Денис Джъд
Историята на Дългия Джон Силвър (5)

Глава V
Към Барбадос

Три дни след като Фини и моряците, които отишли да изберат робите, се върнали в горещото пристанище Анамбу, „Оспри“ отплавал към Западна Индия. Колкото и кратък да бил този престой, младият Силвър научил твърде много за живота по Гвинейския бряг и за търговците на роби, които трупали там тлъсти печалби.

Преди това Монго Джак и Фини се договорили за цената на около двеста роби, докарани от горното течение на реката и натъпкани в кошарите на факторията. Двамата вече се познавали достатъчно добре, но въпреки това се пазарили страшно упорито, сякаш се борели за живота си на някое пустинно островче. Богохулните ругатни на Фини се смесвали с пискливите протести на Джак, който не искал да отбие от цената. Все пак сравнително бързо се споразумели — триста испански дублони и двадесет хиляди отлични хавански пури.

Екипажът на „Оспри“ се заел да подготви робите за пренасянето им през Атлантическия океан. Едва усвоил работата с желязото за жигосване, сега Силвър трябвало да вземе бръснача и да бръсне главите на робите, преди да ги качат на кораба.

Най-напред той се обърнал към Джордж Томпсън.

— Защо трябва да ги бръснем? — попитал той. — Струва ми се жестоко да ги оставим без коса на това палещо слънце. Направо ще им изгори мозъкът. Аз съм против това.

— Слушай, слушай, младо ми Шишче — отвърнал Томпсън, — може и да си станал майстор в жигосването, но виждам, че твоят мозък се е изпарил на това прекрасна място. Нямаме никакво намерение да си навлечем въшки, болести и какво ли не още на „Оспри“. Капитан Фини си знае работата. Когато отплаваме, ще видиш достатъчно болести и мръсотия, може да си сигурен в това, помни ми думата.

Силвър се заловил за работата си и си мълчал. Товарели робите в лодките на кораба и след това ги докарвали до „Оспри“. Някои треперели и стенели от ужас, когато ги качвали на борда на кораба, други уплашено пулели очи при вида на „голямото дървено кану“ на белите, където сега ги затворили. Мъжете били отделени на една страна, жените на друга, момчетата и момичетата — на трета. Натъпкани като сардели, обезумели от страх, тези нещастници започнали своето пътешествие към Новия свят.

Силвър твърдеше, че в сравнение с други капитани, които познавал, Дезмънд Фини полагал страшно много грижи за робите си. Не искал робите да измират — паричната загуба била голяма — и затова им осигурявал неща, които биха накарали други, по-брутални капитани, да се смеят презрително.

Екипажът хранел затворниците си два пъти на ден с царевична каша със сол, пипер и кокосово масло. Три пъти седмично им давали варена бакла, която — както Силвър твърдеше — те харесвали толкова много, че възторжено махали ръце и надавали викове, „като че ли бяха помирисали печена гъска заедно с пълнежа“.

Макар старите моряци като Джордж Томпсън да мърморели, че това създава допълнителна работа, и да въздишали за безгрижните предишни дни, при добро време Фини също така нареждал веднъж на ден да разхождат робите. Всъщност в началото на плаването Силвър нямал от какво да се оплаква.

„Може би си мислиш, Джим — рече ми той, като ме гледаше хитро, — че е жестоко да оставяш тия диваци да спят нощем на голите дъски, но и по Гвинейския бряг те нямат пухени легла, вярвай ми синко.“

В едно отношение Фини бил нехаен — по въпроса за дисциплината на екипажа. Щом изпълнявали задълженията си, той се правел, че не вижда как моряците се наливат с евтин черен ром. Нещо повече. Той им позволявал свободно да си избират от негърките. Далеч не всички задоволявали похотта си по този начин, но онези моряци, които го правели, измъчвали нещастните робини, които нямали друг избор, освен да се примирят със съдбата си.

Макар и изкушен от физическата красота на много от негърките, Силвър бил отвратен от разврата, който го заобикалял, и жестокостите, които така често го съпровождали.

Най-сетне се осмелил и споделил тревогата си пред първия помощник Грирсън.

— Не съм съгласен с това, сър — заявил той, докато Грирсън слушал безразлично. — Не стига, дето тия черни момичета са грабнати от домовете си и са натъпкани долу като добитък, а ги тормозят на всичко отгоре. В края на краищата те са жени.

— Аз не съм капитанът — казал Грирсън раздразнено. — Тук заповядва капитан Фини.

— Да, сър — възразил Джон, — но заповедта си е заповед. Капитан Фини ни каза, когато бяхме на сушата в Гвинея: „Отнасяйте се добре с тях. Строго, но добре“, така рече. А тук е друго, съгласен ли сте?

— Когато, пораснеш — рекъл Грирсън, — ще се научиш кога да си държиш езика зад зъбите и да не си търсиш белята. Надявам се, че не си бунтар или начеващ млад адвокат. На работа, инак ще опиташ въжето! Ще те държа под око, момче!

Силвър си замълчал, съзнавайки прекалено добре, че светът бил много по-жесток, отколкото той очаквал със своята неопитност.

Но в скоро време младият Силвър бил принуден да мисли за други противни неща, тъй като на двадесет и четири дни път от Гвинейския бряг трюмът, където били натъпкани робите, се превърнал във вонящ ад. За щастие на кораба не избухнала едра шарка, а дизентерия. Силвър си обясняваше епидемията със спарения въздух под палубите, когато поради лошото време люковете останали затворени. По мое мнение, като се позовавам на това, което чух, причината за заболяването е била някакво объркване в храната.

Но каквато и да е била причината, последиците били ужасни. Мястото на негрите в трюма и преди не е било чисто, защото те трябвало да ходят по нужда в едно и без друго претъпкано помещение. Освен това било пълно и с плъхове, които нощем се разхождали по спящите роби. Но след като и епидемията се разпространила, негрите буквално залели помещението си с повърнатата храна, кървава слуз и изпражнения.

Фини и строгият Грирсън трябвало да накарат моряците да слязат долу и да се опитат да внесат някакъв ред в този ад. Стомахът на Силвър така се свивал от отвратителната смрад и мръсотия, че и той повърнал. Но боцманът и квартирмайсторът, както и капитанът и първият помощник били неумолими в решимостта да накарат целия екипаж да се справи със заразата. Силвър и останалите моряци се препъвали сред грамадата от гърчещи се и стенещи тела, като изнасяли на палубата тези, които им се струвало, че имат най-много нужда от чист въздух.

Разбира се, те не можели да определят кои от робите най-много се нуждаят от помощ, но все пак това, което направили, било по-добре от пълно бездействие. Някои от изнесените на палубата роби, както и тридесетина от изоставените в трюма, загинали в изстъпление и болки. Просто изхвърляли телата през борда, а акулите, които дотогава следвали кораба в очакване на плячка, започвали да се бият за труповете и водата бързо почервенявала.

След почти три месеца плаване „Оспри“ достигнал остров Барбадос и влязъл в залива Карлайл, откъдето се виждал Бриджтаун. Товарът от роби бил намалял почти с една четвърт. Освен умрелите от епидемията, някои роби отказали да се хранят и загинали от изтощение; една жена умряла при раждане и още две, обезчестени от екипажа, се хвърлили в морето.

Свалили оковите от оцелелите роби и започнали да ги хранят така, че бързо да се оправят.

Силвър признаваше, че тези мерки му се видели колкото смешни, толкова и излишни.

„Та целият кораб се превърна едновременно във фризьорски салон и пазар за свине, Джим — разправяше ми той. — Трябваше да мажем робите с масло, та да лъснат като нови ботуши, и да им четкаме къдравите коси. Честна дума, че Фини, само да смееше, щеше да ни накара да им измием и зъбите и да им обършем носовете!“

Оказало се обаче, че „Оспри“ можел да разтовари и тълпа въшлясали роби в най-ужасен вид, тъй като търговците на роби и надзирателите не държали особено на вида им; пък и повечето плантатори намирали за по-изгодно да използуват робите си така, че да умрат от изтощение и после да купуват нови, отколкото да ги запазват до старини. Затова и бързали да изпращат агентите си да посрещат всеки нов кораб, натоварен с роби, още щом се долепвал до кея.

Силвър помогнал да отведат спретнатите роби по прашните улици на Бриджтаун и бил смаян от тълпата, която ги следвала. Надзиратели от плантациите и агенти с широкополи шапки бързали да опипат негрите, като ги щипели и бодели по пътя към пазара. Роби, които вече работели за белите си господари, подвиквали на новодошлите, като ту ги подигравали, ту ги обнадеждавали.

Джордж Томпсън се смеел на почудата на Силвър.

„Та това нищо не е, Шиш — рекъл му той. — Веднъж ми разправяха, че стотина черни скочили в морето, преди да ги стоварят. И знаеш ли защо? Защото някакъв отракан и майтапчия роб се качил на кораба и им разправил, че щели да им извадят очите и след това щели да ги сготвят и изядат! Бога ми, ние вече не допущаме такива работи.“

И действително не допуснали такова нещо. След разпродажбата на десетина болни и умиращи роби за няколко лири, за Фини не било трудно да получи добра цена за останалите. Агентите бързали да си получат стоката, като понякога се сбивали, ако станела някоя грешка.

След това изплатили половината надници на моряците и те се пръснали по кръчмите и публичните домове на Бриджтаун. В началото Силвър гуляел с другарите си, но след два дни изтрезнял и отишъл да разгледа околностите. Бистрите синьо-зелени води на Карибско море, белите коралови рифове, екзотичните тропически риби и пищната растителност направили много по-силно впечатление на младия Силвър, отколкото бреговете на Западна Африка. Детството му в Бристол и дори страшният процес и затворът останали в миналото. Той открил един нов свят тук. Може и да го застрашавали опасности и жестокости, но имало също нещо привлекателно, което му давало надежда.