънце вече било разнесло мъглата и стоплило влажните дрехи на робите. Те раздвижили схванатите си крайници и на групи се заели да режат захарната тръстика. Жан-Пиер му подал един голям крив нож, като насърчително му казал:

— Работи добре, Джони, и всичко с мене ще бъде наред. Мене каже на мосю Дюбоа ти добър човек, на мене помага.

Силвър се хванал здраво за работа, пък и в края на краищата нямал друг избор.

И така повече от два месеца животът му следвал същия еднообразен ред: ставане призори, безспирен труд и дълбок сън на преуморен човек.

И все пак в скоро време привикнал с незавидната си съдба. Отмервал усилията си най-внимателно, както лекарят предписва лекарства, та да му останат сили да обработва едно малко място до колибата си, където щял да отглежда зеленчуци, защото робите допълвали недостатъчната си храна с плодове и зеленчуци, които сами отглеждали. Чрез посредничеството на Жан-Пиер той, се сдобил с приличен сламеник, чисти завивки и сносни съдове за готвене. Работата укрепила внушителното му телосложение, така че той развил яки мускули и можел да носи всякакъв товар. Отначало останалите роби били склонни да му се подиграват и се радвали, че един бял човек е паднал дори по-ниско от тях. В скоро време обаче подигравките им секнали, след като Силвър сграбчил двама от мъчителите си и така ги разтърсил, че те започнали да молят за милост.

От Жан-Пиер той постепенно узнал повече за произхода на Дюбоа. Изглежда, че бащата на Дюбоа бил принуден да напусне остров Мартиника, защото френските власти повече не могли да го понасят за антиклерикалните му възгледи и вечния му интерес към еретични учения — всъщност подозирали, че е привърженик на хугенотите, а дори допускали, че се занимава с магии. И затова старият Дюбоа продал имотите си, напуснал Мартиника и се заселил в Барбадос, където заради богатството и протестантските му тежнения били склонни да забравят френския му произход. Когато баща му умрял, Филип Дюбоа наследил плантацията и останал да живее като верен поданик на английския крал. Не се оженил, а според Жан-Пиер живеел с една от робините си, една черна Венера от Бенин. В резултат на тяхната връзка се родила дъщеря и скоро след това майката починала от някаква загадъчна треска. Момичето, което по това време било на шестнадесет години било признато за законна дъщеря от баща си и получило добро домашно възпитание и образование.

Анет Дюбоа била прелестно пламенно създание. Мургавата й кожа блестяла, кафявите й очи святкали, а нейната дълга, синкавочерна коса покривала раменете й. Когато обикаляла из плантацията с дългите си рокли и фусти, на Джон тя изглеждала като някакво видение като някакъв страшно примамлив и недостижим мираж. Тя като че ли не го виждала и той забелязал, че когато очите им се срещнели, тя бързо извръщала поглед или си намирала работа наблизо. Дюбоа бил луд по нея и тя му отвръщала със страстна привързаност, която била ту закачлива, ту тържествена, ту изпълнена с кокетство.

Във всеки случай Силвър с горчивина съзнавал, че нямало защо такова красиво същество дори да го забелязва. Той все още работел като обикновен роб на полето, облечен в парцали.

Около девет седмици след като Силвър бил доведен в плантацията, Дюбоа дошъл в колибата му тъкмо когато той и Жан-Пиер вечеряли заедно. Силвър и старият негър веднага станали на крака. Дюбоа го изгледал с изпитателен поглед, но гласът му не бил враждебен.

— Е, Джони — казал той, — ти работи добре. Сега знаеш какво трябва да правят робите ми. Добре познаваш хитрините им, знаеш как лъжат. Затова сега ще те направя мой главен надзирател. Жан-Пиер ще ти помага. — При тези думи Жан-Пиер изсумтял недоволно, както се сторило на Силвър. — Естествено ти пак си оставащ мой роб, но ще получаваш по-добра храна и прилично облекло. Ще те възнаградя добре. Разбираш ли?

— Да, и смирено благодаря, сър — отговорил Силвър. — Аз и Жан-Пиер ще направим плантацията тип-топ и най-добрата в цял Барбадос. Можете да разчитате на това.

— Отлично — отвърнал Дюбоа — но също така не забравяй, че си осъден престъпник. И най-малкото провинение, и аз ще те обеся, а съдиите в Бриджтаун ще ми стиснат ръката за това. — И той се обърнал да си тръгне. — А, да — казал той внезапно, като се спрял за миг. — Снощи моят съсед Ричард Стоунъм ми разправи за съдбата на онези престъпници, другарите ти. Всички намазали въжето. Обесили ги, изглежда, преди няколко седмици и слънцето вече сигурно е изсушило труповете им, с изключение на едного от тях. Избягал бил от затвора, като убил двама от пазачите. Стражата го търсела, изпратили и кучета по дирите му, но, уви, изглежда се е измъкнал. Как се казваше? Дрю, струва ми се, или Ню, нещо подобно.

— Пю — прекъснал го Силвър, като едва овладял вълнението си. — Казва се Гейби Пю, сър. — И като си дал сметка, че прекаленото въодушевление би настроило господаря му срещу него, той продължил с привидно безразличие. — Трудно е да се намери по-долен главорез. Дано остане на свобода съвсем кратко време и бог да пази поданиците на краля, докато го заловят.

— Амин — бавно отвърнал Дюбоа на тези думи, като изпитателно наблюдавал лицето на Силвър. След това си тръгнал, минал покрай двете прасета на Жан-Пиер, които риели и се боричкали под дърветата, и виолетовият мрак го погълнал.

В ролята на надзирател на плантацията Силвър се почувствувал като риба във вода. Облечен в стари дрехи на Дюбоа, с почерняло от слънцето лице, нахлупил широкопола сламена шапка, обут в здрави кожени ботуши и с тежък камшик, затъкнат в пояса си, той бил внушителен представител на господарската власт — солиден, но зорък и пъргав.

Повечето от задълженията му били приемливи и засега бил склонен да спазва приетия в плантацията ред. В скоро време дошъл до заключението, че е безполезно да тероризира робите, да ги лишава от храна или да ги кара да работят с бързина, на която не издържат. Във всеки случай, тъй като самият не бил свободен и не получавал заплата, Силвър изпитвал съчувствие към онези, които нямали никаква надежда да променят съдбата си и били обречени да останат роби за цял живот.

И в същото време вярвал, че хората, дори робите, могат да бъдат накарани да работят с пълни сили, ако дисциплината бъде смекчена със справедливост и някоя друга шега.

От своя страна, робите не създавали много главоболия на Силвър. Като виждали, че не е склонен да се държи като тиранин, те не се възползували от шеговитото му настроение, нито от благосклонността му към тях в отделни случаи. Същевременно умеел да ги сплашва до смърт, щом това се налагало. Самият му ръст и необикновената му сила просто внушавали уважение и подчинение; въздействувал на хората както с желязната си воля и сладкодумство, така и с безпогрешната си мисъл и с упоритостта, с която преследвал целите си.

Дюбоа благославял добрия си късмет да го купи. Дори се допитвал до него по ред въпроси, отнасящи се до ръководенето на плантацията, защото разчитал на острия му ум.

От друга, страна, Жан-Пиер бил явно недоволен от повишението на Силвър и макар че не казвал нито дума, Джон имал чувството, че ако загуби положението си, старият негър би се зарадвал твърде много.

Тази възможност се удала на Жан-Пиер около две години след като Силвър бил продаден в робство. Трябва да се каже, че Джон отчасти сам бил виновен да попадне в капана. Не му се щеше да разправя много за тази случка, но беше явно, че Силвър страстно се влюбил в Анет Дюбоа. Няма значение кой от двамата е направил първата стъпка. Силвър си бил избрал за метреса една негърка на име Шарлот и макар че тя започнала да му омръзва, обстоятелството, че Шарлот била прислужница при Анет, може би е улеснило връзката им. Както и да е, една нощ срещата им продължила и те си дали клетва да останат верни един на друг до смърт, макар че връзката им била незаконна.

Разбира се, това положение се усложнявало от невъзможни за разрешение проблеми. Все някога щели да открият потайните им срещи, колкото и умело да се криели, и Силвър, въпреки страстта си към Анет, непрестанно се боял от предателство.

Предчувствията на Силвър се оправдали съвсем внезапно в една студена влажна утрин преди изгрев-слънце. Още неуспял да осъзнае какво става, четирима яки негри — роби, които вършели най-тежката работа в плантацията — го грабнали докато спял. Борейки се с четиримата, Силвър зърнал мрачния и изпълнен с омраза Жан-Пиер, който ръководел арестуването му.

Отнело им само няколко минути да хвърлят Силвър в карцера на плантацията — една ниска каменна постройка, където затваряли провинилите се роби.

С вързани зад гърба ръце го довлекли пред Дюбоа, чиито очи бляскали гневно и цялото му лице било пребледняло и изкривено от злоба.

— Ти — креснал Дюбоа, — ти си съблазнил дъщеря ми! Омърсил си дома ми, опозорил си семейството ми, а? Не се опитвай да го отречеш. Жан-Пиер е видял всичко. Видял е всичките ви тайни срещи! Всичко е известно.

— За бога, господин Дюбоа — извикал Силвър, като отчаяно търсел подходящи думи. — Вие сте заблуден: дъщеря ви е същата девица, каквато е била, когато се е родила! Аз да я съблазня? Господи! Тя ме гони и аз се гордея с това, че ме преследва такова прекрасно момиче!

Но преди да може да изрече нещо повече, Дюбоа направил крачка към него и го ударил през лицето с бича. По бузата му се появила една тъмна резка и той усетил болката чак в тила си.

— Как смееш да ми говориш така? — извикал Дюбоа. — Крадец, престъпник и лъжец такъв! — След това, като се овладял с голямо усилие, той продължил с по-спокоен, но пълен със злоба глас: — Опитал си се да отмъкнеш дъщеря ми. Единственото същество, което обичам. Не си успял, но с този си опит си осквернил чистотата й. Имам свидетели за това. И сега, след като съм разкрил плана ти, ще си отмъстя. — Дюбоа отишъл към прозореца със здрава решетка и погледнал навън, където вече съмвало. — Ей там — рекъл той почти уморено — се намира моята къща и дъщеря ми е на най-горния етаж в стаята си. Несъмнено още плаче от ударите на бича по гърба и задника. Вратата й е заключена, а отвън я пази един стар домашен роб. А ти — продължил Дюбоа и приближил отново, за да погледне Силвър в лицето, — ти повече няма да я видиш. Питаш се защо ли? Защото ще те убия. Тук съд не ни трябва. Обесването е прекалено бърза смърт, а според мене само негри може да се изгарят живи. Но във Франция, може би си чувал, връзват човека към едно колело и палачът му чупи крайниците един по един с лост, докато жертвата пищи и накрая умира от болки. Никак не е лесна смърт. Мисли си за нея през няколкото часа, които ти остават да живееш. Жан-Пиер — рекъл той рязко, когато се приготвил да излезе, — пази го, отговаряш с живота си, инак ще бъдеш жертва, вместо негов палач.

След като Дюбоа излязъл от карцера, Жан-Пиер се поклонил плахо и се свил, а Силвър, изгубил ума и дума от страх, се навел напред повърнал на пода.