Денис Джъд
Историята на Дългия Джон Силвър (23)

Глава XXIII
Закопаването на съкровището

Бил Боунс заканително размахал юмрук към Джон Силвър, когато той изтичал покрай кея, където били привързали „Уолръс“. Множество пирати сновели припряно по кея и товарели сандъците със сребро. Силвър се зарадвал, когато видял, че Джоуб Андерсън бил накарал и някои испанци да помагат — вървял след тях и ги удрял с пика.

Защо тогава Бил се разфучал? Досега всичко вървяло по мед и масло. Силвър се спрял да си поеме дъх. Всички били заети с работа и дори имало някакъв ред. Поклатил глава и бавно се запътил към „Уолръс“. „Цял живот ще се чудя как тия испанци са оставили толкова много сребро и злато в Санта Лена, без никаква сериозна охрана“ помислил си той. Това се дължало на най-обикновена некадърност: вицекралят на Нова Кастилия едва ли някога е знаел какви планове има вицекраля на Нова Испания. В някои пристанища бойните кораби така си стояли на котва, защото нямали екипажи, а междувременно пиратите опустошавали цялото крайбрежие на Карибско море. Колониите били в упадък, защото губернаторите лежали на лаврите си и рядко имали представа за действителното положение.

Джон се запътил към Боунс и видял наблизо Том Морган, който му хвърлил бегъл поглед. Джон извикал:

— Здравей, Бил, това се казва работа! Точно така пипаме в Бристол.

— Я по-добре да слезем в капитанската каюта, Шиш. Искам да си поговорим — гневно отвърнал Бил.

Щом влезли в разхвърляната и лъхаща на ром каюта на Флинт, Бил с изкривено от ярост лице се нахвърлил върху Силвър.

— Къде са ония заложници, за които говори Том Морган? Къде е Флинт, взели го мътните? И ти какво си полудял за дъщерята на някакъв идалго, както чувам? Сигурно си представяш, че плячката сама ще се понесе по морето, теглена от ангелчета с розови крилца. Ще изпуснем прилива, ако не натоварим съкровището до два часа. Онзи французин вече така натъпка кораба си със злато, че „Жан Калвин“ се пука по шевовете. Капитанът му си изпълнява задълженията, а навярно и квартирмайсторът.

— Спокойно, Бил, та ти искаш да ме пометеш с един залп! По-леко, бе, човек, нека стреляме с оръдията едно по едно. Така ще ти се изясни по-добре. — Боунс кимнал хладно и Силвър продължил: — Първо на първо, Флинт ще дойде тук след малко. Дали ще бъде трезвен, или не, е друг въпрос. На второ място, аз не съм стоял с вързани ръце. Пю и аз завладяхме онзи форт и ти разчистихме пътя, та да можеш да влезеш тук, като че ли си в Мадагаскар. А що се отнася за дъщерята на онзи идалго, да пукна, ако тя не ми предаде ключовете от склада. Да не би да смяташ, че щеше да го направи, ако не я предразположих малко със сладки приказки? Други оплаквания имаш ли, Бил? Хайде, питай, нали толкова искаше да знаеш нещо?

— Къде е тая мръсна испанка сега? — грубо попитал Боунс. — Къде е баща й? Отде да знам дали няма да ни потрябват като заложници, ако испанците ни засекат някъде? Или дори като хора, които познават тукашните места. Кой ти даде право да ги пускаш? Аз съм първи помощник и навигатор, дясната ръка на Флинт, така да се каже, и не съм съгласен да ги пуснем. Много си позволяваш, Джон Силвър, така да знаеш!

„Не е на себе си от яд“ — помислил си Силвър и благоразумно му казал:

— Прав си, Бил, разбирам. Ти си умна глава, винаги съм го казвал. Но там е работата, че старецът скоро щеше да умре, а дъщеря му е съвсем луда, виеше, викаше, страшна беше. Не вярвам да ти бъде от голяма полза и нямаше да свърши работа на капитана в това състояние. И двамата трябва вече да са загинали.

Настъпила дълга пауза. Най-после Боунс бавно и многозначително му казал:

— Дяволите те взели, Джон, ама си един сладкодумен негодник! Не мога да те разбера и това е! — После погледнал Силвър в очите и тихо прошепнал: — Понякога проклинам деня, когато напуснах Кънектикът.

— Хайде, хайде, Бил! Накъде без тебе? Слушай, ти ме постави на място, така си е. Всеки и с половин око ще види какво ти е било, когато е трябвало сам да се оправяш с всичко. Е, сега съм тук, за нищо време ще го прехвърля на кораба. Можеш да разчиташ на мен, приятелю. — Отвън се чула някаква врява: някой ту ругаел, ту подхващал песен. — Вероятно Флинт се завръща — казал Силвър с кисела физиономия. — Още една причина да се захванем и да прехвърлим плячката.

Боунс кимнал в знак на съгласие и се навел да разгледа една карта; оставена на масата.

Флинт, придружен от Дарби Макгро, минал покрай Силвър, залитайки, като пеел със сатанински възторг.

Като гледал как верният Дарби тегли Флинт към кърмата, Силвър се размислил за положението, в което се намирал. Капитанът се отдавал на любимия си ром и се напивал все по-лесно и по-лесно. Ако Флинт умре от преливане, което било съвсем вероятно, пиратите трябвало да избират кой да им стане капитан — той или Бил Боунс. Дали на Бил не му минава същото през ума? Дали онова избухване преди малко не се дължи на това? Той просто се опитва да го постави на място, дявол да го вземе! Е, тая няма да стане така лесно. Силвър знаел, че е далеч по-хитър от Бил. А също така и по-силен. По-силен и по-хитър! А именно това има значение. Вече ще внимава с първия помощник Боунс. По-рано двамата се разбирали и обикновено се поддържали един друг. Сега положението се променяло. Може би повече не можел да се доверява на Бил, нито пък Бил щял да му се доверява.

И тъй на върха на най-големия им успех приятелството между Джон Силвър и Бил Боунс охладняло и помежду им възникнало такова съперничество, което щяло да има съвсем непредвидени последици. Силвър не разполагал с време, за да размишлява много по тези въпроси в Санта Лена. Най-напред трябвало да бъдат разтоварени корабите с испанското съкровище. Само четири от седемте транспортни кораба били натоварени със скъпоценни метали. Очевидно испанците смятали да докарат още сребро и злато от вътрешността на страната, преди конвоят да отплава. Към това трябвало да се добави съдържанието на склада на пристанището, изпразнен от Флинт. И въпреки това плячката била изумителна. Радостна усмивка се появила на лицето на Силвър.

Общо със златото и среброто, натоварено вече на „Жан Калвин“, пиратите били заграбили сто и десет кюлчета злато, над четиристотин кюлчета сребро, петдесет и три торби сечени монети, освен това имало две кошници скъпоценни камъни, обсипани със скъпоценни камъни и обковани със сребро оръжия и всякаква друга плячка от склада. Никой, пират не допускал, че съществува такова богатство, а камо ли, че то може да бъде събрано на едно място, и при това да бъде тяхно.

Не било лесна работа да го качат на борда на „Уолръс“. Дори яки пирати като О’Брайън едва носели по две кюлчета сребро. Най-сетне съкровището било натоварено, но Бил Боунс пропуснал прилива, защото последните сандъци били прибрани в трюма едва два-три часа след залез-слънце.

Междувременно Флинт изтрезнял и започнал да обикаля из кораба, приписвайки си успеха на набега; той разправял всекиму, който бил готов да го слуша, измислици за своята храброст и присъствие на духа. Повечето от пиратите, изтощени от нападението, спели непробуден сън и не обръщали никакво внимание на приказките на Флинт.

Малко преди да се зазори, Силвър изпратил Пю и Изреиъл Хандс да доведат хората от форта. Половин час по-късно пиратите пристигнали и надали радостни викове, като видели плячката в трюмовете на „Уолръс“.

Призори, когато „Уолръс“ при висока вода излязъл от пристанището, развалините на Санта Лена още тлеели в полумрака. С обичайната си маневреност той заобиколил пясъчната ивица с укреплението и скоро излязъл в открито море. Двадесет минути по-късно и френският кораб отплавал от пристанището. Пиратите се били уговорили двата кораба да плават един след друг, докато стигнат на подходящо място, където да пуснат котва и да си разделят съкровището.

Дали френският капитан смятал да се опита да се изплъзне от Флинт, щом излезел в открито море, никога няма да се разбере, защото в момента, когато „Жан Калвин“ минавал покрай форта, две от тамошните оръдия открили огън по него. Очевидно Изреиъл Хандс пропуснал да взриви всички оръдия на испанците, преди да напусне форта. Възможно е да е открил испански склад за припаси и вино, защото пиратите, оставени във форта, скоро започнали да пируват и изпили всичкото вино, което намерили в него.

Както и да е, испанските артилеристи успели да дадат няколко залпа по тежко натоварения и трудно подвижен френски кораб. За първи път, откакто фортът и дворецът на губернатора били завладени, испанците отново започвали борбата и стрелбата им била съвсем точна, защото просто стреляли от упор. Само след минута „Жан Калвин“ загубил бизанмачтата си и малко след това реята на главния топсел паднала с трясък. Като по чудо френският пиратски кораб бавно и с големи усилия успял да се отдалечи от укрепленията, бягайки подобно на недъгав лондонски просяк, който се опитва да се отърве от гамени, които го преследват и мятат камъни по него.

Щом „Жан Калвин“ се отскубнал, Флинт изпратил Боунс и Силвър с голямата лодка на „Уолръс“ да установят доколко е пострадал френският кораб. Силвър едва изгазил през окървавената и покрита с трупове палуба. Мъртви и умиращи пирати били струпани на грозни купчини. Френският капитан издъхнал малко след като Боунс и Силвър се качили на „Жан Калвин“; повече от половината му моряци били избити или се удавили. Оцелелите пирати издигали аварийна мачта на мястото на отнесения бизан, а други отчаяно работели на помпите, за да изкарат водата, нахлула през двете пробойни под ватерлинията.

Силвър веднага наредил на шестимата моряци, които дошли с тях на френския кораб, да почнат да изпомпват водата от трюма. Не минало много време и Бил Боунс дръпнал Силвър настрана:

— Шиш, тая работа не може да продължава така — рекъл той. — Предлагам да завладеем тоя кораб. Ако не го направим, плячката ще иде на дъното, преди да се стъмни.

— А какво ще кажат на това французите, Бил? Ще се поклонят и с усмивка ще ни кажат: „Merci beaucoup, капитан Флинт“, така ли?

Боунс се навъсил.

— Аз бих ги насякъл, преди да се усетят. Направо ги насичам, стига да спасим съкровището.

— Хубави приказки са тия, Бил. Обаче това ще бъде мръсна работа. Не бих се поколебал да избия цяла глутница идалговци, ако някоя испанска фрегата ни нападне. Ама тая работа я свършихме заедно с тия французи. Струва ми се, че би трябвало да им помогнем, а не да ги колим като пилета!

— Та ти си бил самото милосърдие, Джон Силвър — отвърнал Боунс подигравателно. — Май сбърка, че стана джентълмен на сполуката, чини ми се. По ти прилича да бъдеш някакъв ангел. Много добре знаеш, че и Флинт мисли като мен.

— Бил, ти си по-корав от мен, така си е. А приказваш и един английски, просто да се чуди човек, като знае, че си янки: поне си роден и отраснал там. Но като споменаваш Флинт, това ми напомня задължението ни към него. Хайде да говорим с капитана. Той разбира от тия работи, когато е трезвен. Ти и аз сме като две въжета, вързани на възел, и може би капитанът ще успее да ни развърже.

И като оставили няколко пирати на „Жан Калвин“, за да помагат в работата на помпите, Боунс и Силвър изгребали няколкото кабелта до кърмата на „Уолръс“.

Флинт просто не знаел какво да каже, когато разбрал положението на френския кораб. Затова решил да се оттегли в каютата си, за „да си помисли малко на спокойствие“, както се изразил той. Неговите размисли обаче едва ли били толкова спокойни, защото от каютата долитали страшните викове на капитана към Дарби Макгро, който, поради това, че бил ням, изобщо не бил в състояние да му отвърне.

Така или иначе, след като се затворил с единствения човек, на когото имал доверие, Флинт взел съдбоносното решение да се насочи към остров Кид. Там, обяснил той, биха могли да закърпят френския кораб, ако изобщо това бъдело възможно, и щели да решат какво да правят със съкровището, натъпкано в трюмовете на двата кораба.

Остров Кид бил наречен така по името на един прочут пират, който тук изтеглял кораба си на брега, за да бъде почистено обраслото с миди дъно. От време на време и Флинт идвал тук със същата цел. Това било едно откъснато от света място, далеч от оживените търговски пътища в Карибско море и поради това било много подходящо като убежище на пирати, където те могат да си отпочинат. Освен няколко кози, нямало други животни на острова, а тропически птици се обаждали от дърветата и ярко оцветени пеперуди летели между тях. Островът бил обраснал с гора. В подножието си хълмовете имали странна форма, а най-високият от тях се наричал Далекогледа. Макар и климатът на остров Кид да бил достатъчно добър, зловоние идвало от блатата и мочурищата, откъдето пламвала треска и други болести.

„Уолръс“ влязъл в северния залив, като взел повредения френски кораб на буксир. След като прегледали „Жан Калвин“, мнението на Флинт, че той просто трябва да бъде изтеглен на брега и оставен да изгние, се потвърдило. Но преди това извадили всичко ценно от него, заедно с плячката, и после го оставили на брега. Също така разтоварили „Уолръс“, като го подготвили за изтегляне на брега и почистване на дъното, а съкровището от Санта Лена било грижливо подредено и сортирано на купчини от златни кюлчета, сребърни кюлчета и монети. Имало също и доста оръжия, някои от които били изкусно изработени и украсени със скъпоценни камъни.

Докато пиратите били заети с изстъргването на мидите и водораслите от дъното на „Уолръс“, Силвър отвел Флинт настрана.

— Капитане — рекъл той, — успя с този удар, и още как. Не знам по-голям майстор от теб и това си е. Там е работата, че сега ни напред, ни назад. Ако натоварим „Уолръс“ с цялото съкровище заедно със златото от „Жан Калвин“, при първата буря корабът ще се разпадне. Направо си е претоварен. „Уолръс“ е така тежък, че на испанците им стига обикновена лодка, за да ни настигнат.

— Е — отвърнал Флинт мрачно, — един начин, по който можем да разтоварим „Уолръс“, е да изхвърлим ония проклети франсета в морето, тъкмо ще вземем и техния дял от съкровището.

— Нека бъдем справедливи, капитане — казал Джон, — та нали те ни поведоха към Санта Лена, а много от тях ги няма. Дори капитанът им беше убит при обстрелването от форта, както знаеш. Бих предположил нещо друго: нека заровим по-голямата част от съкровището тук и да се върнем с два-три здрави кораба, та да си го пренесем спокойно у дома.

— Аха — отговорил Флинт, — и сигурно само ти ще знаеш къде е скрито. Нищо чудно да се готвиш да ставаш капитан след мен!

Силвър се опитал с всички сили да прикрие раздразнението си и най-сетне казал безразлично:

— Ни най-малко, капитане. Наистина не искам това. Съвсем естествено е да заровим съкровището, може би пет-шест души ще ти помогнат. Нека довечера оставим хората да теглят жребий кой да те придружи. Но първо, с твое разрешение, да попитаме момчетата дали са съгласни.

И тъй, същата вечер, когато пиратите вечеряли около огньовете си и лакомо ядяли печеното козе месо и отпивали глътки ром, Силвър се обърнал към тях.

Речта му била отлична — нещо средно между пламенна проповед и обобщение на някакво сложно дело във висш съд. Разбира се, мнозина от пиратите направо били против: хора като Джордж Мери, които по-скоро били готови да удушат майка си, отколкото някой да им отмъкне два пенса, но Дългия Джон Силвър успял да ги убеди със сигурни доводи.

Краят на речта му бил най-показателен:

— Момчета, гордея се с вас — извикал той. — Капитанът, бог да го поживи, и той се гордее с вас. Не искаме да ви видим увиснали за ръцете в някоя тъмница за мъчения, а в това време някой чер дявол в расо да ви реже срамните части! Дори и на теб, Джордж Мери, няма да ти се хареса. Не! Онова, което искаме, е да приберем плячката невредима, дори ако за това е необходимо повече време. По този начин ще имате достатъчно пари да се возите в карети из Хайд парк или да си живеете живота в Мадагаскар с десет жени. Момчета, разберете, няма друг начин!

И с това се приключил въпросът. Повечето от пиратите се съгласили с доводите на Силвър и започнали да теглят жребий кой да участвува в опасната задача да помогнат на Флинт в заравянето на съкровището.

Най-сетне шестима изтеглили жребия, макар и да не били съвсем уверени, че имат голям късмет. Междувременно двадесетина пирати, ръководени от Силвър, прибрали кюлчетата злато, почти половината кюлчета сребро, торбите с жълтици и най-изящните оръжия в здрави сандъци. Останалото сребро било опаковано, за да го складират в трюмовете на „Уолръс“. Пю дълго гледал сандъците — та това представлявало богатство на стойност около седемстотин хиляди лири.

Призори прехвърлили сандъците в двете по-големи лодки на „Уолръс“. Тежко натоварени, те газели толкова дълбоко, че всеки миг и най-малкото вълнение можело да ги потопи. След това моряците, избрани да заровят съкровището, се отблъснали от брега, като Флинт застанал на руля на едната лодка, а един висок и весел рижав моряк на име Алардайс — на руля на другата. Двете лодки вече се отправяли към северния залив, когато Силвър се обърнал рязко към останалите пирати, които ги изпращали с поглед:

— Е, момчета — заговорил той с престорено благоразположение и доверие, — сега всичко е в ръцете на Флинт. Съдбата ни е в неговите ръце. Хайде сега да оправим „Уолръс“, хубаво да го почистим и да го спуснем обратно във водата. След това ще натоварим останалата част от съкровището на кораба и ще се приготвим да отплаваме, щом Флинт и другите си дойдат. Хайде, по-пъргаво. Няма да минат шест месеца и ще се върнем да изровим съкровището.