Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Never Leave Me, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Харолд Робинс. Никога не ме напускай

ИК „Хомо Футурос“, София, 1994

ISBN: 954-8231-13-1

История

  1. — Добавяне

Втора глава

Докато вървях по алеята към колата, усещах как октомври умираше във всичко край мен. Почти съжалявах, че си отива. Това бе любимото ми време от годината. Някои обичат зеленината, а аз винаги съм харесвал керемиденочервеното, кафявото и златистото през ранната есен. Цветовете безспорно ми влияеха. Караха ме да се чувствам щедър, добросърдечен и жизнен.

Спрях до колата и погледнах втренчено Джийни. Тя ми се усмихваше.

— Защо си свалила гюрука? — попитах я аз, взех си палтото от седалката до нея и се наметнах.

— Е, тате — възрази тя веднага. — Защо ти е кола с гюрук, след като не го сваляш?

— Но, мила — седнах до нея, — есен е; лятото вече си отиде.

Тя подкара колата и ние потеглихме по алеята, без да ми отговори. После заговори с тон, който изразяваше толерантното търпение на много младите към вече застаряващите.

— Не бъди толкова старомоден, тате — посъветва ме тя, без да ме щади.

Усмихнах се вътрешно на забележката й. Погледнах я. Шофираше с някаква присъща само за нея съсредоточеност. Виждах как розовият връх на езичето й се подаде между устните, когато зави от алеята по улицата. Правеше го винаги при завоя на алеята.

Усетих как колата набира скорост, щом натисна педала за газта. Погледнах спидометъра. Бяхме набрали скорост над шейсет километра само между две пресечки, а стрелката продължаваше да се качва нагоре.

— По-леко, скъпа — предупредих я.

Откъсна очи от пътя и ме погледна за миг. Каза ми много повече, отколкото ако го бе изрекла. Дори започнах да се чувствам стар. Млъкнах виновно и се загледах в пътя пред себе си.

След няколко секунди се почувствах по-добре. Беше права. Какво й беше хубавото на тази кола, ако гюрукът не е смъкнат? Имаше нещо необичайно приятно в това да пътуваш по извънградски път в началото на есента под открито небе и да гледаш пламтящите багри навсякъде край себе си.

Гласът й ме изненада.

— Тате, какво ще подариш на мама за годишнината ви?

Погледнах я. Продължаваше да следи с очи пътя. Не знаех какво да отговоря. Не бях мислил за това.

— Не знам — признах си.

Очите й ме стрелнаха бързо.

— Не смяташ ли, че е време да помислиш? — подкани ме тя точно както правят жените, когато говорят за подаръци. — Остават по-малко от четири седмици.

— Да — смотолевих аз. — Няма да е зле да измисля нещо. — Изведнъж ми хрумна една идея. — Може би знаеш какво би й харесало?

Тя поклати глава.

— А-а, без мен. Това си е твой проблем. Просто се чудех какво ще измислиш.

— Какво толкова се чудиш? — поинтересувах се аз, защото изведнъж ми се дощя да разбера какво става в хубавата й малка главица.

Спря колата на светофара и ме погледна.

— Е, нищо конкретно — усмихна се тя бавно. — Просто се чудех дали няма да се прибереш вкъщи с обичайния букет, купен в последната минута.

Усетих, че се изчервявам. Не съм и предполагал, че тези младежки очи виждат толкова много.

— Никога не съм знаел какво да й подаря.

Погледът й се отмести върху лицето ми.

— Нямаш никакво въображение, нали, тате?

Почувствах се объркан.

— Чакай малко, Джийни. Аз съм доста зает. Не мога да мисля за всичко. Освен това майка ти винаги е имала всичко, което поиска. Какво още бих могъл да й дам?

Тя подкара отново колата и ние продължихме по пътя.

— Разбира се, тате — тонът й бе сух. — Мама има всичко, което поиска. Нов хладилник, печка, пералня. — Отново ме стрелна с очи. — Не ти ли е идвало някога на ум да й подариш нещо за самата нея? Нещо не дотам полезно, но от което ще умре от радост, че го има?

Започвах да се отчайвам. Джийни имаше нещо предвид.

— Какво например?

— Палто от визон например — бързо отвърна тя, без да откъсва поглед от пътя.

Погледнах я.

— Това ли иска? — попитах я недоверчиво. — Винаги е казвала, че не иска палто от визон.

— Тате, не бъди глупак. Коя жена не би искала палто от визон, независимо какво казва? — Вече ми се подиграваше. — Честно казано, не знам какво толкова е намерила мама у теб. Не притежаваш и капчица романтичност.

Напук на себе си се усмихнах. За миг се изкуших да я попитам дали още не вярва, че щъркелът я е донесъл, но на едно шестнайсетгодишно момиче, което знае всичко, не може да се говори по този начин, дори това да е собствената ти дъщеря. Заговорих сериозно.

— Мислиш ли, че трябва да й купя палто от визон?

Тя кимна, вече бяхме стигнали до спирката срещу училището.

— Тогава ще го направя — обещах аз.

— Ти наистина не си толкова лош, тате. — Тя се облегна на вратата, докато я затваряше.

Преместих се зад волана и наврях лицето си в нейното.

— Благодаря — изрекох сериозно.

Тя бързо ме целуна по бузата.

— Довиждане, тате.

Стигнах в службата към единайсет. Чувствах се добре. Дон ми обеща, че ще изработи нещо наистина специално за нея. Имаше й размерите от астраганеното палто, което си бе поръчала миналото лято. Сигурен бях, че ще го направи както трябва. Трябваше да се постарае. Шест хиляди и петстотин долара за визоново палто не падат от небето.

Когато влязох, Мики ме погледна.

— Къде ходиш, шефе? — попита ме тя и пое палтото и шапката ми. — Пол Реми звъни цяла сутрин от Вашингтон.

— Пазарувах — обясних аз и влязох в кабинета си. Тя ме последва. Обърнах се. — Какво иска?

— Не каза. Само настояваше веднага да говори с теб.

— Тогава го потърси — поръчах й аз и седнах на бюрото. Вратата се затвори след нея, а аз се замислих какво ли иска Пол. Надявах се с него всичко да е наред. Човек никога не може да е сигурен за тези неща в политиката, колкото и добър да е — дори да е специален помощник на президента като Пол.

Наистина харесвах този човек. Ако не беше той, нямаше да съм това, което съм днес. В известен смисъл заслугата бе негова. Всичко започна още в първите дни на войната.

Бях отхвърлен категорично от всички родове войски на въоръжените сили и накрая се озовах в службата по печата на Съвета за военно производство. Именно там срещнах Пол за пръв път. Беше началник на отдела по рекламата на кампанията за събиране на старо желязо, а мен прикрепиха към него.

Случи се едно от онези изключителни неща — двама души, които си допадат веднага. Той бе преуспяващ бизнесмен от Запада, но бе разпродал всичко, за да дойде във Вашингтон за някаква символична заплата. Аз работех за една филмова компания и пристигнах във Вашингтон, защото чух, че се припечелвало добре, а и тъкмо бях уволнен от частта си.

Пол работеше като луд и смяташе, че и аз върша страхотна работа. Когато войната свърши, той ме повика в кабинета си.

— Какво ще правиш сега, Брад?

Помня, че свих рамене.

— Ще си търся работа — отвърнах аз.

— А мислил ли си да се захванеш със собствен бизнес? — попита ме Пол.

Вдигнах рамене.

— Това е извън възможностите ми. Не мога да си го позволя. Нямам пари.

— Нямам предвид това — рече той. — Имам предвид опита ти в установяването на връзки с обществеността. Познавам няколко бизнесмени, които биха се заинтересували от съдействието, което можеш да им окажеш. За да започнеш, ще ти е нужно само малко помещение.

Погледнах го от другата страна на бюрото.

— Това е голямата мечта на всеки рекламен агент — отпуснах се на стола срещу него. — Така че говори ми. Не спирай.

Това беше началото. Тръгнах от малка едностайна канцелария с Мики, секретарката ми, после стигнах до сегашния голям офис, в който работеха повече от двайсет и пет души. Пол имаше много приятели, а неговите приятели имаха много приятели.

Телефонът иззвъня и аз вдигнах слушалката. Мики съобщи в ухото ми:

— Господин Реми е на телефона, Брад.

Натиснах копчето.

— Здравей, Пол. Как вървят нещата?

Чух сърдечния смях на Пол и после обичайните му ругатни.

— Никога няма да се оправят, Брад — завърши накрая той.

— Не губи надежда, шефе — окуражих го. — Човек никога не знае какво ще му се случи.

Той отново се засмя, после гласът му стана сериозен.

— Дали би могъл да ми направиш една услуга, Брад.

— Каквато пожелаеш, Пол — отвърнах аз. — Трябва само да поискаш.

— Става дума отново за една от благотворителните акции на Едит.

Едит беше жена му. Симпатична жена, но бе напълно погълната от водовъртежа на събитията в окръг Колумбия и той й бе замаял главата. Бях й помогнал в някои благотворителни акции. Беше едно от нещата, които човек трябваше да направи, и аз нямах нищо против да го направя за Пол. Беше ми помогнал в толкова много неща.

— Разбира се, Пол — отвърнах бързо. — Ще се радвам да бъда полезен. Само ме информирай за какво става дума.

— Не знам много, Брад — отговори той. — Едит само ми каза да ти се обадя и да ти кажа, че ако си свободен днес следобед ще те посети госпожа Хортънс Е. Скайлер, от която ще научиш всичко.

— Добре, Пол — записах си името. — Ще се погрижа за всичко.

— А, Брад, Едит ме предупреди да те помоля да бъдеш особено мил с момичето. Означавало много за нея.

Харесваше ми начинът, по който Едит използваше думата „момиче“. Едит беше на около петдесет и пет години и всичките й приятелки бяха момичета като нея.

— Предай на Едит да не се притеснява. Ще я приема като кралица.

Той се засмя.

— Благодаря, Брад. Знаеш какво означават тези неща за Едит.

— Знам — отвърнах аз. — Можеш да разчиташ на мен.

Разменихме още няколко думи и аз затворих телефона. Погледнах късчето хартия пред себе си. Хортънс Е. Скайлер. Всички дами във Вашингтон имаха подобни имена. И изглеждаха досущ като тях. Натиснах звънеца.

Мики влезе в кабинета с бележник и химикалка в ръка.

— Започваме работа — обявих аз. — Достатъчно време пропиля тази сутрин.