Харолд Робинс
Никога не ме напускай (9)

Осма глава

Мат Брейди бе дребен мъж и аз никога не го видях да се усмихва. Очите му бяха ококорени, сини и изобщо не премигваха. Гледаха право в теб и направо през теб. Не ми хареса от пръв поглед. Не знам защо, но щом го зърнах, разбрах вече, че няма да ми хареса.

Може би заради излъчването на власт, което го обгръщаше като невидим плащ. Или заради отношението на останалите членове на комитета към него. Всеки от тях бе голяма фигура в бизнеса. Всеки ръководеше компания, която струваше милиони. Те обаче му се кланяха и се държаха с него, сякаш той бе Господ. А той се отнасяше с тях, като че ли бяха най-низшите му роби.

Бързо хвърлих поглед към Крис, за да разбера дали одобрява поведението ми. Лицето му бе непроницаемо. Изругах го на ум и се обърнах пак към Мат Брейди.

Гласът му беше студен, както и гласовете на останалите.

— Млади човече — започна той, — нямам време за празни приказки. Обичам да говоря по същество. Нито една дума в изложението ви не ме убеди, че можем да привлечем някого чрез рекламата, която ми предлагате. Че някой ще разбере нещо от това, което се опитваме да им кажем.

Вперих очи в него. Да бъда проклет, ако разбирах как Елейн можеше да го смята за мил.

— Господин Брейди — започнах отговора си аз. — Съветник съм по връзките с обществеността. Знаете ли какво е това? Претенциозно име за момчето, което идва в града преди цирка и поставя афишите. Само че аз не карам хората да отиват на цирк. Само им внушавам колко по-забавен ще стане животът им, ако отидат на цирк.

Но беше невъзможно да отклониш стария ястреб от плячката му. Думите не значеха нищо за него. Умът му работеше като бръснач. Започвах да разбирам как е стигнал върха, на който стоеше сега.

— Не се съмнявам в способностите ви, млади човече — отвърна той. — Просто поставям под въпрос вашата кампания. За мен тя е схематична и зле обмислена, сякаш основната ви цел е да получите парите, а не да свършите работа на клиента си.

С баламосване може да се постигне много, но в един момент все пак трябваше да отида докрай.

— Господин Брейди — усмихнах се мило. — Ако мога да се възползвам от откровеността, която приписвате на себе си, бих искал да ви кажа, че нямате най-елементарна представа за какво говоря. Защото по-скоро мислите с какво тази кампания ще облагодетелства лично Мат Брейди, отколкото самата индустрия.

Не видях, а по-скоро почувствах смущението, което настъпи на масата. Крис гледаше неодобрително към мен.

Гласът на Мат Брейди бе измамно спокоен.

— Продължавайте, млади човече.

Погледнах го в очите. Може и да бях луд, но ми се стори, че нейде в дълбините им проблесна пламъче на усмивка.

— Господин Брейди — рекох тихо. — Вие произвеждате стомана, а аз създавам общественото мнение. Признавам, че вие сте добър във вашия бизнес, и когато купувам ваш продукт — кола или хладилник, — разчитам, че вие сте използвали най-подходящия вид стомана в него. Това ме кара да го купя.

Извърнах се и погледнах към колегите му на дългата маса.

— Господа — продължих аз, — във финансовите отчети на всяка от вашите компании има перо, наречено добра воля. Някои от вас отделят на нея долар, други — милиони или дори повече. На мен не ми е познат счетоводен метод, който да може да определи тази нематериална ценност. Аз не съм счетоводител. Аз продавам нематериални ценности. Не можете да пипнете онова, което ви давам в ръцете, не можете да го сложите на кантар и да го претеглите, не можете да го пресметнете и да го включите към инвентара си. — Те се заинтересуваха. Виждаше се по лицата им. — Аз търгувам с онова перо, което вие наричате добра воля. Ако ми позволите, ще ви припомня за момент някои неща, които хората говореха доскоро за вашия бизнес. Те не са приятни, но за съжаление се налага да ги използвам като аргументи. След нападението срещу Пърл Харбър всички в Ню Йорк говореха, че японците са ни върнали Девето Авеню. Справедливо или не, те обвиниха вас, хората от стоманодобивната промишленост, че сте им го продали. Няма значение, че истината бе доста по-различна от клюката; от значение бе, че вие бяхте засегнати. Тогава това не ви притесняваше, защото не продавахте продукта си на обществото, а го произвеждахте изцяло за войната. Щеше обаче да има значение, ако печалбите ви по същото време зависеха от потребителя. Сигурен съм. Защото през 1942 година бях извикан във Вашингтон да извадя от задънена улица кампанията за събиране на метален скрап. И една от основните причини, поради която тази кампания вървеше добре, беше липсата на доверие у хората какво ще направите с него. Разгърнахме разяснителна кампания, която обществеността прие. Резултатът: доверието на обществеността към вас се възстанови, ползата от металните отпадъци се изясни и към вашите заводи се отправиха потоци старо желязо. — Направих пауза и си поех дъх, отпих глътка вода от чашата пред мен. С крайчеца на окото си видях, че дори Мат Брейди слуша с интерес онова, което говорех. — Добрата воля, господа — подех отново. — Това е моят бизнес. Опитвам се да накарам хората да изпитват по-добри чувства към вас. Възможно е да не успея да продам и една десетцентова отварачка за консерви, която вие сте произвели. Но ако успея, хората ще имат по-голямо доверие във вас, отколкото имат днес. И е много вероятно, че ако те започнат да ви харесват повече, ще успеете да продадете повече неща, и то по-лесно. Независимо дали го осъзнавате или не, господа, за вас е точно толкова важно клиентите ви да ви харесват, колкото и за собственика на магазинчето за бонбони на ъгъла на вашата улица. И независимо дали ви харесва или не, господа, за мен вие сте просто търговци от най-големия магазин за бонбони на най-големия ъгъл в света.

Взех документите, които стояха пред мен, и започнах да ги прибирам в куфарчето си. Що се отнася до мен, срещата бе свършила.

Не беше нужно да поглеждам към Крис на другия край на масата, за да се уверя в онова, което вече долавях. Тези половин милион долара никога нямаше да се появят в нашите счетоводни книги…

Крис не обели и дума, докато слизахме с асансьора. Отвън въздухът ми се стори мразовит въпреки яркото слънце. Вдигнах яката около врата си.

Крис махна с ръка и едно такси спря до бордюра. Вече се качвах, когато размислих. Обърнах се и му връчих куфарчето си.

— Върви в службата, Крис. Аз ще се поразходя малко.

Той кимна, пое куфарчето от мен и се качи в таксито. Видях как то се отдели от бордюра, а аз останах сред забързаните тълпи на Пето Авеню. Приведох глава, пъхнах ръце в джобовете и тръгнах.

Бях най-големият глупак на света. Трябваше да проявя повече разум. И щях да го направя, ако не бе Мат Брейди с неговите студени очи и скептично свити устни. „Пази се от ниските хора — ми бе казал веднъж баща ми. — Ниският човек трябва да е по-находчив, за да оцелее.“ Татко бе прав. Мат Брейди бе нисък. И умен. Веднага разкри уловките ми. Започвах да изпитвам към него злоба. Той знаеше всичко, имаше всички отговори. Поне така си мислеше. Но грешеше. Никой не знаеше всички отговори.

Нямах представа от колко време вървях и накъде, но когато спрях, се оказах пред хотела й. Погледнах го. Златната табакера бе в джоба ми от сутринта и студенееше в пръстите ми.

Тя чакаше до вратата, когато слязох от асансьора и тръгнах по коридора. Щом видях лицето й, разбрах, че ме е чакала.

Последвах я в стаята с табакерата в ръка.

— Нарочно си я забравила в колата.

Тя я пое безмълвно от ръката ми, но нито потвърди, нито отрече думите ми. Избягваше погледа ми.

— Благодаря, Брад.

— Защо?

Бавно вдигна очи към мен. Отново усетих странната самота в тях. Устните й се разделиха, сякаш щеше да заговори, но после очите й се напълниха със сълзи.

Разтворих ръце и тя дойде в прегръдката ми, сякаш винаги е била там. Лицето й бе отново заровено в гърдите ми, чувствах соления вкус на сълзите й върху устните си.

Останахме дълго така и накрая сълзите спряха. Гласът й бе тих.

— Съжалявам, Брад, вече съм добре.

Наблюдавах я как прекоси стаята. Изчезна в спалнята и след няколко секунди чух звука на тежаща вода. Хвърлих палтото си на стола и вдигнах слушалката.

Обслужването по стаите в този хотел бе добро. Тъкмо бях налял малко уиски в чашите и тя се върна.

Лицето й бе освежено и чисто, в очите й нямаше следи от сълзите, бяха само леко зачервени. Подадох й чаша.

— Имаш нужда от едно питие.

— Съжалявам, Брад — извини се тя отново. — Нямах намерение да плача.

— Няма значение — отвърнах бързо.

Тя поклати енергично глава.

— Не искам да плача — твърдо отвърна тя. — Не е честно спрямо теб.

Отпуснах се на креслото до палтото си.

— В любовта всичко е честно — започнах аз, но изразът на лицето й ме спря.

Безмълвно отпих от питието си. Нервите ми се поуталожиха, щом глътката уиски стигна стомаха ми и рикошира по цялото ми тяло. Елейн седеше на креслото срещу мен.

Не знам колко дълго сме седели така. Изобщо не говорихме, докато не напълних отново чашата си и покоят и доволството не започнаха да се възвръщат у мен. Светът и бизнесът останаха някъде далеч, изчезна дори и разочарованието, което изпитвах преди малко.

Здрач се спусна неусетно, прозорците зад нея притъмняха, а гласът ми направо отекна в стаята. Вдигнах чашата си и се вгледах в нея. Думите се отрониха от устните ми неочаквано и за самия мен.

— Обичам те, Елейн.

Оставих чашата и отново я погледнах.

Тя кимна.

— И аз те обичам.

Тогава разбрах защо е кимнала. Сякаш и двамата сме знаели през пялото време. Не помръднах от креслото.

— Не знам защо или как се случи.

— Няма значение — прекъсна ме тя. — От момента, в който те видях, започнах отново да живея. Бях съвсем сама.

— Вече не си сама.

— Не съм ли? — попита тихо тя.

Приближихме се един към друг в средата на стаята; изгаряше ме истински огън.

Почувствах как мускулите на тялото ми се напрягат и придобиват една почти забравена гъвкавост. Ръцете ми придобиха някаква особена сила и аз я притисках към себе си.

Ръцете й се сключиха около врата ми. Обърнах лице към нея. Очите й ме гледаха замъглени, невиждащи; само устните й се движеха.

— Не, Брад, не. Моля те.

Изправих се бързо на крака и я вдигнах на ръце.

Когато я погледнах, гласът ми бе станал дрезгав.

— Не може да се изрази с думи. То не се е случвало с никого досега — притиснах устни към нейните. — Само с нас двамата.

Устните й бяха топли и тръпнещи, но потръпването постепенно спираше и оставаше единствено топлината. Тя беше статуетка от стара слонова кост и оранжевите отблясъци на залязващото слънце правеха плътта й нежно златна.

Тялото й бе като огън, на който дълго е липсвала искра да запали пламъка му, и за момент ние попаднахме в свят, целия наш, върху облак, който се плъзгаше край самата луна, по-бързо от светлината, като междупланетен кораб.

Намерих устата й с устни, някаква комета ме понесе, после избухна в мен като падаща звезда. Настъпи изумителен покой и после започнах да пропадам в някаква бездна без дъно, а една налудничава мисъл ми мина през ум.

Какъв чудесен начин да оправя сметките си с Мат Брейди, който ми бе отнел половин милион долара.